Лекции по История

27. Прояви на кризата в политическия, стопански и културен живот на българското общество през втората половина на 80-те години на ХХ в. и падане на режима на Т. Живков през 1989 г.

Краят на ерата “Живков”
- Краят на ерата “Живков” се поставя със срещата между “първият” в България с лидера на СССР Горбачов на 23 юни 1989 г. На нея Живков противопоставя българската версия на преустройство на съветската. Той твърди че е трудно да се строи социализъм преди капитализма, т.е. в недостатъчно развити страни. Според Тодор Живков преустройството в политическата система изпреварва преустройството на производителните сили и той не смята да следва този път в България. Този коментар довежда до решението на Михаил Горбачов, че е настъпило време Живков да отстъпи властта. Докато Кремъл взема курс за ускоряване на преустройството в България, в София Тодор Живков демонстрира независимост.
- След Унгария и Полша революционната вълна достига и до България и останалите държави – съветски сателити, където управляващите се противопоставят на реформите. Общата атмосфера в Източна Европа дава почва за появата и развитието на неформалните сдружения, които се занимават с решаване на екологични проблеми, със защита на религиозни, човешки и етнически права. Първите неформални организации в България възникват през 1988 г. През януари Илия Минев и още 5-ма негови съмилшеници подготвят апел към Виенската конференция по безпоасност и сътрудничество в Европа. Така се създава пъввата неформална организация – Независимото дружество за защита на правата на човека в България. През април 1988 г. тя се обръща към Държавния съвет, НС и Министерството на правосъдието с молба за регистриране, придружена с всички необходими документи. Изпратено е и възвание до Държавния съвет с искане да бъдат освободени лицата, осъдени по политически причини, и да се отмени приложената към някои от тях мярка за задължително изселване. Претенциите на дружеството са отхвърлени, а специализирините органи на МВР засилват наблюдението на неговите членове.
- На 8 март 1988 г. се създава Обществен комитет за екологическа защита на Русе. Властта взема вече мерки. По указание на Тодор Живков на 11 март е свикано извънредно заседание на Секретариата на ЦК на БКП. Срещу учредителите са предприети партийни и административни санкции.
- Въпреки опитите с репресивни действия да се предотвратят проявите на нарастващо обществено недоволствно, през есента на 1988 г. възникват още 3 неформални организации – Комитет за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности, Демократична лига за защита на правата на човека и Клуб за подкрепа на гласността и преустройството. Последната приема “Програмна декларация”, в която се поставя за задача да се обединят усилията на интелигенцията в България за демократични промени, за премахване на закостенелите тоталитарни структури.
- На 10 февруари 1989 г. в Стара Загора се появява първата независима от комунистическата власт синдикална организация “Подкрепа” начело с д-р Константин Тренчев. На 11 април 1989 г. възниква новата неформална организация “Екогласност” с председател Петър Слабаков, която става продължител на ликвидирания Комитет за екологична защита на Русе.
- Органите на ДС незабавно реагират на опитите за легализиране на неформалните групи. През 1989 г. Тодор Живков продължава да демонстрира самоувереност. Той уверява журтналистите, че ситуацията ще бъде овладява, няма да дойдат други партии на власт. Оптимист е и да своето бъдеще начело на партията и държавата – предвижда още два или три мандата.
- На 20 февруари 1989 г. Тодор Живков кани на разговор представители на 8 независими дружества да обсъдят съвместно техните проекти за демократизация на страната. Същевременно той ги предупреждава за вредното влияние върху националните интереси на страната на техните постоянни негативни изявления и коментари в българските емисии на чужди радиостанции.
- Първата масова проява на обществен протест в България е подписката срещу екологичната политика на правителството, организирана от “Екогласност” по време на заседание на Световния екофорум в София на 26 октомври 1989 г. ДС със силови мерки проваля подписката и задържа ръководителите й. След този масов протест срещу режима властите са принудени да разрешат публичните изяви на неформалните организации. На 3 ноември “Екогласност” организира шествие с участието на 3-4 хиляди души срещу проекта “Рила-Места”.
- В България, за разлика от други държави, политическата опозиция не действа активно по това време. Тя се активизра едва след свалянето на Тодор Живков. Самото сваляне не е продукт на някакви акции от страна на опозиция или настроени срещу режима лица, тя е вследствие на намесата на висши съветски дипломати в София и “рефроматори” в БКП. От съветска страна действат Виктор Шарапов – съветски посланик в София и Валентин Терехов – съветник в съветското посолство. От българска страна са Петър Младенов (министър на външните работи и член на ПБ), Георги Атанасов (премиер, член на ПБ), Андрей Луканов (министър на външноикономическите връзки, кандидат-член на ПБ) и армейски генерал Добру Джуров (министър на народната отбрана, член на ПБ).
- На 7-8 юли 1989 г. в Букурещ се провежда съвещание на политическия консултативен съвет на Варшавския договор. Тодор Живков изнася реч, в която отстоява позицията си за постепенно трансформиране на социализма без концесии към Запада. Зад гърба му обаче се водят разговори между Петър Младенов и Добри Джуров с Михаил Горбачов и Едуард Шеварднадзе, на които най-вероятно се съгласуват действията за свалянето на Живков.
- Решителната стъпка на Петър Младенов към властта е опитът да се разграничи от управлението на Тодор Живков. На 24 октомври 1989 г. той изпраща писмо до ПБ и членовете и кандидат-членовете на ЦК, в което обвинява Живков, че е довел страната до политическа и икономическа криза. По-късно той подава оставка като член на ПБ и външен министър. Следват срещи на Тодор Живков със съветския посланик, като в крайна сметка под натиска на Москва и на партийните лица около него, той подава оставка.
- На 10 ноември 1989 г. пленум на ЦК на БКП извършва рокада по върховете – Тодор Живков е отстранен от партийното ръководство, след като 35 години е заемал най-висшия партиен пост. На негово място е избран Петър Младенов.

Промените след 10 ноември 1989 г.
- След отстраняването на Тодор Живков започва т.нар. “освобождаване от миналото”. За цялата криза е обвинен Живков, който се превръща в олицетворение на социализма в България. На 13 ноември Андрей Луканов обявява, че трябва да се потърси отговорност на Живков, включително и чрез предаването му на съда. В първите часове на 10 ноември започва масово персонално дистанциране от Тодор Живков. На проведена на 15-20 ноември среща на активните борци против фашима присъстващите обвиняват Тодор Живков, че ги е манипулирал. Бивши и настоящи партийни членове започват да пишат мемоари, в които да описват своята истина.
- Петър Младенов обявява пред Горбачов, че стриктно ще следва линията на Москва в провеждането на реформите наложени от “съветската перестройка”. Той започва да извършва смени във висшето партийно ръководство, като издига хора имащи заслуги в организирането на преврата. На 17 ноември НС освобождава Тодор Живков от поста председател на Държавния съвет и назначава на негово място Петър Младенов. До края на 1989 г. от съставите на ПБ, Държавния съвет и МС са извадени редица членове, като от 11 до 13 ноември 1989 г. от редовете на БКП е изключен и самият Тодор Живков.
- Кадровите промени не са единствената дейност на реформаторите в БКП. БКП приема нуждата от многопартийна система и свободни избори. Заради това на 15 януари 1990 г. е отменен чл. 1 от конституцията, който отнема ръководната роля на партията. На XIV извънреден конгрес на БКП, 30 януари – 2 февруари 1990 г., партията се отказва от съветския модел на социализма и приема Манифест за демократичен социализъм.
- Последва обединението на 13 опозиционни организации, което довежда до учредяването на Съюз на демократичните сили начело с Желю Желев. “Демокатичната” опозиция е допусната да преговаря за политическото бъдеще на България, участва на национална клъгла маса за очертаване на правилата на българския преход.

Живковото “преустройство” и неговият крах – икономическа и социална политика
- Заради икономическата и социалната криза в България през 80-те години Тодор Живков се обръща за пореден път за помощ към Кремъл и новия съветски лидер Михаил Горбачов. Той иска отстрочка за 5 години на изплащането на 1 млрд. рубли задължения към СССР, но не я получава. Горбачов се стреми да преустрои икономиката на Съветския съюз, като за целта изгражда отношения със социалистическите държави в изгода за СССР.
- В резултат на това БКП и Живков пристъпват към преустройството. Тодор Живков балансира между внушенията на Москва за либерализация на икономиката и демократизация на политическата система и възможностите за достъп до западните пазари, инвестиции и технологии. Той върви по стъпките на Горбачов, но изтъква, че промените в България били започнали още през 1956 г. от решенията на априлския пленум, когато именно той поема управлението на БКП и страната.
- Тодор Живков набляга върху предоляването на технологичното изоставане на българската икономика. Основният акцент в реформите се поставя върху внедряването на “постиженията на научно-техническата революция”. Това става чрез вземане от 1986 г. на краткосрочни заеми от западни частни банки, главно от ФРГ, Япония, Франция и Великобритания. С много бързи темпове обаче страната ни започва да задлъжнява към западните банки.
- Вследствие на това се активизира дейността на стопанските обединения в регистрирането на смесени предприятия, както и на външнотърговски дружества в Европа, Югоизточна Азия, Япония с цел намиране на пазари за българските изделия и снабдяване с нови технологии и добиване на валута. През 1986 г. страната кандидатства за член на ГАТТ – световната търговска организация, с което демонстрира готовност да отвори пазарите си и да постави под съмнения държавния протекционизъм.
- Успоредно с това се предприема реорганизация в управлението – през януари 1986 г. се премахват отрасловите министерства, включително и Министерството на финансите, на външната търговия и Държавния планов комитет. Оформят се Стопански съвет, Социален съвет и Съвет за наука, култура и образование. Целта е да се съчетаят елементите на концентрация, централизация и самостоятелност на стопанската дейност на производителите, като се премахне опеката на министерствата. На практика обаче те се оказват помощни органи към МС, чиято безполезност скоро се осъзнава и през май 1987 г. те са закрити. На тяхно място започва прегрупиране на стопанските обединения в различни асоциации.
- До средата на 1987 г. се правят още решителни крачки за децентрализация на управлението. Въвежда се изборност на директорите и цеховите майстори като гаранция за повишаване на заинтересоваността. Предприятията получават право да определят заплатите и цените на своята продукция. През март 1986 г. Държавните стопански обединения се преобразуват в Стопански обединения от нов тип, които са ориентирани да работят за пазара. В допълнение към това българските предприятия получават права за непосредствени контакти със Запада. Прави се преустройство и на банковата система. Учредяват се 8 търговски банки, коиото могат да финансират и производства от други сектори на икономиката. Половината от капитала е държавен, другата половина – на стокопроизводителите. Целта е чрез тези банки да се привлича и чуждестранен капитал.
- Предвижда се също така да се предостави правото на трудовите колективи да стопанисват предприятията си, т.е. да поемат активите и пасивите му, без да се засяга характерното за социализма доминиране на държавната собственост. Властта няма готовност да разработи цялостен закон за реализиране на тази идея, лансирана от Тодор Живков още през 1984 г. През април 1987 г. НС приема Декларация за предоставяне на трудовите колективи на правото да стопанисват предприятията. Предвижда се предаването на собствеността да се проведе във всички сфери на обществото, а не само в материалното производство.
- Извършва се и поредната административан реформа. Страната се разделя на 9 административни области, в които влизат “самоуправляващите се общини”, т.е. самофинансиращи се.
- Скоро обаче управляващите усещат неодобрението на тези мерки от страна на трудещите се и търсят друго решение. Така например на ръководствата на АПК се вменява задължението да подкрепят личното стопанство и самозадоволяването на село, като купуват зърно на свободни цени до 350 лв./тон и съгласно 26-о ПМС 1987 г. да го продават на личните стопани на цени до 175 лв./тон. С ПМС № 35 от 5 юни 1987 г. се разширяват възможностите за лична и колективна дейност за производство на стоки и услуги в извънработно време, за да могат да увеличат доходите си, и се стимулира тяхната инициативност.
- Тези реформи също усилват общественото недоволство било от тягащите принципи на централно планираната икономика, било от забогатяването на една част от обществото с толерирането на личната инициатива. Тодор Живков реагира с радикални действия – на юлския пленум 1987 г. обявява дотогавашното преустройство на системата на управление и интензификация на стопанското развитие за “еволюционни”, за разлика от предлаганата “революционна” концепция за нов модел на социализма, отчитащ националните и историческите специфики.
- Решенията на юлския пленум бележат втория етап на преустройството 1987 – 1989 г., който е по-динамичен в утвърждаване на пазарните принципи в управлението на икономиката и обществото, в оттеглянето на държавата от икономиката, както и в “самоограничаване” властта на партията в името на “принципа на самоуправление като висши принцип на демокрацията”. На юлския пленум се потвърждава преминаването на обществото към “самоуправляващи се производствени и териториални системи” и окончателното прехвърляне стопанисването на “единната и неделима социалистическа собственост” върху непосредствените ползватели във всички сфери на производството.
- През ноември 1987 г. БКП прави известни уговорки относно обявените замисли. Партията се страхува да отпусне цените на стоките, като ги съобрази с международните, и търси начини да сдържа стремежа на предприятията при дадената им самостоятелност да определят цените, като ги увеличават, възползвайки се от монополното си положение на вътрешния пазар. Това става, като се запазва държваният контрол върху цените. Предвижда се предприятията да фиксират минимална работна заплата и след това да дават допълнителни възнаграждения според приноса на всеки в трудовия колектив и на всеки колектив в рамките на предприятието. Така въпреки преустройството на пазарен принцип, държавата продължава да балансира резултатите от труда на отделните предприятия.
- В края на 1988 г. се стига до извода че не е постигнат радикален прелом в преустройството. Отчита се съпротивата на партийната и държавната бюрокрация, наричана “номенклатура”, която стои “над стокопроизводителите” и не им позволява да действат според пазарните принципи. За да се противопостави на тях се предвижда да се предадат средствата за производство на стокопроизводителите, като се организират фирми – малки, семейни, общински или гиганти, които ще се подчиняват на едни и същи правила и закони и ще имат свободата да търгуват в страната и в чужбина, да работят самостоятелно или с други фирми.
- През януари и февруари 1989 г. излиза Указ № 56 за стопанската дейност и правилникът за приложението му. Тези документи узаконяват партийните решения за най-радикалната промяна във формата, механизма и структурата на икономическата дейност, правена от комунистическата партия в България по време на социализма. Основно звено в стопанската структура става фирмата. Премахват се сички други организационни форми, включително и съществуващите в селското стопанство аграрно-промишлени комплекси и кооперации. Без да се посочва изрично се узаконява класическата частна собстевност, като се разрешава наемане на работна ръка до 10 души.
- Първоначално фирмите в България са в сферата на услугите, промишлеността, търговията. За лятото и есента на 1989 г. се планира фирмената организация да се наложи и в селското стопанство и културната сфера, най-вече в издателската дейност. През април 1989 г. се утвърждават неколкостотин фирми, които се разглеждат като гръбнака на икономиката, който трябва “да влачи икономиката”.
- Премахва се и държавният монопол върху външната търговия и така се улесняват контактите със западните партньори и преди всичко с Европейската икономическа общност. След като СИВ и ЕИО взаимно се признават през 1988 г., на 10 юни 1989 г. България установява официални отношения с Брюксел. Страната ни води и преговори за подписване на спогодба с Комисията на ЕИО, но върху контактите й тежат както външният дълг към западните кредитори за около 10 млрд. долара, така и оценката за дълбочината на реформите в икономоката, които са определяне като “умерено консервативни, с декларативен характер”.

Културните измерения на кризата през 80-те години
- България посреща 80-те години с кулминация на честванията на 1300-годишния юбилей от създаването на българската държава. Важна роля в тях е отредена на културните прояви. БКП ги използва за утвърждаване на своята власт и възхвала на постигнатото под нейно ръководство, наречено “втори златен век” на българската култура. Успехите са обявявани за тържество на Априлската линия и естествено са свързвани с Тодор Живков.
- През юбилейната 1981 г. културният живок е наситен със значими прояви – Панорама на българското кино, преглед на българското изобразително изкуство, във Велико Търново се провежда Национален театрален преглед, във Варна се открива II световен анимационен филмов фестивал. На българската общественост са представени мащабни филмови произведения, свързани с българската история – трилогията “Хан Аспарух” и “Мера според мера”. Откриват се внушителни паметници – на хан Аспарух в Толбухин (дн. Добруджа) и Иперих, на създателите на българската държава – в Шумен, на Незнайния воин и “1300 години България” – в София. В столицата отваря врати Народният дворец на културата.
- От 25 до 27 май 1983 г. се провежда IV конгрес на българската култура. Част от интелигенцията усърдно участва във възхваляването на Тодор Живков като “архитект на генералната Априлска линия” и се опитва да задържи получените постове и привилегии или пък да стигне до тях, правейки компромис с творческата си съвест. Ярък израз на това откровено подлизурство са летните срещу, които от началото на 80-те години Живков провежда с писателите в морската почивна станция на СБП. След всяка от тях се появяват луксозни поетични сборници под наслов “Априлски сърца”, в които славословенето на “Първия” минава всякакви граници.
- Тодор Живков се стреми да остави за поколенията образа си, въплътен в произведенията на изкуството. Удобен повод дава 70-годишнината му, както и 25-годишнината от априлския пленум 1956 г. “Първият” особено държи да създаде свой образ на най-изтъкнат ръководител на антихитлеристката съпротива. С тази цел услужливи кинодейци преиначават историческите факти и през 1981 г. се появява документалният филм на Христо Ковачев “Човек от народа”, а през 1982 г. Борислав Шаралиев създава “Ударът”, пресъздаващ тенденциозно събитията около 9 септември 1944 г. Четири години по-късно филмът “Ешелоните” представя Тодор Живков като главен организатор на акцията за спасяването на българските евреи през ВСВ.
- Българските творци са готови да възвеличият “Първия”, дори като изпълнят желанието му приживе да има свой паметник. Три дни преди 70-годишния юбилей на Тодор Живков, в родното му село Правец (току-що обявено за град) с тържество, в отсъствието на “скромния” юбиляр, е открит неговият бюст-паметник.
- ПБ на ЦК на БКП избира ново ръководство на Комитета за култура. Решено е, че председател ще продължи да бъде Георги Йорданов. Той пък предлага за зам.-председател Владимир Живков. С лансирането на сина на “Първия” се вижда, че Тодор Живков все още не се е отказал от идеята си за династия във властта. Като качества и амбиции той обаче е много далеч от нивото на Людмила Живкова. Известен с недостатъците си, неговото назначаване веднага провокира силна реакция на недоволство сред творците, която обаче е не получава публична изява.

Интелигенцията и БКП пред предизвикателствата на “преустройството”
- От средата на 80-те години върху отношенията между властта и интелигенцията в България нарастващо влияние оказва “перестройката” в СССР. Нараства социалното недоволство, чийто изразител е именно интелигенцията, която обаче все още не приема организирани форми настроени срещу режима. През август 1985 г. Тодор Живков демонстрира готовност да се поставят открито най-наболелите за обществото въпроси. По негово предложение ПБ на ЦК на БКП приеме решение “На решителна борба срещу отрицателните явления в нашия живот”. Сред “социалните деформации” са посочени кражбите, злоупотребите, разхищенията, корупцията, безпринципността на връзките и ходатайствата, задушаването на критиката. Така властта се опитва да имитира духа на “перестройката”, за да овладее недоволството, но на практика предвижда ограничаване на личната власт на Живков.
- Върху интелигенцията все по-силно въздействие оказват стъпките, предприемани от Михаил Горбачов за демократизиране на съветското общество. Променя се и отношението на Съветския съюз към Тодор Живков. Обратът е пълен след пленума на ЦК на КПСС от януари 1987 г., който слага действителното начало на “перестройката” и “гласността”. В същото време в България Живков следва противоположна линия и сега настъпва момента да даде обяснение на Горбачов защо не следва политиката на Москва. Това той прави на 4 февруари 1987 г. с докладна записка, приета като решение на ПБ 6 дни по-късно.
- Докато Горбачов говори, че демократизирането на съветското общество е “неотложна задача” и кадрите трябва да се сменят, когато изостават от изискванията, Живков се стреми да докаже, че в България то е започнало още от април 1956 г. и сега пред българската страна стои задачата за преустройство, насочено към “качествено нов растеж” на основата на научно-техническия прогрес, самоуправлението и не смяната, а “сплотяването и преустройството” на кадрите.
- До лятото на 1987 г. Живков търси съветското одобрение за пътя и насоките на българските реформи. На 11 май 1987 г. той се среща с Горбачов в Москва, уведомява го за възприетата политика на самоуправление и внимателно намеква за отликите. В коментарите на Горбачов проличават различията в подходите за икономическата реформа и контактите със Запада, които не се харесват на съветската страна- Раздалечаването между двата става още по-голямо.
- Неуспял да получи съветското одобрение за своите виждания и действия, Живков е принуден бързо да реагира. Той налага нов модел, който е приет на пленум на ЦК на БКП от 28-29 юли 1987 г., известен като “юлската концепция”. В концепцията духовната сфера не е обстойно застъпена, но се изисква въвеждането на самоуправлението и в нея. Концепцията предвижда самоуправляващите се организации в духовната сфера да могат да образуват “своя собствена национална асоциация, изпълняваща такива функции и задачи, които са й предоставени от нейните членове”. Живков е наясно с опасностите от подобна либерализация и напомня че тези структури трябва да работят “в духа на нашите комунистически идеали”.
- В изпълнение на юлската концепция на 7 август 1987 г. ПБ приема решения за административна реформа и за “промени в атрибутите на власта”. Те трябва да покажат на обществото новото лице на властта, освободено от “фалша, показността и формализма”, които отчуждавали хората от светлите идеали. Прекратява се провеждането на манифестации на официалните празници, честванията на кръгли годишнини на живи политически и други дейци, отменя се решението да се издигат приживе бюстове-паметници. През втората половина на август е и поредното преструктуриране на органите на изпълнителната власт. Закриват се създадените преди година съвети към МС. На мястото на Министерството на просветата, Комитета за наука и Комитета за култура се създава отново обединено Министерство на културата, науката и просветата начело с Г. Йорданов.
- От правото, дадено в юлската концепция, за създаване на организации извън официалните структури се възползват хората, които най-активно отричат социализма като система, но те се съобразяват и с ограниченията в прилагането на това право – да не се атакува властта по политическа линия. Така в началото на 1988 г. се появяват първите дисидентски организации, които са ориентирани към екологията и защитата на човешките и религиозните права. Първата истинска дисидентска организация е Обществения комитет за екологична защита на Русе (ОКЕЗР). За управляващите този акт е повод за тревога, тъй като в комитета участват популярни културни дейци, а интелигенцията повече от десетилетие не е създавала проблеми.
- На 27 март 1988 г. Тодор Живков изнася пред ПБ поредните си “съображения” – този път за преустройството на духовната сфера. Той за първи път заявява, че това е от кардинално значение за съдбата на преустройството на цялото общество, а интелигенцията има първостепенна роля в него. Живков отделя голямо внимание на неформалните сдружения, като припомня, че плурализмът е разрешен, но ако е “социалистически”, “на основата на нашите принципи, етика и идеали”. В противен случай ще се стигне до “анархия”.
- Предложенията на Живков включват контрол върху средствата за масова информация, кадрови промени в творческите съюзи, решаване на въпросите за заплащането на някои категории от интелигенцията, уреждане на жилищните въпроси и най-вече – основните въпроси да се решават от самата интелигенция, като се проведат конгреси на науката, културата и просветата и чрез тях тя бъде насочвана и контролирана.
- На 19-20 юли 1988 г. се провежда пленум на ЦК на БКП за преустройството на духовната сфера. Приетият документ е на основата на “съображенията” от март 1988 г. Тодор Живков използва закритото заседание на пленума, за да нанасе поредния си удар срещу конкурентите си поста – Светлин Русев, Стоян Михайлов, Станко Тодоров и Чудомир Александров, в резултат на което те са изключени от ЦК на БКП.
- На 3 ноември 1988 г. в Софийския университет се създава първата политическа дисидентска организация – “Клуб за гласност и преустройство”. Сред учредителите му има 42-ма представители на художествената интелигенция. Властта се опитва да го ликвидира, но това се окоазва трудна задача, понеже клубът се основава според правилата на юлската концепция и всеки опит за репресия срещу него ще се тълкува като неспазване на дадените от партията уверения за демократизация и правото на “неформални” организации.
- Със самото си присъствие в общественото пространство клубът разширява границите на духовната свобода и съдейства за разкрепостяването на интелигенцията и на обществото. Още по-силни стават позициите на дисидентите, след като при посещението си в България френският президент Франсоа Митеран иска неофициална среща – “закуска” във френското посолство в София с “група независими интелектуалци”, сред които са Блага Димитрова, Йордан Радичков, Радой Ралин, Светлин Русев.
- Властта усеща как губи все повече контрол и предприема мерки отново да привлече интелигенцията на своя страна. На 14 февруари 1989 г. ПБ решава да се организира среща-разговор с представители на интелигевцията, която се провежда в резиденция “Бояна” на 20 и 21 февруари 1989 г. Тодор Живков убеждава творците, че страната се “движи във вярна посока”, и пространно разказва за социализма, койо ще се изгражда на базата на юлската концепция. Той заявява, че преустройството е възможно само и единствено, ако стане дело на самата интелигенция. Живков обявява, че границите на гласността се разширяват, че ще се стимулират младите творци, ще се ликвидира монополизма чрез изграждането на т.нар. издателски къщи и пр.
- На 26 февруари 1989 г. ПБ прави изводи от проведена среща и решава че трябва да се наложи “глобално” обновление на ръководствата на организациите в културната сфера, но това да се извършва постепенно. В края на същия месец се провеждат и конгресите на творческите съюзи, които преминават в напрегната атмосфера – има изказвания от типа за “пълно разобличаване, разлагане и ликвидиране – и политически, и идеологическо, и организационно – на всякакви клубове и дружества, чиято цел е да се дестабилизира социализмът”.
- През следващите месеци властта не спира с опитите си да овладее интелигенцията- На 4 юли на мястото на отделите “Идеологическа политика” и “Кадрова политика” в ЦК на БКП се създават за пореден път отдели “Пропаганда и агитация”, “Наука и образование” и “Култура”. Сходна съдба сполетява и държавните структури – отново се създава Министерство на народната просвета, Комитет за наука и висше образование и Комитет за култура, а бившето Министерство на културата, науката и просветата се преобразува в Национален съвет за образование, наука и култура, в който се включват МНП и двата комитета. Тези действия само показват в по-ярка степен неадекватността в политиката на Тодор Живков, а интелигенцията междувременно очаква цялстна промяна, която ще настъпи на 10 ноември 1989 г.