Лекции по История

26. Културната политика през 70-те години на ХХ в. Л. Живкова и идеите за развитие и популяризиране на българската култура

Илюзорното спокойствие на 70-те години
- В сравнение с 60-те години, изпълнени с напрежение, следващото десетилетие е период на стабилност. За това допринася укрепването на режима, гарантирано от пълната съветска подкрепа, устойчивото икономическо развитие на страната и “разведряването” в международния климат. Българските творци вече нямат илюзии за реформирането на социализма.
- Културната политика е силно повлияна от идеите и личността на Людмила Живкова – дъщерята на Тодор Живков. През юни 1970 г. тя е назначена в Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина (КПКВЧ), а след година е негов първи зам.-председател. На 31 декември 1971 г. тя вече е и първи зам.-председател на КИК. Амбицията й е да го превърне в орган, който да контролира всички звена, занимаващи се с културна дейност. Целта й се осъществява със създаването на Национален комплекс “Художествено творчество, културна дейност и средства за масова информация”, ръководен от КИК, с което се осъществява целта на Людмила Живкова комитетът да се превърне в надведомствен координационен орган.
- Амбицията на Людмила Живкова е да пропагандира зад граница българската култура. През 1973 г. тя открива в Париж изложба на Владимир Димитров-Майстора, а година по-късно отново е в Парижс и изложбата “Тракийското изкуство в българските земи” – темата за тракийското културно наследство става важен елемент от разбиранията й. През март 1975 г. във Виена тя открива изложбата “Тракийското изкуство и култура по българските земи”. На следващата година изложбата е представане в Британския музей в Лондон, а през 1977 г. – в музея “Метрополитън” в Ню Йорк. Само през 1976 г. Людмила Живкова посещава 10 държави, а в Индия гостува два пъти. Стремежът й е да популяризира България като страна с голям духовен потенциал, с което страната ни вече се асоциира не само като съветски сателин, но и с високи културни постижения.
- Людмила Живкова възприема осъществяването на своите идеи като “мисия”. Културата става държавен и партиен приоритет и са реализирани или планирани мащабни инициативи. На III конгрес на българската култура (18-20 май 1977 г.) КИК е преименуван в Комитет за култура. Людмила Живкова се опитва да привлече съмишленици – двамата първи зам.-председатели на комитета поетът Любомир Левчев и историкът проф. Александър Фол, художникът Светлин Русев, Богомил Райнов, Александър Лилов. Людмила Живкова и екипът й разработват идеята за образователно-културен комплекс, интегриращ образованието с научната дейност и изкуството и културата. Следващата стъпка е Гимназията за класически езици в София, която трябва да се превърне в център за подготовка на кадри по древни езици и култури. Неосъществени остават намеренията за център за “точните и природните” науки и лаборатория “по проблемите на еволюцията на космоса, на природата, на човека и човешкото общество”. С по-голям успех се реализират идеите на Живкова за популяризиране на “всестранно развити творчески личности”. Предвижда се и представянето на творци от световна величина с разностранни способности – Леонардо да Винчи, Алберт Айнщайн, Михаил Ломоносов, Константин-Кирил Философ, Рабиндранат Тагор, Петър Берон, Гьоте, Патриарх Евтимий, Ян Коменски, Ленин.
- През 1979 г. ООН обявява годината за Международна година на детето. Людмила Живкова веднага разгръща творческите си сили, за да превърне България в център, свързан с “Годината на детето”. Така се оформя идеята за Международната детска асамблея “Знаме на мира”. Първото “издание” на асамблеята е от 15 до 25 август 1979 г. Международният отзвук е много силен и допринася за позитивния образ на България.
- Людмила Живкова е в основата и на друга мащабна инициатива – построяването за рекордно кратко време (от 1978 до 1981 г.) на представителна сграда, първоначално наречена “Нациноален конгресно-концертен център - София”, а впоследствие получила името Народен дворец на културата.
- Живкова продължава усилията за популяризиране на българската култура зад граница. Акцентът отново е върху тракийската цивилизация и българското средновековно изкуство. Между 1978 и 1981 г. се провеждат изложби в Прага, Токио, Рим, Кьолн, Стокхолм, Женева, Делхи, Мексико. Правят се и стъпки за създаването на Национален исторически музей, който става факт през пролетта на 1979 г.
- През 1978 г. е създадена Национална координационна комисия “1300 години България” с председател Людмила Живкова. В страната са организирани над 400 художествени, спецализирани и фотоизложби, по телевизията са представени 80 филма от поредицата “България на 1300 години”, проведени са три международни българистични конференции.
- През 1979 г. Людмила Живкова е включена в ПБ на ЦК на БКП, оглавява неговата Комисия за наука, култура и образование и може да влияе пряко върху партийните решения за културата. Действията на Живкова обаче тревожат баща й. Той възлага на нея надежди за предаване на властта, но си дава сметка, че нейното поведение е далеч от стандартите на социализма. Към това трябва да се прибави и нарастващото недоверие от страна на СССР към България, за която се смята, че акцентира твърде много на националната специфика и засилването на контактите със Запада.
- Тодор Живков отчита опасностите и отправя упреци към дъщеря си, които довеждат до обтягане на отношенията между тях. Живкова разбира, че усилията, които е вложила в началото на 80-те години представляват градене “върху пясъчни основи”. Тя умира внезапно на 21 юли 1981 г., а малкото й съмишленици се разпръсват, с което начинанията й се изоставят.

Властта и творците – толерантност срещу лоялност
- “Флиртът” на Тодор Живков с творческата интелигенция през 70-те години придобива широк обхват. Той се изразява в материалните придобивки на творческите съюзи – клубове-ресторанти, творчески и почивни домове, фондове за подпомагане, както и “уреждане на битови проблеми” на членовете им. Съгласилите се да участват във “флирта” творци трябва да отговорят на очакванията на властта. Задейства се ефикасният механизъм на автоцензурата и творецът се принуждава да прави компромиси със себе си.
- Трите типа поведение на българските творци спрямо властта могат да се персонифицират в съдбата на поетите Любомир Левчев и Константин Павлов и на писателя Георги Марков. И тримата започват творческия си път в началото на 60-те години. След по-малко от десетилетие всеки е направил личния си избор – Любомир Левчев избира пътя на компромиса и в края на 70-те години вече е сред заместниците на Людмила Живкова в Комитета за култура, а след това оглавява СБП. Верен на себе си остава Константин Павлов – неразбран и отречен от властта и казионните критици, през 70-те години е на ръбя на физическото и духовното оцеляване. Незавидното му материално положение го прави още по-значим за читателите му, за които това е отстояване на гражданска позиция и дори форма на съпротива срещу властта.
- Георги Марков първоначално е изкушен от облагите и привилегиите. Той става част от управляващата каста, канен е от Тодор Живков на неофицилани гостувания и походи в планината. Но скоро, постигнал литературно признание в България, той иска да се измерва с критериите на чуждестранната литература. И когато през 1969 г. режима сваля няколко негови пиеси, Георги Марков заминава на 15 юни с.г. за Италия, а след това се прехвърля в Англия. Предварително той получава разрешение за престой в чужбина до есента на 1971 г. Георги Марков така и не се завръща в страната. В опита си да излезе от лъжата и да помогне и на останалите да го сторят Георги Марков в репортажи по радио “Свободна Европа” разобличава политиката на БКП.
- През това време в края на 70-те години Тодор Живков преценява резултатите от своеобразната симбиоза между властта и творците: “Навсякъде ни завиждат за нашата художествено-творческа интелигенция. Ние безкрайно много се радваме за това”. В действителност не всички творци са готови да се примирят и да се превърна в проводник на партийните идеи. Появява се група писатели, която намира начин за изрази несъгласието си “да живеят в лъжа” – Блага Димитрова, Валери Петров, Емил Манов, Христо Ганев, Радой Ралин, Стефан Цанев и др.
- VI управление на ДС продължава “борбата срещу идеологическата диверсия на империализма”, като неговият I отдел отговаря за художествено-творческата интелигенция. През юли 1971 г. е образувано делото “Скитник” за видния писател-емигрант Георги Марков. В следващите 2 години VI управление констатира, че се засилват опитите на “противника” да противопоставя художествената интелигенция на партийната власт и в резултат на тази “подривна” дейност, но и под влияние на “буржоазната идеология, класовата омраза и политическата дегладация”, част от творците имат антисоциалистически прояви. Започва засилено следене, подслушване и “разработване” на изтъкнати творци, сред които са Георги Марков, Валери Петров, Радой Ралин, Блага Димитрова и др.
- Неудобният за режима глас на Георги Марков замлъква на 11 септември 1978 г., след като на 7 септември на лондонския мост “Ватерло” срещу него е извършено покушение със сачма със силната отрова рицин. Действието е пририто с инцидент със “случаен минувач”, който блъсва Георги Марков и изпуска чадъра си, стана впоследствие символ на убийството. Разследванията на убийството не дават ясен отговор, още повече че през 1990 г. основният масив документи е унищожен от отговорни служители на ДС.
- През втората половина на 70-те години набира актуалност темата за дисидентството. В доклад за дейността на I отдел на VI управление на ДС за 1976 г. се отбелязва, че западните пропагандни централи подтикват художествената интелигения в България “към създаване на опозиция на партийната политика” и “инспирират прояви на дисидентство”. През 1978 г. главната задача на отдела е да не бъде допуснато създаване на “дисидентски групи и прояви от такъв характер” сред интелигенцията.
- Властта внимателно следи процесите в театъра и киното. Интересът е свързан с появята на талантливи автори и режисьори, които успяват да изразят критичното отношение към социалистическата действителност, което хората споделят и са доволни да видят и чуят на сцената.
- Най-популярно и затова особено важно за управляващите продължава да е киното. На 17 февруари 1970 г. ПБ приема решение “За по-нататъшно развитие на българското киноизкуство”. О То предвижда осигуряване на подходящи от партийна гледна точка сценарии на съвременна тема “правилен” подбор на режисьорски кадри – “талантливи и идейно ориентирани” и “освобождаване на бездарните, стоящи на непартийни позиции”. Изискване от първостепенна важност е “всячески да се поощряват” онези кинодейци, които “защитават престижа” на социалистическия реализъм.
- През първата половина на 70-те години са създадени едни от най-значимите български филми. Най-високата оценка получава творбата на Методи Андонов “Козият рог” по сценарий на Николай Хайтов. Филмът е закупен от 62 страни, 56 от тях капиталистически, и излиза на първо място сред българските филми по брой на международни награди. И въпреки това на Варненския фестивал на игралното кино получава само наградата на критиката, тъй като първата неизбежно отива за филма на Христо Христов за Георги Димитров “Наковалня или чук”.