Лекции по История

22. Отношенията на България с Турция и Гърция (1944 – края на 60-те години на ХХ в.)

Отношения на България с Турция и Гърция (от 9 септември 1944 – началото на 50-те години на XX в.)
- Непосредствено след 9 септември се правят опити за подобряване на отношенията с останалите балкански страни. С Гърция обаче не се постига успех, тъй като местното правителство, водено от Великобритания е настроено неблагоприятно спрямо комунистическата власт в страната. С Турция отношенията остават коректни и добросъседски.

- По време на подготовката на проекта за мирен договор с България се засилват противоречията между правителствата в София и Атина. В края на април 1946 г. е изпратен “Меморандум на българското правителство до Съвета на четиримата министри на външните работи в Париж”. В него е изложена позицията на България, която отхвърля и определя като необосновани претенциите на Гърция за поправка на българо-гръцката граница. В допълнение към това българското правителство издига и аргументи за излаз на Бяло море и връщането на отнетата след ПСВ Западна Тракия.

- Конференцията отхвърля териториалните искания на Гърция и свежда нейните репарационни претенции от 955 на 125 млн. щатски долара, но също така и включва в текста на проектодоговора гръцкото предложение за демилитаризиране на южната българска граница, както и ограничаване броя на войските и тяхното въоръжение, като отклонява българското искане за излаз на Егейско море.

- Последните уточнение и изменения в текстовете на мирните договори са направени на Нюйоркската сесия на СМВнР (4 ноември – 12 декември 1946 г.). От значение за отношенията между България и Гърция са решенията – репарациите на България да се намалят от 125 на 70 млн. долара (45 млн. долара за Гърция и 25 млн. за Югославия), а българо-гръцката граница да остане непроменена, като СССР се съгласява България да не укрепва границите си с Гърция.

- След подписването на мирния договор се изострят и отношенията с Турция, която извършва демонстративни бойни маневри в Тракия, нарушава въздушното пространство на България, провокира гранични инциденти, а печатът й има силен антибългарски характер. Остър проблем е изселването на българските турци, която е възпрепятствано от турска страна по всевъзможен начин. През март 1948 г. се стига до изгонването на турския военен аташе и помощника му от София, в отговор на което турската страна закрива българската военна мисия в Анкара.

- Продължава и затягане на отношенията с Гърция, която обвинява Югославия, България и Албания за гражданската война в страната. ООН се отзовава на тези обвинения и назначава Анкетна комисия, която потвърждава думите от Атина. Вследствие на това е създаден Специален комитет на ООН за Балканите със седалище Солун, а трите балкански страни реагират на поощряването на Гърция от ООН, като отказват да сътрудничат на Балканската комисия и не допускат нейни представители на своя територия.

Отношения на България с Турция и Гърция през 50-те години на XX в.
- На 28 юни 1949 г. българското правителство изпраща до главния секретар на ООН изложение, в което обвинява териториалните претенции на Гърция към България и Албания, като причина за съществуващото напрежение на Балканите.

- През 1949 г. гражданската война в Гърция приключва. Гръцката армия успява да сломи съпротивата на партизаните в Северна Гърция. Голяма част от гръцките партизани търсят убежище в северните съседи на Гърция. Специалният комитет на ООН за Балканите препоръчва да се постигне мирно уреждане на споровете между балканските страни. За уреждане на отношенията на 29 септември 1949 г. при ООН е създаден Помирителен комитет, който предлага да се създаде междунаредно орган за контрол на границата между България и Гърция.

- До решение на спорните въпроси обаче не се стига. Натрупват се дори още противоречия между двете страни относно изпълнението на договора за мир с България от 1947 г. Българските власти отклоняват предложението за среща между правителствата на Гърция и България за сключване на споразумения по репарационните задължения и същевременно предявяват контрапретенции по отношение на изоставеното българско държавно и частно имущество в Беломорието.

- От българска страна през 1949 – 1952 г. се отправят многократно протести до Секретариата на ООН, в които се посочват примери на нарушения и провокации по българо-гръцката граница. Гръцкото правителство пък поставя пред ООН въпроса за съдбата на пленените от партизаните гръцки войници и “откарани” в България и Албания. В резултат на това в ООН се поставя на разискване проблема за пленените гръцки войници, въпреки че няма доказателства за т.нар. “плен”, вследствие на което се приема проекторезолюция за епатриране на гръцките военнослужещи.

- В края на 1951 г. преустановява работата си Специалният комитет на ООН за Балканите, но на 23 януари 1952 г. на негово място е създадена Подкомисия за Балканите при Наблюдателната комисия за мир при ООН. Българското правителство оценява акта, като накърняване суверенитетът на балканските страни.

- След смъртта на Сталин обаче, се предприемат действия за уреждане на българо-гръцките отношения. На 6 май 1953 г. чрез Секретариата на ООН гръцкото правителство прави предложение до българското правителство да бъде създадена смесена комисия от представители на двете страни за установяване на място и обозначаване на граничната линия по р. Марица и за организиране възстановяването на разрушените и повредените гранични пирамиди по останалата част на българо-гръцката граница. През юни с.г. българското правителство приема гръцкото предложение и на 1 август 1953 г. смесената българо-гръцка комисия започва работа.

- На 12 септември 1953 г. България прави предложение към Гърция, посредством ООН , да бъдат възстановени дипломатическите отношения между двете страни. С писмо от 21 септември с.г. до генералния секретар на ООН гръцкото правителство дава съгласието си за преговори и предлага те да се водят в Прага или Париж, започвайки на 1 ноември 1953 г.

- На 3 ноември в Париж се провежда среща между пълномощния министър на България Антон Недялков и посланика на Гърция Рафаел Рафаел. На нея е постигнато споразумение преговорите за възстановяване на дипломатическите отношения между двете страни да започнат на 16 ноември в Париж. Междувременно в Атина се водят преговори между българска и гръцка търговска делегация. Те завършват на 5 декември 1953 г. с подписване на междуправителствена спогодба за стокообмен и плащане.

- На 30 декември 1953 г. в Солун официално е подписан и протоколът на смесената българо-гръцка комисия по граничните въпроси. Комисията успява да организира и проведе възстановяването на разрушените и повредените пирамиди по българо-гръцката граница. Постигнато е съгласие граничната линия по р. Мраица да бъде постоянна и да не зависи от измененията на течението на реката.

- На 15 декември 1955 г. МВнР връчва нота на управляващия гръцката легация в София за нормализиране докрай и подобряване на отношенията ни с Гърция. Особено място се отделя на въпроса за репарациите, като се изразява готовност да се внесе на Гърция определена авансова сума в стоки за сметка на българските задължения към нея. В отговор Атина настоява да се определи точно размерът на сумата. На 2 февруари 1956 г. България още веднъж изразява желанието си да внесе на Гърция стоки на сума 2 млн. долара за сметка на окончателните български задължения, но гръцката страна заявява, че тази сума е твърде малка и иска вноската да бъде поне 6 млн. долара.

- В следващите си дипломатически усилия за започване на преговори България отбягва въпроса за конкретен размер на авансовата вноска, а се стреми към по-нататъшното развитие на българо-гръцките отношения

- Основен проблем в отношенията ни с Турция през тези години си остава изселническия въпрос. Движението за изселване на българските турци е най-силно в Кърджалийския край. В опитите за преодоляване на напрежението в българо-турските отношения и на етническото напрежение в страната българското правителство се вслушва в думите на Сталин – българските власти да се “освободят от турците” – и започва да провежда политика да не се пречи на никого, който желае да се пресели в Турция.

- След като предизвикват масово раздвижване сред мюсюлманското население в България, турските официални органи променят тактиката си, като започват да създават многобройни препятствия за преминаване на границата. Българското правителство пък иска от турските власти до 3 месеца да уредят въпроса с изселването на близо 250 000 български турци.

- В официлиалния си отговор от 28 август 1950 г. Турция заявява, че от турските изселници се иска да докажат, че имат роднини в Турция, които могат да поемат тяхната издръжка при пристигането им в страната, както и че България е тази, която пречела за изселването. България отвръка с нота от 22 септември 1950 г. В нея се подчертава, че българското правителство прави всичко възможно за изселването на 250-те хиляди турци, като същевременно критикува турските консулства, които обвинява, че вместо с издаването на входни визи за Турция се занимават със “събиране на сведения с разузнавателен характер”.

- В крайна сметка се стига до 7 октомври 1950 г., когато турското правителство затваря турско-българската граница. Прекратен е превозът на пътници и поща между двете страни, както и транзитните превози между тях. Причините за едностранното затваряне на българо-турската граница са с различен характер – турското правителство няма готовност да приеме такъв бежански поток; турските власти желаят да подбират българските изселници; вмъкването на цигани без входни турски визи в общия поток бежанци към Турция.

- Българската страна признава, че част от изселници са цигани, но ги обяснява като “турски цигани”. Въпреки това от София заявяват, че са готови да приемат обратно въпросните лица обратно на своя територия. На 2 декември българо-турската граница е отворена отново, а между двете страни е постигнато съгласие за връщане обратно в България на циганските семейства. Но Турция скоро показва, че не е заинтересувана от решаването на изселническия въпрос, и на 7 ноември 1951 г. без каквото и да е предупреждение отново затварят границата си с България. Вследствие на това българските управляващи решават да преустановят изселването, докато Турция не даде ясни доказателства, че не използва изселването за враждебни спрямо България действия.

- Сериозен проблем за отношенията между България и Турция става и влизането на Турция в НАТО. България приема този акт като заплаха за своята сигурност. Тези опасения се засилват след подписването и на договора за приятелство и сътрудничество между Гърция, Турция и Югославия на 23 февруари 1953 г.

- Подобряване на отношенията настъпва едва през лятото на 1953 г. За това допринасят – размяната на затворници, предаване на властите на другата страна на незаконно преминали границата нейни граждани, премахване на някои военни съоръжения по границата и пр. В началото на 1956 г. се образува и българо-турска комисия със задача да извърши проверка на граничната линия между двете страни. През март с.г. тя подписва протокол за означаване на граничната линия по българо-турската граница.

- На 23 февруари 1955 г. се подписва и нова спогодба за търговия и плащане между България и Турция. От лятото на с.г. България изразява готовността си и прави официално предложение да се започнат двустранни преговори за сключване на споразумения за разширяване на икономическите, политическите и културните връзки между двете страни, както и за решаване на спорните въпроси за езкархийските имоти в Турция. Натрупаните многобройни проблеми между двете страни обаче правят преговорите продължителни и трудни.

Отношения на България с Турция и Гърция през 60-те години на XX в.
- През април 1957 г. България отново предлага да се започнат преговори за уреждане на спорните финансови въпроси между нея и Гърция чрез определяне на една глобална сума, която България трябва да заплати на Гърция в изпълнение на мирния договор, включваща и репарациите. България изразява готовност да внесе като авансова вноска предложената още през 1956 г. сума от 2 млн. долара или друга сума, която би била определена в хода на самите преговори.

- На 14 септември 1957 г. гръцкото правителство заявява, че е решило да приеме българското предложение за подновяване на преговорите. В резултат на това следва официална нота на българското правителство, но от гръцка страна се използват различни претексти за отлагане решаването на въпросите.

- На 20 май 1959 г. България отново заявява, че е готова да започне преговори, а в отговор Гърция обвинява страната ни, че поддържа по-големи въоръжени сили, отколкото позволява мирният договор, и че има териториални претенции към Гърция.

- В началото на юни 1959 г. българското МВнР отправя нота до гръцката легация в София, в която се изразява загриженост за положението на Балканите. Като причина за това се сочи политиката на НАТО в този район на Европа и преди всичко изграждането на американски военни бази и инсталиране на ракетни площадки в Гърция. Официалните български власти заявяват, че на българска територия няма бази за ракетно оръжие и че в България не се извършват военни приготовления. Българското правителство смята, че между ръководителите на балканските държави трябва да се постигне съгласие за обявяване на Балканите за зона без ракетни и атомни бази, за зона – свободна от атомно и ракетно оръжие. На гръцкото правителство се предлага да се обсъди и въпросът за сключване на пакт за ненападение между България и Гърция. Гърция отговаря отрицателно и на това предложение.

- Главна пречка за нормализиране на българо-гръцките отношения е позицията на българското правителство по проблема за репарациите. В началото на 60-те години Гърция вече претендира за 25 млн. долара, въпреки че според мирния договор те са определени на 45 млн. долара. На съвместно заседание на ЦК на БКП и МС на НРБ, проведено на 19 октомври 1965 г., първият секретар на ЦК на БКП Тодор Живков признава, че България дълго време е стояла на становището, че не трябва да плаща репарации на Гърция.

- От 1962 г. България приема линията да се съгласи да плати 7 млн. долара, ако останалите 18 млн. се признаят за разходи, които страната ни е направила по време на войната за строителни работи по реките, минаващи през гръцка територия.

- След продължителни и трудни преговори през юли 1964 г. в Атина между България и Гърция са подписани 12 спогодби. С тях са разчистени натрупаните от десетилетия сложни въпроси и са създадени необходимите предпоставки за широко сътрудничество в областта на икономиката, културата, туризма, транспорта и събощенията. Уреждането на българските финансови задължения е предвидено да стане със заплащане в стоки в размер на 7 млн. долара – чрез отделяне на известен процент от българския износ за Гърция в продължение на няколко години.

- С подписването на споменатите спогодби се нормализират напълно и дипломатическите отношения между двете страни. За българские посланик в Атина е назначен Николай Минчев, а за гръцки посланик в София – Федон Кавалиератос.

- Отношенията на България с Турция продължават да протичат на фона на изселническия въпрос. През пролетта на 1956 г. се възобновява искането на български граждани от турската етническа група за изселване в Турция. В тази връзка МС на НРБ нарежда на изпълкомите на съветите да разгласят сред турското население, че подадените молби за изселване от страната няма да бъдат разглеждани и нови няма да се приемат.

- Турското правителство реагира остро на българската позиция и настоява за преговори по т.нар. преселници. То обаче не проявява желание за бързо ликвидиране на проблема, а предлага годишно да се изселват по 10-12 хиляди български турци, което според българските власти би означавало “безкрайно протакане на въпроса”.

- На 25 април 1957 г. ПБ на ЦК на БКП утвърждава проектонота до турското правителство, в която предлага изселването да стане еднократно в срок от 1-2 години. По-късно външният министър на страната Карло Луканов заявява, че в хода на преговорите с турските власти ще бъде предложено изселването да става по райони и то да бъде “масово доброволно изселване на желаещи”, а не “избор на желателни изселници”.

- Междувременно отношенията между двете балкански страни се влошават. Причината са обвиненията от българската страна за шпионска дейност на турското правителство, за усилени военни приготовления в Турция, за предоставяне на турската територия за американски военни бази, за характера на турско-американското военно споразумение сключено на 5 март 1959 г. Турция пък твърди, че в България се строят бази за направлявани снаряди и че на българска територия има съветски въоръжени сили, които “се готвят за действия” откъм България. Все пак през 1959 г. е прието българското предложение за извършване на ново, пълно описание на българо-турската граница, като за целта са създадени две комисии, които картографиратграничната линия.

- На 27 май 1960 г. в Турция е извършен военен преврат. Управлението на страната е поето от създадения Комитет за национално единство, начело с висши офицери. Гражданското управление в Турция е възстановено през октомври 1965 г., когато властта е поета от Партията на справедливостта и министър-председател става Сюлейман Демирел. По време на военния режим България поддържа нормални дипломатически отношения с Турция и развива търговски връзки между двете страни.

- Посещението на турския министър на търговията през септември 1964 г. в България е първо правителство посещение на турски министър у нас. След него са предприети редица инициативи и от двете страни за подобряване на връзките между България и Турция. През 1965 г. българският министър на външната търговия посещава Турция. През 1966 г. в Анкара и 1967 г. в София се провеждат разговори между министрите на външните работи. През 1967 г. стават взаимни посещения на министрите на транспорта. През 1966 г. в България гостува турска парламентарна делегация, а през 1968 г. българска парламентарна делегация прави ответна визита в Турция. Установени са контакти между български и турски ръководители на градове и области, между съюзите на журналистите и писателите и др. През същия период между двете страни са сключени редица спогодби, конвенции и протоколи.

- По въпроса за изселване в Турция на български граждани от турски произход турската страна дълго време не дава отговор на българското предложение за неговото цялостно решаване. Едва при срещата на българския външен министър Иван Башев с турския му колега Сабри Чаалаянгил в Анкара през 1966 г. става ясно, че турското правителство коренно е променило становището си по него. Вместо цялостно решаване на въпроса, сега турското правителство иска да се реши само въпросът за изселване на близките роднини. Преговорите между външните министерства започват в края на 1966 г. в София и завършват през февруари 1968 г. в Анкара. Тогава е сключена “Спогодба за изселване в Турция на български граждани от турски произход, чиито близки роднини са се изселили в Турция до 1952 г.” По този начин, макар и ограничено, се решава най-трудният въпрос в българо-турските отношения.

- При такава променена обстаноква през март 1968 г. Тодор Живков прави официално посещение в Турция. С него се полага началото на нов етап в развитието на отношенията между двете страни. Българската делегация е посрещната “топло и радушно”. По време на разговорите между ръководителите на двете страни е подчертано желанието за добросъседство, приятелство и взаимно разбирателство.