Лекции по История

18. Българската култура през периода 1948–1953 г.

“Културната революция” и нейните български измерения
- След 1947 г. толерантното отношение към плурализма в духовната сфера става несъвместимо с ускореното изграждане на сталинския социализъм, чийто задължителен компонент е “културната революция”.

- В края на септември 1947 г. на съвещанието в Шкларска Поремба (Полша) съветската страна дава за пример започналата в СССР борба срещу проявите на симпатии към буржоазната култура на Запада. Затова комунистическите партии са длъжни да предпазват творците от тази култура и да им внушава, че водеща за тях трябва да е партийната политика. В резултат на тези решение, на 14 октомври 1947 г. на XIII пленум на ЦК на БРП (к) се акцентира върху налагането на ръководната роля на БРП (к) и на държавното начало в културната сфера. Според чл. 80 на новата конституция от 4 декември 1947 г. държавата се грижи за развитието на науката и изкуството и подпомага “проявилите се в тази област”. Предвижда се създаването само на един държавен орган – Комитет за наука, изкуство и култура (КНИК), чийто председател с ранг на министър става Вълко Червенков.

- КНИК започва да функционира от 1 януари 1948 г. Амбициите на Вълко Червенков са комитетът да наложи силна централизация в културния живот. По негово настояване през февруари 1948 г. Дирекцията за висшето образование е отделена от Министерството на просветата и е прехвърлена към КНИК. Главната линия на КНИК е установяване на пълен контрол върху културата и интелигенцията; утвърждаване на марксизма-ленинизма като единствена идеология; силна централизация и изолиране на обществената инициатива. Засилването на ролята на държавата се реализира през първата половина на 1948 г., когато ВНС приема закони за радиото, за кинематографията и за издателствата и печатниците. Първият потвърждава установения още през 1935 г. държавен монопол върху радиоразпръскването, а с другите два са национализирани издателства, печатници, киносалони.

- На V конгрес на БРП (к) (18-25 декември 1948 г.) в обширен доклад на Чревенков се предвижда в духовната сфера да се извърши “културна революция”. Тя трябва да приведе науката и образованието на основите на маркистката идеология; да подчини художествената култура на метода на социалистическия реализъм; да постави интелигенцията и творчеството под ръководството и в услуга на БКП.

- През 1951 г. ръководството на БКП преценява, че българската задгранична пропаганда е слаба, и създава Комитет за приятелство и културни връзки с чужбина. На 31 януари 1952 г. МС издава постановление “За състоянието и задачите на кинематографията”. Отчетено е, че “нашият национален български игрален филм се развива под благотворното влияние на съветския игрален филм”, броят на кината в страната е нараснал от 213 на 9 септември 1944 г. на 1045 през 1951 г. и в България вече се прожектират само “високо идейни” филми от СССР, Китай и ГДР и са отпаднали “буржоазно-реакционните, упадъчни, развращаващи, авантюристични, войнствено-шовинистични, порнографски и други такива филми”.

- Преобразуват се дирекциите за киното и за радиото в Комитети, които са пряко подчинени на МС. Така Вълко Червенков поставя под свой контрол едни от най-важните сфери на културата.

- През декември 1952 г. се създава Главно управление по въпросите на литературата и издателствата (Главлит) – цензорна институция по съветски модел. През 1953 – 1954 г. е проведена най-мащабната чистка на библиотеките от “вредни” книги, като на практике е прекратен книгообменът с държави извън Съветския блок. Така към 1951 – 1952 г. по важните културни сфери са поставени под прекия контрол на Вълко Червенков.

Дисциплиниране на интелигенцията
- Важен елемент в ускореното налагане на сталинския модел е промяната в отношението на БКП към интелигенцията. От 1948 г. тактиката на привличане се заменя от натиск за усокрено налагане на маркистко-ленинската идеология. Същността й се изразява в изискването културните дейци да приемат социалистическата алтернатива, да усвоят метода на социалистическия реализъм, да поставят творчеството си на основата на маркистко-ленинската идеология и в услуга на партията и да призният ръководната й роля в културния живот. Соцреализмът трябва да подпомогне прехода към социализъм, като творбите, създадени на неговата основа, “въоръжават идейно и възпитават правилно” народа и особено младежта и станат “сериозен фактор” в строителството на социализма.

- За пръв път принципите, които партията ще прилага при “дисциплинирането” на творците проличават в доклада на Вълко Чревенков пред конгреса на ЦК. Творците са длъжни да отразяват действителността според “единствено правилния метод” на социалистическия реализъм, като същевременно сочат ръководната роля на БКП и перспективите на социалистическото развитие и така да внушават оптимизъм на масите и да ги възпитават в социалистически дух, омраза към враговете и преданост към партията и Съветския съюз.

- След конгреса Вълко Червенков започва срещи с творци комунисти. Изказванията на Червенков на тези срещи се различават по остротата на тона и обхвата на критиката. Те зависят от характера на провиненията, които председателят на КНИК открива в отделните творчески съюзи.

- За “сплотяването” на интелигенцията от особено значение е въпросът за отношението към онази част от нея, която стои встрани от партийната линия. Вълко Червенков настоява тези хора да не се “гонят”, а да се приобщават. Политическата принуда е допълнена със засилване на материалната зависимост на творците от държавните (партийните) органи. След национализирането на печатниците и издателствата и на производството и разпространението на филми КНИК решава кой автор и в какъв тираж да се печата, кой какви субсидии за филми да получи; възлага поръчки на художниците, дава разрешение за организиране на изложби и определя кои творби да бъдат откупени. Творческата интелигенция се оказва изцяло зависима в материално отношение от благоволението на КНИК. Важен стимул стават учредените в навечерието на 24 май 1949 г. Димитровски награди за “значителни потижения и заслуги”.

- Най-ярката илюстрация за отношението на партийното ръководство към критиката и за стремежа да дисциплинира интелигенцията е реакцията на писмото-изложение от художника-комунсит Александър Жендов до Вълко Червенков от 9 март 1950 г. В него се говори за голям спад в художественото майсторство, за задушаване на критиката, за намесата на партията и т.н. В отговор на писмото на 26 май 1950 г. е организирано съвещание, на което Вълко Червенков изнася реч със заглавие “За Партията или против Партията в изобразителното изкуство”. С грубите нападки се внушава, че “който иска “свобода” от Партията, той трябва тутакси да изхвръкне от нея”. По-късно се гласува за изключването на Александър Жендов от БКП. Разправата с изтъкнатия комунист и ярък творец трябва да бъде урок за интелигенцията, че партията няма да се спре пред нищо, за да установи пълен контрол над културата.

- През следващите две години на налагането на тоталитарните методи в културата се ражда и “случаят Тютюн”. Авторът Димитър Димов предварително изпраща екземпляр на Вълко Червенков, който на 1 януари 1952 г. лично го поздравява за произведението. В края на януари 1952 г. ръководството на СБР обсъжда предложенията за Димитровски награди за произведения, публикувани през 1951 г. Тогава обаче започват и първите критики към романа, като най-честите са, че Димов не е придал “народност” на творбата си, че тя е “натуралистична”, че не е усвоил социалистическия реализъм и не се е освободил от “буржоазните си навици”. Обсъждането не завършва с присъда над романа, но единодушно е решено, че той трябва да се преработи, за да отговори на критериите на соцреализма.

- Вълко Червенков продължава да се изказва одобрително за романа и се обръща срещу литературната критика, която според него не следва политиката на партията спрямо културата и по-специално литературата. Обвиненията стряскат голяма част от предсативтелите на литературната критика, които започват да стесняват своите изяви. Това позволява на литературната сцена да се завърнат изпаднали в изолация автори и да се появи ново поколение писатели и критици, които постепенно се отърсват от догмите.

Културната политика след смъртта на Сталин
- След смъртта на Сталин започва т.нар. борба с “култа към личността”, а много хора очакват и промени в културната сфера. През 1953 г. обаче нищо подобно не се случва, а в творческите съюзи цари страх, подсилен от започналата да функционира цензорна институция на Главлит.

- Въпреки че през 1953 г. културната политика следва линията на сталинизма, през втората половина на годината настъпват известни промени. В дискусиите в СБП част от писателите поставят въпроса за необходимостта да се познава западната литература; за плурализма в списването на в. “Литературен фронт”, както и творчески проблеми, свързани с опростенчеството, схематизма и безконфликтността, налагани чрез метода на соцреализма. Смекчено е отношението към безпартийните автори. В изобразителното изкуство също има промяна. В Общата художествена изложба за 1953 г. са допуснати пейзажи, натюрморти, портрети, етюзи, оценявани дотогава като аполитични.

- В културната политика през 1954 г. липсват нови акценти, а когато ги има те са по-скоро привидни, без съществено значение. Такъв е случая с формираното Министерство на културата, в което обаче на практика са обединени КНИК с отделените комитети за кинематография и радиоинформация, с което на практика се връща положението отпреди 1952 г.

- На 3 април 1954 г. Вълко Червенков в реч пред писателите за пореден път констатира, че им липсва “войнстваща” критика. От творците се изисква да се обединят “върху партийната платформа”. Оставането встрани е определено като безпринципност, груповщина, дребнобуржоазен индивидуализъм. Въпреки думите на Червенков се забелязва раздвижване сред писателските среди. През май 1954 г., когато те обсъждат излязлата през 1953 г. литература, освен че се говори против някои от основните недъзи на соцреализма – идеализация и безконфликтно пресъздаване на съвременността и липса на индивидуализация при представянето на героите. През това време излиза и романът на Димитър Талев “Илинден”, който е оценен като най-значимо постижение, въпреки че само година по-рано друг негов роман “Железният светилник”, е посрещнат хладно, заради миналото на автора, който е заклеймяван като “великобългарски шовинист”. През 1955 г. творците все по-често надигат глас против превръщането на литературата в регистратор на партийни решения и насищането й с “казионен оптимизъм”.

- През април 1955 и началото на 1956 г. оживлението сред интелигенцията в СССР нараства. Причината за това е борбата за власт между Никита Хрушчов и Вячеслав Молотов. Вследствие на нея съветските художници все по-често си позволяват да поставят под съмнение догмите на соцреализма. В същово време в България нищо не се променя. Българските творци обаче скоро усещат разликата и то не само в сравнение със СССР, а и с друга страна от Съвтеския блок – Полша. През декември 1954 г. в София е представена изложба на полския плакат, която провокира сред българските творци въпроса как в Полша е възможно да се създава съвременно изкуство, а в България, то да е посредствено. Тази дискусия довежда до обновителните процеси, които изместват налаганите от властта изисквания за възпитателната роля на изкуството.

- В средата на 50-те години “размразяването” е факт, но е колебливо. Недоволството е най-видно сред писателите и художниците. Опитите на творците да напуснат терена на маркистко-ленинската идеология задействат рефлексите на управляващите. На 29 октомври 1955 г. се провежда среща на писателите комунисти с висшето партийно ръководство. Главният секретар на СБП Христо Радевски очертава негативните според него (и според Червенков) тенденции в съюза. Не всички писатели приемат поредното “стягане на юздите”. Част от творците са стреснати и се опитват да заемат междинна позиция, а други отстояват разбиранията си за творческа свобода. Това принуждава Вълко Червенков да се намеси, като на 28 декември 1955 г. изняса категорична реч. Той заявява, че наистина властта е призовавала за смела критика сред творците, но не критика, която да подкопава устоите на партията. СБП трябва да е “единен челичен юмрук на Партията в борбата за високохудожествени произведения”.

- Речта на Червенков показва, че в сферата на културата управляващите нямат намерение да правят промени. Част от творците обаче са готови да отстояват своята творческа индивидуалност.

Кулминация и крах на надеждите
- За обновителните процеси в българския културен живот от решаващо значение е сътресението в Източния блок, предизвикано от XX конгрес на КПСС и доклада на Никита Хрушчов за престъпленията на Сталин. Българското съобразяване с новия курс на Москва става на пленум на ЦК на БКП от 2 до 6 април 1956 г. Тодор Живков чете основния доклад, пронизан от критика срещу култа към личността в българския му вариант. Сред основните упреци е негативното влияние на Вълко Червенков в културата.

- Част от творците се надяват, че вече ще настъпи ремето за налагането на демократичен път в културата. Най-разкрепостен изглежда СБП. Негови представители свободно и открито говорят за недъзите на партийната политика и дори изразяват съмнение в правилността на взети от ЦК решения, достигайки до извода, че “въпросът не е просто в личността на Червенков или който и да било на негово място”. Отношението към решенията на априлския пленум за пореден път разделя творците. За около два месеца надмощие имат критично настроените, но отричането на предходния период не е по вкуса на онези, които тогава са заемали ръководни постове, но за момента те замълчават или се опитват да се нагодят към новите управляващи.

- Критичното настроение стряска ръководството на БКП. На 20 май официозът “Работническо дело” излиза с редакционна статия, в която обществената дискусия е определана като “дребнобуржоазно критикарство и дребнобуржоазна разпуснатост”. Пет дни по-късно се провежда среща на Политбюро с ръководствата на партийните комитети в страната, на която Тодор Живков порицава “нездравите и антипартийни” прояви в “интелигентските” партийни организации. Той остро обвинява онези творци, които се обяяват за свобода, наричайки ги “дребнобуржоазва мътилка, зиплувала на повърността”. Според него те злоупотребяват с демократизацията, искайси ЦК да прекрати намесата в духовната сфера. Живков дори им заявява думи, доста сходни с тези на детронирания от него Червенков, че ЦК трябва да ръководи интелигенцията.

- В началото на лятото се провеждат нови партийни събрания, на които се представя речта на Тодор Живков от 25 май. Тя дава кураж на мълчалите по това, време, защото ясно показва, че властта няма нужда от промени. От “бунтарите” се изисква да се саморазкритикуват за “дребнобуржоазна разпуснатост”. Отново неподатливи на режима са писателите, които са повлияни от “размразяването” сред писателите в Полша, Чехословакия и Унгария. Това принуждава Тодор Живков да вземе мерки, като на 6-7 септември 1956 г. се провежда пленум на ЦК. Целта му е да даде отпор на творците обявили се против ръководната роля на БКП. Първият секретар на ЦК определя рамките на свободата – критиките трябва да утвърждават партийната линия, а партийните организации, особено тези на интелигенцията, трябва да се прочистят от “случайни, нездрави и кариеристични елементи”. Така Живков обявява края на реформите.

- Въпреки предупрежденията, критичната вълна сред българската интелигенция не спада. Това проличава на срещите на отдел “Наука, образование и изкуство” при ЦК с творческите съюзи. Отново най-критични са писателите, които протестират срещу упреците, които висшето партийно ръководство отправя към интелигенцията.

- Съветската интервенция в Унгария разбива илюциите на интелектуалците, че е възможно дълбоко реформиране на системата в Съветския блок. Заплахата за българските управляващи от интелигенцията обаче продължава. Затова Тодор Живков променя поведението си спрямо творците. Той продължава започнатите от Червенков срещу с творческите съюзи, за да ги застави да следват партийната линия, но и се опитва да ги спечели. За целта използва различни средства – схизходително подминаване на минали “прегрешения”, издигане в партийната и държавната йерархия, материални облаги, чествания и почетни звания.

- През 1957 г. се взема решение ръководството на образоавнието, наукаат и художествената култура да се централизират в новото Министерство на просветата и културата. В културния живот постепенно заемат своето място новите литературни списания “Пламък”, “Литературна мисъл” и “Родна реч”. Списание “Пламък” още в първия си брой заявявя, че ще се бори против всякакви “канони в литературния метод”, и става трибуна за разкрепостеното писателско мислене. През същата година в литературата навлизат и нови млади и способни автори. Явлението “млада поезия” предизвиква продължителна дискусия в литературните среди, която не е лишена и от политическа окраска. Някои от новите автори открито изразяват недоволството си от всякакво опекунство.

- В края на 1957 г. се провежда поредното дисциплиниране на писателите. В средата на октомври в. “Литературен фронт” в редакционна статия издава официалната присъда за няколко произведения, публикувани след април 1956 г. с автори Емил Манов, Любен Стане и Тодор Генов. Те са обявени за “документ за идейните и литературни разбирания (нездрави и чужди на нашата маркистко-ленинска идеология) и за цялото поведение на техните автори”. По-късно те дори са обявени, че са повлияние от ревизионизма и буржоазната литература пуснала корени в Полша и Унгария.

- Кулминацията на партийното “затягане на юздите” е през 1958 г. в речта на Тодор Живков пред годишното събрание на СБП на 8 април. В нея той посочва като сериозна опасност за младите творци “вредните вияния на модернистични и индивидуалистични школи”. Живков е категоричен, че БКП и ЦК “както ръководят всички сектори на нашия живот, така ще ръководят и идеологическия фронт, литературата и изкуството”. Така сплашването и дисциплинирането на интелигенцията е прикрито със загриженост.

- В края на 50-те години се упражнява постоянен натиск върху творците. Заслужилите партийно порицание са принудени да си правят самокритика пред писателските събрания. Неудобните писатели са отстранени от редколегиите на вестници, списания и издателства, някои са заплашени с изключване от БКП, а ДС засилва наблюдението върху тях. Към средата на 1959 г.поситалети вече изглеждат в голяма степен “приобщени” към партийната политика.

- През първата половина на 1958 г. вниманието на властта е привлечено от обезпокоителни процеси в киното, които предизвикват намеса на ЦК на БКП и лично на Тодор Живков. Тревогата на управляващите е провокирана от филми, оценени като безидейни, прекалено лични и невъзпитаващи в комунистически дух и т.н.

- Започват срещи на представителите на властта с филмовите кинотворци. Те се оказват изключителни трудни за партийните лидери. Основната критика е върху филмите “Животът си тече тихо” и “На малкия остров”. Първият според Партията не отразява правилно партизаните, а вторият загърбва партийността за сметка на “някакво отвлечено хуманитарно” третиране на проблемите. Повечето кинодейци обаче не се поддават на натиска.

- Започва “затягане на юздите” и в киното. На 5 юли 1958 г. ЦК на БКП приема постановление за състоянието и развитието на Българската кинематография. То повтаря обвиненията в загулшена комунистическа идейност и партийност, абстрактен хуманизъм и изопачаване на действителността. Поставят се и проблемите на киното – за примитивизма и схематизма в документалните и научнопопулярните филми, за ниското техническо равнище на филмопроизводството, за слабото попубяризиране на българските филми в чужбина и за недостатъчната всизкателност към идейно-възпитателните качества при подбора на чуждестранните филми на български екран. Като единствен творчески метод се посочва соцреализмът и се изброяват темите, върху които творците трябва да работят от партийни позиции – съвременният живот в града и селото, борбите за национално и социално освобождение, “семейно-битови теми” и дори комедийни, приключенски и музикални филми, но в социалистически план.