Лекции по История

8. Индия и Китай

Харапа и Мохенджо Даро. Ариите в Индия. Шан-Ин. Чжоу. Магадха. Мауря. Цин-Хан. Късни робовладелски царства в Индия и Китай

Историята на Южна и Източна Азия обхваща културите и цивилизациите на два велики народа, които имат почти 4 000 години история.

Индската цивилизация и ариите
Между 2300 и 1600 пр. н. е. в западната част на полуостров Индустан, в поречието на р. Инд и горните притоци на р. Ганг, а също и на юг от устието на р. Инд дополитическото Дохарапско общество прераснало в политическото общество, известно като Харапа – Мохенджо Даро – Лотхал, или като Индска цивилизация. Освен тези най-големи центрове на Индската цивилизация са добре проучени още градовете Чандху-Даро, Калибанган, Суркотада и Банавали. Създателите на тази цивилизация, чийто облик и телосложение са известни по великолепно направени от тях бронзови статуетки на хора, на танцьорки, на глави на мъже, антропологически не се различават от дравидската езикова група.
Археологическите открития представят проучените градове като мощни урбанизационни центрове с канализация за чиста и отточна вода, с басейни, павирани улици със заоблени ъгли на сградите на кръстовища, домове на един, два и три етажа, облицовани кладенци, храмове, дворци и крепостни съоръжения.
Обществено-политическата структура на градовете от Индската цивилизация е разделена по имуществени, социални и политически показатели. Защитената цитадела на Мохенджо Даро с дворец, чиито стени са с дължина 230 х 170 метра и останалата част на града, която заема площ от 2,5 квадратни километра, показва броя на управляващите и на техните съграждани и поданици. Наличието на дворци с цитадели обаче не е указание за непременна монархична власт, докато не бъдат намерени царски инсигнии. Например във Велика Гърция град Тарент има цитадела, известен е и Атинският акропол, също акрополът на Картаген и др. укрепления на градове-държави. В едноетажните жилища живеят най-бедните, а в тези с по два и три етажа по-имотните граждани. Според индийския учен Д. Косамби имотното състояние на тези заможни граждани е резултат от тяхната частна инициатива, при която отсъства държавен монопол върху търговията и занаятите.
През последната трета на ІІІ хил. пр. н. и. Индската цивилизация, вероятно през океанското си пристанище Лотхал и през градовете по плавателната река, е поддържала търговски контакти с Акадска Месопотамия. Намерените месопотамски печати в долината на р. Инд от това време показват несъмнени дипломатически и търговски взаимоотношения с цивилизацията по поречието на реките Тигър и Ефрат.
Не са ясни причините за упадъка на Индската цивилизация. Вероятно това са нашествията на ариите, или предполагаеми тектонични промени, които довеждат до пресъхването на реки и водоизточници в района на Седемречието (по-късно известно като Пенджаб или Петречие) и до криза в изградената обществена система. Обществено-политическата криза продължава столетия и ариите, които прекъсват търговските пътища между Изтока и Запада в региона на Каспийско море и Иран, допринасят за упадъка на съществуващата тогава международна търговия с калай и на икономиките, свързани с нея. След нашествието на ариите от териториите на Иран в Индия наследниците на великите градски цивилизации живеят в политическа и обществено-икономическа криза и не могат да окажат сериозна съпротива на нашествениците. В началото на ІІ хил. пр. н. е. първата “вълна” от нашественици се насочва към иранско-индийските области от прикаспийските области на изток и на запад към западна Месопотамия, Северното причерноморие и Анатолия.
Ариите донасят в Индия желязната технология и използваните от тях брадви, палешници и сечива им позволяват да се установят и в области, които са недостъпни за хората от бронзовата епоха, в земи във вътрешността на горски масиви, отдалечени от големите реки. Военнодемократичното им общество вече познава робството. В конфликти между родствените племенни общности на ариите пленниците са превръщани в роби – даса. Появява се и дългово робство между съплеменници. Процесът на обществено разслоение в индоарийското общество е ускорен и от наложените форми на господство над покорените местни племена, които образуват кастата на шудрите. Самите арии се разделили на три обществени групи – варни: брахмани – членове на жречески родове, кшатрии – представители на военно-аристократичните родове и вайшии – незнатни свободни хора. В рамките на варните са включени хора с различно имуществено състояние, които въпреки имотното си положение не могат да преминават в друга варна. Извън варните са париите или “тези, които не се докосват”.
Постепенно нормите на родово-племенния строй са преодолени. Жречеството налага религиозно-митологичен облик в героичния епос на ариите, в поемите Махабхарата – “Великата война на потомците на Бхарата”, и Рамаяна – “Сказание за подвизите на Рама”. Миналото на ариите е представено не като война на вождове от две родовоплеменни общности, а като война на бхаратите от лунната династия, които управляват в столицата си Хастингапур, и на слънчевата династия на Рама от Айодхия, който е смятан за седмото въплъщение на бог Вишну.

Ранен Китай – Шан-Ин и Чжоу
В Източна Азия, в Китайско-Тибетския район, живеят народности от сино-тибетската монголоидна група. През VІ хил. пр. н. е. в китайските земи мезолитът е изживян и между V и ІІІ хил. пр. н. е. по средното течение на р. Хуанхъ възниква неолитната култура на рисувана керамика Яншао. През ІІІ хил. пр. н. е. в Китай е усвоена бронзовата технология. Това дава тласък на развитието на обществените отношения, на стопанството и на военните възможности на воюващите племенни съюзи. През ІІ хил. пр. н. е. по средното поречие на р. Хуанхъ се образуват военноплеменни съюзи, които водят непрекъснати войни помежду си. В този период според древнокитайския историк Сима Цян вождът на Ин тръгва на война срещу установилия господство над Ин род Ся.
След като отхвърля властта на Ся, на свой ред Ин от племето Шан поставят в покорство съседните си племена около 2620 г. пр. н. е. Вождовете – ванове, се обявяват за господари и носят същата титла – ван, но вече със значение на цар. Пръв от тях е Чен Тан или Чен Съзидателят, Основателят. През ХІV в. пр. н. е. при ван Пан Ген е основана нова столица на държавата – град Шан, намиращ се в района на съвременния китайски град Анян. При ван У Дин, през ХІІІ в. пр. н. е., царството достига най-голямото си могъщество и териториално разширение. Международната търговия с калай, в която се включва държавата Шан, е толкова мащабна, че името на държавата, изписвано със знака “Шан”, започва да означава и “търговия”, “търгувам”. Китай е посредник в световната търговия с калай, необходим за бронзовата индустрия между Тайланд, Индската цивилизация, народностите от монголските степи и опосредствано с Месопотамия.
Непрекъснатите войни със западните тибетско-бирмански племена и с женфаните на югоизток осигуряват на китайците от Шан непрекъснат приток от роби, необходими първоначално за масови строителни работи и за масови жертвоприношения. Ранното робовладелско общество въвежда практиката на масово унищожение на робите след определен период, за да осигури съществуването си без значими сътресения в резултат на робски вълнения.
През ХІІ- ХІ в. пр. н. е. съюзните отношения между Шан и западните му съседи Чжоу се влошават и през 1127 или през 1028 г. пр. н. е. чжоусците, предвождани от вана си У-ван, разгромяват войските на шанския ван Шоу Син. Шан е покорен, след като срещу него се вдигат на борба и народът И от изток, а от запад – Цин. Чжоу създават обединена китайска държава, която просъществува до 249 г. пр. н. е. Владетелите на Чжоу провеждат политическо-религиозна реформа. Те въвеждат нов култ – към “Върховното божествено Небе”, и се обявяват за “Синове на небето” (на китайски – Тян Дзи).
Основа за китайското стопанство е общината, обвързана чрез данъчни и повинностни задължения с държавата. Общините са организирани по системата Цзинтян, което означава “Кладенчови полета”. Според тази система на осем семейства се дават девет полета и селяните заедно обработват едно за държавата. Цялото свободно население на държавата е разделено на пет социални групи: ванът и неговото семейство, чжухоу – наследствената аристокрация, дуфу – родовите старейшини, ши – главите на големите семейства, шужен – свободните неимотни хора. През VІІІ в. пр. н. е. Чжоу се разделят на Западно и Източно, след като преместват столичния център в старинната столица на Чжоу-Лоу. Постепенно в страната се обособяват около сто самостоятелни области, известни като “Множеството царства”. Нарушават се постъпленията от данъците и затова системата Цинтян е заменена с всеобща данъчна система, като данъците често се събират под формата на желязо. През VІ в. пр. н. е. се появяват първите истински монети, които изместват домонетната форма, известна като раковината каури. Паричното стопанство създава възможност за развитие на стоковите отношения. Усилва се групировката на търговците и на лихварите. Това довежда до по-честите проявите на дългово робство и до увеличаването на безимотните хора. Но за развитието на стопанството и търговията е необходимо да бъдат премахнати множеството граници, за да се избегне повишаването на цените на стоките в резултат от облагането им с множество мита. Необходимостите на селското стопанство също изискват обединяване на териториите в поречието на големите китайски реки Яндзъ и Хуанхъ, за да се създаде единна отводнителна и иригационна система и за да се контролират опустошителните наводнения.

Магадха и Мауря
През VІ в. пр. н. е. в долината на р. Ганг военноплеменният съюз Магадха се превръща в държава, която поставя под свой контрол многобройните племена по долното поречие на реката до Бенгалския залив. Завоеванията на цар Бимбасара (543-491 г. пр. н. е.) биват продължени от неговите наследници, които овладяват и земите до южните склонове на Хималаите. Западна Индия по долината на р. Инд е под властта на Персия, а след завоеванията на Александър ІІІ попада под властта на Македония.
През 317 г. пр. н. е. в Магадха на власт идва раджата (царят) узурпатор Чандрагупта. Той създава нова династия Мауря със столица на държавата град Палипутра. Владетелят успява да обедини за първи път в историята на Индия огромни територии от полуостров Индустан с Пенджаб и Гандахар, разположени на територията на днешен Афганистан. На запад съюзник на Чандрагупта е македонският владетел на Сирия и наследник на Александър ІІІ Македонски – Селевк.
При внука на цар Чандрагупта – раджа Ашока (268-231 пр. н. е.), след кръвопролитна война към държавата е присъединено голямото царство Калинга на източния бряг на Индустан. В резултат от завоеванията е обединена почти цялата територия на полуострова. Политическото единство на страната осигурява стопанския й разцвет. Развитие получава селското стопанство. Създава се поливно земеделие с помощта на канали и водоподемни колела. Развиват се и занаятите – тъкачество, производството на оръжие, на метални съдове и парфюми, които се изнасят в елинистичните държави и в Индокитай за други страни. Страната има огромен бюрократичен апарат, който се превръща в данъчна и повинностна тежест за обединените в свободни общини граждани.
Брахманите и военната аристокрация се стремят да ограничат развитието на централизираната монархична власт на владетеля. Раджа Ашока се противопоставя на натиска на аристократично-жреческите кръгове, подкрепяйки широкото разпространение на политеистичния будистки култ, според който свободните хора са обявени за равни. Тази държавна политика всъщност отрича разделението на обществото на варни.
След смъртта на царя-реформатор държавата му се разпада под ударите на гръко-бактрийците, на скитите и партите, които завоюват огромни територии. През І в. пр. н. е. централноазиатското царство Кушана завладява индийския северозапад до р. Ганг.

Цин и Хан, късни китайски държави
През VІ в. пр. н. е. укрепва най-отдалеченото на запад китайско царство Цин. През ІV и ІІІ в. пр. н. е. владетелите му успяват да победят основния си съперник на изток – царството Чу, и разширяват страната си до Жълто море. Икономическа причина за успеха на Цин е почти цялостното разделяне на стопанството на частнособственически земи и работилници. Новата форма на собственост се узаконява с реформата на аристократа Шан Ян през 359 г. пр. н. е. Разрешена е и търговията с частни земи. Населението на Китай е организирано в групи от по пет до десет семейства, които плащат данъците си колективно. Тези, които не издържат, попадат в дългово робство.
При ван Ин Чжен (246-210 г. пр. н. е.), благодарение на нарасналите си финансови възможности, в резултат и от ограбване на част от собственото си население, Цин успява да обедини Китай с голямата си и вече превъоръжена с желязно оръжие армия. Владетелят разделя страната си на 36 окръга и въвежда мощен бюрократичен апарат, с който да ръководи страната си. Успехите му позволяват да се обяви за император хуанди. Политиката на централизация на страната среща ожесточена съпротива от страна на аристокрацията в отделните области. В тази политика аристократите спечелват подкрепата на идейните си съмишленици – последователите на Конфуций, които се обявяват против реформите на императора и против нарушеното право на независимост на аристократите. Цин Ши Хуанди, “първият император на Цин”, както била пълната титла на Ин Чен, наказва със смърт 460 учени конфуцианци. За да осигури страната си срещу външни врагове, императорът започва строителството на крепостна стена на север, срещу “северните варвари”, която по-късно става известна като Великата китайска стена.
Политиката на репресивно събиране на данъците, на политически терор и на трудови и военни повинности разорява населението на Китай, укрепва робовладението и предизвиква недоволство, което прераства във въстания. През 210 г. пр. н. е. в резултат на нервно пренапрежение императорът умира и това довежда до разширяване на въстанията на територията на цялата страна. През 207 г. пр. н. е. вождът на въстаниците, селският старейшина Лю Бан, овладява страната и сваля от властта последния представител на Цин. Той основава новата династия Хан. Въведен е нов политически апарат от деветнадесет ванове, които управляват страната. С непосилни данъци са обложени търговците и лихварите, но династията Хан не предприема никакви мерки за социална защита на свободните си граждани и затова не успява да спре процеса на обедняване.
В края на ІІ и началото на І в. пр. н. е. Китайската държава се превръща в най-силната робовладелска страна в Източна Азия. При император У Ди (140-87 пр.н.е) китайските войски достигат до Фергана на запад и до границите на Индия при Хиндукуш. На юг китайците поставят под своя зависимост земите до притоците на р. Меконг. Съпротивата, оказана от виетите на юг и от държавата Когуре на североизток, на Корейския полуостров, изтощават китайското общество. Непосилните данъци и повинности довеждат до масово разпространение на дълговото робство, независимо от това, че династията е основана от селски старейшина. В защита на свободата си хората масово се самоубиват, вместо да станат роби.
През 9 г. от н. е. регентът Ван Мин извършва държавен преврат и се опитва да направи по-поносима деспотично-репресивната власт на Хан. Държавата провежда политика на даване на заеми на нуждаещите се, но огромната част от паричните средства са задържани и присвоявани от огромния бюрократичен апарат на империята. Общественото напрежение се усилва и през 19 г. от н. е. започва въстанието на Червените вежди. В сражения с въстаниците през 23 г. загива Ван Мин.
През 29 г. сражаващият се на страната на въстаниците Лю Сю – представител на династията Хан, преминава на страната на правителството и с обединени усилия неговите и правителствените войски потушават въстанието на Червените вежди. Създадена е Младата династия Хан.
Основна причина за победата над въстаниците е откликът на обществените нужди от страна на Лю Сю и правителството на реформатора Ван Мин. Те започват с обещания за реформи още в хода на въстанието, като обещали да спрат поробването и да върнат предалите се в робство въстаници. Забраняват дамгосването и убийството на роби. Робският труд отдавна не е печеливш. Откриването на водната мелница, на водоподемното колело, на ковашките мехове, на усъвършенстваните леярски пещи прави използването им по-евтино от поддръжката и охраната на робите. След победата над въстаниците държавата смекчава репресивните повинности, данъците и дълговото робство. Това й позволява през 90 г. от н. е. да разгроми войските на Кушанската империя и да я превърне в данъкоплатец.
През І и началото на ІІ в. Китай контролира част от Великия път на коприната, а по море осъществява търговски връзки с Индия и дори с римска Африка. През ІІ в. контролът върху северния път на коприната е загубен и Китай се лишава от огромна част от приходите си, които не могат да бъдат компенсирани от печалбите от търговията с коприна по южния път, през Индокитай и Индия, нито от печалбите от търговия с Япония и Корея.
С недостига на финансови средства се стига до криза в пазарното робовладелско стопанство, до рустификация и автаркия. Настъпилото обедняване довежда до вдигане на въстание, известно като въстание на Жълтите забрадки през 184 г. То е потушено след две години, но разрушава устоите на робовладелския строй, тъй като основните му удари са срещу робовладелските частни и държавни стопанства и предприятия. През 185 г. избухва въстанието на Черната планина. И след неговото потушаване последват нови бунтове и междуособици, които довеждат до разпада на Младата династия Хан. През 192 г. е убит Дун Чжо – регентът на последния китайски император, и империята се разделя на три самостоятелни държави – У, Вей и Шу. Започва епохата на Трицарствието и на постепенната феодализация на производствените и частноправовите отношения.

Късни индийски царства
След кушанските завоевания през І в. от н. е. създадената от Чандрагупта държава започва да се разпада на по-малки царства – процес, сходен с историята на Китай и с историята на Римската империя през V в. През ІІІ в. на територията на полуострова вече съществуват множество малки държавици, които водят непрекъснати войни помежду си. През ІV в. царят на Магадха – Самудрагупта (335-380 г.), и синът му Чандрагупта ІІ (380-315 г.) обединяват индийските земи между Арабско море и Бенгалския залив и от Централен Индустан до Хималаите. Успехите на новата династия на Гуптите стават възможни поради стопанския разцвет на индийското робовладелско общество през ІV-V в. Металургията, металообработката, тъкачеството, производството на керамика, превърналото се в промишлено производство на парфюми, заедно с подправките, плодовете, вината, индийското откритие – захарта, износа на памук и коприна, на цветни метали и на огромни количества роби, осигуряват на Индия огромни приходи. Вероятно голяма част от индийските роби, които са закупувани от западните и източните съседи на империята на Гуптите, формират в Кушана, Римски Египет, в Персия и Сасанидски Иран онези групи от хора, говорещи езика романи. След отмяната на поробването и на робовладелските отношения от тях произлиза многолюдната група на циганите на териториите на Африка, Азия и Европа.
Търговският баланс на Индия с Римската империя на запад, основния й търговски партньор, е в полза на държавата на Гуптите.. След упадъка на Римската империя и след засилването на южните царства Калинга, Пандя, Чола, Керала и др. Гуптите загубват търговските си контакти и възможностите за завоевания, а това нанася непоправим удар на робовладелската индийска икономика. Държавата се разпада на множество царства, в които развитието на робовладелските отношения преживява криза, а новите феодални отношения се формират бавно, преди да бъдат узаконени с нова, неробовладелска конституция или с форми на управление, които да позволяват закрепостяване на свободните граждани на държавата.