Лекции по История

4. Етапи на антропогенезата в Африка, Азия и Европа

Още древните хора са се озадачавали, когато на едно или друго място са откривали вкаменелости – фосили – вкаменели кости от праисторически човешки същества. Човек винаги е бил любопитен и неговото основно качество е да търси обяснение на нещата и явленията. Още древногръцкият философ Емпедокъл от Агригент, живял в V в. пр. Хр. е приписал фосилите на хипопотами, откривани в Сицилия на изчезнали гиганти. През същата епоха Ксантос на базата на фосили от морски животни, откривани на сушата, стигнал до заключението, че някога на мястото на тези находки е било море. Такива открития са послужили на хугенота Бернар Палиси (Bernard Palissy – 1510-1589) да види в тях доказателства за библейския потоп. Епископ Изидор от Севиля (560 – 636) пък стигнал до извода, че фосилите са останки от изчезнали същества, обитавали Земята преди потопа. И през ХІІІ век това схващане е станало официална теза на християнските теолози.
Джулио Ванини (Giulio Vanini – 1585-1619) е може би първият западен човек предположил, че един животински вид може да се превърне в друг. Още той отбелязва възможното робство между човека и маймуната. Тази идея му коствала скъпо. Той бил изгорен на кладата, защото влизал в противоречие с Догмата за сътворението на Вселената и човека от Бог. Няколко десетилетия по-късно френският философ Декарт рискувал да публикува своята теза за еволюцията на нашата планета, а Стенон за първи път разбрал значението на отложените през хилядолетията земни пластове – седименти.
В една анонимна книга Беноа дьо Мейе (Benoist de Maillet – 1656-1738) изтъкнал идеята, че човек е произлязал 500 000 години пр. Хр., но чак Ламарк (Lamark 1744-1829) скъсал с библейските представи и формулирал теорията си за трансформизма. Подемайки идеята на Бюфон (Buffon) за променливост от типа към вида, Ламарк предполага стъпаловидна трансформация и континюитетна връзка на живите същества. Най-накрая в 1858 г. тезата за еволюцията на видовете чрез естествен подбор е предложена едновременно от Wallace и Дарвин (Darwin). Още Дарвин е стигнал до заключението, че появата на човека се е реализирала в Африка. Необходими били десетилетия тези еволюционни идеи да бъдат възприети. Даже в 1874 Виктор Юго е написал един ироничен трактат за Дарвиновите идеи. Все пак обаче теоретическите рамки на еволюцията вече били формулирани през втората половина на ХІХ век. Това означава, че човечеството било подготвено за откритията, които се състояли след средата на века.
Още през 1723 г. Антоан дьо Жюсиьо (Antoine de Jussieu) отбелязва приликата между т. н. “pierres de foudre”, откривани в дълбоки отлагания (седиминти) с оръжията на Америндите (Amérindiens) от ХVІІІ век. Когато обаче в 1715 г един обработен камък бил открит в Англия до един фосил от Pachyderme, това сечиво и този мамут (mammouth) били интерпретирани като оръжие на Бретонците в борбата им с римските легиони, които разполагали със слонове. Трябва да се отбележи обаче, че още през ХVІ век директорът на ботаническата градина на Ватикана Мишел Меркати (Michel Mercati – 1522-1593) е възпримал тези изгладени камъни pierres de foudre” като оръжия на първите хора, а не като естествени образования. Тази идея обаче била посрещната със скептицизъм, докато в 1790 г. Джон Фрер (John Frere) открил други двулицеви (bifaces) сечива.
В 1771 г. за първи път Жоан Фридрих Еспер (Johan Fridrich Esper) открил в една пещера в Германия човешки кости и ги интепретирал като “антидилувиен”(antediluvian). Този факт се оценя от френския антрополог Клод-Луи Галиен (Claude-Louis Gallien) като откритие “на първия праисторически човек, за когото историята е запазила следа”. В 1823 г. в Пеи дьо Гал (Pays de Galles) е било открито първото погребения, принадлежащо на палеолитната култура “гравeтиен” (gravettienne). И отново един уважаван тогавашен археолог го датирал през римската епоха.
Смята се, че 1829 г е датата на основаването на палеоантропологията. През тази година лекарят Филип Шарл Шмерлинг (Philippe Charles Schmerling) открил в Енгис (Engis) в Белгия фрагменти от човешки череп и го датирал преди Потопа. През 1848 г. подобно откритие било направено в Гибралтар, а в 1856 г. учителят Йохан Карл Фулрот (Johann Karl Fuhlrott) открил скелет на човек от същия вид в Долината на Неандер (Neander) – от името на предшественика Joachim Neuman, на гръцки “Неандер” и на френски “Nouvel homme”. Този странен човек започнал да привлича вниманието. Някои заключавали, че се касае за варварин, други го приемали за патологичен случай. Уйлям Кинг (William King) създал новото име на вида в 1863 г. и от тогава той се нарича Homo neandarthalensis (долината на Неандер имала “h” преди реформата на немския правопис). За да оправдае новото име Кнг отбелязва за новия човек, че “анатомията (му) ни кара да мислим, че той е живял в морален мрак”. В действителност “маймунските черти “ на Homo Neandartalensis дълго са били преувеличавани, особено от Марсел Буле, защото той не искал да види в него наш прадед. И когато в 1868 г. в пещерата Кро-Маньон (Cro-Magnon) във френската област Дордона са открити скелети с анатомичните черти на модерния човек, но естествено от много по-ранна епоха от нашата, учените се успокоили, че нашите предшественици не са били груби животни. Още повече, че кроманьонците били европейци. По-късно в Шванскомб (Swanscombe) и Фонтешвад (Fontechevade) е открит Homo erectus Anteneandertaliens, който е по-стар от класическия Неандерталец, но все пак е по-близък да съвременния човек. Това успокоява духовете и homo erectus започва да се смята за “pre-sapiens”. И учените са направили цяла поредица от грешки, от срам, че неандерталеца има доста маймунски черти.
Откритията в световен аспект продължават. В 1891 г. лекарят Йожен Дюбоа (Eugène Dubois) открива Anthropopitecus javanensis и го кръщава Pitecanthropus erectus. Мануврие (Manouvrier) впоследствие открива прилики между черепа на човекът от остров Ява и Неандерталеца и Хекел (Haekel) стига до заключението, че тези два фосила са форми на прехода от маймуната към човека. През 1896 г. Даниел Кунингам (Daniel Cuningham) предлага за първи път антропологическата верига – Питекантроп – Неандерталец – Модерен човек (Homo sapiens). Густав Швалбе (Gustave Schwalbe) в началото приема тази идея, но след като прочита Бул (Boule) и се запознава с мнението му, че Неандерталецът е съвсем диво същество, той заключава, че Модерния човек и Неандерталеца съставляват два разделени вида, произхождащи и двата от Питекантропуса. И тази теза се смята в повечето случаи за валидна до днес, докато тезата на Гунингам не беше възродена през 1970 г. с реабилитацията на Неандерталеца.
В 1924 г. лекарят Реймонд Дарт (Raymond Dart) открива близо до Таунг (Taung) в Африка черепа на едно бебе и според него това е липсващата брънка, за която е мечтаел Дюбоа. Дарт кръстил бебето си Australopithecus africanus. Научната общност обаче преценява, че малката вместимост на черепа на този Примат го прави възможен прадед на някои маймуни. Един от редките привърженици на Дарт обаче станал палеонтологът Роберт Брум (Robert Broum), който през 1936 г. открива първият възрастен Австралопитек и го кръщава Plesianthropus transvaalensis, познат и от един череп, открит 11 години по-късно и наречен от целия свят Мадам Плез (Madame Ples Mrs. Ples ).
Малко по малко събирането на все нови и нови фосили, откривани в Европа, в Китай, но преди всичко в Танзания (Tanzanie, в Кения (Kenya) и в Етиопия (Ethiopie) [това е “напорът към костите”, отбелязан от фамилията Лики (Leakey)]. Напредва и техниката на датиране и се стига до приемане на Австралопитека и другите Питекантропуси като клон в нашето генеалогично дърво. И при откриването на всеки нов фосил, откритите преди това отново се прегрупират и отново се систематизират.
Питекантропосът от Ява е оценен като подобен на Синантропа (Човекът от Пекин), открит в Зукудиан (Zhoukoudian) през 1921 г. и на Homo heidelbergensis, открит в Мауер (Mauer) през 1907 г.. През 1964 г. тези антропоиди са обединени в един род – Homo erectus от Уйлфрид Льо Гро Кларк (Wilfrid Le Gros Clark). Plesianthropus, Maganthropus и Praeanthropus са обединени във рода Australopitecus и Zinjanthropus в общия вид Paranthropus като всеки род е съставен от много видове и най-известният е Australopithecus afarensis – този на прочутата фамилия Луси(Lucy), скелет AL288-1, открит през 1974 г. от Ив Копенс (Yves Coppens) и неговите колеги и наречен Динкинеш (Dinkinesh) - селище в неговата родна Етиопия (Ethiopie). Името Луси е дошло от пристрастието на Ив Копенс и неговите колеги Доналд Джохансон и Морис Тайем към Битълсл Заедно те слушали песента на Битълс Lucy in the sky with diamonds.
От 1959 г насам кости на Хоминиди (Hominidés) с черепна вместимост от 510 до 675 кубически см. Бяха открити в Олдувай (Olduvai) в Танзания. Луис Лики (Louis Leakey) през 1964 г. нарече този човек Homo habilis. Тези фосили обаче в началото бяха възприети като Австралопитеци именно защото не бяха преодолели “Мозъчния Рубикон” от 900 куб. См. Поставен през 1955 г. от Льо Грос Кларк в дифиницията му на Човек (Homo). Чак през 1968 г. Homo habilis беше възприет от научната общност след откриването на Twiggy. Този череп обаче прилича на Australopitecus Africanus. Този спор беше подет отново в 1999 от Уд и Колард (Wood et Collard), които причисляваха Homines habilis към рода на Австралопитека под предлог, че те приличат повече на него отколкото на модерния човек.
Едновременно с това концепцията за линеарна еволюция продължава като следва схемата: Австралопитек (africanus ou afarensis)  Homo habilis  Homo erectus  Homo sapiens. Мястото на Неандерталеца не е точно осъзнато – някои го вмъкват между erectus и sapiens, но напоследък той се възприема като наш братовчед, но не като наш прадед.
Всички обаче са единодушни, че Неандерталския човек не може да се интегрира с нашия род. Много приемат, че Неандертолците и ние съвременните хора съставляваме два подвида човеци и говорят за Homo sapiens neandartalensis и собствено нашия род – Homo sapiens sapiens. Други учени ги класифицират като два различни вида. – Homo neardantalensis и Homo sapiens, изключвайки всякаква хибридност между тези две популации.
След като сведоха фосилите до редуциран брой на видовете антрополозите се ръководят от откритията на последните две и половина десетилетия. И те определиха нови видове на Австралопитека и на човека (Homo). Дори през последните дванадесет години те обогатиха тези видове.
Най-нов и едновремено най-стар е откритият през 2001 г. в Чад (Tchad) от Мишел Брюне (Michel Brunet) череп ТМ266-01-060-1, наречен «Тумай» (TOUMAI) и труден за класификация: основата на черепа, челюстта са като на Хоминидите еволюирали Австралопитеци. Но задната част на черепа напомня по-скоро «палеогорила». Sahelanthropos tchadensis може да бъде разположен в линията на днешния човек, или най-малко в близост до неговия произход.
Впрочем Тумай е засега труден за класифициране и само следните видове са регрупирани в ансамбъла на Австралопитеците: Орорен (Orrorin, Кениантропос (Kenyanthropus), Ардипитекус (Ardipithecus) и Парантропус (Paranthropus). Те вече могат да се поставят хронологично и таксиномично.
Парантропосите представляват като Homo един род произлязъл от Australopithecus. Но докато човешкият род е еволюирал, увеличавайки вместимостта на черепа си и придобивайки една всеядност по-скоро, а не само месоядност по отношение на храненето, Парантропите са станали пак всеядни (omnivores), но по-скоро вегетарианци. Според класификацията съществуват от три до пет вида Парантропоси. И всички те са изчезнали без да имат сега наследници.
Но откъде идва човешкият род? През 80-те години на ХХ век идеите изглеждаха ясни: само два вида Австралопитеци бяха познати: Australopitecus africanus (детето от Таунг и Мадам Плес) и Australopitecus afarensis (видът определен през 1978 г., за да се регрупират фосилите от Хадар, като Луси (Lucy), заедно с фосилите от Лаетоли (Танзания) като LH 4 и челюстта Гарузи І(Garusi) на Praeanthropus africanus. Всеки от тези два вида представлява възможният предшественик на рода Homo. Те датират от епохата на Луси (Lucy) и следователно нашата прамайка е живяла преди 3,180 000 години.
През 1994 г. Auatralopithecus ramidus (прекръстен после на Ardipitecus ramidus от своя откривател Тим Уайт – Tim White) детронира Луси, защото датираше много по-рано и беше на 4,500 000. Последва откриването на Ardipithecus ramidus kadabba – 5,200 000 до 5 800 000 години. Впоследствие този вид придоби името само Ardipitecus kadabba. Още тогава тези хоминиди рязко се отличават от маймуните. Следователно Kadabba се е появил веднага след разделянето между линиите на големите маймуни и линиите на човека.
Това не изчерпва откритията на антрополозите. През 1995 г. излизат Australopithecus anamensis и Australopithecus bahrelghazali, които също стават кандидати за титлата предци на човека.....
Australopithecus bahrelghazali, наречен Авел (Abel) от своя откривател Мишел Брюне (Michel Brunet) е първият австралопитек, открит на запад от Rift Valley. Открит в Чад, както по-късно Тумай, той нюансира тезата East Side Story (Иист сайд стори Side –страна) на Ив Копенс (Yves Coppens). Ramidus, Australopithecus anamensis и Авел и трите веда са живеели в гориста среда и трите вида са били вече изправени (bipède). И това прави съмнителна идеята, че правия стоеж се е появила в саванните области.
През 1999 Australopithecus garhi е открит недалеч от каменно оръдие. Бързо провъзгласен за вероятен предшественик на човека, той започнал да се интерпретира като Paranthropos.
През 2000 година Мартин Пикфорд (Martin Pickford) и Бриджит Сенут Brigitte Senut откриват Orrorion tugenensis, alias Millenium ancestor. Двукрак и живеещ по дърветата (arboricole), с плоско лице и още по-стар от Австралопитеците с 6 милионна отдалеченост от нас, но с трети кътник (molaire) по-очовечен от този на Луси и това му дава преимуществото да спечели ново място в скалата на антропогенезата. Неговата възраст потвърждава хипотезата на генетиците за старинността на разделянето на човека от маймуните, а също така и теорията за East Side Story. Той позволява също така да се забележи, че двукраките отиват в още по-ранни времена.
Накрая в 2001 г. са открити Kenyanthropos platyops и Sahelanthropos tchadensis. Те са отритие на Меаве Лики (Meave Leakey). Kenyanthropos (3.5 милиона године) би могъл да е вероятен предшественик на KNMER 1470 смятян за Homo rudolfensis с плоско лице (“platyops”) и по този начин се стига до извода, че един праотец на човека според монофилетичната догма (monophilétique): един род не може да има двама праотци. Но да се направи от един KNMER 1470 един Kenyanthropos съживява старите несогласия върху нашето място в дървото на антропогенезата: Homo habilis, Homo rudolfensis, Australopithecus?
Homo rudolfensis е един вид фиксиран през 1978 г. от Алексеев на базата на вида KNMER 1470. По-едър от Homo habilis с несигурно положение във веригата. Мнозина го разглеждат като подвид на Homo habilis. През 1999 Wood Collard предлага трета хипотеза, според която habilis и rudolfensis са в действителност от рода на Australopithecus.
Habilisit-е са ниски (1.30 м). Те са се появили преди около 2.4 милиона години. Най стара е мандибулата UR 501 (Malawi) и може би темпоралната (слепоочната) кост KNM BG1 (Kenya). Повечето от учените смятат, че тяхното географско разпространение се ограничава на изток и на юг в самата Африка. Но Yves Coppens е убеден, че Homo habilis е бел интелегентен и подвижен и един ден останките му могат да се открият извън Африка. Истина е, че Homo habilis е най-стария вид, показващ значително и важно развитие в сферата на мозъка и на език. Bernard Wood се пита през 1992 г. дали някои фосили от Израел и Индонезия не принадлежат на този наш човек. Откриването на един череп с вместимост 400 куб. См. в Дманиси (Dmanisi), Грузия през 2002 г. противоречи на хипотезата на Coppens: най-старият европеец на повече от 1,750 000 години има вместимост на черепа по-близка до Homo habilis отколкото до Homo ergaster, на когото принадлежат другите два черепа, открити в Дманиси през 1999 г. Ако се следва хипотезата на Wood и Collard следва заключението, че и в в европа е присъствал един Хоминид твърде близък до Австралопитеците и това представлява революция. Но тази важна мобилност от Африка към Европа говори, че habilis е много повече човек отколкото Австралопитек.
През октомври 2002 г Мари-Антоанет дьо Люмлеи (Marie-Antoinette de Lumley и нейни трима колеги геолози публикуват заключенията си, касаещи мандибелата D 2 600, открита в Дманиси през септември 2000 г. Тя не е сравнима с никоя позната мандибула и те решават да приемат съществуването на нов вид Homo georgicus. D 2 600 e на мъж на около 40 години, висок 1.50 м. Една друга мандибула (D 211) от Дманиси вече е била позната. Тя е на жена и е много по-крехка. Следователно Homo georgicus вече притежава един важен сексуален диморфизъм (различие). Скалите, заобикалящи D 2 600 са датирани от геолозите на 1,810 000 години. Тази мандибула силно прилича на Homo habilis и на Homo rudolfensis и напомня вече на Homo ergaster Определянето на този нов вид тласка към тезата по-скоро за пунктуални равновесия, отколтото за една линейна еволюция. Следователно тя налага да дефинираме отново родът Homo, защото с малката си глава иголямата си челюст Homo georgicus се отдалечава от определението на Howel, касаещо Homo през 1978 г.
Терминът Homo ergaster е предложен през 1975 г., за да се обособят някои фосили, първоначално интерпретирани като представители на стария Homo erectus. Черепната кутия на Homo ergaster има вместимост 900 кубични см. фрондалната му кост е заоблена, но доста полегата и височината му не минава 1.70 м. Преди 1985 г. преобладаваше хипотезата за една стъпаловидна еволюция водеща от малките Австралопитеци и първите Homo habilis към днешния човек. Но откриването през тази година на “Turkana Boy”, юношата от Нариокотом (Nariokotom) с кодовото име KNM WT 15 000 показва, че появата на Homo ergaster не е продукт на една стъпаловидна еволюция, но представлява значителен еволюционен скок. Tim White смята обаче, че Homo ergaster евариант на Homo erectus. Така става ясно, че черепът BOU-VP-2/66 “Daka”, открит през 1997 г. в Бури (Bouri) в Етиопия много прилича на черепите на Homines erecti от Азия.
Терминът Homo erectus след Льо Гро Кларк (Le Gros Clark) хоминидите Homo erectus в Азия – Синантропа и Питекантропа и европейските популации на пренеандерталците Homo heidelbergensis от Мауер (Mauer) и Човекът от Таутавел – градовете Tautavel и Mauer са впрочем близнаци, “Roger” – тибията от Боксрове и т. н.), а също и фосилите от Африка. Това регрупиране е напълно правдоподобно, защото вериода между 800 000 и 400 000 BP всички тези Човешки същества със степента на развитие на производството на сечива са на един и същ стадий на еволюцията.. Те са съвсем сравними и, ако се държи сметка на разпространението им. Но те не са идентични един на друг. Някои от африканските, близкоизточните и южноевропейските останки от хоминиди съставляват подразделението на Homo ergaster. Homo heidelbergensis като цяло е близък до Човекът от Кабуе (Kabwe – стария Broken Hill в Замбия), който е на възраст 400 000 години. И е открит през 1921 г. Формата на черепната му кутия с капацитет 1 280 куб. См е твърде различна от формата на азиатския Homo erectus. Тази група обхваща фосилите от Бодо (Bodo) в Етиопия, датирещи от 600 000 години, Салданха (Saldanha) в Южна Африка, Ндуту (N’dutu) в Танзания и Сале (Sale) в Марока и стои в основата на разновидностите Homo sapiens и Homo neandarthalensis. Други специалести смятат, че се касае за най-архаичните африкански представители на Homo sapiens и че те формирът един и същи вид с техните наследници Homo sapiens sapiens и Homo sapiens neandertalis. Терминът Homo heidelbergensis обаче предизвиква конфузия, защото есъздаден на базата на мандибулата от Мауер. Всъщност този фосил вече има свое място по пътя на еволюцията на Неанерталците (Ив Копенс – Yves Copens впрочем не се колебае да създаде термина erectus-hedelbergensis или преднеандерталец при употреба на термина “Неандерталец”. Ето защо някои автори запазват името на Homo heidelbergensis за тези преднеандерталци-европейци ивъвеждат името Homo rhodesiensis, създаден през 1921 г., за да обозначат Човекът от Брокен Хил (Broken Hill) за тези за тези африкански прадеди на Homo sapiens.
За много специалисти като Ян Татерштал (Ian Tatterstal), Homo erectusq не е нищо повече от азиатска популация от Тринил, Сангиран, Зукудиан и няколко африкански фосили (ОН 28). Тези популации на съответстват на дефиницията ergaster и hedelbergensis и rhodesiensis.
Следвайки Groves и Rightmire много автори разделят родът Homo на седем вида: rudolfensis, habilis, ergaser, erectus, heidelbergensis, neanderthalensis и sapiens. Други автори, които държат на мултирегионализма поставят в една група sapiens и neanderthalensis и ги обединяват под надслова sapiens като включват и hedelbergensis. За така обединения вид те употребяват “Homo sapiens archaïque”.
Създадени са и други термини от антрополозите. Освен Homo rhodensiensi и Homo georgicus ще спомена Homo antecessor, въведен, за да се номинират шест индивида, открити през 1994 г. в пещерата Гран Долина (Gran Dolina), разположена в Сиера де Атапуерка в Испания. Те датират отпреде 780 000 години. Техните премоларни зъби (предни кътници) имат два корена и това ги прави различен вид. Но дали те са прадеди на Антенеандерталеца, иле се касае за вълна от популация, която е различна? Откриването на Homo antecessor тласка към оценката, че той е прадядо на Неандерталците и на Модерния (съвремения) човек.
След ледниковия период Гюнц Günz обградената от ледове Европа е екологически един остров, в който Антенеандерталците през цялото време практически са откъснати от останалото човечество. Без външен генетичен принос тукашните хоминиди еволюират на базата на една и съща генетична деривация към неандерталския тип човек В същото време на другия край на евразиатския континент азиатският Homo erectus, предвижил се пеш от Ява еволюира по подобен начин, когато Ява става остров Продукт на този генетичен дериват е Homo soloensis или Javaanthropos, който е съвременик на Човекът от Неандертал. Нещо повече, той е близък анатомически до него.
Но да се върнем към Homo georgicus. Видяхме, че със своята малка глава подбужда да преосмислим дифиницията, дадена на рода Homo fj Хоуел (Howell) през 1978 г. Какво да се каже тогава за Homo florensiensis, открит през 2003 г? Тази малка дама с вместимост на черепа 380 куб. см. е малка революция, която показва учудващата биологична пластичност на рода Homo. Впоследствие тенденцията за увеличение на неговия мозъчен обем не е недоловима и Homo sapiens става съвременник на много други видове и това се проявява още след изчезването на Неандерталеца.
Противна на Гровес (Groves) и Райгтмайер (Rightmire) автори като Уолпоф (Wolpoff, Торн (Thorne, Иелинек (Jelinek) и Цанг (Zhang) класират повечето от човешките същества Homo в един и същи вид – Homo sapiens. Копенс (Coppens) смята, че нашата линия на еволюция принадлежи на същия вид от появата на хабилините.
Границите на вида Homo sapiens не се приемат единодушно. Затова много често в западната литература се вместо Homo sapiens многа често се използат терминете «Модерен човек» и «Анатомически модерен човек» (Homme moderne et Homme anatomiquement moderne).
Но дори и появата на Модерния човек е източник на полемика. Най-старите познати съвременни хора са африканците. Антропалозите обичат да представят индивида Omo 1 като архитип на съвременния човек. От неговата поява са изминали между 200 и 100 хиляди години. Никой друг континент не ни предлага толкова стари фосили на Съвремения човек. Това е силен аргумент в полза на моноцентристката теория, предложена от Гюнтер Брауер (Günter Bräuet) през 1976 г. За кратко теореята се нарича “Out of Africa” или “Arche de Noé”- Ноев ковчег.Тази хипотеза е развита от Уйлям Хоуел (William Howells), Кристофър Стрингер (Christopher Stringer) и Петер Андрюс (Peter Andrews). Те предполагат, че люлката на модерния човек е единствено Африка. От различните клонове на Homo erectus в широкия смисъл на думата, разделени географски само африканският клон е дал различните популации на Модерния човек, които на свой ред са колонизирали света. Венецът на теорията “Ковчегът на Ной” е теориьята за заместването: Модерният човек от африкански произход навсякъде е заместил Homo erectus, без раждането на каквито и да било хибриди. От 1987 г. моноцентрстката теза е подсилена от Алан Уйлсон ((Allan Wilson) и Ребека Кан (Rebecca Cann)на базата на AND митохондриал. Последователите на тази генетична теория датираха «Ева Митохондриална» на 140 000 и я поставиха в Африка. Но тези изследвания имет два слаби пункта – те зависят от избора на съвремените индивиди, с които се екпериментира чрез сравнявана на AND. Хипотезата почива върху постановката, че честотата на мутациите е стабилна във времето. В такъв случай можем ли да се доверим на този несигурен “молекулярен часовник”, предпоставен изначално.
Томас Парсон и Нил Хоуел впрочем заключиха през 1996 и 1997 г., че честотата на мутациите на митохондриалния AND е по-нередовен иче прадядото на Съвременния човек би могъл да се появи преди 850 хиляди години. Тази предпоставка води по посока на една друга голяма теория – плирицентризма. Той е развит Милфорд Уолпоф (Milford Wolpoff), Алан Торн (Alan Torn) и Ву Ксинзи (Wu Xinzhi). Те подемат теорията ва Франц Вайденрайх [Franz Weidenreich] (1947 г). Ив Копенс (Yves Copens) е нарекъл тази теоретична постановка ‘Out of Nowhere” – Аут ъф ноуер “От никъде”. Противно на тотемът от теорията за Ноевия ковчег (Arche de Noé) тезата за мултирегионалност в основни линии е представена под формата на “канделабър”: “Генеалогичното дърво” на човека не очертава само едно единствено главно раздалечаване (отделяне) от едно начално състояние, когато Homo erctus напуска Африка, за да колонизира Евразия. Впоследствие различните популации на Homo erecus latu sensu еволюират към типа на Съвременния човек. Независимо и паралелно на много места в Стария свят. Съвремените човеци се появяват в Евразия на много места и техните общи корени са по-отдалечени във времето повече, отколкото е според теорията Aut of Africa - от 700 хиляди до 500 хиляди години. Главният аргумент на плурицентричната теория има палеонтологичен характер: при многото начални стадии може да се констатира един научен морфологичен континюитет в една географска област – «регионален континюитет». Например съвремените китайци притежават една морфологична особеност съвпадаща с техния изкопаем (en pelle) предшественик Sinanthropos. Подобно нещо се наблюдава и при Питекантропите от остров Ява, сравнени с Аборигените от Австралия. Тази морфологична близост обаче е преминала през човеците от Горния палеолит в Нова Гвинея и Австралия. Локалната еволюция на Неандерталците е друг аргумент в полза на мултирегионализма.
Една от критиките, която може да се противопостави на мултирегионализма е привидната невъзможност един и същ вид да се появява много пъти, на много места независими помежду си.
Мултирегионалният модел е поддържан от Вайденрайх (Weidenreich) и впоследствие е променен от схемата, предложена от Хоуелс (Howells), но Уолпоф (Wolpoff) отново потвърждава модела на Вайденрайх.
Хипотезите на монорегионален и мултирегионален произход на съвременния човек дават почва да възникне една синтетична теза, предложена от Ерик Тринкаус (Erik Trinkaus, Фред Шмит (Fred Smith) и Гюнтер Врауер(Günter Bräuer). Те създават модел, наречен “мрежеста еволюция”. Той е близък до мултирегионализма на Вайденрайх, но с едно постоянно кръстосване, което осигурява поддържането на голяма генетична хомогенност на популации, разпръснати на широки територии. Много генетични изследвания напоследък потвърждават този синтетичен модел.
Алан Темпелтон (Alan Tempelton) пуликува през 2002 г. резултатите от статистичния анализ на 11 генетични проучвания, основани върху ДНК на сексуалните хромозоми Х и Y и но други хромозоми. Темпелтон заключава, че нашите африкански предци след първото напускане на Африта преди близо 2 милиона години преживяват още два епизода на големи миграции – единият преди 600 хиляди години и другият пред 100 години. Последните обаче не са изместили завареното евразийско население, а са се смесили с него.
Всяко откритие на нов фосил, всяко ново генетично проучване променя нашите познания върху еволюцията на човека. След митологичната “раса отпреди Потопа”, през ХІХ век започна да се налага теорията на еволюцията и започна издирването на “липсващата брънка” във веригата между маймуната и човека. Дълго време Човек беше възприеман като финален продукт на на една линейна еволюция от маймуната към съвременния човек, чрез преминаване през Австралопитека, Homo habilis и Homo erectus. Днес нашето генеалогично дърво повече прилича на храст с много клони, които не водят никъде и съвременният човек се явява едно чудо, дошло от този гъст храсталак на еволюцията. Съвремените методи на разкопки и прилагането на резултатите от тях за щастие не възпрепятстват многобройните дебати, касаещи границите на различните разновидности и самата природа на човешката еволюция. Теорията за Ковчега на Ной само временно замести тази за Потопа. Но изследванията продължават и можем да очакваме нови прадеди, нови генеалогични дървета.


Антропогенезата има един твърде дълъг път на развитие, който френският католически мислител Пиер Тейар дьо Шарден разделя на два етапа. Когато разсъждава върху “Човешкия феномен” у него най-напред се проявява геолога и в първата част от книгата му, носеща това заглавие “Човешкият феномен”, се спира на периода преди възникването на живота - “Предживот” - така той е озаглавил първата част на книгата. Пренасяйки се преди милиони години, той стига до най-простите елементи, които съставят тъканта на универсума и още на този етап констатира една целенасоченост при съчетаването на първичните елементи. Тази целенасоченост довежда до възникването на Живот, до експанзия на живота и на Майката-Земя, която по-късно древните гърци ще нарекат Деметра, ще се появи Мисълта, т.е. мислещото същество човекът, който съставлява Ноосферата на тази земя (в превод - “сферата на духа”). Друг също сполучлив израз за обозначаване на това е употребен от руския етнограф и етнолог Лев Гумильов, който нарича “ноосферата” -“антропосфера”. Всъщност това е земният пласт, който ще ни интересува в курса “Религия и изкуство”. В тази антропосфера ние ще открием следите и белезите на човешката религиозност още в “нощта на историята”, ще открием също така и първите творби на изкуството, които вече можем да наречем паметници, защото те носят информация за паметта на човечеството, за състоянието на човешкия дух още в първия момент, когато той се е откъснал от божествената утроба на Майката земя, т.ест за човека, попаднал сред планините и полята, треперещ под звездното небе и призван от Господ да мисли и твори, да се възторгва и ужасява пред загадките на Мирозданието и пред не по-малко тайните бездни на собствената си душа.
Антрополозите приемат следните главни етапи на антропогенезата: Най-древният етап, при който хомоноидно същество вече умее да обработва камъка и познава огъня това е т. н. австралопитек, който според откривателя си английския антрополог Лики през 1959 г. в Южна Африка и оттам носи името си австралопитек, но проф. Лики вече го нарича Zinjanthrope, по името на самото място, където е открит. Този етап от антропогенезата се отнася към геологическия период, наречен плиоцен. Той се появява в края на този период и в началото на плейстоцена. Хронологически това е някъде преди около 2 - 3 милиона години. На нас ни е трудно да си го представим, но за илюстрация ще спомена, че маришкия въглищен басейн е от този период. Други прадревни кости на примата синантроп (sinanthrope) са открити в Китай от цитирания вече антрополог-йезуит Тейар дьо Шарден. Наблюденията на други антрополози върху раздробените черепни кости на синантропи, или върху пробити черепи, ги карат да мислят, че в случая се натъкваме на ритуален канибализъм. Правещите това тълкуване смятат, че при синантропа по-младите поколения чрез този канибалски магически обряд - консумацията на мозъка на предците - се стремят да наследят техните качества, тяхната сила. Но това не се възприема от мнозина, защото в този ранен етап на антропогенезата сложният култ към предците едва ли е бил възможен.
Никой не оспорва обаче факта, че т. нар. Неандерталец, появил се преди около 150 000 г. вече е изработвал предмети, в които е влагал символно значение. Череп от този вече “европейски човек” е открит за първи път през 1856 г. в една пещера в западната част на Германия, в областта Северна Вестфалия (Rhenanie-du-Nord-Westphali) в долината Неандертал (Neanderthal). Впоследствие неандерталци са били открити на много места. Той все още доста се е различавал от сегашния човек, но вместимостта на черепа му вече била 1450 кубически см. Обработвал е дърво и кожа, камък. Неандерталецът умеел да прави доста съвършени сечива, но творби на изкуството не са известни от него. Този Homo sapiens neanderthalensis, произлязъл от предхождащия го Homo erectus, преди около 35 000 години е станал Homo sapiens sapiens - модерния човек. Това вече е твореца на ранната палеолитна култура, в която съществено място заема палеолитното изкуство.