Лекции по История

22. Доминат и късна римска империя

Криза на принципата. Войнишките императори и династията на Северите. Възстанвяване на Военната диктатура Принцепс и цезар. Доминат и тетрархия. Диоклециан и Максимилиан. Реформи. Робство и колонат. Християнството-робството и свободните-закрепостени. Държавата, гражданството, колонатната система и робовладелската конституция

Войната в която било хвърлено римското общество от враждуващите и съперничещи си военни командири след убийството на Комод, временно била спечелена от Луций Септимий Север – военачалник на дунавските легиони. Той изпреварил останалите пъководци-императори, и като завзел Рим, разпуснал преторианската гвардия. След това предложил примирие на съперника си император и наместник на Британия Децим Клодин Албин, и като го осиновил, му дал титлата цезар (С. И. Ковалев). Започнало преосмисляне на титулатурите на ръководителите на империята, и Л. С. Север (193-211 г.) пръв след Гай Юлий Цезар превърнал личното име Цезар в титла. Така титлата цезар била поставена по-ниско от тази на принцепса. След това изискал от сената империум, и се отправил срещу издигнатия от войските трети император в Сирия – Гай Песцений Нигер. След тригодишна война Север разгромил армиите на Нигер, и оказалите му подкрепа войски на партите, но през това време Д. К. Албин при спечелил доверието на сената и се обявил за август(С. И. Ковалев). За първи път в римската история един от управителите й издигнал титла основана на божествена изборност август означава “Възвеличен от бога”, и я поставил над титлата цезар.
Със стремителен поход на запад, Л. С. Север, който бил пуниец по произход и поклонник на Ханибал, навлязъл в окупираната от Д. К. Албин Галия и разгромил армията на августа в кръвопролитно сражение. Едва след това победителят се върнл на източния фронт за да довърши войната с партите. През 198 г. войната била приключена успешно, и към империята била прсъединена цяла Месопотамия. Военните успехи срещу външнте и вътрешните противници били свързани с възстановени конфискациите, приток на роби и богатства и нови земи. Това позволило на Л. С. Север да възнаграждава войниците си. Едновременно с това той им дал право да израстват в кариерата и да стават командири, а също и да създават семейства, като използвал опита на Ханибал с наемниците.
Л. С. Север заменил преторианската гвардия набирана от италийци с гвардия съставена от най-добрите войници от провинциите. В близост до Рим бил разквартируван Втори партски легион, а принцепсът се обявил за проконсул на Италия, като на практика я третирал като провинция. Това отношение било подчертавано и с издигането на многобройни паметници на Ханибал, най-злият враг на римляните. Вече се оформила нова политико-управленска структура, в която титлата август била поставена по-високо от титлите принцепс, цезар и император, и която имала за първоизточник имената на принцепсите от Юлиево-Клавдиевата династия. Сенатът, който подкрепил Д. К. Албин бил поставен в позицията само на утвърждаващ решенията на принцепса орган. В устройството на личната си власт Север решил и въпроса за престолонаследието, като направил свои съуправители децата си от брака ме със сирийката Юлия Домна. Първият му син Бассиан бил направен съуправител, с титла август още през 196 г., а вторият в края на царуването му. Така титлата август придобила значение на престолонаследник, а августите станали двама.
Издигането на ролята на армията и на обикновенните войници в империята, и поставянето на досегашната метрополия в подчинено и окупирано положение, официално изравнило статута на всички страни. При сина на Л. С. Север Бассиан, с официално име Марк Аврелий Север Антонин, известен като Каракала (211-217), който дошъл на власт след смъртта на баща му по време на поход в Британия, била оповестена Constitutio Antoniana. С тази Конституция, носеща името на принцепса се давали граждански права на всички жители на империята. Култът към личността на Ханибал тласкала Каракала към подготовка на грандиозен поход на изток, и прицепсът се опитвал да увеличи както социалната опора на властта си, така и броя на данъкоплатците и войниците. Едновременно с това той решил и проблема за властта си, като убил брат си Гета през 212 г.
През 217 г. по време на неуспешна война с партите, Каракала бил убит от офицерите си. Настъпил шестдесет годишен период на гражданско-военни междуособици. Възможността която получили обикновенните войници да стават командири им открила пътя и към овладяването на върховната власт.
През 231 г. последният представител на династията на Северите – Марк Аврелий Север Александър, известен като Александър Север предприел поход на изток, срещу създадената на мястото на Партия нова империя Иран. Походът завършил с неуспех през 233 г. Две години по-късно принцепсът повел нов поход срещу германците, който бил лошо организиран, и изпадналит в ярост войници го убили, заедно с майка му Юлия Мамея. За император бил избран тракиецът Максимин. Започнал период на открита диктатура на армията, която издигала и сваляла императори. Започнало разпадане на империята. Във всяка провинция войниците издигали императори. На изток в Палмира Септимий Оденат се провъзгласил за автократор и обединил териториите на Египет, ирия и Мала Азия. На запад се създала самостоятелна “Империя на галите”, с император военачалникът Постум. Империята обхващала Галия, римска Германия и Британия и Испания. Тук понятието император станало официална титла, тъй като било по-близо до представите на скоро покорените племена за управлението им от вождове. На изток понятието автократор било повлияно от продължтелната монархична традиция.
Разделението на империята увеличило имало като последствие нарушаване на стопанските и търговски връзки. Стопанството било разстроено. Вълненията на робите и закрепостяваните към земята колони обхванали значителни територии – през 238 г. в Африка и Галия. Готите нахлули на териториите на Балканския полуостров, нанесли тежки поражения на римските императори. При Абритус те разгромили армията на император Деций Траян през 251 г. В сражението загинал самият император. На изток сасанидския владетел на Иран Шапур разгромил армията на император Валериан през 260 г., и го използвал като опора като се качвал на коня си, а войниците и офицерите му като роби.
Страшните поражения и отсъствието на нови доходи за робовладелската икономика довели до разходи и загуби в резултат от които монетите се обезценили. Икономиката на страната била парализирана. Едва по времето на император Аврелиан (270-275 г.) започнал период на стопанска стабилизация и военно-политически успехи. Той наследил император Клавдий (268-270 г.), победителя на готите при Наисос /Ниш/ през 269. През 271 г. императорът успял да разгроми нахлулите в Северна Италия германски племена на аламаните, ютунгите и маркоманите. Аврелиан пръв от римските императори заменил титлата принцепс, носил царска диадема и официално се наричал “Господар и бог по природа”, т.е. dominus et deus natus. При него започва новата държавна форма на управление, известна като доминат. (С. И. Ковалев). При Аврелиан към държавата били върнати земите на Палмирското царство и но “Галската империя”, след като нейният император изоставил армията си, и избягал при римляните. През 275 г. по реме на поход на изток, срещу Сасанидите, Аврелиан бил убит в заговор организиран от сената. Войските на сирийския наместник, издигнат от тях в император – Проб (276-282 г.) спечелили в борбата за овладяване на властта в империята. След като отхвърлил германците на Рейн и подчинил въстаналите исаври в М. Азия, Проб започнал да провежда мирна политика – и се стремил да възстанови селското стопанство. За обработката на земите той започнал да използва армията, и това му коствало живота през 282 г.
Войниците издигнали нов император – Марк Аврелий Кар и той за първи път в римската история не поискал от сената одобрение на избора си. Новият император назначил единия от синовете си – Карин за август и го изпратил да потуши въстанието на багаудите. Самият император заедно с втория си син Нумериан отблъснал настъпленето на сарматите на р. Дунав и след това провел победоносен поход срещу персите. На връщане от победоносната война императорът и синът му били убити от предвождани от префекта на претория заговорници. Началникът на императорската охрана Диоклециан разкрил заговорниците и бил издигнат от войската за император. За пръв път в римската история синът на илирийски освобожденец ставал император под името Гай Валерий Аврелий Диоклециан (17. ХІ. 284-1. V. 305 г.).
В битка в провинция Мизия армията на Диоклециан се наложила над войската на обявилия се за император Карин, който бил убит от един от военачалниците му, и над цялата империя се установило единовластие. Самият Диоклециан обаче оценявал необходимостта от разделяне на управлението на огромната и сложна по политически, стопански и народностни характеристики държава, и въвел нова система на политическо и административно управление, като обобщил натрупания до неговото управление опит.
След като станал император, Диоклециан въвел нова система на управление, известна като Четиривластие (гр. тетрархия). Тя се състояла в разделението на империята между двама императори – августи, и двама техни помощници – цезари. В Тетрархията понятието принцепс не било включено в официалните висши титли. Затова следващата след него във вече изградената система по време на династията на Северите титла август – престолонаследник, била обявена за висша и се превърнала в титла със значение на по-късните императори, а титлата цезар станала втора по значение в смисъла, който й бил даден от Д.К. Албин като август на Галия в края на ІІ в. Тази система не била връщане към колективните републикански органи на управление, а разпределено по места единовластие. Счита се, че Диоклециан не е оценил възможностите на новата християнска религия (А. Г. Бокщанин, ), но всеки от двамата августи и двамата цезари бил върховен повелител на земите си, и се ползвал там с божествен авторитет. Самите августи били колеги, и обожествяването и на двамата би затруднило разбирането за смисъла на единобожието. При това обявяването на владетеля за земно божество, или създаването на култ към божество също противоречало на принципите на монотеизма. Възприемането на августа като божество следвало традиция, установена от времето на Клеопатра и Цезар, но осъществяването й станало възможно само на изток, където и войската и гражданите били свикнали с идеята за божествени управители.
Системата на тетрархия се развила неравномерно, западният август Максимилиан, който управлявал в Медиоланум (Милано), нямал обществена среда, за да развива към себе си култ на обожествяване. В Италия оставали силни сенатско-републиканските традиции и античната култура. Диоклециан обаче установил столицата си в Никомедия, и тук започнали да го почитат като божество, но самият той имал пред вид обожествяването на самия сан на августа, тъй като системата на тетрархията била свързана с двадесет годишен срок на изпълнение на длъжността.
За по-лесно управление на империята, страната била разделена на 104 провинции, които на свой ред били обединени в 12 диоцеза. Създадена била строго иерархизирана канцелария към двореца, диоцезите и провинциите, в която августът и цезарят управлявали чрез укази. Диоклециан създал вътрешни вйски, които се дислоцирали вече не по границите, а във вътрешността на страната, и това позволявало по-добра защита от външни нападения и срещу нарастващите вътрешни конфликти и въстания. Въведена била нова златна монета-ауреус, която трябвало да замени девалвираните дотогавъшни ауреуси и сестерции без златно и сребърно съдържание. Освен данъка на глава от населението, бил въведен и данък върху стопанството на римските граждани.
Тези реформи позволили на Диоклециан да спре временно разпада на империята, но след неговата и на колегата му август оставка през 305 г. започнала жестока борба за власт между новите августи и цезари, която довела до утвърждаването на монархичното управление на Флавий Константин, наречен Велики (306-337). Едноличният август на Римската империя победил съперниците си в тежка, междуособна война, като бил подкрепен и от христианската общност. През 313 г. с Миланския едикт, издаден след разгрома на основния противник на Константин, Максенций християните получили правото на равноправни вярващи, и веднага започнали борба да изтласкат от обществения живот останалите култове и технте носители.
Единовластието на августа обаче не било пълно и подготвило разпадането на империята, след като той я разделил на четири части, между синовете си, които назначил за цезари. Първият от тях – Флавий Юлий Крисп получил властта над западните провинции, Константин получил управлението на Испания, Галия и Британия, Констант на Италия, Африка без Египет и Илирия, Констанций – източните провинции и Египет. Административно цялата територия на империята била разделена на четири префектури, които на свой ред се делили на диоцези и провинции.
В 330 г. Константин преместил столицата на страната от Рим в Константинопол, и това имало огромни последици за цялостния политически и икономически живот на страната. През 325 г. градските на жители – куриалите било забранено да напускат градовете в които живеели, а през 332 г. били закрепостени колоните. Това довело до данъци и задължения на куриалите, които принудили римските правителства да търсят като военна сила наемни отряди от чужденци, тъй като не се доверявали на недоволните от закрепостяването и експлоатацията свои съграждани. При промяната на обществения статут на римските граждани социална опора на властта на Константин и наследниците му станали едрите земедалци-магнати. В борбата си за поземлени имения те с подкрепата на правителството присвоявали и обществени и честни земи, стопанството на които било обработвано от свободни по правен статут хора-колони. Към едрите собственици се присъединила и църквата, която в борбата си за власт и икономически позиции се обявила против робството, в защита на свободата на хората – позиция, която й позволявала да осигурява стопанствата си както с избягали от робовладелците си хора, така и с римски граждани, които под натиска на икономическия гнет предпочитали да стават колони в стопанствата на едрите земевладелци-магнати. В техните имения автаркичното производство, което покривало нуждите и от земеделски и от занаятчийски стоки, постепенно изтласкало необходимостта от търговски внос и от износ на продукти на пазара в големи количества.
Държавата се почувствала застрашена от бързото намаляване на куриалите – граждани и данъкоплатци, войници и основна производителна сила, и се обявила срещу поставянето на свободни граждани в колонатна зависимост. Постепенно статутът на колоните под влияние на отношението към робите, започнал да се променя, и те били приравнявани и в законодателни паметници като Кодекса на Теодосий от първата половина на V в. и Дигестите на Юстиниян от първата трета на VІ в. с робите. Някога свободните колони вече нямали право да се свързват чрез брак със свободни или да имат граждански и политически права и право на собственост, и това заедно с вечното закрепостяване и системата от наказания изравнявала общественото положение на робите и колоните. Въпреки това броят на колоните се увеличавал непрекъснато, като едни от тях били превърнати от роби в закрепостени хора, а други отстъпвали земите си на магнатите, срещу повинностни задължения които трябвало да носят срещу правото да обработват и владеят някога собствената си земя. Даването на земята, и оставянето й във владение на изпадналия в икономическа зависимост човек, собственик, ставало с прекария, т.е. молба, и това било форма на поставяне в лична стопанска, включително и битова зависимост на формално свободните някога римски граждани.
На свой ред в борбата за изместване на старата “езическа” аристокрация и за нови приходи и зависимо население, римските магнати, включително и най-едрия сред тях, църквата, започнали борба против езичеството. Римският плебс и населението на провинциалните градове получавало храна и помощи от езическите храмове, и това пречело на новите богаташи да ги закрепостяват. Борбата между старата и новата аристокрация достигнала своя апогей през годините на управление на император Юлиан (361-363 г.). Неговите опити да възроди старинното езичество, като организира жреческата организация и вярващите по подобие на християнската църква не могли да бъдат осъществени в цялост поради смъртта му във война срещу Иран. При наследника му Валентиниан (363-375 г.) указите на императора били отменени. Нехристиянската римска аристокрация била подложена на гонения и масови убийства. Римските императори влезли в съюз с християнизираната аристокрация, тъй като тя не носела наследството на миналото, и предпочитала да бъде вярна на централната власт.
Настъплението на едрите земевладелци срещу свободата и частната собственост на римските граждани довело до социални вълнения. В християнското движение се появило разцепление. След като християнската църква станала официална, редовите й представители, които си спомняли възникването на учението като демократично движение на обезправените започнали борба срещу правителството и богатите християни. В Африка, в Нумидия, сектата на донатиците, известна и като агонистици, т.е. “борци със силите на злото”, в Мавритания въстаналите срещу произвола на данъчните римски служби бербери, в Галия възстановяващите общинното самоуправление багауди, в Тракия и Мала Азия през 365 г. движение на свободните бедни хора и колоните, подкрепили императора-узурпатор Прокопий, и др. като използвали старите култове и демократизма на ранното християнство, търсели социална справедливост с въоръжени действия, преврати или с неподчинение. Вътрешните вълнения които обхванали селските и градски райони на империята, и в които свободните, колоните и робите се обединявали с проникналите във вътрешността й свободни племена, били съпроводени с натиск на родовоплеменната периферия на робовладелското общество. Германците и хуните на запад, и славяните на изток, настъпвали срещу северният лимес. Това движение, което започнало в края на ІV в. и е известно като “Великото преселение на народите”. Един век по рано готите се преселили от Скандинавския полуостров в земите на Северното Причерноморие. Под натиска на настъпващите от изток хуни източните готи-остготи попаднали в зависимост и станали част от военноплеменния им съюз, а западните, известни като вестготи с разрешение на император Валент се установили като съюзници или федерати в земите на днешна България, в Мизия и Тракия. В условията на късната Римска империя родовоплеменните готи попаднали в икономическа безизходица, и масово се продавали в робство за дългове, или просто за да оживеят. Според готския историк Йорданес цената на един роб била на стойността на един хляб. Римската империя трескаво се нуждаела от робски труд, въпреки че била управлявана от християнизирана аристокрация, и възстановила практиката на тотално унищожение или поробване на попадналите в зависимост или победените племенни общности и хора.
През 378 г. готите, подложени на физическо унищожение от римската робовладелска система въстанали, и след поредица от сражения при Адрианопол /сега Одрин/, под предводителството на вождовете си Фритигерн и Алавив разгромили предвожданата от император Валент римска армия. При император Теодосий (379-395) готите получили разрешение да се заселят в Илирия, и да доставят наемници за армията. Варваризацията на римските въоръжени сили се усилила след ужасяващото по размерите си поражение при Адрианопол. Константинопол се нуждаел от войници, които можел да получи само от “варварите”.
През 395 г. император Теодосий назначил за августи на Запада и на Изтока и на изтока синовете си Флавий Аркадий и Флавий Хонорий. С тяхното назначение започнало трайното разделяне на империята на Източна и Западна.
През 410 г. след няколкократни нахлувания в Италия, вестготите под предводителството на вожда си Аларих и със съдействието на въстаналите роби превзел Рим. Последвало разграбване на града, което имало символичен смисъл. “Гордият хищник” Рим бил превзет след почти хилядолетно робовладелско господство над Средиземноморието (С. И. Ковалев). Натискът на първобитната периферия върху Римската империя се увеличавал. Германците-франки завладяли северна Галия, бургундите Централна и Южна Галия и по-късно Северна Италия англо-саксите Британия, вандалите Северозападна Африка, бургундите През 455 г. Рим бил превзет за втори път от установилите се в Африка вандали под предводителството на конунга си Гейзенарих. От 455 до 476 г. на трона в Рим управлявали 9 августи, докато през 476 г готският вожд Одоакър свалил поредния и последен “император ” омул Августул /”Августчето”/, и изпратил короната-стема на римските императори в Константинопол, като се обявил за патриций. Източният август Зенон утвърдил промяната, и след като получил знаците на власт над Запада, не направил опити да възстанови императорите на Запада. Римската империя, обединителят на робовладелския Средиземноморски свят престанала да съществува. Централният Средиземноморски търговски и стопански път и център бил разделен между западните германски държави и Източната Римска империя. Източната Римска империя започнала да се нарича Византия, а владетелите и василевси на гърците и християните. На изток славяните поставили под заплаха правото на империята на власт над земите на Балканите, и държавата на българите постигнала при кан Крум правото на римско политическо наследство над северните райони на Византия след завладяването на короната, скиптъра и акакията на римските и византийските императори, владетелите на която след 812 г. в съперничество с българите започнала да се наричат римляни или “ромеи”. В това съперничество постепенно някога огромната империя обединител на робовладелския свят се превърнала феодална държава и в символ на християнския свят на изток до падането на Константинопол под турска власт.