Лекции по История

19. Криза на републиканския робовладелски строй и въстанието на Спартак

Съюзническа война. Преврат на Г. Марий. Диктатура на Цина. Диктатура на Сула. Роби и свободни. Въстанието на Спартак. Идеологията на въстаниците. Отсъствие на царска въстаническа идеология и организация. Родовоплеменни и републикански идеи. Прерастването на въстанието в партизанска борба след разгрома на армията на Спартак.

Рим се превърнал в могъща военнополитическа сила благодарение на военните реформи и победоносните войни, но последиците от тях и изтласканите назад, нерешени проблеми за оземляването на безимотните, и за попълването на цензовите списъци на гражданите с имащи поземлено имущество плебеи от селските райони, както и противоречията между римляни и италийци без граждански права, правели това могъщество неустойчиво. Отхвърлянето на законопроектите на народния трибун Ливий Друз, и убийството му, изчерпали законните пътища, чрез които италийските съюзници на Рим могли да разчитат на положително решаване на исканията им за земя и политически права, равни с тези на римляните, и те вдигнали въстание, което се превърнало в една от най-страшните войни, водени в Италия. На война срещу Рим се вдигнали съюзниците от Средна и Южна Италия, предвождани от марсите и самнитите. Въстаниците създали федерация на всички италийски племена с център в гр. Корфиний със сенат от 500 човека, с двама консули и 12 претори и с народно събрание. Конфедерацията “Италия” имала като символ изображение на бик, бодящ с рогата си римската вълчица. Въстаналите имали огромна армия от около 100 000 войника, равни по подготовка на римските, тъй като до времето на въстанието тези войници служили в римската войска.
Въстаналите създали две армии – северна и южна, под ръководството на марса Квит Поппедий Силон и самнита Гай Папирий Мутил. През 90 г. пр. н. е. войските на Федерацията нанесли поражения на двете консулски армии. Консулът на северната римска армия Публий Рутилий Луп заедно с около 8000 войника загинал при преминаването на войските му през р. Толен в сражение с марсите. Южната римска армия, ръководена от консула Луций Юлий Цезар понесла големи загуби и била принудена да отстъпи. Това водело до преминаване на страната на “Италия” на множество градове, включително и на големият център Венафр, и до превземането на силната крепост колония Езерния в Самниум. Самнитите навлезли в Кампания, и тук към Федерацията се присъединили градовете Херкулан, Нола, Салерн, Помпей и др. С помощта на марсите самнитите продължили настъплението си на юг в Апулия, където към тях се присъединили големите градове Венизий и Канузий. В Централна и Южна Италия към въстаниците се присъединявали неимотните, бедните и робите. За да предотвратят разрастването на въстанието римляните започнали политика на разединение на противниците си. В края на 90 г. пр. н. е. консулът Луций Юлий Цезар прокарал в народното събрание закон, с който се давали граждански права на съюзните племена и градове, които останали вярни на Рим. В началото на 98 г. пр. н. е. с нов закон било обещано римско гражданство на всички въстанали, които пожелаят да преминат на страната на Рим в двумесечен срок. Тези закони ослабили силите на въстаниците – Етрурия и Умбрия не се вдигнали на борба, в останалите области на Федерацията знатните и по-богатите започнали да преминават на страната на Рим.
Около гр. Аскул в Пицена римляните преминали в настъпление, и разгромили силна въстаническа армия, предвождана от Видацилий. След продължителна обсада Аскул капитулирал, и това позволило на римляните да освободят големи свои сили за общо настъпление срещу марсите и техните съюзници маруцините, вестините и пелигните. Опитът на марсите да вдигнат въстания в Етрурия, като изпратят там 15 000-ен отряд бил несполучлив, и съпроводен с огромни загуби. Централна Италия била овладяна от римляните след ожесточени сражения. Паднала и столицата Корфиний.
На юг К. П. Силон усилил войските си с 20 000 въоръжени роби, но настъплението на римските войски продължавало. На юг военното ръководство било предадено на Л. К. Сула, който с решителни мерки и жестокост подчинил въстаналите кампанийски градове, и столицата на Самниум Бовиан. Единствено град Нола, и отделни райони в Самниум, Лукания и Брутиум продължавали съпротивата. Въстаниците поискали помощ от Понтийският цар Митридат VІ, който овладял М. Азия, вдигнал на въстание жителите на провинция Азия, и започнал борба с Рим. Въстанието и настъплението на понтийските войски в Кападокия, Витинското царство, във Фригия, по Егейските острови, и в Македония и Елада, нанесло най-силен финансово-икономически удар на римското стопанство. Загубата на източните области лишила публиканите и свързаните с тях кръгове от римското общество от огромни приходи, и те ги компенсирали като ожесточили отношението и исканията си спрямо италийските си длъжници, за да компенсират частично загубите си. Озлоблението на кредиторите към длъжниците стигнало до там, че те убили градският претор Авл Семпроний Азелион, докато извършвал жертвоприношение на форума, поради това, че се опитал да съдейства за отсрочка на плащанията на длъжниците. Недоволни и от стопанското си положение, и от това, че въпреки получените граждански права, новите граждани записани само в 8 триби, били италийците. Към тях принадлежали и онези от съюзниците, които не получили граждански права, а също и все още очакващите обещаната им земя ветерани на Г. Марий.
На изток политическата криза за Рим се усложнявала. Митридат VІ освобождавал робите, ликвидирал дълговете до 50 %, освобождавал завладяните области от данъци за 5 години. Войските на Понтийския цар овладяли Македония. В Атина бил извършен демократичен преврат, под предводителството на бившият роб, философът епикуреец Аристион. Атина и множество по-малки полиси отхвърлили зависимостта си от Римската република. В същото време съюзникът и зет на Понтийския цар, владетелят на Армения Тигран ІІ окупирал земите на Северна Месопотамия, Сирия и Палестина. Флотът на Митридат VІ господствал в Източното Средиземноморие.
В Рим социалното недоволство нараствало. За да го преодолеят конниците се решили на война срещу могъщото Понтийско царство, и издигнали кандидатурата на Г. Марий като пълководец, и защитник на интересите на популарите. Но сенатът издигнал кандидатурата на аристократа и оптимат Л. К. Сула, който разполагал със силна и послушна армия, и при това вече имал опит в източната политика на Рим, тъй като през 92 г. пр. н. е. като римски посланик се срещнал с посланиците на понтийския, арменския и партския царе в Кападокия.
Конниците настоявали на своя избор, и техният представител, народният трибун Публий Сулфиций Руф внесъл в народното събрание четири законопроекта – за разпределяне на новите граждани от съюзниците във всичките 36 триби, заедно с гражданите от освободените роби, за предаване на командването на източната армия на Г. Марий, за лишаване на сенаторите с дългове повече от 2000 денарии от званията им, и за връщане в Италия на всички граждани, които били осъдени на изгнание.
За да отсрочат подкрепяните от народа предложения на народния трибун, консулите обявили спиране на всички обществени дела поради измислени от тях и жречеството извънредни религиозни празненства. В отговор П. С. Руф предизвикал граждански безредици с помощта на собствен отряд от 3000 наемници и т.н. “антисенат” от 600 синове на конници (С. И. Ковалев). Консулите били принудени да отстъпят, и законопроектите на народния трибун били утвърдени като закони.
Сула се оттеглил от Рим, защитаван от свои войски, и пристигнал под стените на обсадената Нола, където извършил държавен преврат. Двамата народни трибуни които поискали предаването на ръководството на армията на Г. Марий, били убити от свиканите от Л. К. Сула на войсково събрание легионери, които пълководецът изплашил с предупреждението, че ще бъдат заменени от неполучилите земя ветерани на престарелия претендент за военачалник.
За първи път в римската история негова армия се обявила против решението на народа, тъй като вече се превърнала в наемно-професионална и не била свързана с гражданските интереси на повечето от жителите на града – република, Л. К. Сула се възползвал от желанието на легионерите със сила да наложат волята си над Рим, и ги повел към столицата. Г. Марий и П. С. Руф не съумяли да организират защитата на града. Шестте легиона на Л. К. Сула били замеряни от гражданите докато установявали контрол в огромния град. Отрядите които оказали съпротива на суланските войски били унищожени. П. С. Руф бил убит, и по заповед на Л. К. Сула главата му била изложена на форума. Г. Марий успял да избяга в Африка.
Под натиск на Л. К. Сула сенатът променил установеното демократично-републиканско устройство на страната. Била възстановена практиката на гласуване от времето на С. Тулий, като първи гласували най-богатите граждани. Народните трибуни могли да защитават само правата на отделни граждани, не на обществени групи и на отменените вече народни събрания по триби., за да гарантира устойчивостта на въведените от него промени Л. К. Сула вкарал в самия сенат 300 най-богати нобили.
Настъплението на Суланския режим срещу републиканските устои на римската държава обаче претърпяло сериозно поражение. От изток настъпвали огромните спрямо римските понтийски армии и флот, а в самия Рим при проведените под наблюдението на Л. К. Сула избори за консули, въпреки натиска на войсковия апарат на диктатора единият от консулите бил с демократични представи и позиция. Като изискал от консулите клетва, че те ще пазят установения от него начин на управление, Л. К. Сула се отправил на поход срещу Понтийското царство през пролетта на 87 г. пр. н. е. Веднага след напускането на Италия от войските на диктатора популарите преминали в настъпление.
Консулът за 87 г. пр. н. е. Луций Корнелий Цина оглавил движението на популарите. По негово настояване в народното събрание били поставени законопроекти за 1. връщане в Рим на всички, прогонени от репресиите са Л. К. Сула граждани, 2. да бъде възстановена отнетата под натиск на суланците власт на народните трибени, и 3. гражданите от съюзените с Рим племена и държави да бъдат пропорционално разпределени не в няколко, а във всичките 35 римски триби.
На консула популар се противопоставил вторият консул Гней Октавий, който застанал на страната на оптиматите. Противопоставянето в народното събрание на двете партии прераснало в сражение по време на едно от заседанията му. Оптиматите прогонили популарите от събранието и подложили противниците си на преследвания. Л. К. Цина бил принуден да избяга от столичния град. В земите на италийските съюзници той успял да създаде значителна по брой и подготовка армия. Към войските на Л. К. Цина се присъединил и завърналият се от Африка Г. Марий, които водил отряд от свои ветерани и роби на които обещал свобода след победа над оптиматите.
Армията на популарите обсадила Рим, и градът се предал, след настъпилия глад. Последвало политическо прочистване на столицата от оптиматите. Много от тях били избити или принудени да се укриват и емигрират. След победата си популарите побързали да унищожат и четирите хиляди роби, тъй като вече считали, че нямат нужда от тях. По този начин били унищожени 4000 бойци с отлична военна подготовка и най-висока мотивировка за борба с оптиматите, обещаната им свобода.
Според политическата разправа с противниците си и отстраняването на робите – съюзници популарите отменили режима на суланците и всички техни постановления. Народното събрание взело решение за отстраняването на Л. К. Сула от поста на главнокомандващ на изпратената срещу Митридат VІ Армия и за обявяването му за враг на римския народ. Народното събрание избрало за консули за 86 г. пр. н. е. Л. К. Цина и Г. Марий, но след смъртта му скоро след избора, народното събрание попълнило местото му с Луций Корнелий Флак.
В Елада армията на Л. К. Сула нанесла поражение на един от стратезите на Митридат VІ, след стремително сражение в Беотия, и нахлула в Атика. На 1.ІІІ.86 г. пр. н. е. обсадената Атина била превзета и подложена на терор и унищожение, което продължило три дни. В уличните кланета и насилия по домовете били избити повечето от анитските граждани, останалите били подложени на насилия и издевателства. След разгрома на собствената си столица легионерите на Л. К. Сула, под негово ръководство унищожили и Атина, културната столица на античния свят.
Митридат VІ изпратил нова голяма армия, която бързала да овладее Атика, но била пресрещната от римляните при Херонея в Беотия, и разгромена. След второ сражение при Орхомена, което отново било спечелено от римляните остатъците от стохилядната армия на Митридат VІ се оттеглили в М. Азия. Отзвукът от пораженията, които повече от 150 000 войници на понтийския цар претърпяли от тридесет хилядната римска армия довел до промяна на политическите настроения на гръцкото население в полза на римляните. За да възстанови военните си сили Митридат VІ обложил населението от подвластните си територии с огромни данъци, и това допринесло за усилване на антипонтийските настроения.
Настроенията срещу понтийския цар се усилвали и от провежданата от него политика на обещавани и давани граждански права на негръцкото население, на демократичните по политически настроения слоеве и поради обещаването свободи на непълноправните и робите. Стремежът на Митридат VІ да превърне разнонародностната си държава в силно и без значими социални противоречия царство, срещнали съпротивата на гръцката олигархия и аристокрация и на робовладелците. Тогава царят предложил нова политическа линия на поданиците си, като обявил опрощаване на дълговете и дал граждански права на метеките и на останалите групи от политически непълноправни граждани.
На територията на гръко-елинистическия свят Митридат VІ поддържал демократичните партии, и подкрепил демократичния преврат в Атина, под ръководството на бившия роб и преподавател по епикурейска философия Аристион. Войските на Л. К. Сула поддържали олигархично-аристократичните партии, и поради това толкова жестоко наказали атиняните. Политическите борби характерни за Италия се водили и извън нея, на територията на Балканите и елинистическия свят. Противоречията между демократичните и олигархичните партии били характерни не само за Италия с Рим, и не зависели от монархическото или републиканското политическо устройство на римляните, понтийците и атиняните. Това били противоречия на античното робовладелско общество в което на стремежа към разширяване на демократическите свободи противодействала противоположната политика на олигарсите и тираните.
Антиримската политика на понтийския цар била насочена към активизиране на изпитващите последици от дейността на римските откупщици на данъци, към дълговите роби и семействата им. Затова Митридат VІ заповядал в един ден да бъдат избити 80 000, или вероятно 150 000 римски и италийски граждани в Мала Азия, а покорителя на въстаналите роби в Сицилия Маний Аквилий подложил на нечувани публични изтезания.
След двете тежки поражения в Беотия през 86 г. пр. н. е. и след унищожаването на понтийския гарнизон в Атина в политиката на понтийския цар настъпила промяна, той вече призовавал не само за свобода на попадналите в дългово робство, но и обещавал освобождаване на робите, като по този начин разчитал не само да попълни армията си, но и да получи подкрепата на противниците на олигарсите и робовладелците с проримски настроения.
В Рим безпокойството на популарите от растящата популярност на Л. К. Сула и на оптиматите в Източното Средиземноморие се увеличавало, и в края на 86 г. пр. н. е. те изпратили в Елада армия под ръководството на Л. В. Флак. Тази “марианска” армия овладяла Византион и се прехвърлила през проливите в М. Азия. Тук в армията недоволните от нерешителните действия на консула пълководец организирали заговор и го убили. Властта поел легатът на Л. В. Флак Гай Флавий Фимбрия. Под негово предводителство армията нанесла тежко поражение на войските на понтийския цар на южния бряг на Пропонтида (Мраморно море), и освободил от властта му Пергам. Митридат VІ започнал преговори за мир едновременно с Г. Ф. Фимбрия и с дебаркиралите в Мала Азия с войските си Л. К. Сула. Но след като преценил че Л. К. Сула ще победи в сблъсъка с популарите продължил преговорите само с него. Мирът бил нужен на двете страни – суланците били заплашени от марианците а понтийският цар нямал възможност да се противопоставя на две силни римски армии. Способният военачалник Г. Ф. Фимбрия се оказал лош дипломат и политик, и изпуснал инициативата която имал като победител на митридадовата армия при Пропонтида. Войската му бездействала и мечтаела за богатствата и заплатите на войниците от армията на Л. К. Сула.
През 85 г. пр. н. е. между Митридат VІ Евпатор и Л. К. Сула бил сключен мир в гр. Дардан. По силата на мира понтийския цар запазвал територията на държавата си, и трябвало да плати контрибуция от 3000 или 2000 таланта и да предостави на войските на оптиматите 80 бойни кораба. След сключването на мира Л. К. Сула повел войските си срещу армията на марианците, но не се стигнало до сражение, тъй като бойците – популари преминали на страната на войниците – оптимати и суланци, привлечени от по-високото заплащане и водени от нежеланието да воюват със съграждани – войници известни с множество големи победи над враговете им. Г. Ф. Фимбрия се самоубил, а Л. К. Сула, след като оставил на гарнизон в провинция Азия и Пергам войниците на популарите, и след като отменил демократичните укази на Митридат VІ за данъците, дълговете се подготвил за връщане в Италия. Но преди това ликвидирал всички привърженици на понтийския цар които успял да залови, а провинция Азия обложил с огромен данък от 20 000 таланта. Останалите вярни на Рим държави и области – о. Родос, Ликия, Магнезия и др. Били щедро възнаградени (С. И. Ковалев).
През пролетта на 83 г. пр. н. е., след като презимувала в повторно окупираната Елада султанската армия през Адриатическо море с 1500 кораба дебаркирала при Брундизий в Италия. Популарите не организирали активна защита по време на десанта на суланските войски и не попречили на привържениците им да организират и да присъединяват към тях значителни военни сили. При това, популарите не обединили двете консулски армии в една, и това позволило на Л. К. Сула да разгроми едната от тях, и да привлече втората на своя страна. Въпреки преминаването на огромни военни сили на популарите и в М. Азия и в Италия на страната на суланците, и въпреки организирането от техни вождове на цели армии, които се присъединили към войската на Л. К. Сула – тези на Г. Помпей, Марк Лициний Крас, Луций Марций Филип и др., популарите имали числено превъзходство във войници. Римското общество било политически разделено на привърженици на старинната олигархично-робовладелска република на “истинските” римляни и на привърженици на демократичната република на обединените римляни и техните съюзници от Италия.
В Лациум, при градчето Сакрипорт суланците разгромили армията на двадесет годишния консул Гай Марий през 82 г. пр. н. е. Марианците били принудени да изоставят Рим, като по заповед на Г. Марий преди това избили и последните привърженици на Л. К. Сула. На помощ на Г. Марий в Пренесте дошла огромна армия от около 70 000 самнити с които той започнал неочаквано за суланците настъпление към Рим. В същото време Гней Карбон – вторият консул на популарите претърпял няколко поражения от войските на Квинт Метел и Гней Помпей, и дезертирал в Африка. Остатъците от армията му се присъединили към войските на младия пълководец Г. Марий. На страната на популарите застанали освен самнитите и луканите и редица малобройни племенни групи от ителийци, които искали гражданско равноправие в рамките на Римската държава.
Вместо да развие успехите на съюзниците си, които в непрекъснати сражения със суланците възпрепятствали настъплението им, и да създаде около Рим обръч от територии с демократично управление, Г. Марий хвърлил основните си сила срещу армията на Л. К. Сула, и загубил войната в грандиозна битка през 82 г. пр. н. е. при Колинските врати на Рим. Почти всички марианци били избити на бойното поле – пленници не се вземали. Оцелелите и заловени след сражението 6000 самнити били избити в цирка на Рим по заповед на Л. К. Сула, тъкмо по време на заседание на сената, и виковете на заколващите хора довели сенаторите до ужас. Това беззаконие било част от психологическия натиск който Л. К. Сула оказал на сената, за да го направи по-податлив на диктаторските си стремежи. Самият Рим бил подложен на жесток терор – повторният завоевател на Рим не можел да запомни имената на всичките си врагове и поради това заповядал да му изготвят списъци – “проскрипции”. Включените в списъците действителни или мними врагове на суланците, вписани поради това, че били богати или поради това, че били лични врагове на някои от привържениците на Л. К. Сула, били умъртвявани, а имуществото им било конфискувано. Всеки, който убивал вписан в проскрипциите “враг”, получавал част от имуществото му. Привържениците на пълководеца – победител, приближените му пълководци и сподвижници, и самият той заграбили огромни състояния от физическото отстраняване на враговете си. По времето на проскропциите създал колосално състояние алчният и безскрупулен М. Л. Крас. В условията на постоянно беззаконие и убийства в Рим била установена военна диктатура на суланците.
Но и в условията на военна диктатура републиканските и демократични традиции били много силни, за да може Л. К. Сула да управлява безпрепятствено като диктатор. Затова той подменил част от народното събрание, като към 120 000 свои ветерани и римски граждани присъединил и 10 000 освободени роби, които носили родовото му име – “корнелии”. Тези предани на диктатора хора гласували в негова полза и оказвали натиск на популарите с необузданост и военна заплаха, явления неизвестни на по-ранния републикански строй, в който въвеждането на войски в Рим било забранено по конституция, а сега военното събрание било военизирано и лумпенизирано с освобожденци, лично предани на диктатора и ненавиждащи предишните си господари. Л. К. Сула военизирал и сената в който повечето места на 600-те сенатори били заети от висши и низши военачалници в суланската армия.
Социална опора на военната диктатура била армията – която в огромния си състав от 120 000 ветерани получила земя в размер на 3 600 000 югера, т.е. по 30 югера на ветеран, в различни части на Италия. Под натиска на огромната военна сила на професионалната и лично предана на диктатора – пълководец армия, римското общество приело постановленията му: Предложенията на народните трибуни да се разглеждат първо в сената, а самите те да нямат право на интерцесия (лат. интерцесио – вмешателство, спиране на дейността на други магистрати. На трибуните вече било разрешено само да защитават правата на отделни граждани. Народното събрание можело да приема само закони които били одобрени от сената.
За да увеличи разликата между политическите интереси на конниците и нобилите, Л. К. Сула прокарал закон по силата на който лицата, които заемали някога длъжността на народен рибин, нямали право да бъдат избирани като други магистрати. Този закон бил насочен към нобилите, които при евентуална подкрепа на популарите и представителната им институция губели право да участват повече в политическия живот на Рим, а повторен избор за народни трибуни бил възможен едва след период от десет години.
Под прекия контрол на военизирания сенат били поставени и всички останали магистрати, а поради нарасналите нужди от преустройство на държавата в духа на старата олигархична конституция и република при С. Тулий, техният брой бил увеличен. Вместо двама преторите станали осем, а квесторите вместо осем, двадесет. Консулите и преторите нямали право да водят войски и да управляват провинции преди да е изтекъл срока на редовната им магистратура. След изтичането на мандатите им те били изпращани като наместници на провинции. Л. К. Сула отнел и съдебната власт от конниците и я предал на сената, като по този начин съсредоточил във властта на нобилите цялата държавна власт. Самият Л. К. Сула бил обявен за диктатор за неограничен срок, и управлявал като диктатор от 82 до 79 г. пр. н. е.
В историческите изследвания диктатурата на Л. К. Сула се определя като опит за монархия (А. Г. Бокщанин). Едноличната власт на диктатора укрепила олигархичната военна диктатура на сената, но под натиска на обществените и най-остри проблеми Л. К. Сула бил принуден да приеме идеята за равноправие на римляните и на техните съюзници. Римският полис, республика, която по-рано била защитавана от опълчението на града-държава по времето на суланския режим се превърнал в териториална държава – Италия на юг от р. Рубикон и нейни провинции в Северна Италия, Галия, Корсика, Сардиния, Сицилия, Африка, Испания, Азия, Македония и др.
През 79 г. пр. н. е. Л. К. Сула се оттеглил от властта, но продължил да управлява чрез военизирания сенат. Олигархичната военна диктатура правила опити да овладее настъпващата стопанска и политическа криза след смъртта на диктатора.
Насилственото отнемане на имуществото на проскрибираните, раздадената на ветераните на диктатора общински земи, създаването на колонии в земите на съюзниците, отнемането на безплатното раздаване на зърно на плебса, и желанието на конниците да възстановят властта си в обществото, създали обществено напрежение, което заплашвало устоите на корпоративната диктатура на нобилите – сенатори. В самият Рим един от избраните консули – Марк Емилий Лепид бил от популарите. В Испания един от вождовете на популарите, някогашният претор от времето на гражданските войни Квинт Серторий, който бил извикан от Африка, където се прославил като пълководец на служба на един от мавританските царе, създал силна демократична държава с римско политическо управление и лузитанско гражданство. Тази държава със сенат от 300 римляни и армия от римски легиони и лузитанско опълчение не проявявала агресивни стремежи към Рим в Италия и провинциите, но отстоявала решително собствената си независимост и политическа организация. Противоречията в държавата на лузитаните се усилили, когато след разгрома на събраната от М. Е. Лепид армия, с която той възнамерявал да отмени диктатурата на сената, преторът му М. Перперна отвел оцелелите легиони в Испания. Между римляните и испано-португалските племена възниквали непрекъснато напрегнати отношения, които К. Серторий неутрализирал с най-строга дисциплина, включително и със смъртни наказания за цели отряди провинили се римляни при насилия, изнасилвания и убийства над местните жители.
По отношение на местното население политиката на Кв. Серторий напомняла политиката на Т. С. Гракх, но бил по-изразен стремежът към романизация на знатните келтибери и лузитани и на техните деца. В столицата на Лузитания Оска, съвременната Уеска, освен сената имало и училище за децата на местната аристокрация, където те получавали знания по латински и гръцки език.
Политиката на Кв. Серторий към местното население отговаряла на най-демократичните възгледи на “лявото”, радикално крило на популарите, които се стремили да обединят в една политическа общност и римляните и техните съюзници. В условията на Испания и Лузитания Кв. Серторий продължил тази практика, която имала вече традиции в политиката на братята Т. С. Гракх и Г. С. Гракх, и в политиката на хелиополитите на Аристоник.
Срещу тази политика се обявили част от популарите – които М. Перперна довел на Иберийския полуостров. Противоречията в лагера на популарите оставали същите, както и към времето на Г. С. Гракх. В условията на новата лузитанско-римска държава силите на привържениците на идеята за държава само на римските граждани били много по-малко от тези които били за широки граждански права и поради това първоначално държавата укрепвала, и дори провеждала активна външна политика, насочена към противопоставяне на суланската диктатура.
Единствената възможност на суланците да победят противниците си в Испания била в отстраняването на Кв. Серторий. Римските войски ръководени от Гней Помпей търпяли непрекъснати поражения. Единствените им успехи били срещу легионите на М. Перперна. Едва когато след заговор, оглавен от М. Перперна, талантливият пълководец и политик бил убит, войските на Г. Помпей сломили съпротивата на римляните – популари в Испания и Лузитания. Причина за поражението им било оттеглянето на келтиберите и лузитаните от съюза с римляните – популари. Лузитанската държава престанала да съществува, и бил реставриран военно-демократичния съюз от додържавния период.
През 74 г. пр. н. е. в Италия, където било струпано огромно количество роби, в една от гладиаторските школи на ланиста (лат. ланиус – месар, касапин) в Капуа двеста гладиатори (лат. гладиус – меч), организирали заговор и 74 от тях според Т. Ливий, в “От основаването на града”, (Епитома 95), успели да избягат и да вдигнат робите и свободните хора от южна Италия на въстание. Тъй като по това време огромни военни сили на Рим били изпратени под водачеството на Л. Лукул срещу Митридат VІ Евпатор и под предводителството на Г. Помпей срещу К. Серторий, републиката не била готова за голяма война в Италия. Това оценил един от вождовете на робското въстание – тракиецът от племето на медите Спартак, и започнал да осъществява плана си, като разчитал на подкрепата на част от италийското общество, от съюзниците на Рим и поставените в неравно положение от римляните италийци.
Противопоставянето на популарите на оптиматите било свързано и с идеи за равенство на робите и на свободните, и Спартак бил последовател на тези идеи, споделяни някога от Г. С. Гракх, стоикът от Кума Блосий и вождът на хелиополитите Аристоник. В римското общество настроенията срещу унищожаването на робите намерили израз в понятията “ланиус” и “гладиус” – първото предизвиквало представата за хора, които се отнасяли с робите като с жертвени животни, а второто – “мечници” като антитеза на първото имало и смисъл на обреченост, състрадание и уважение към воинската гордост на обречените на смърт роби. В “Граждански войни” Апиан съобщава за съюз на робите със свободните селяни – земеделци: “Като се въоръжили с тояги и кинжали, взети от срещнати пътници, гладиаторите се оттеглили в планината Везувий. От тук, след като приел в бандата си много избягали роби, и някои от свободните селяни от полето, Спартак започнал да прави набези над най-близките околности” (І, 116).
За разлика от вождовете на Първото и Второто сицилийски въстания, нито Спартак, нито останалите вождове се стремили да се обявят за царе а и въстаниците не го изискали от тях. Възгледите на въстаниците за политическото устройство на обществото съвпадали с идеите на римляните от това време. В лагера на въстаниците нямало единство, галите и германците, чиито земи не били изцяло под римска власт се стремили да се завърнат в родината си, по домовете си. Траките, въпреки че далеч не всички тракийски земи били завладяни, следвали вожда си заедно с италийците и разчитали да създадат държава в Италия и в нейните територии провинции след покоряването й. За тези намерения Апиан съобщава след отказа на Спартак да продължи пътя си на север извън Италия през 72 г. пр. н. е. следното: “Но Спартак променил решението си да върви срещу Рим. Той се считал още неравностоен на римляните, тъй като войската му съвсем не била в достатъчна бойна готовност: нито един италийски град не се присъединил към метежниците; това били роби, бегълци и всякаква паплач” (І, 117).
Социалната политика на въстаниците освен мирни отношения с италийците, включвала и отказ от злато и сребро: “Спартак заел планините около Фурий и самият град. Той забранил на търговците, които търгували с неговите хора, да внасят златни и сребърни вещи, а на своите, да ги приемат. Метежниците купували само желязо и мед на скъпа цена” (І, 117).
Противоречията между въстаниците, главно галите-келти, и германците били израз и на несъгласие с върховният вожд, и с политическата му програма. Плутарх съобщава в биографията на Крас за унищожаването на германците следното: “Единият от консулите, Гелий, унищожил с внезапно нападение цялата германска част на въстаналите, която се отделила от останалите спартаковци поради своеволие и гордост” (Крас, 9).
Във въстаническата армия, съставена от множество народности, които нямали държава и държавни традиции, и от народи, в чиито държави били силни родовоплеменните и републиканските институции, било установено демократично управление. Войската се явявала в качеството си на народно събрание, което избирало вождовете си. Плутарх съобщава за това: “гладиаторите си избрали три вожда, от които пръв бил Спартак” (Крас, 8).
Независимо от провежданите от Спартак политика на укрепване на институцията на върховния вожд – заемането на римските, ликторски знаци на власт, фасциите, и на преторските знаци, и независимо от устройваните погребения на въстанически вождове, с устроени гладиаторски игри в които били принуждавани да се сражават пленени римляни, родовоплеменните традиции в армията му оставали по-силни от държавните. Армията – народно събрание налагала мнението си над големия пълководец, политик и хуманист, и той бил принуден да се подчинява на решенията й. Военната, основана на родово-племенните принципи организация, в която галите и германците имали отделни отряди, и свои вождове. Правела въстаническата армия разпокъсана и децентрализирана. Различията във военната подготовка на Спартак, Ономай, Крикс, Каст и Ганик били значителни. Спартак бил вероятен последовател на Зенон и на създаденото от него стоическо учение за световна държава с единно гражданство. Галските и германските вождове били привърженици на идеите на военно-демократичните и раннодържавните общества, в които ограбването и насилието над враговете се считало за основна доблест. Тези различия отчитат античните автори. Г. Салустий съобщава в “История” “Спартак, като не можел да попречи ... макар че много пъти умолявал робите, да изоставят безчинствата си, решил да ги предотврати с бързината на действията си...” (ІІІ, 98).
Тези военно-демократични принципи многократно обезсилвали създадената от Спартак мощна армия, и отразявали пряко съотношението между римската цивилизация и обкръжаващата я първобитна, военно-демократична периферия към времето в което Рим все още значително превъзхождал военно и политически своите близки и далечни съседи. А гениалният пълководец и политик, вожд на въстаническата армия, който според възпитателя на император Марк Аврелий, Марк Корнелий Фронтон бил съизмерим само с император Траян и с Вириат (Основи на историята) не можел да промени това съотношение на силите въпреки превъзходството си над най-добрите римски пълководци.
След бягството си от гладиаторската школа въстаналите роби разбили малкия отряд от римляни, който ги преследвал, и се укрепили на Везувий. Тук те разгромили 3000-ия отряд на пропретора Гай Клодий, след внезапно нощно нападение, като преди това се спуснали по стръмните и недостъпни, поради това неохранявани от римляните скали по стълби от лозови пръчки. През есента на 73 г. пр. н. е. силите на въстаналите вече били значителни, и Рим изпратил срещу тях два легиона, начело с претора Публий Вариний. Спартак разгромил поотделно войските на двамата легати на претора, а след това и самият него. Въстанието обхванало почти целият италийски юг – кампания, Лукания и вероятно Апулия (С. И. Ковалев). Марк Тулий Цицерон, в “Срещу Верес” нарича войната с робите в близост до Сицилия “велика и ожесточена” (V, 5-9). Армията от бивши роби и свободни италийци достигнала до 70 000 човека. Римският автор Флор във “Войната на Спартак” съобщава, че въстаниците създали конница, като пленили табуни коне, а също, че организирали производство на мечове и копия (VІІ). През 72 г. въстаниците имали най-силната армия в Италия, и това принудило римското правителство – сената, да изпрати срещу тях създадените две консулски армии.
Планът на Спартак бил да вдигне на въстание цяла Италия – неговите войски не напускат страната – на север той не преминава водите на р. Падус, а на юг не възнамерява да прехвърли войските си в Сицилия, а само да прехвърли там двехиляден отряд, който да вдигне робите на въстание. Плутарх съобщава, че като срещнал в пролива “киликийски пиратски кораби, той решил да премине в Сицилия, и като изпрати на острова 2000 човека, да възобнови войната на сицилийските роби” (Крас, 10). Подохът на Спартак на север имал подобен смисъл – да бъдат вдигнати на въстание галите. Апиан съобщава че, “Спартак обаче се движел бързо през Апенинските планини към Алпите и от там към галите, които живеели от двете страни на Алпите” (І, 117) несъмнено, за да вдигне галите на борба срещу Рим. В лагера на въстаниците възникнали разногласия за начина на водене на по-нататъшната война – галите и германците, ръководени от Крикс искали веднага да влязат в сражение с римските войски (Салустий, История, ІІІ, фр. 96). Спартак отчитал своите недостатъчни сили, и необходимостта от увеличаване на армията с бойци с военен опит, и наложил над част от армията волята си за поход на север, към галските земи. Отделилите се от въстаниците, според Апиан 35 000 гали и германци, под водачеството на Крикс, били разбити от войските на претора Квинт Арий около планината Гаргана. Войската на Спартак продължила похода си на север, като броят на войниците непрекъснато нараствал, за да достигне 120 000 човека, набирани от източните области на Италия, в Апулия, Самний, Пицена, където робовладелските стопанства били по-малко, но местните народностни групи били вечни врагове на Рим, и притежавали най-високи воински качества. Във вътрешния спор между въстаниците победила провежданата от Спартак политика. Галите и германците, които не искали да пътуват до Алпите, за да се завърнат след това отново на юг, в традиционните райони на антиримска съпротива, останали в Апулия, извън реда и дисциплината в спартаковата армия, но римляните не им позволили да грабят мирното население, като ги разгромили с далеч по-малки военни сили.
Този военен сблъсък показва различията във военната подготовка и умението на въстаналите роби и римските легионери. Поради това върховният вожд на въстаниците се стремил да увери армията си с подготвени военно и физически издържливи на близка до римската подготовка.
Идеите за поход на Спартак, насочен извън пределите на Италия, защитавани от Т. Момзен, С. И. Ковалев, А. Г. Бокщанин и др. представят друга научна позиция, но остават с необяснени логика и смисъл на действията на Спартак. Нито наводнението на р. Падус, нито неясните причини могат да принудят пълководеца в една огромна войска, съставена преимуществено от траки, самнити, лукани и апулийци, да премине Алпите. Не желанието на италийците да не напуснат родината си, а стремежът им да създадат държава, в която да имат граждански и политически права, обяснява действията им в армията на Спартак.
Ходът на въстанието, който пълководецът насочвал само в земите на Южна и Източна Италия, и веднъж в земите на Централна Северна Италия, населена с гали, показва провежданата от Спартак политика на превръщането на въстанието в общоиталийска и антиримска война и държава.
Римските войски, водени от двамата консули, се опитали да спрат похода на въстаниците на север. Пътят на североизток през Алпите бил охраняван от могъщия военноплеменен съюз на венетите, който бил верен съюзник на Рим от времето на Втората Пуническа война. А пътят на северозапад бил несигурен, тъй като галите не се присъединили към въстанието на лузитаните и популарите на Кв. Серторий, въпреки техните опити да ги вдигнат на борба срещу Рим.
След като разгромил армията на наместника на Цизалпийска Галия при Мутина, и двете консулски армии, които се опитвали да го обкръжат, Спартак се отказал от поход в страната на алпийските гали, които очевидно останали верни на Рим, и започнал поход на юг, към подчинените на Римската държава с насилие южноиталийски земи. По пътя си на юг спартаковците се опитали да вдигнат на борба населението на Етрурия, и това бил единственият им поход в Западна Италия, но етруските останали също вярни на римляните. По пътя си на юг въстаническата армия продължавала да се увеличава, и Спартак отказвал да приема нови бойци, като връщал желаещите. Обединените сили на консулите пресрещнали въстаническата армия в Пицена, и отново били разгромени. Източна Италия обаче не въставала – демографските последици от унищожителните походи на римляните през последните три десетилетия били ужасяващи – огромни територии от Самниум, Умбрия и Пицена били превърнати в пустини. Великият пълководец бил принуден да връща желаещите да участват в армията му, не поради това, че не доверявал на свободните италийски граждани, както допускат И. Л. Маяк, Ф. А. Михайловски и др., а затова, защото организацията на нови войскови подразделения изисквала много време, а Спартак водел войските си в стремителен марш на юг, и второ, изхранването на огромната армия било най-съществен проблем в пострадалата от войните Южна Италия. Поради това проблем Ханибал не можел да помогне на Капуа през 211 г. пр. н. е. При това, според плана на Спартак, трябвало да въстане неримска Италия, и отвеждането на повече нейни войници, отколкото можел да си позволи пълководецът, означавало, да бъде нарушен неговият собствен план за общоиталийска война срещу Рим.
Римска Италия започнала грандиозна война срещу робите, свободните, и племенните общности, които се противопоставяли на нейният политически и обществен строй. Същевременно обществено-политическата организация на въстаналите роби и свободни италийци отхвърляла изискваната от Спартак централизация на политическите и военни действия. Срещу силите на въстаниците, които били ограничавани от броя на свободните и броя на боеспособните роби, Рим противопоставял огромен човешки потенциал. На мястото на разгромените армии се появявали нови, докато въстаниците нямали възможност за подкрепления поради засиления контрол на робовладелците над робите в условията на най-жестока война. При това и по-малобройните римски отряди притежавали по-висока военна подготовка от тези на въстаналите роби и свободни италийци.
Спартак насочил армията си на юг, в опит да вдигне на въстание сицилийските роби и Вруций, но неговите части не успели да се прехвърлят на острова, тъй като били излъгани от киликийските пирати, които само взели предварително дадените пари и избягали, вероятно към бреговете на Източна Испания, където Кв. Сертории бил създал за тях военно пристанище.
Като оценил сериозността на създалата се обстановка римският сенат заповядал на консулите си да прекратят военните действия срещу Спартак, и назначили за главнокомандващ М. Крас. Докато Рим концентрирал силите си и извикал за борба с въстаническата армия Гн. Помпей от Испания и Марк Лукул от Македония, във въстаническата армия настъпвали процеси на децентрализация. Противоречията между различните етнически части в армията се проявявали все по-често. Италийците и част от въстаналите роби се подчинявали на заповедите на пълководеца си. Останалите проявявали несъгласие с плановете му на водене на войната, били против вероятното прехвърляне на военните действия в Сицилия, и против връщането на основните сили на армията в Самниум, където останали множество желаещи да се включат в похода им на юг. Вероятно сведението на Апиан за отказ да се приемат бегълци включва и известие за резерви на въстаниците в планинските области на Апенините в Самниум и на север от него. След като не можал да прехвърли своя военна част в Сицилия, Спартак направил военна демонстрация, като разположил армията си на лагер в най-южната част на Италия срещу острова – Регийския полуостров, но това не повлияло на сицилийските роби и те не въстанали. Военната демонстрация била предшествана от неуспешно за легионите на М. Крас сражение, след което той екзекутирал по силата на старинния обичай децимация всеки десети от войниците си, според Апиан общо около 4000 човека (І, 118). Спартак прехвърлил войските си през римските укрепления – ров и насип, с които М. Крас ги обкръжил и в нощен бой се насочили към Самниум (Апиан, І, 119). През това време в Италия се завърнал с армията си Гней Помпей, и за да се спасят от обедин натиск на римските армии въстаниците се стремили да достигнат територията на съчувстващите им самнити. Вероятно в армията на въстаналите започнали нови разногласия, и част от въстаниците били разгромени, според Апиан около 10 000 човека, които “кой знае защо стояли на лагер отделно от своите” (І, 118). Гн Помпей бил назначен за втори главнокомандващ и се насочил към мястото на военните действия с войските си, а през Адриатическо море се прехвърлили войските на наместника на Македония Марк Лукул, и акостирали в Брундизий. Спартаковата армия се оказала обсадена по време на похода си към Самниум. Въстаниците попречили на Спартак да води войната по свой план, като отказали да се подчиняват на заповедите му. Плутарх съобщава: Квинт, единият от легатите на Крас и квестора Скрофа следвали Спартак по петите. Когато той се обърнал и тръгнал срещу тях, започнало паническо бягство на римляните. Те се спасили трудно, като отнесли със себе си ранения квестор. Този успех погубил Спартак, тъй като робите-бегълци се възгордяли извънредно. Те не искали да чуват за отстъпление и не се подчинявали на начилниците си, но още по пътя ги обкръжили с оръжие в ръце, и ги заставили да тръгнат назад през Лукания към Рим (Крас, 11). Крас преградил пътя на въстаналите с ров, който въстаналите роби започнали да нападат без строй, започнало голямо сражение, и Спартак бил принуден да въведе ред, в битка която започнала без негова заповед, Плутарх съобщава за това: “Спартак бил принуден да построи войската си в боен ред” (Крас, 11), очевидно онези части от нея, които останали вярни на заповедите му. След неуспешно и кръвопролитно за спартаковите войски сражение, в което те били разбити, част от армията се оттеглила на север, където войските на Гн. Помпей и нанесли второ тежко поражение.
С въстанието на Спартак и последвалите го партизански борби на робите и италийците завършвал последният период на републиката в който демократичните сили и робите се опитали да насочат развитието й в посока, която би удовлетворявала и защитавала интересите на всички свои граждани. Грандиозното въстание, което се превърнало в най-страшната война за Рим, нанесло удар на робовладелските отношения, понижило доверието в робите военнопленници, нанесло щети на селското стопанство в южните и централните райони на Италия, и показало на римските робовладелци необходимостта от нова силна държавна организация, с постоянна армия, която да държи в пълно подчинение покорените народи и робите.