Лекции по История

17. Римска конфедерация

Войни с етруските, еквите и волските. Нашествие на келтите. Самнитски войни. Война с Тарент и илирийският цар Пир. Завоюване на Южна Италия. Организация и йерархия в Римската конфедерация.

Преходът от родово общество – социетас към гражданско и политическо общество – цивитас изисквал нова организация на някогашното родово-племенно обединение около Римските хълмове. Под нов тип власт, различна от родовата зависимост били поставени множество съседни на Рим племена. Самото римско общество се преобразувало, развивало се като социален и политически институт, който за да запази съществуването си бил принуждаван да изнася най-острите си вътрешни противоречия извън своето собствено гражданско общество, и да ги пренася върху съседите си. Необходимите за стопанското развитие при тогавашното състояние на технологиите механизми, които при това да работят безплатно, и на големи групи от граждани, били набирани от пленените и поробени съседни племена. Покорените съседи на Рим били включвани в държавната организация с повече или по-малко запазена автономия в зависимост от това дали са причинили на римляните повече или по-малко щети и загуби по време на войните за покоряването им. Без изнасянето на вътрешните си противоречия, необходими за “първоначалното натрупване на капитала”, Рим не би могъл да се превърне в най-бързо развиващата се робовладелска република. Естествено, освен робите, придобивани чрез завоевание, част от тях били и хора, попаднали в дългова зависимост, и разбира се минимална част от криминалните престъпници – минимална спрямо общото число на робите. Но в ранната история на Рим, на плебейската и след това на аристократичната републики, непослушанието пред претендентите за нови хегемони на Италия заплашвало непокорните с масово отвличане в робство и с конфискация на обработваеми земи – поради това само най-силните италийски племена се противопоставяли на републиката в долното течение на р. Тибър.
Още през първите години от създаването на римската аристократична република сключила търговски и военен договор с Картаген. Силната африканска аристократично-олигархична република водела агресивна средиземноморска политика с мирни и военни средства. През 539 г. пр. н. е. в съюз с етруския, картагенският флот разбива гръцкият фокейски флот при Алалия и Корсика. През 509 г. пр. н. е. римската република и Картаген разпределят сферите си на влияние в акваторията между Лациум и Картаген, което показва значителни промени в съотношението на силите в Централна Италия. Етруските, които след 539 г. колонизирали о. Корсика, след разгрома който им нанесли войските на гръцкият град Кума през 524 г. пр. н. е. и след нашествието на галите от север, вече не били водеща политическа и военна сила. При това Картаген започнал борба за завладяване на големите прилежащи към Италия острови Сардиния, Корсика и Сицилия, са възползвал от слабостта на Етруските, и от напрегнатите им отношения с Рим. След 510 г. пр. н. е. етруският град Клузий, предвождан от лукумона си Порсена започнал война с Рим, в подкрепа на Тарквиний Суперб (Горди), като се надявал и на подкрепа от римския плебс. Обединените сили на римляните, латинските им съюзници и на гръцките градове от Кампания (И. Л. Маяк, В. И. Кузищин), разгромили войските на Порсена очевидно при пасивната политика на останалите етруски градове от дванадесетградието в Етрурия. Вероятно част от дванадесет градието било под римско влияние и дори контрол (С. И. Ковалев) и не могло да окаже подкрепа на Порсена, или просто не споделяло политиката на Клузий поради амбициите му за хегемон на съюза. Но участието само на един от дванадесетте града показва, че твърде рано не позициите на етруските в Рим (С. И. Ковалев) а позициите на римляните в етруските области били толкова силни, че обясняват римско-картагенския договор. От участието на Порсена във войната се възползвали част от латините, които се почувствали достатъчно силни за да създадат коалиционен съюз от осем града – обединени около най-силният град Тускул и около религиозният център Ариция, със светилището на богинята Диана.
От борбите между Рим и латините, които започнали военни действия едни срещу други се възползвали волските и еквите – силната външна опасност обединила жителите на Лациум и през 493 г. пр. н. е. Първата латинска война завършила с примирие. За този мир Дионисий Халикарнаски съобщава в Римска древна история: “Между римляните и всички латински съединени градове нека да бъде вечен мир, докато останат несъкрушими небето и земята ... (VІ.95). Към съюза между римляните и латинската конфедерация през 486 г. пр. н. е. се присъединили герниките (С. И. Ковалев) и съюзът се превърнал в траен и основан на пълно равноправие, по подобие на единия от участниците – съюзът на Ариция, Тускул, Ардея, Ланувий, Лаврент, Кора, Помеция и Тибур, който вече бил съюз от шест града, тъй като Кора и Помеция паднали под властта на волските. В условията на върховна военна опасност Рим зачитал равноправните съюзи и конфедералните принципи. Още повече, че към волските и еквите се присъединили и сабините. Тройнственият съюз успял да защити Лациум от Югоизток и изток и насочил силите си към отстоящия на 18 км. на север от Рим силен етруски град Вейи. Срещу Вейи воювали най-вероятно само войските на Рим, докато съюзниците му охранявали границите на Лациум срещу неотдавнашните им противници. Първата война с етруския град била през 477 г. пр. н. е. Войната която продължила три години е с полулегендарен характер и очевидно е използвана от по-късната традиция и конструктивно – чрез възстановяване на ранните спомени и сведения и чрез открити фалшификации които имали за цел да удревнят част от патрицианските и плебейските родове и да обяснят изчезването на някои от тях – легендарни или действителни. Знатният произход на много римски родове, и особено на освобожденците е бил фиктивен и резултат от по-късни спекулации. В легендарните сведения за войната на цялата мъжка половина от рода на фабиите във войната срещу Вейи, в която след етруска засада оцелял само един юноша, който останал в дома си, също се вижда етиологичен опит за обяснение на произхода на вероятно сравнително немногоброен римски род, вероятно на новоизбрани за патриции. Войната с етруския град, който се определя като по-страшен и мощен противник от волските и еквите (И. Л. Маяк, В. И. Кузищин), е част от редовните конфликти които се водели между съседните градове-държави в зората на римската история. В хода на тези боеве са обясними сведенията за родови войни, с участието на немалобройните клиенти подвластни на членовете на рода, и вероятните общоримски настъпления; продължили и във втората война в Вейи която легендарната традиция отнася към края на 430 г. пр. н. е. и която продължила до 426 г. пр. н. е.
Три десетилетия по-рано, през 458 година Рим водил тежка война с еквите и сабините, и бил принуден да избере за диктатор Луций Квинций Цинцимат, след като сабините обкръжили едната консулска армия, а втората била безсилна да й помогне и след като въоръжили част от римските граждани, но не и плебеите, които били настроени против управлението на патрициите и диктатора (Т. Ливий, ІІІ, 25-29).
В края на V и в началото на ІV в. пр. н. е. Рим успял в трета според преданието война с етруските от Вейи, да превземе града през 396 г. пр. н. е. и в следващите две години и съюзниците му Карпена и Фалерия. До края на деветдесетте години на ІV в. пр. н. е. Рим разширил владенията си в Южна Етрурия, като завладял градовете Сутрий, Пепете и свещеният град на етруските Волсиний (Срв. С. В. Ковалев).
Вероятно по това време съюзът на дванадесетте етруски града престанал да съществува етруските от Вейи се обединявали в борбата си срещу Рим със сабините, а град Клузий поискал помощ от Рим в края на 90-тте години на ІV в. пр. н. е., когато бил обсаден от настъпващите в Етрурия келти-галати. Рим предложил на келтите да деблокират Клузий, и след неуспех на преговорите бил подложен на нашествие и обсада от войските които напуснали околностите на етруския град със стремителен поход на юг. На 18 юли 390 г. пр. н. е. на бреговете на р. Алия, приток на Тибър келтите, въоръжени с големи щитове и дълги мечове разгромили римската армия с една единствена яростна и войнствено екзалтирана атака. На следващия ден келтите превзели и опожарили Рим, и избили населението което не избягало. Непревзет останал само естествено укрепеният с отвесните си стени хълм Капитолий който келтите не успели да превземат според римските легенди в течение на седем месеца, и които се оттеглили след като получили от римляните откуп в злато. Основната причина за отстъплението на келтите било настъплението на военноплеменния съюз на североизточно-италийските венети в земите им по етруската някога долина на р. Падус.
Войните с галите продължили до последната трета на ІV в. пр. н. е., когато Рим успял да сключи мир с войнствените си северни съседи. Галите и венетите се намирали в стадий на военна демокрация, когато войната като занаят изтласквала останалите поминъци и поради това не вземали множества от роби в плен, а избивали населението и се задоволявали с плячката и откупа. Римляните навлезли в ранноробовладелски по обхвата си и мащабността си производствени отношения, и вече в началото на ІV в. пр. н. е. продавали населението на цели градове като Вейи в робство, а век по-рано според Т. Ливий потушили въстание на 2 500 роби в самият Рим: “Изгнаници и роби на брой до две и половина хиляди, предвождани от сабинянина Аппий Хердоний през нощта превзели Капитолийската крепост (ІІІ, 15./5/). Първото робско въстание от 460 г. пр. н. е., както и ранното развитие на Рим като морска сила се подлагат на съмнение, тъй като пристанището на р. Тибър, Остия е построено едва през ІV в. пр. н. е., но самият Рим и завзетите етруски пристанища през времето на последните рексове и след тях са имали възможности да осигуряват както мащабна външна търговия по море, така и военен контрол, осъществяван и с помощта на етруски моряци и кораби, и от търговски кораби на самите римляни и техните съюзници. Постепенно тройният съюз между латинската или Арицийска коалиция, римляните и герниките се саморазпуснала, или станала привидна, но агресивните походи на галите през първата половина на ІV в. пр. н. е. довели до потвърждаване на съюзните задължения през 358 г. пр. н. е. Обединените сили на Тройния съюз отблъснали галите – келти и дори успели да нападнат и завладеят част от земите на войнствените си съседи в Етрурия и в страната на волските.
На югоизток от Лациум, в централноапенинския Самниум през V – ІV в. пр. н. е. укрепнал могъщият военноплеменен съюз на самнитите. Рим оценил военнополитическата ситуация в Централна Италия и сключил мирни договори със Самниум в 354 г. пр. н. е. и с Цере и останалите независими етруски градове. Тези отделни договори показват, че етруските конфедерации престанали да съществуват като обединения на градове. Те вероятно загубили и етруския си етнически характер в резултат от миграционните процеси и притока на множество гърци и италийци, но запазили и абсолютизирали гражданската си елини пред могъщите Макединия и по-късно Рим, и видяли в тях естествени хегемони и съюзници.
Рим се превърнал в първостепенна военно-политическа сила, и това довело до ново разпределение на интересите в Централното Средиземноморие. През 348 г. пр. н. е. Картаген сключил втори търговски договор с Римската република, пряко свидетелство и за икономическото могъщество на Рим още в средата на ІV в. пр. н. е.
Бързо нарастващото население на Лациум изисквало задоволяване на материалните му интереси и римляните основавали колонии на завладяните земи на етруските и волските. През първата половина на ІV в. пр. н. е. самнитската конфедерация започнала настъпление в плодородните земи на Кампания и разгромените разнородни кампански племена поискали военна помощ от римляните. Рим, чиито бедни и богати граждани водили борба за разпределение на обществените земи, решил да започне война с могъщият Самниум, който притежавал отлична и подобна по организация на римската армия и доставял големи дружини от наемници на Картаген и Сиракуза. При това римляните си поставили за цел да завладеят и част от територията на самнитите – богата на желязна руда и дивеч, и с многолюдно население – потенциални роби. Техните войски нахлули в Кампания и в успешни сражения със самнитите я завладяли между 343 и 341 г. в Първата Самнитска война.
През следващата 340 г. пр. н. е. обновеният 18 години преди това Троен съюз се разпаднал поради политически и икономически интереси – Рим започнал да се отнася с латинските си съюзници като с второстепенни партньори в Съюза, и извън него в Кампания, където искал да контролира сам всички завладяни земи въпреки желанията и на бедните и богати латински граждани. В започналата Втора латинска война в Кампания латините били подкрепени от кампанските италийци и от вечните врагове на Рим – волските. Римляните успели да внесат разкол в италийските племена, като се възползвали от съсловно-класовите им противоречия и дарили на капуанските аристократи римско гражданство. Кампания излязла от антиримската коалиция и римляните успяли да сломят съпротивата на волските и латините поотделно. Подчинените римски градове били поставени в различни йерархично условия спрямо Рим. Бившите му съюзници от Тройния съюз, които през 80-тте години на века, като се възползвали от разгрома на града от келтите, не изпълнили съюзническите си задължения, но и воювали срещу римляните с прекъсвания до 358 г. пр. н. е. в съюз с волските. През 358 г. пр. н. е. те били приети отново в Съюза, но вероятно вече с по-малко права от тези през 493 за латините и през 486 за Герниките. Градовете в Лациум, попаднали под римска власт след Втората латинска война от 340 до 338 г. пр. н. е., били поставени в различно положение спрямо първият от тях – Рим. Рим бил първи, латините и герниките втори, а победените племена на еквите и волските трети. Земите на победените били отнемани в зависимост от тази йерархия – на териториите на членовете на Тройния съюз били изградени римски колонии, и отнета само част от земята им, докато волските били прогонени в планините, а градовете им били населени с колонисти от Рим.
Самнитската конфедерация и Римската йерархична конфедерация се превърнали в най-силните централноиталийски държави, със значителен военен опит и големи армии. Самнитите успяли да сключат съюз със съседните си италийски племена и започнали война с Рим в Кампания. Тази втора Самнитска война продължила от 327 до 304 г. пр. н. е. Римляните изтласкали самнитите от Кампания след успешни сражения, но през 321 г. пр. н. е. в Самниум недалеч от гр. Каудий, били обкръжени и двете консулски армии. Те били принудени да се предадат при най-тежки за Рим условия, главното от които било да напуснат земята на самнитите. Победителите отпразнували триумф, характерен за по-ранна политическа организация с все още архаични родовоплеменни представи за взаимоотношения между съплеменници – те превели пленените римляни под крем от предаденото им оръжие. Римският сенат отказал да приеме позорния мир и продължил войната. През 304 г. пр. н. е. обезсилените самнити сключили мир, като предали владенията си в Кампания.
Около самнитите, които били единствената надежда на централноиталийските народи срещу новият силен завоевател се сплотили етруски, умбри и галите, които едва през 332 г. пр. н. е. били сключили мир с Рим. Римляните развивали военните си успехи, като не зачитали собствените си задължения във всеки сключен мир и като се възползвали от всеки повод за да го нарушават. Постоянните военни действия и подкрепата която римляните оказали на южните съседи на самнитите племената на Лукания, довели до Третата Самнитска война, насочена към завоюването на Самниум. Тит Ливий съобщава, че по време на посланничеството си в Етрурия, което имало за цел да привлече етруските на тяхна страна в започналата през 298 г. пр. н. е. война с Рим, че те били принудени да възобновяват войната с римляните, тъй като “мирът се оказвал за покорените по-горчив, отколкото войната за свободните (Х.16./5/). Римският автор допълва: “Ако в етруските беше жив духът на Порсена и предците, тогава няма никакви препятствия на това, да бъдат принудени римляните да напуснат всички земи от тази страна на Тибър и да се борят за живота си, а не за непоносимото свое господство над Италия” (Х.16/7/). Третата Самнитска война (298-290 г. пр. н. е.) била започната от Рим, който решил да завладее Самниум, като използвал конфликта на самнитите и луканите. Нашествието на римските войски принудило самнитите да призоват съюзниците си за решителна война с Рим. Още повече, че римляните започнали войната с определена цел – завоюването на самнитските градове и продажбата на пленниците като роби. Т. Ливий съобщава за това: “Всички самнитски градове, всички богатства скрити в тях, принадлежат на вас ... воините завладяли огромна плячка, която отново трябвало да продадат ...” (Х.17./5-9/). Войната която римляните повели за завладяване на Централна Италия, била осъзната и от етруските, които обсъждали опасността. Според Т. Ливий: “в Етрурия множество племена се вдигнали на велика война против римляните” (Х.18/1/). Съобщаваните от Т. Ливий сведения за множество племена, и за съвети в които “открито се карат на етруските старейшини за това, че не съумяли с цената на всичко да въвлекат във война галите” (Х.13./3/), свидетелстват за промяна в Етрурия, вероятно резултат от увеличаване на селското население в резултат от прогонването на множество етруски от долината на Падус и от Кампания, и те били “най-силния, многочислен и богат народ на Италия” (Х.16./6/). В Етрурия вече не градовете, а множеството племена решавали своята съдба. Благосъстоянието на етруските им позволило да пренасочат усилията на келтите, които били започнали война с тях срещу Рим, като за това им изплатили голям откуп.
Между ІV и ІІІ в. пр. н. е. Рим вече бил силен противник, с най-добре въоръжената италийска армия. Римската военна реформа, която била започната от пълководеца Марк Фурий Камил, променила структурата на легиона и неговият социален състав. Вместо стария военен строй според имуществения признак – най-отпред най-богатите и най-добре въоръжените, и след тях по-бедните и лошо въоръжени, бил въведен строят на хастатите, принципите и тритиите. Въвеждането на манипулата превърнало легиона в маневрена и гъвкава военна част. Усъвършенстването на военното оръжие – въвеждането на метален шлем, на усъвършенстван щит и на метателното копие с тънък връх-пилум осигурявало преимущество на римските легионери. Огромните загуби, които Рим понесъл в стремящите се към близък бой етруски и келтски войски довел до развитие на тактическото изкуство-римляните отделяли голямо внимание на далечния и близък обстрел на противниковите части и на маневреността на сраженията.
Към времето на Третата Самнитска война превъзходството на римляните над съседите им било значително. В технологично отношение постиженията на римската метателна техника били по-добри от тези на най-развитите елинистически държави, а пехотното оръжие и снаряжение имало преимущества в здравина, удобство и лекота пред елинистическите, картагенските и др. оръжейни системи.
Превъзходството на Рим в третата война било постигнато още в първите години. Самнитските войни не издържали пред натиска на двете консулски армии. Едва през 295 г. келтите навлезли в Етрурия, и заедно с етруските и самнитски военни части дали сражение на консулските армии. Първото сражение в централна Умбрия завършило с поражение на предвожданите от консулите войски, но последвало второ сражение при Сентина в северна Умбрия, което завършило с разгром на съюзническите войски. В сражението загинал и самнитският пълководец Хелий Егнаций. Келтите се оттеглили на север, етруските прекратили участието си във войната и три от племенните им центрове – Волзиний, Перузия и Арреций сключили четиридесетгодишно примирие, като се задължили да изплащат значителна контрибуция. През 293 г. пр. н. е. самнитите претърпяли ново, тежко поражение. Обезкървеният Самниум водил свещенна война с римските завоеватели – самнитските воини се сражавали облечени в траурни дрехи от бяло пратно и всяка битка била за тях саможертва за свободата на своя народ. През 290 г. пр. н. е. войната завършила. На победените била оставена част от територията им на север с център гр. Бовиан и те били третирани като съюзници. През 290 г. пр. н. е. римският консул Маний Курий Дентат нахлул в страната на сабините, северни съседи на самнитите, и я покорил. Покорени били и пицените и римляните основали в земите им първата си колония на Адриатическо море. На победените сабини и пицени били дадени права на римски граждани без право да гласуват. През 284 г. римските войски успели да завладеят териториите на келтите сенони и основали втората си колония на Адриатическо море, Сена Галска, на северното италийско крайбрежие. Келтите отстъпили на север. Рим сключил мир с келтите-бойи, които нападнали териториите му през 283 г. пр. н. е. и принудили отделните етруски племена да сключат договори поотделно с него като съюзници.
В Южна Италия, на юг от Кампания племената на лукатите, брутите и месапите укрепнали след отстраняването на силната конфедерация на самнитите, техни постоянни врагове, и повели борба срещу колониите на Велика Гърция. Гръцките градове от южна Италия, които водили борба със Сиракуза за своята независимост, били отслабени, понесли сериозни загуби и не могли да се противопоставят успешно на силните военнодемократични племена. На Западното италийско крайбрежие от множеството гръцки градове независимост успели да запазят само Велий в Лукания и Регий в Брутиум, в крайния италийски юг, срещу брега на Сицилия. Натискът над градовете от Източното крайбрежие бил неутрализиран от силният и многолюден Тарент, който се явявал защитник на гръцките си съседи, но бил в състояние да спира натиска на италийските племена само с помощта на наемници от Елада и Илирия.
Когато през 282 г. пр. н. е. луканите нападнали търговския и политически конкурент на Тарент гр. Фурий, неговите жители поискали помощ от Рим. Римляните спасили града, но поставили в него свой гарнизон. Това довело до остра реакция на гърците и във Фурий и Тарент. В неговото пристанище били нападнати десет римски кораба, пет от тях пленени и екипажите им продадени в робство. След това тарентинските войски с помощта на протарентската партия прогонил римския гарнизон от Фурий. Рим поискал удовлетворение, но посланиците му били оскърбени от тълпата недоволни граждани и една римска армия без сериозно напрежение разбила силната армия на гръцкия град и войсковите отряди на присъединилите се към него племена на месапите и луканите през 281 г. пр. н. е.
По време на обявената от Рим война на Тарент, градът вече бил в преговори с епирския цар Пир, един от най-известните пълководци и военни теоретици на своето време – Далечен родственик на Александър Македонски и негов последовател като военен. Пир наскоро бил изгубил македонския царски престол, под натиска на диадоха Лизимах, и видял в предложението на Тарент възможност за успехи и лична изява на запад. Големият пълководец бил склонен към неуравновесени политически амбиции и мечти на величие.
През 280 г. Пир дебаркирал на италийския полуостров с малобройна и отлично обучена и екипирана армия от 20 000 фалангисти, 3 000 тесалийски конници и 2 000 лъчници и отряд от 20 бойни слона с екипажите им.
Опитът на илирийския цар да обучи гражданите на Тарент на съвременно военно изкуство били неуспешни и така пропаднал планът му да създаде една по-голяма армия. В две последователни битки при Хераклея и Аускул илирийците разбили римските войски, но претърпяли огромни загуби. Римската военна организация от легиони разделени на манипули и кохорти се оказала сериозен противник на македонската фаланга, и само отличната тесалийска конница и слоновете, които разстроили римската конница, донесли победата на Пир. След битката при Аускул Пир уж произнесъл следното изречение “Още една такава победа и няма да има с кого да се върна в Епир”. Римските загуби също били огромни, но могъщата република могла да свиква нови набори, и насочила войските си, които обсаждали последните два непокорни етруски града срещу епирските войски.
Като се възползвал от големите загуби на римляните, Пир оставил гарнизон в Тарент и дебаркирал в Сицилия, където отблъснал преминалите в настъпление картагенски войски след смъртта на сиракузския тиранин Агатокъл. Намеренията на епирския цар да създаде със средствата на гърците от Сицилия мощен флот и да завладее Картаген, а също и грубото незачитане на демократичните гръцки традиции довело до обтегнати отношения между доскорошните съюзници, и Пир бил принуден да напусне Сицилия. През пролетта на 275 г. на територията на Самниум, при гр. Беневентум, войските на епирския военачалник претърпяли поражение, отрядът от бойни слонове бил обстрелван с горящи стрели – фаларики, и обхванат от паника нанесъл загуби на фалангистите, не на римляните. Пир се завърнал в Епир, участвал в борба за македонския престол, и загинал в сражение на улиците на гр. Аргос през 272 г. пр. н. е.През същата година изоставеният от епирските войски и обсаден от картагенци и римляни Тарент бил превзет. Опитът на картагенската флота да превземе града самостоятелно, и да го окупира преди Рим, довел до влошаване на отношенията между двете съюзни държави.
Рим обединил италийските земи от р. Рубикон граница с Цизалпийска Галиа на север, до самият край на италийския юг. Различните по етнически състав и политически статус земи били организирани в Римска конфедерация, която по смисъла на насилствено включените в нея общности била робовладелска федерация, или насилствена конфедерация под властта на Рим.
Победата на Рим над една от най-силните елинистически армии и над епирско-илирийския пълководец с голяма слава в елинистическия свят, стратег, за ученик на когото се счита и картагенският пълководец Ханибал, привлякла вниманието на могъщият грецизиран изток. Най-силният от владетелите на елинистическия свят Птоломей Филаделф, владетел на Египет изпратил през 273 г. пр. н. е. посланичество в Рим и по този начин признал новата могъща западна република за неварварска, за част от тогавашния цивилизован по елинистките критерии свят.
Римската държава не включвала всички покорени земи – от р. Рубикон до “върха” на италийския полуостров била създадена общност която нямала право на самостоятелна външна политика без разрешението на Рим, но която се делила на шест основни обществено-политически групи.
Първата група включвала гражданите на Рим (лат. цивес Романи) – те притежавали всички политически и граждански права. Към римските граждани принадлежали и гражданите от римските колонии, които до края на ІV в. пр. н. е. нямали самоуправление, защото се считали за граждани на Рим, но след това получили право на местно, самоуправление на колониите.
Втората група граждани вече не на Рим, а на подчинената на Рим федерация били римските муниципиални граждани (лат. муниципия цивиув Романорум). Тези граждани имали право да гласуват, въпреки това, че не били римляни по родов произход, и имали широко право на самоуправление (С. И. Ковалев).
Третата група граждани за разлика от гражданите с право на гласуване били граждани без право на гласуване Те имали право на брак с пълноправни римски граждани и по-късно били включени в състава на муниципиите.
Четвъртата група била на гражданите от латинските колонии. Те не били римски граждани, но живеели в общини с пълна автономия. Имали право на самостоятелно монетосечене, и служили не в легионите, а в специални кохорти подчинени на върховната власт на консулите.
За кратък период от време при преселването си в Рим, те могли да стават римски граждани, но това затруднявало набирането на спомагателните войски и тази практика била ограничена.
Петата категория граждани представлявали съюзниците – най-многочислената група. Те били победени римски противници, и по правило запазвали държавна самостоятелност без правото да водят самостоятелна политика. Те били военнозадължени към Рим и му доставяли войници за съюзните кохорти и за конните отряди. Приморските градове доставяли на римляните флот и екипажи.
Шестата категория римско население, почти без граждански права били “предалите се”. Те били подчинени на военната власт (империум) на римските магистрати и заради ожесточената съпротива някога били наказани да не носят оръжие (Срв. С. И. Ковалев, Н. Ф., Муригина).
Тази сложна обществено-политическа система позволила на Рим да укрепи властта си в Италия, и да се превърне в нов тип държава, различна от елинистическите империи, и по-усложнена от държави като хетското или тракийското одриско царство, които били съставени от основни и федеративни области и общности. Тази нова система позволила на Рим да се превърне в сила, която имала потенциал да обедини древния античен свят около Средиземно море и зад неговите брегове.