Лекции по История

15. Архаичният Рим и създаването на държавата

Латини, сабини в Древния Лациум. Рем и Ромул. Алба Лонга и Рим. Управлението на седемте рекса. Проблемът за т.нар. етруско господство. Реформата на Сервий Тулий. Създаването на държавата като демократична република. Съюз между рекса и плебеите срещу патрициите. Обществено устройство. Аристократична реакция и аристократична република след Тарквиний Горди.

Хълмистата равнина Лациум, разположена в долното течение на р. Тибър е неголяма по площ 15 000 кв.км. и е ограничена на запад от Тиренско море, а на изток от Сабинските планини и планинските райони на еквите, герниките и волските.
Център на Лациум са Албанските хълмове, и на югозапад от тях сред блатистите равнини се издигали на около 20 км. от морето Римските хълмове. Населението на Древния Лациум било многобройно, и населявало хълмовете и възвишенията, далеч от блатисто-мочурливите райони. Към края на ІІ хил. пр. н. е. Върху хълмовете в Лациум се появяват първите селища. Техните създатели били носители на културата Вилла нова. Около Х – ІХ в. пр. н. е. Били населени и римските хълмове. От ІХ в. пр. н. е. на римските хълмове се установило население, което имало различна духовна култура от по-ранните обитатели – вместо по-ранните погребения с трупоизгаряне вече било практикувано погребване с трупополагане. Двата типа погребения се свързват с две етнически общности – на латините и на пристигналите в Лациум около ІХ в. пр. н. е. сабини.
През ІХ – VІІІ в. в устието на р. Тибър съществували солници, които снабдявали с готварска сол по т.нар. “Солен път” (лат. Виа салария) по р. Тибър вътрешните райони на Италия. Тук възникнали тържища и се поселили търговци и занаятчии. През VІІІ – VІІ в. пр. н. е. протолатинската община на хълма Палатин и протосабинската община на хълма Квиринал се обединили в единно селище и през VІІ в. пр. н. е. център на градската община станала крепостта на хълма Капитолий. В подножието между Капитолия и Палатина бил изграден централният площад–форум – място за народни събрания и обществени дела, място за събиране на съвета на старейшините – сената, за празници и религиозни обряди и тържище в далечните дни (А. Г. Бокщанин). Древният античен град Рим на латините, сабините и етруските според Т. Момзен възниква “вероятно от сливането на три първоначално самостоятелни окръга – на рамните, тициите и луцерите, вероятно от такъв синойкизъм, от какъвто възниква в Атика Атина”. Вероятно името на гр. Рим води произхода си от рамните, а името на тициите от предводителя на сабинската община Тит Таций (Т. Момзен, С. И. Ковалев).
Около VІІ в. пр. н. е. латинските племена са обединени в съюз с централен град-полис Алба Лонга. През VІІ – VІ в. пр. н. е. гр. Рим постепенно усилил военно-политическите си възможности и се превърнал в хегемон между около тридесетте полисни общини на съществуващия латински съюз. През ІІ – І в. пр. н. е. римските автори потърсили идеологическо обяснение за водещата роля на Рим в Италия и в Средиземноморския свят, и възприели наивистичните обяснения на италийските гърци за произхода на римляните от потомците на спасилия се от разрушената Троя Еней и от сина му от богинята Афродита Асканий или Юл.
Според С. И. Ковалев първите следи от тази легенда се откриват през V в. пр. н. е. у Хeланик от Лесбос. “При него основател на Рим е самият Еней. Но когато легендата попаднала в Италия, възникнали хронологически трудности. :периодът от 70 години, изминал между времето на разрушаване на Троя през 1184 г. пр. н. е. (според античната традиция б.м. Н. Н.) и изгонването на Тарквиний Горди, последния римски рекс (510 г.) е бил твърде голям за това, да могат да се поместят тук само седем традиционни царе. Затова се наложило да се отнеме от Еней ролята на основател на града и между него и Ромул да се поставят редица промеждутъчни персонажи”.
Според Тит Ливий (59 г. пр. н. е. – 17 г. от н. е.) във фундаменталния му труд “От основаването на града” (І, 1. /1/, -14 /11/) разказва легендата за пристигането на троянците в Италия, за войната им с войните на цар Латин, за победата над аборигените-латин, за брак между дъщерята на царя Лавиния и Еней, за битките на двата народа, които вече се наричали латини с рутулите и етруските за първата им столица Лавиния, за основаването от Асканий на Алба Лонга, и за основаването от Ромул на град Рим след като случайно убил в свада брат си Рем. Основаването от двамата наследници на Еней и Асканий – Юл на Рим на място, различно от Алба Лонга показва обособената позиция на Рим по отношение на латинските му съюзници, а времето на написването на “От основаването на града” по време на надмощието в държавата на представящите се за произлизащи от Еней и Юл наследници на старинния патрициански род на Гай Юлий Цезар и Октавиан Август прави легендите по това време достоверни.
Археологическите свидетелства, според които Лациум е заселен в ранно време, през ІІ хил. пр. н. е. се допълват от нови открития – археологически и лингвистични, които позволяват да се допуска и пряко влияние на микенски гръцки думи в латинския език, които откритието на фрагменти от микенска керамика в околностите на р. Тибър прави достоверни (И. Л. Маяк, В. И. Кузищин). Археологическите наблюдения върху римските хълмове, при които се откриват погребения от ІХ в. пр. н. е. и най-ранни следи от леки колоби (хижи) от VІІІ в. пр. н. е. (Срв. Ф. М. Нечай), правят вероятно съобщението на римският автор от І в. пр. н. е., че Рим е бил основан през 754 г. (753 г.) пр. н. е.
В легендата за седемте римски рекса, които наследили внуците на последния от Асканий-Илиите Нумитор, чрез дъщеря му, безбрачната весталка Рея Силвия и бог Марс, е вложен свещен и етиологичен смисъл. Първият от рексовете, Ромул построил и укрепил Града, осъществил синойкизма чрез отвличане по време на откриването му (на промоцията му) на сабинските девойки, които били насилно омъжени за множеството самотни римски юноши, успял с победоносна война над съседите си сабини и техните съюзнициантемни и крустумници да утвърди полиса и да възстанови обединителният мир. Според Тит Ливий той превърнал тълпата в един народ като й дал закони (І, 8 /1/) и вероятно поради това бил убит от “ръцете на бащите”. Т. Ливий съобщава за “мъка по рекса и ненавист към бащите (І. 16 /4/). Въпреки волята на римските сенатори вторият избран от римския народ рекс бил сабинянинът Нума Поппилий, който въвел слънчевият календар, регулирал религиозния живот, поощрил мирните дела като втора дейност освен войната и построил храм на бога на вратите Янус, чиито отворени врати били знак за война, а затворените за мир. Третият изборен рекс Тул Хостилий бил от латински произход. Според разказа на Т. Ливий той победил и разрушил Алба Лонга, а населението и преселил в Рим и след това победил племенния съюз на сабините. Четвъртият римски рекс отново бил сабинянин Анк Марций бил внук на Нума Помпилий. За изборът Т. Ливий съобщава: “След смъртта на Тул отново, както било установени от скенни времена, цялата власт преминала към бащите и те назначили интеррекс. На свиканото от него събрание народът избрал за рекс Анк Марций. Бащите утвърдили този избор (І. 32. /1/). Анк водил успешни войни с латините от Лациум които преселил на незаселените римски хълмове, изтласкал етруските от гр. Веии от крайбрежните територии на Лациум и там построил пристанището Остия. За наследник на А. Марций “народът избрал с голямо единодушие “Тарквиний от етруския град Тарквиний, син на коринтския аристократ и царски родственик Демарат, който бил възпитаник и верен служител на римския рекс (І. 35./5/). Тарквиний дошъл на власт и бил избран единодушно, вероятно за да предотврати узурпацията на властта в семейството на Анк Марций, подготвяна от синовете му, след като поискал властта от “простия народ” преди те да станат възрастни (І.35 /1/).
След латино-сабинският синойкизъм Рим имал двама царе Ромул и Тит Таций. След смъртта им управлявали интеррекс и последователно представители на двете общности и между избора им от народното събрание интеррексове. При Тарквиний Лукумон (Луций) за първи път народното събрание избира чужденец от обкръжението на сабинския владетел. Тарквиний Луций или Стари урбанизирал Града. Форумът бил изграден с камък, била създадена подземна канализация, изградени били цирк, храм на Капитолия. В “Римски Древности” Дионисий от Халикарнас съобщава, че Тарквиний обявил сто плебеи за сенатори, като ги избрал по военна доблест и по този начин увеличил броя на сенаторите до триста.
Конфликтът между синовете на Анк Мацрий и управляващия от името и с помощта на народа Тарквиний Луций-Стария е конфликт между демократичният съюз на аристократ и народ (лат. Популос) срещу стремящите се към власт царски синове – аристократи, и съчувстващите им римски благородници – настроението на които изразява Дионисий от Халикарнас – Тарквиний привличал към себе си охлократичната тълпа, и дори избрал от нея сто сенатори.
След насилствената смърт на Тарквиний Стария, която била организирана от синовете му, съпругата му Танаквил запазва властта в царския дом, като обявява зет си Сервий Тулий за изпълняващ задълженията на уж само тежко раненият цар. Т. Ливий съобщава, че след като се утвърдил като изпълнител на функциите на рекса “Сервий, като се обкръжил със стража, пръв започнал да управлява само с одобрението на бащите, без народен избор (І. 42. /1/). Този преврат и извършеният контрапреврат, който запазил властта в семейството на рекса били възможни след настъпили промени в социалния статут на римските граждани – част от незнатните римски граждани – плебеите били включени в патрицианския аристократичен сенат и променили съотношението на силите в полза на партията подкрепяща рекса. Едновременно с това след масовите преследвания на латини, на които дарил права на граждани на Рим Анк Марций, и неговият избранник и приемник не могли да разчитат на широка гражданска подкрепа и затова единодушният избор на Тарквиний бил последният. Неприязненото отношение към Тарквиний като към чужденец и към Сервий Тулий като към човек с робски произход показват, че между синовете на Анк Марций и патрициите сенатори нямало съществени различия, и че в конфликта между управляващия от името на народа рекс и патрициите настъпили промени, аналогични на промените в раздвоения римски популус.
Шестият римски рекс е символ на създадената държавност. Той узурпирал наследствената власт на римския управител, укрепил града с мощна крепостна стена, разделил римското общество на осем класи, изградил римската войска, въвел ново събрание по центурии (лат. стотни). Последният седми рекс управлявал тиранично и бил прогонен, за да се утвърди римската аристократична република, но приписваните на него и на семейството му злодеяния – убийството на Сервий, изнасилване на знатна римлянка, отказ на погребение за Сервий и др. по скоро символизират необходимостта от идеологическо обяснение на идването на власт на аристократичната република, отколкото отразяват действителността. От легендите за управлението на римските рексове, които неточно наричат римски царе след Т. Момзен и съвременните изследователи (С. И. Ковалев, Н. А. Машкин, И. Л. Маяк, В. И. Кузищин и др.) е представена формулата на преходните царски институции която в ХІХ в. Ф. Енгелс формулира като изборна, търпяна и узурпирана. Развитието на властта на римските рексове, която след Л. Х. Морган (САЩ) в материалистическата наука е “само военна демокрация” започва развитието си аналогично на развитието на властта на двамата спартански базилевси или “царе” след синойкизма между дорийци и ахейци. При синойкизма между латините-рамни и сабините били избрани два рекса – след смъртта на Ромул не без участието на аристократичния съвет управлението било осъществявано от сабинския представител. В борбата между народно събрание и сенат ролята на народното събрание била все още водеща, и нормите-закони на родовото общество се спазвали строго – народът управлявал чрез изборния си вожд, а след смъртта му назначавал изпълняващ задълженията му интеррекс. Редуването на рексовете било последователно за латини и сабини и прекъсва след сформирането от Тарквиний Стари на трета родова група на луцерите, със значително етруско присъствие в нея, и с увеличаването на броя на конниците – висшата класа в Рим, без промяна на действителния брой на воинските и имащи право на глас единици-центуриите. Опитът за преврат, се основава на нарушаването на дотогавашната практика - на редуване на вождове на двете основни племена на Рим и отговаря на нарасналите амбиции за узурпация на властта вътре в управляващото семейство. По-късната узурпация на властта се основава на промяна на функциите на интеррекса като реакция срещу насилственото й променяне против формалната воля на народа.
През т.нар. “царски период” римското общество било разделено на две големи обществени групи – затворени аристократични родове на патрициите, и множеството на незнатните римляни плебеите, които поради стичането си към занаятчийско-търговските условия в Града, или поради насилственото си депортиране след победните войни на римляните, загубило връзките си с родовата организация като обществена сила.
В историческата наука съществуват различни хипотези за произхода и гражданското положение на патрициите и плебеите. Според една от тях плебеите нямали граждански права и били без право на участие в народното събрание. Според друга плебеите били римски граждани (Срв. Н. А. Машкин, С. И. Ковалев, А. Г. Бокщанин). В рамките на преходния период, който е променлив се променяли и представите за патриции и плебеи. Произходът на плебеите е от неримско население и етимологията на думата плебей (лат. плео – “аз пълня”) показва придошло население. В условията на военна демокрация политиката на римските рексове и римския народ била насочена към увеличаване на завоеванията на Рим и към увеличаване на неговото население. Затова Т. Ливий съобщава, че Анк Марции увеличил римляните след сражение с гражданите на латинския град Политорий: “Латинският град Политорий той превзел с пристъп и цялото му население по примера на предходните рексове, които приемали неприятелите в числото на гражданите и с това увеличаващи римската рес публика, завел в Рим ... Накрая Анк като хвърлил в сражението всичките си сили, спечелил го, и като се обогатил с огромна плячка, се върнал в Рим; тук също много хиляди латини били приети за римски граждани ...” (І.33./1-5/). В условията на бързо увеличаване на гражданите на Рим, старите му жители се възползвали от правата си над земята и се обявили за патриции (лат. патер-баща), като по този начин увеличили първоначално малобройните аристократични родове. В края на преходния период към държава, нараснал броят и на патрицианските и на плебейските групи от граждани. Плебеите постепенно започнали да създават постоянна семейна традиция и да възстановяват родовите си връзки. Вътрешните противоречия усложнили обществено политическия живот на Рим. Създали се обединени от общи интереси партии от патриции и плебеи, които си противостояли. Обедняващата част от населението на Рим – плебеите, които нямали земя попадали в лична зависимост от едрите земевладелци-патрици като патрони (лат. покровители) били наричани “послушни” (лат. клиентес). С развитието на богати плебейски семейства клиенти наемали не само патрициите, но и плебеите и в Рим не е известна забрана за подобна дейност. Клиентите на патрициите попълвали военните им дружини, обработвали земите им при определени условия, и участвали заедно с тях в народните събрания като младши членове на родовете им. Подобен процес усилвал ролята на патрицианските родове сред римското гражданство и в края на преходния период, наричан “царски”, противопоставянето между аристократичните родове и плебеите придобило измерения на класова борба – плебеите искали изравняване на общественото си състояние с това на знатните семейства на “бащите” и в обществения живот, и в достъпа до земята като основно средство за производство. Патрициите, които подкрепили Тарквиний Горди в борбата му срещу Сервий Тулий, и след това го прогонили, тъй като следвал политиката на предшественика си в подкрепа на римските граждани и на правото на граждански свободи за всички римляни, наложили над плебеите аристократичната си власт, като се основавали на вече създадената конституция, която не могли да променят.
До времето на реформи на рекса Сервий Тулий римляните имали една форма на народно събрание – наследена от военно-демократичното народно събрание от по-ранния период на управление на рексовете. В началния период на Рим, след синойкизма, римският народ (лат. популус) се състоял от две племена (лат. триби). По времето на Траквиний Стари трибите били увеличени с още една – племето на луцерите. Трибите се делели на по сто рода (лат. гентес) и на по десет курии от по десет рода. С развитието на римското гражданско общество първоначално двестате рода вече не отговаряли на условието за обхват на всички римски граждани – опитът на Тарквиний Стари да преодолее противоречието между старата система на гласуване по курии чрез включването в сената на нови родове с плебейски произход имал като последица блокирането на дейността на народното събрание поради конфликти между борещите се за право на гласове нови свободни граждани и плебеите клиенти на “бащите” – патрони, които се чувствали включени в родовете на аристократичните семейства.
За да осъществи реформите си Сервий Тулий се нуждаел от решаване на основните противоречия между бедни и богати в римското гражданство – създаването на нови триби като тази на луцерите естествено изисквало и тяхното оземляване. Т. Ливий съобщава и за оземляване на широкото римско гражданство и едва след това за допитване на Сервий Тулий до римския народ, дали е законно управлението му (І.46./1/). Въпросът за истинността на тази дейност на римският рекс се поставя под съмнение, с уговорката, че това е практика, известна за по-късните периоди на Рим, но е вън от съмнение, че освен патрицианските земи на двестате рода, е имало огромни площи от частни земи след времето на Сервий Тулий, които не са били само обществена собственост (лат. агер публикус), и следователно са резултат от оземляване на множество римски граждани. Провеждането на реформите станало възможно след получаване на обществена подкрепа срещу аристократичният сенат и неговата клиентела. Подобно на решаването на обществените противоречия в Атина при Солон, и подобно на признаването на гражданите на Неса за “родители” на “царя” на града завоевател Куссар в Хетското царство. Разширяването на гражданството е свързано и с разширяване на правата на собственост и на площите в собственост – античният гражданин бил гражданин само при наличието на собственост върху земята, и по-късно и върху собственост несвързана с основното средство за производство. Това наблюдение, след К. Маркс остава неоспорено в научната литература до днес, и се потвърждава от все повече исторически типологии.
В борбата на римските рексове с аристократичните родове избраните от народа вождове усилвали ролята на жреческите организации, още от времето на Нума Помпилий. Сервий Тулий, който бил син на пленена латинска принцеса решил да проведе борбата за създаването на римската държава по нов начин, като преодолее затрудненията от вече архаичната обществена организация и гласуването по курии. В съвременната наука се поставя и въпросът за това, че куриите на римляните, които по-рано са мислени за аналози на гръцките братства на родове или фратрии са виждани вече само като съюзи на мъже-воини (И. Л. Маяк, И. В. Кузищин), но нали в условията на родовия строй и родовете и фратриите са и социални и военни организации?
Въпреки убеждението, че С. Тулий разделил римляните на шест класи, в които се включвали патрициите и плебеите (Срв. И. Л. Маяк, И. В. Кузищин), на шест класи били разделени само плебеите. Тази представа, която се дължи на неточно разбран текст на Ф. Енгелс се отнася само за шестте класи на плебеите. Отделно от тях, пише Ф. Енгелс “имало и осемнадесет центурии конница, образувани измежду най-богатите граждани. Освен тази първа класа и по имущество и обществено положение, и по политическа власт, плебеите се делили на шест класи, оценявани по имуществен ценз вероятно първоначално по поземлена собственост (И. Л. Маяк, И. В. Кузищин), по-късно оценявана в доход от пари. Първата плебейска класа, пише Т. Ливий включвала “тези които имали сто хиляди аса или още по-голям ценз” (І.43. /1/). Тази класа плебеи наброявали осемдесет центурии плюс две центурии на майстори на обсадни съоръжения, или общо 82 центурии. Във втория разряд или класа влизали имащите доход (ценз) от 75 000 аса – тя наброявала двадесет центурии. Третата класа имала доходи до 50 000 медни аса и наброявала двадесет центурии. Четвъртата класа имала доходи до 25 000 аса и формирала също двадесет центурии. Петата класа трябвало да има ценз от 11 000 аса и формирала тридесет центурии от леко въоръжени с прашки и метателни камъни войници. В този разред се включвали и три центурии на запасни, тръбачи и свирещи с рогове. Петата класа се сформирала от всички останали, които били включени в една центурия, освободена от военна служба (І.43./1-8/). Военнозадължените центурии, а не “цялото мъжко население на Рим” съставяли шестте класи. Последната от класите на плебеите била на богатите само с децата си (лат. пролес – потомство. Първата от седемте класи на най-видните граждани била съставена от дванадесет центурии конници плюс шест обновени центурии вместо трите, първоначални, които легендата приписва на Ромул и които били действителните древни патрициански центурии на рамните, тициите и по късните луцери.
Всяка от центуриите имала право на един глас в новото народно събрание, центуриатното, което развило демократичните принципи на вече недееспособното куриатно народно събрание.
Центуриатната реформа на Сервий Тулий заменила дотогавашната родова организация по триби с териториална трибна организация. Били създадени 21 териториални триби (окръга), градски и 17 селски. В разширената държава демократичните принципи от времето на Ромул, когато всички гласове имали равна сила, били заменени с гласуване по степени, и затова казва Т. Ливий: “първи се призовавали към гласуване конниците, след тях осемдесетте пехотни центурии от първия разред; ако мненията се разминавали, което се случвало рядко, се поканвали да гласуват центуриите от втория разред; но до най-ниските не се стигало почти никога” (І.43./10-11/).
Тарквиний Горди, които продължил политиката на С. Тулий, независимо от това, дали действително го е отстранил от власт или не, започнал борба със сената, в който много от патрициите били недоволни от поетите от аристократите тежести в издръжката на новата войскова и обществена организация и от това, че мнението им по важни обществени и стопански, политически и дипломатически въпроси било преценявано от по-бедните след разногласия с богатите плебеи. Борбата между плебейската плутократична по характер римска република и аристократите-патриции била част от общата борба в древна Италия и в античният гръко-римски свят между аристократи и демос. През 510 г. пр. н. е. в Рим бил прогонен последният рекс Тарквиний Горди, и четирите градски в рамките на същинският град Рим триби, при бездействието на седемнадесетте селски триби установили патрицианска република, като ликвидирали политическият съюз между демоса-популус и рекса, типологически сходен на гръцките тирании. През същата 510 г. пр. н. е. Аристократичната гръцка колония Кротон превзела и разрушила гръцки град Сибарис в Южна Италия. В Гърция, в Атина демократичното движение под ръководството на Клистен премахнало тиранията на наследниците на Пизистрат. Споровете за достоверност на реформите на С. Тулий през VІ в., поради това, че напомнят реформите на Солон в Атина от 594 г. пр. н. е. продължават, но реформаторската дейност на С. Тулий се вписва в общият исторически процес от самия край на VІ в. пр. н. е. На запад вземат надмощие аристократичните, а на изток, в античният гръко-римски свят демократичните процеси. Римската аристократична република, която замества плутократичната плебейска република, предвождана от подкрепян от народното събрание рекс била втората форма на римска държавна организация. Нейното настъпление срещу конституцията на С. Тулий и правата на плебеите довела до поредица от граждански борби, характерни за Ранната римска република през V – ІV в. пр. н. е.
Извън седемте основни класи на римското общество оставала класата на робите. Техният брой в ранноримското общество бил значителен, значителна част от робите били латини или етруски по произход, и това позволило по-късно, във времето на ранната римска република от тях да бъде попълнено римското гражданство, тъй като само победените и преселени в Рим латини не били достатъчни като граждански потенциал на ранната държава, която започнала втория голям в рамките на италийския полуостров опит за обединение на Италия и прилежащите острови.
Ранният Рим след Сервий Тулий бил сложно стратифицирано общество от осем класи с различни права и без никакви права за последните в социалната йерархия, робите.