Лекции по История

14. Пелопонеската война

Причини за войната. “Архидамовата война”. “Никиевият мир”. Класови противоречия в Атина. Експедицията в Сицилия – неуспех и последици в Атина. Болестта на атинската робовладелска демокрация. Тридесетте тирани. Възстановяването на демокрацията в Атина. Спарта след победата във войната.

Противоречията между гръцките държави, групирани в два ясно разграничени съюза – Пелопонеския и Първия Атински се увеличавали непрекъснато. На запад могъщата Сиракуза ограничавала търговската експанзия на Атина и на Коринт, на Мегара и на Егина. На изток търговските пазари били стеснени от специфичните стоково-парични отношения в рамките на Атинския съюз, които били подчинени на първенството на данъчната система, и практически спъвали печелившата търговия и стокообмен. Това била една от причините за въстанията на демократичните сили на островите Лесбос и Самос срещу поддържаната със силата на аристократичните им режими проатинска политика.
“Развитата атинска демокрация” не се притеснявала от подържането със сила на своите сателити с радикални аристократични ориентации във вътрешната си политика.
В борбата си за пазари атиняните срещали съпротивата на мощните промишлени републики Коринт и Мегара. При ограничените възможности на външния пазар и при възможностите на Атина да го блокират за стоките на своите промишлени конкуренти, конфликтът можел да бъде само вътрешно-гръцки по пресичането на интереси и военни фронтове при съседните по територия противници. Едновременно с това конфликтът очертавал реалните съюзници на враждуващите търговско-промишлени робовладелски държави – Коринт и Мегара били съюзници на Спарта. Атина не криела стремежите си към териториално разширение в Южна Италия и Сицилия и това довело до предварително съгласуване на интересите на Сиракуза и пелопонеския съюз.
Военните действия започнал по спорният между двете противоборстващи си страни търговски път между Гърция и Италия, в Адриатическо море, при о. Керкира (днес Корфу). Олигархичният Коринт подкрепил демократичния Епидамн на илирийското крайбрежие срещу метрополията му Керкира, която тогава била управлявана от олигарси. Тъй като в Епидамн олигарсите били прогонени след преврат и в съюз с илирийските племена нападали града, то правителството на Керкира не им изпратило помощ. Тогава демократичната република поискала помощ от Коринт, тъй като го считала за родствен град. Коринт основал Керкира, а жителите на Епидамн (гр. Дурес и българският Драч от по-късни времена) били колонисти на Керкира. Двете силни морски държави Керкира и Коринт за почнали военни действия – коринтският флот бил разбит, а в града-метрополия започнали подготовка за покоряване на непокорния град – колония. Керкира поискала помощ от Атинския морски съюз и я получила, като й било разрешено да стане член на съюза. Включването на нови членове във всеки от двата големи военни съюза в Елада обаче било нарушение на съществуващите споразумения и договори. В Адриатическо море Атиняните успели да спрат настъплението на Коринт и запазили Керкира от разорение.
В резултат от активна дипломатическа подготовка, проведена от Коринт, халкидическата колония Потидея се отказала от членство в Атинския морски съюз. Атина организирала обсадата на Потидея, а Коринт и изпратил военна помощ. В конфликта се включила и Мегара, която заедно с Коринт поискала от Спарта да започне военни действия срещу Атинския съюз. През това време Атина наложила бойкото (гр. псефисма) мегарските търговски кораби във всички пристанища на страните участнички в атинския морски съюз. Това решение на народното събрание блокирало изцяло дейността на Мегара и за нея войната била единствения изход от създадената търговско-стопанска криза.
Военните действия под общото ръководство на Спарта започнали през лятото на 431 г. пр. н. е. По името на военачалника на спартанците – цар Архимед – първият период на военни действия от 431 до 421 г. пр. н. е. бил наречен “Архидамова война”. Спартанският базилевс Архидам II започнал военни действия, които имали за цел да разорят Атина и Атика, като нанесат най-сериозни щети на селското стопанство. Това според преценката на спартанците щяло да настрои против атинската демокрация селяните – не всички от които били атиняни по произхода на двамата си родители. Стратегическата цел на Архидам II е била да се възползва от непълноправния статут на населението на Атика, да го настрои проаристократично като по този начин да нанесе удар върху живеещата по демократични принципи разнокласова олигархия на атинските държави.
На свой ред Атина построила военните си планове на идеята за нанасяне на десантни удари по море в различни райони на Пелопонес, за да омаломощи спартанците като военна сила с загуби в жива сила и чрез икономическа блокада.
След десетгодишни военни действия двете Велики сили на Гърция били дотолкова изтощени, че в Спарта и Атина решили да сключат петдесетгодишен мир. Мирният договор бил сключен без съгласието на спартанските съюзници Коринт и Мегара, и всъщност не бил спазван от тях. През този втори период от войната от 415 до 413 г. пр. н. е. Атина и Спарта не участвали в преки военни конфликти, но стълкновенията между техните съзници продължавали. През 415 г. пр. н. е. като се възползвали от пасивното участие на Спарта във военния конфликт, атиняните след продължителна подготовка се опитали да завладеят о. Сицилия и Сиракузската държава. Военната операция завършила с неуспех тъй като Сиракуза била мощна държава, със силен и по-модерен от атинския флот, и при това получила от Спарта военни инструктори и военачалници, които не само превърнали армията и в боеспособна, но и в въведена в оперативните тайни на военното изкуство сила.
На хода на войната оказали влияние както изострената социално-политическа борба борба в Атина и несъвършеният полисен модел на действие на демократичните правила, така и включването във военните действия на нов политически център със силна икономика и военен флот снабден както с по-здрави и дълги тарани, така и с военни метателни машини на палубите. При това воените действия били в зависимост и от заемите, които могъщата Персия давала на спартанците и атиняните за да продължи омаломощаването им. Конкретно в Сицилийските военни действия след отплуването на огромния флот на атиняните и техните съюзници, в който участвали и множество търговци, занаятчии, неимотни хора, жени и деца, надяващи се на живот на господари в завладяните земи, станало известно, че били съборени свещенните херми-паметници на Хермес, покровителя на мореплавателите. За светотатството аристократите обвинили вожда на атинската демокрация и върховен пълководец Алкивиад, който бил и родственик на Перикъл. Със специален кораб флотоводецът бил отзован обратно в Атина, за да бъде разпитан. Алкивиад не съумял да намери друго решение, и вместо да се завърне, и унищожи противниците си, избягал в Спарта, където издал военните планове на атиняните. Причина за това действие на Алкивиад била “Болестта на античната демокрация” – гласуването на народното събрание само на агората. Нейното действие се изразило в отплуването на мнозинството от партията на демоса с военния и съпровождащия го флот, и превръщането на малцинството от партията на аристократите в мнозинство. Вероятно Хермите били повалени от коринтски разузнавачи или агенти, и техни привърженици атински аристократи, и това довело до предаването на военните планове на операцията срещу Сиракуза. Спартанците предупредили сицилийците, и това попречило на Атина да осъществи нападението си с изненада. Атинските сухопътни сили били принуден да се разделят на две групи, а военният им флот въпреки получените подкрепления от нови триери бил двукратно разбит. След като жреците забранили на командирите да изтеглят армията от острова, поради лоши поличби в предстоящия месец, атинските военни сили в Сицилия били разгромени и пленени. Неуспешната военна операция била с характер на военна катастрофа. Атина, която се надявала да увеличи военния и финансовя си потенциал, претърпяла катастрофа и военна и финансова. От това се възползвала Спарта, и подновила участието си във военните действия.
По съвет на Алкивиад спартанците вместо да воюват по предишния начин, завзели малкото градче Декелея, на изток от Атина, и като поставили в крепостта му силен гарнизон, прекъснали редовните доставки на зърно от проливите за огромния град-столица на Атика. Така те имали възможност почти безпрепятствено да унищожават стопанството на враговете си. Започнал третият период от военните действия – Декелейската война.По съвет на Алкивиад спартанците призовали към бягство срещу свобода робите и около 20 000 от тях избягали от сребърните рудници в планината Лаврион, и от военните ергастерии и от останалите занаятчийски работилници и от селското стопанство. Това нанесло огромни щети на Атина, и намалило защитните й сили и икономическите й възможности. Предателството на вожда на демокрацията, който познавал най-добре устройството на държавните стопанство и въоръжени сили, лишило атиняните от стратегическа инициатива, въпреки превъзходството на икономиките на Първия атински морски съюз над икономиката на Пелопонеския съюз. Също по съвет на Алкивиад спартанците сключили взели огромен заем от Персия за създаване на военноморск флот. Заемът се гарантирал със задължението след войната да бъдат върнати на Персия малоазийските гръцки градове.
След края на военните действия във водите на Сицилия Сиракузската флота се присъединила към създадения с помощта на Персия флот на Спарта и това довело до пълно господство на Пелопонеския съюз по море през периода между 411 и 404 г. пр. н. е. въреки че към това време Атина и нейните съюзници успели да възстановят частично флота си. През 411 г. спартанците заподозряли Алкивиад в подбудителство на илотите към въстание, и тй бил принуден да избяга при персите в М. Азия. През същата година в Атина, като се възползвали от това, че голяма част от бедните граждани били на война, олигархите, подкрепени от богатите граждани извършили преустройство на държавния строй. Съветът на 500-те бил заменен със съвет на 400-те, в който влезли най-богатите атиняни. Били отменени пълните политически права на атинските граждани, с изключение на правата на 5000 от тях които били досттъчно богати за да се въоръжат и да участват в тежката пехота от хоплити сами. Олигарсите се надявали да спечелят благоразположението на Спарта, но спартанците отхвърлили предложенията им за мир и това направило положението им като правителство неустойчиво. За да провеждат нова, противоположна от демократичната вътрешна политика, те били принудени да прибегнат до терора като форма на принудително управление над доскоро равноправните си съграждани.
Промените в Атина предизвикали ответна реакция, и свиканите в армията и флота атински граждани не признали решенията на новото правителство. За първи път от времето на Героичната епоха, военната форма на народното събрание се възстановявала, и вече за разлика от преди оспорвала решенията на действащите в страната институции. Войниците се свързали с Алкивиад, който бил при сатрапа на М. Азия Тисаферн, и той им обещал да разгроми спартанския флот и да възстанови демократичното управление на Атина като техен пълководец, като използва и персийски военни сили. Военното събрание на флота на Атина, който бил на бази в пристанищта на Самос, избрало за свои пълководци Трасибул, Трасил и Алкивиад и се подготвило за война с олигарсите. Лишени от всякаква подкрепа, те предоставили властта на съвкупността от избраните 5000 граждани-хоплити. Тази хоплитска олигархия която заменила олигархията на 400-те, също не била приета от демоса, от тетите и войниците, и била свалена от пристигналия в Атина флот на Алкивиад. Благодарния народ обявил Алкивиад за стратег-автократор с неограничени пълномощия по време на война. Противоречията между демоса и неговите политически вождове, които веднага след свалянето на хоплитската олигархия били незабележими, се усилили след поредицата от успешни действия на атинските армия и флот. През 406 г. пр. н. е. крайните демократи се възползвали от неуспешно сражение на атински ескадри при нос Нотия, и обвинили Алкивиад за поражението. В резултат от промяна на настроенията в наодното събрание той не бил избран отново за стратег-автократор, и обиден за втори път от съгражданите си, напуснал Атина и се оттеглил в имението си в колонизирания след смъртта на Ситалк Тракийски Херсонес.
Надмощието на атиняните по море станало пълно след блестяща победа на флота им над спартанския в битката при Аргинуските острови. Но като се възползвали от оттеглянето на стратага-автократор в резултат от вътрешни борби между демократите, техните противници от аристократичната партия обвинили стратезите-победители в светотатство, тъй като по време на буря не погребали загиналите моряци, и върнали корабите в пристанищата, за да ги спасят от потъване. Отново се проявила Болестта на демокрацията в Атина, и чрез религиозни аргументи народното събрание на флота било неутрализирано. Десетте стратези-победители били осъдени, и оставеният без ръководство флот бил унищожен от малобройната спартанска флота. За втори път в Пелопонеската война след Сицилийската експедиция, по религиозни причини Атина губела стратегическото си превъзходство, като позволявала унищожаването на огромни армии и флот. През това време Спарта чрез нов заем от Персия успяла да възстанови флота си, и навархът Лизандър през 405 г. пр. н. е. разромил атинския флот в Хелеспонта (Мраморно море). Последното унищожаване на корабите не могло да бъде преодоляно. Атина изчерпила ресурса си от парични средства, а освободените преди това роби и даването на граждански права на метеките, за да бъдат мобилизирани във флота, нарушило икономическата структура на държавата, като я оставило без зависими работници и без способните и предприемчиви чужди граждани.
Разгромът на атинската флота позволило на спартанците да прекъснат доставките на зърно за града, и Атина била принудена да се предаде. Спартанските войски навлязли в укрепените рйони на Атика, и принудили атняните да разрушат укрепленията, наречени “Дългите стени”. Атина била принудена да стане и член на Пелопонеския съюз, доминиран от Спарта.
Под натиска на Спарта в Атина бил установен тираничен режим ръководен от колективен орган на тридесет тирани, начело с Терамен и Критий. Стратегът Трасибил, който намерил политическо убежище в Тива, с нейна подкрепа въоръжил отряд от емигранти демократи, които се укрепили в крепостта Фила. След поредица от сражения, през 403 г. при Мунихий демократичната армия на Атина разгромила обединените сили на спартанския гарнизон и тираните, и възстановила демократичното управление. Атиняните обаче нямали достатъчно военна сила и политическа подкрепа, за да напуснат Пелопонеския съюз. Предвожданата от Спарта Гърция постепенно навлязла в икономическа и политическа криза, тъй като спартанците не поддържали стремежите да икономическо развитие на гръцките полиси. В резултат от десетилетните войни хиляди войници останали без работа, и предпочитали да продават военните си умения на пазари за наемници вместо да се върнат към мирен труд.