Лекции по История

13. Атина и умерената робовладелска демокрация при Перикъл

Атинското Архе. Борбата на партиите. Радикалната демокрация на Ефиалт. Умерената демокрация на Перикъл. Атинската политическа система. Робството като основа на най-развитата гръцка демокрация. Атина – център на културата.

В последните две десетилетия на гръко-персийските войни Атина се превърнала в могъща военна държава, с изострени вътрешнополитически конфликти. Борбата между “консерватори и демократи” или между аристократите и демократите била постоянна и затихвала само по време на върховна опасност за държавата. Противоречията между Атина и нейните съюзници от Първия Атински морски съюз се задълбочавали. Едновременно с това Атина се развивала като първостепенна икономическа сила, тъй като отпаднала конкуренцията на разрушените малоазийски градове, а възстановяването им било невъзможно поради при затворените поради войната пазари на огромната Персийска империя. В условията на разгром на свързаните с източните пазари икономики на Милет и неговите съседи, познанията на атинските метеки, голяма част от които били от Мала Азия, им позволили да развият собствените си производствени и търговски предприятия. Център на дейността на прогонените от персийските зверства и гонения милетчани станал основаният на източния проливен бряг на Кримския полуостров град Пантикапеи. Появата на нов могъщ търговски и промишлен център в черноморския басейн повишила вниманието на Атина към този считан за неин традиционен пазар и тя веднага го включила в своите политически, икономически и социални интереси.
Атина получавала от демократичните партии на съюзните градове и това заздравявало властта и над съюза. След победата на военните й сили в Средиземно море и след Калиевия мир, хазната не била върната обратно на о. Делос, незвисимо от премахнатата военна опасност.
Данъкът, който плащали съюзниците – форосът, първоначално бил равен на данъка, който много от градовете на Атинския морски съюз плащали на Персия. Разходите, които атиняните правели с натрупаните от фороса пари бил извън контрола на съюзните градове, а след прекратяването на войната събирането на фороса не било прекратено и се превърнало в данък. Атиняните престанали да свикват в корабните екипажи съюзни военни моряци, като изисквали от вече подчинените си градове само системно внасяне на паричните средства. Като се възползвали от военното си преимущество, атиняните започнали да колонизират част от земите на своите съюзници и да ги заселват с колонисти – клерухи. Всеки от тях получавал парцел земя – и променял статута си от фет на зевгит. Колонистите били военизирани и поддържали военното присъствие на Атина в съюзните полиси. Техните селища се превръщали в бази, които осигурявали територия и стратегически позиции за атинския флот и десантните войски. Атина поддържала със сила и наказателни операции покорството сред членовете на съюза и се превърнала в архе (гр. власт, господство) – в държава, основана на политическо, т. е. на узаконено класово различие.
Атинската архе била разделена на пет административно-данъчни окръга, като освен фороса от 410,5 таланта, съюзниците плащали и такси, поемали издръжката на атински гарнизони, на следователите и епископите – надзиратели, които следели за финансовата дисциплина и правовия ред в съюза. По време на военни действия количеството и обемът на данъците нараснал значително. По време на Пелопонеската война размерът на форса се утроил и достигнал 1 300 таланта. Данъците и повинностите се изпълнявали от около 15 000 000 човека от 250 държави-полиси (В. С. Сергеев). Метрополията на създаващата се Атинска архе достигнала до 420 000 човека – до 42 000 пълноправни мъже, навършили 20 години, около 96 000 жени и непълнолетни, около 200 000 роби и около 80 000 метеки. Под прякото командване на Атина били 400 триери с екипажите им и 27 000 пехотинци и конници. Военните сили се формирали от младежи от 18 до 20 години и от мъже от 20 до 60 години. Атинското архе се превърнало в държава, “полития на войните”, която се опирала на демократичните среди в съюзните градове, но позволявала и други съюзнически отношения – аристократично-олигархични”.
В самата Атина противопоставянето на демократи и аристократи се усилило в резултат от повишаването на авторитета на част от аристократичните вождове – на Аристид след астракирането му и особено след пълководческите му успехи и след организирането на форосната система, на Кимон след военните му победи и осъзнатата нужда за република след остракирането му,. Кимон спечелил подкрепата на значителна част от населението и с обществено-полезната си дейност – той давал в дома си обяди за бедните, разрешил достъпа до плодовете и градината си, раздавал парични помощи, организирал празници, благоустроил града с обществени здания и портици, превърнал крайградския парк, известен като Академия, в паркова гора с алеи, засадил около агората платани (явор и чинари).
В последните десетилетия на гръко-персийските войни Кимон станал вожд на аристократичната партия, като освен таланта на военачалник и политик, вложил в кариерата си, а и в благоустрояването на Атина значителните финансови средства, които несъмнено притежавал като син на Милтиад, изборният тиран на долонките. Но натрупаното в Тракийския Херсонес богатство от митнически такси и възнаграждения от долонките не било в състояние да оздрави потенциала на аристократическата партия. Демократите в Атинския морски съюз имали превес над аристократите. Подкрепата оказвана от съюзните градове, дори с аристократично управление, и от могъщото Одриско царство усилвала техните позиции.
Вожд на атинската демокрация след Темистокъл станал Ефиалт. Той считал, че основна опора на аристократите е ареопага, който се опитвал да се съхрани като влиятелна институция и условията на войната с Персия. Ефиалт привлякъл под съд членовете на ареопага за вземане на подкупи в представлявания от него върховен атински съд и накърнил авторитета му. През 462 г. пр. н. е. на заседание на народното събрание Ефиалт атакувал правомощията на аереопага и постигнал почти пълното му отстраняване от политическия и административния живот. От ареопага били иззети правото на висша съдебна преценка (арбитраж), с изключение на делата за предумишлено убийство и светотатство. Върховните права на ареопага били разпределени между еклесията, съвета на петстотинте и хелиеята. По този начин народът, представян чрез демократичните институции окончателно се превърнал в господар на политическия живот и правната му осигуровка. При Ефиалт бил проведен и закон, който установил институцията “графе параномон” – отнетите от ареопага контролни функции се превърнали в право на всеки член на народното събрание и хелиеята на “жалба срещу противозаконие”. Всеки гражданин имал право да внесе жалба срещу всяко постъпило в народното събрание предложение, или вече приети закони, които противоречат на конституцията, държавата и основните закони.
В ожесточената борба между аристократи и демократи не се подбирали средства и на следващата 461 г. пр. н. е. Ефиалт бил убит. След неговата смърт, борбата между двете политически групировки продължила, главно по въпросите за защитата или интерпретацията на неписаната конституция на полиса. В. С. Сергеев основателно пише за това: “Отсъствието на писмена конституция давало възможност за широка употреба на “графе параномон”. През 457 г. пр. н. е. длъжността на архонтите вече била достъпна и за третата класа на зевгитите. Четири години по-късно бил възстановен пътуващият съд от времето на Пизистрат, премахнат преди това от аристократите. Превръщането в хода на войната на тетите в първостепенна политическа сила, поради включването им като корабни екипажи в огромния съюзен и атински флот, неутрализирало в народното събрание господстващото преди мнозинство на дребните и средни земеделци. Земеделците, ръководени от имуществените си интереси не подкрепяли Темистокъл – първоначално за това, че не приемал спиране на персите със средствата на сухопътната война, а след това, защото искал да блокира проливите и да унищожи откъснатите от азиатските им бази завоеватели. Усилването на аристократичното влияние в народното събрание и сред тетите се дължало на дейността на Кимон и на военните му успехи. Неуспехът на атиняните при обсадата на въстаналите илоти в месенската крепост Итома през 462 г. довел до превес в народното събрание на демократичните сили. Вътрешните противоречия между гръцките държави прерастнали във военни стълкновения. След победата на обединените сили на Аргос и Атина срещу съюзника на Спарта – Микена през 460 г. пр. н. е. демократите завоювали господството в еклесията. Позициите на Спарта в Пелопонес били отслабени, а когато Аргос и Атина сключили съюзен договор с Тесалия, демосът в Атина вече бил пълен господар на политическия живот. Опитът на аристократите да възстановят позициите си чрез успешна война против персите, под ръководството на Кимон, се провалил, след като войната придобила позиционен характер и особено след катастрофалния разгром на атинския флот в пресушен от персите канал в делтата на р. Нил . Изпратените тук 200 елитни кораба, заедно с екипажите им в подкрепа на антиперсийското въстание на египтяните били унищожени през 454 г. пр. н. е. и това довело до превес в народното събрание на противниците на аристократите.
Успехът на демократите позволявал разширяване на правата и правомощията им в защита на икономическите и политическите им интереси. Атина бързо се превръщала в робовладелски промишлен град и това, заедно с привличането във войската на огромна част от тетите лишавало от възможности за съпротива привържениците на аристокрацията. Онези политически ориентирани към демоса аристократи, като Перикъл, който оглавил борбата на демоса срещу евпатридите, още повече усилвали възможностите на бедните и средни слоеве на републиката. Градът и неговата държавна територия се превърнал в мечтано място за малоимотните и неимотните елини от Пелопонес, Средна и Северна Гърция, от Мала Азия и островите. Ръстът на населението водел до усилването на промишлените и военните възможности на Атина. Атиняните обаче и тяхното политическо ръководство от доминиращата демократична партия не се възползвали от големите възможности, които им предоставял Първият Атински съюз и просължили8 политиката на ограничаване на правата на чужденците, голяма част от които били от съюзните градове-държави. През 451 г. пр. н. е. Перикъл наложил в народното събрание закон, според който атински гражданин бил само този, който бил атинянин и по майчина и по бащина линия. Успехът на закона бил осигурен от желанието на атинските граждани да не делят получаваните от ограничавания поземлен фонд хранителни ресурси с непрекъснато нарастващото население. Атиняните не оценили възможностите, които им дали победите над Персия, за да организират редовна доставка на зърно, както на пример по-късно ще направят римляните. Била пропусната и възможността за разгърнат стоково-паричен пазар с Тракия, Египет, Мала Азия, Велика Гърция, Картаген и др. високоплодородни земеделски центрове.
При това провеждащите реформата били високопоставени, образовани и водещи изтънчен живот хора, главно от аристократичен произход. Една част от тях не били атиняни по майчиния род, а самият Перикъл бил женен за втори път за милетянката Аспасия и синовете му не могли да бъдат, по гласувания по искане от баща им закон, атински граждани. Политическата спекула с настроенията на набиращия сили атински демос нанесли удар на развитието на Атина по подобие на по-късния град Рим и освен това прекъснали усилващите се интеграционни процеси в рамките на Атинския съюз. Атина пропуснала възможностите си да превърне Елада в една обединена държава. Обективна причина за това било и наследството на родовоплеменния строй, който в Елада не познавал огромни военноплеменни съюзи поради териториалната разпокъсаност на гръцките земи и поради създаваните в течение на столетия родовоплеменни и общинни традиции. Тази е една от причините за невъзможността от създаването на конфедерална държава. Атина, както и Спарта, се придържала не към равноправни съюзни отношения, а към подчинение и експлоатация на съюзниците си.
При това противоборство между двете най-силни държави на Балканска Гърция – Атина и Спарта на свой ред не позволявало решителен превес на една от тях, дори след преки войни помежду им. Атина успяла да се възползва от демократичното движение в цяла Елада и дори в Спарта. Тя съдействала на въстаналите и непобедени месенски жители да напуснат пределите на Спарта и да основат град при устието на Коринтския залив, в Озолийска Лакрида. По този начин бил блокиран Коринт – една от причините за по-късната му непримирима политика спрямо Атина. Атиняните се възползвали от разпокъсаността на Елада, не за да я обединят, а за да я използват за интересите на собствения си немногоброен и неголям по територия полис. Ограничаването на правоспособното атинско население до около 20 процента позволило да бъдат развити демократичните учреждения, но за разлика от времето на Ефиалт, те не били достъпни за около 80 процента от атиняните (В. С. Сергеев). Независимо от достъпа на зевгитите до длъжностите на архонтите, атинската демокрация вече била твърде умерена и задържала развитието на гражданите и държавата. В този смисъл тя била вече непрогресивна и изчерпала възможностите на гръцкия демократичен модел. При това демократите, предвождани от Перикъл не се съобразявали с опонентите си. Вождът на атинската аристокрация Тукидид бил остракиран.
По времето на петнадесетгодишното управление на града от Перикъл като негов първи стратег – между 444 и 429 г. пр. н. е. ограниченият кръг атински граждани преустроил конституционното устройство на държавата изцяло в свой интерес. Народното събрание се превърнало в постоянно действащ орган вместо съвета на петстотинте и се събирало постоянно, поне веднъж на десет дни. Това било възможно при ограничения главно в рамките на град състав на събранието. Съветът на народното събрание, на еклесията, булето, се превърнал в ръководещо събранието учреждение – той ръководел държавната политика, подготвял за предварително обсъждане разискваните в еклесията въпроси, управлявал търговията, финансовата дейност и арсеналите на държавата. По предложение на Перикъл за участие в дейността на булето, членовете му получавали възнаграждение.
Колегията на архонтите, която назначавала и контролирала длъжностните лица, била обезсилена от еклесията, която иззела пълномощията на архонтите.
Хелиеята – съдът на съдебните заседатели бил с реорганизирана дейност, за да се избегна прекомерно дългата по време съдебна процедура. За участие в съда неговите членове били на заплата – това осигурило присъствието и на най-бедните граждани от жителите на Атина. Независимо от това, че бил съставен само от атински граждани, съдът бил предназначен за правна дейност в рамките на Атинския морски съюз. Той бил разделен на десет палати и обхващал 5000 действащи съдии и 1000 запасни. Мястото на съдопроизводството се определяло в последния момент, за да не съществуват условия за подкупи и корупция. Гражданите се защитавали сами в съда, тъй като адвокатите не били познати като професия и учреждение. Това вероятно е една от причините за високата образованост на част от античното население на Атина в условията на интензивна гражданско-правна дейност.
Следващото атинско учреждение била колегията на десетте стратези, която била учредена от Клистен като военна, се превърнала по време на гръко-персийските войни във военно-административна и през V в. пр. н. е. овладяла изпълнителната власт на Атина. Най-известния Първи стратег на колегията бил Перикъл.
В последната трета на V в. пр. н. е. и в първата половина на ІV в. пр. н. е. били заплащани службите в почти всички държавни учреждения. Заплащали се освен участието в хелиеята срещу два обола на ден (гр. диета) и посещенията на театър.
Народното събрание и други масови дела били провеждани в подножието на Акропола, на равния и плосък хълм Пникс, а след известно време в амфитеатъра на Дионис. В народното събрание можел да участва всеки пълнолетен гражданин и можел да говори по всички въпроси, включително и по такива, които не били включени в дневния ред. Това създавало определен безпорядък, но същевременно с това било и средство срещу вероятна предпоставеност и предрешеност на обсъжданите въпроси и средство срещу прикриване на неудобни на управляващите въпроси и дела.
Решенията в народното събрание се вземали чрез открито или закрито гласуване. Откритото гласуване се извършвало чрез вдигане на ръка, а закритото чрез пускане в урни на черни или бели камъчета, керамични фрагменти с надписи или съвети и тъмни зърна от бобови култури.
В този демократичен механизъм не участвали жените, метеките и разбира се робите – атинската демокрация била всъщност демокрация за олигархично републиканското малцинство и се основавала на все по-нарастващата благодарение на производствеността на труда на робите и данъчните тежести над съюзниците, робовладелска и стоково-парична икономика.
Това позволило на Атина да съсредоточи за определени периоди от време големи финансови средства и от външната търговия, и от продукцията на робовладелските ергастерии (работилници), и от форса, и от заграбената по време на войните плячка и военни трофеи. Атинските занаятчийски изделия се превърнали в критерий за качество и покупаемост. Те били украсявани с художествени сюжети и показват, че съсредоточието на образовани хора, писатели художници и скулптори, архитекти и историци, математици и физици оказвало влияние върху продукцията на града и това било една от причините за високата степен на търсене на атинските стоки. Влагането на интелект в производството, при съществуващите принципи на изборност на много длъжности и държавни учреждения осигурило на атиняните прогресиращо развитие в условията на гръцкия свят през V – IV в. пр. н. е. Държавното управление на града – република обаче стеснило възможностите за развитие на производителните сили чрез стесняване на броя на свободните граждани и по този начин заложила в управлението стагниращия механизъм на робовладелската гръцка демокрация.
Атинският модел на олигархична гражданска демокрация вероятно бил преодолян през продължилата почти три десетилетия Пелопонеска война, когато под натиска на сухопътните сили на Спарта, голяма част от населението на Западна Атика и част от населението на Северна Атика след началото на Декелейската война през 413 г. пр. н. е., потърсили защита зад Дългите стени на Атина. Това е времето, в което атинското народно събрание обхванало по-голямата част от атиняните, това било време на война, в което атинската градска олигархия се развила като демокрация за цяла Атика и демократична олигархия спрямо Атинското архе. Установяването със сила на демократичните режими на о. Лесбос, в Митилена и на о. Керкира не променило съотношението демократи – олигарси, като числово измерение. Това била основната причина за разпада на Атинското архе. Демосът на Атинския морски съюз бил независим в политическата си ориентация и се противопоставял на демократичните действия на Атина.
Силите на атинската гражданска демокрация не стигнали за да се противопостави олигархичното и управление на правото на републиките, членки на морския съюз на свободен вътршен и външнополитически избор. Олигархичната демокрация довела до насилствена демокрация и в резултат от това Атинският морски съюз се разпаднал. Могъщата атинска република загубила историческата инициатива, която си извоювала по времето на Ефиалт и постепенно се превърнала във второстепенна политическа сила в Елада.