Лекции по История

12. Гръко-персийски войни

Походи на Дарий I против скитите и против въстаналите малоазийски елини. Походи срещу Елада. Битката при Маратон. Темистокъл и Аристид. Походът на Ксеркс. Битката при остров Саламин. Първи Атински морски съюз.

След неуспешният опит на мага Гаумата да реформира персийската държава, като промени военно-данъчния й характер с граждански и стоково-паричен, недостатъците на държавния модел се проявили още при неговия създател Дарий I. За да съществува, след като превръщала ценните метали в съкровище, Персия трябвало да получава системно данъци в добитък, храни, работна сила от данници и роби и поземлени владения или високи служби на разрастващия се аристократично-управленчески елит. Завладените огромни територии между Индия с Пенджаб и афганистанските планини и Египет, Мала Азия и егейските острови бързо били изтощени поради блокирането на производителността им и изнурителни постоянни данъци. Изход от очерталата се стопанска криза на империята било завладяването на нови производителни и богати на ресурси земи. Персийските царе търсили решение на затруднението пред военно-данъчната икономика в походи към Централна Азия и южно-руските степи. След разгрома претърпян от цар Кир, който паднал на бойното поле и отсечената му глава станала символ за краха на завоевателната политика по-далеч на север, Дарий I се опитал да я реставрира чрез поход срещу скитите на запад. И от там да настъпи към Централна Азия и масагетите. През 513 г. пр. н. е. персийските войски навлезли в тракийските територии на Балканите и при съдействието на тракийския полис на долонките, ръководен от изборния тиран Милтиад от Атина, и на останалите източно-тракийски племена, започнал война срещу гетите – часто от земите на които завоювал. След прехвърлянето на войските по понтени мостове през река Дунав (Истър) военната кампания се провалила. Скитите водили партизанска война срещу огромната армия на персите, и провеждали политика на “изгорената земя”, като подпалвали селищата и посевите и като заравяли кладенците и другите водоизточници по пътя на армията на Дарий I. Персите започнали отстъпление, което се превърнало в бягство пред преследващите армията скитски конни войски. Скитите прогонили персите от източна Тракия и от тракийския Херсонес (Галипелския полуостров), който контролирал кръстопътя между проливите и пътищата от Азия към Европа. Бил принуден да избяга от скитите и Милтиад, който траките долонки върнали отново на изборната му власт след тяхното оттегляне на север, вероятно в края на 512 г. пр. н. е. Неуспешният поход насочил вниманието на управляващите в Персия към Балканите, към Елада, Македония, и към южнотракийските земи, а това довело до промяна на отношенията между изборния тиран на долонките и персите. В борбата си за независима държава срещу гръцките градове на Тракийския Херсонес, долонките прекратили пълномощията на Милтиад и приели персите като съюзници. По този начин Персия си върнала контрола над проливите и Босфора (гр. Боспор) около 494-492 г. пр. н. е.
Причина за промяната на политиката на долонките спрямо гръцки настроеният им изборен тиран било въстанието на малоазийските гръцки полиси, които след господството на Лидия паднали под персийска власт. Отстояването в научната литературна позиция, че при владичеството на Персия малоазийските полиси се развивали икономически и социално поради предоставянето от страна на Персия на огромни пазари на империята (В. С. Сергеев) противоречи на конкретните сведения на Херодот за въстанието на малоазийските гърци от 500-494 г. пр. н. е. Социално-икономическият натиск на персийската империя бил толкова задържащ и реакционен, че елините в Мала Азия въстанали. Причина за въстанието е политиката на Персия, която облагодетелствала конкурентите на гърците – финикийците и спъвала международната търговия на гърците и борбата им за пазари (Ю. С. Крушкол).
В борбата за демократизация, чиито привърженик бил и царят на Персия Гаумата-Бардия, преди да бъде отстранен от заговора на седемте аристократични семейства, персийско-гръцкият свят изживял сложни процеси. След унищожаването на демократичната персийска политика в самата Персия, империята насочила усилията си към малоазийското елинско крайбрежие и егейските острови. В помощ на тираничната власт на персийските царе се обявили гръцките аристократи. Милетският тиран Аристагор решил да ликвидира последиците от демократичната революция на йонийския остров Наксос в центъра на кикладксия архипелаг и с това да издигне престижа си пред Дарий I, като борец срещу демокрацията и свободомислието. Според Херодот, след неуспешния поход срещу демократичния Наксос, Аристагор, който се опасявал от гнева на своя цар, се отказал от статута си на тиран и призовал гърците на въстание срещу персийския гнет. Въстанието на гърците било стихийно, но поради подкрепата на местното индоевропейско население от карийци (кари) се превърнало в масово и победоносно в началото си. Тираните на останалите, освен Милет, гръцки градове били свалени от власт от въстаналите. Борбата между аристократи и демократи разтърсвала основно робовладелските общества на Персия и гръцките й територии от зависими полиси. Тази борба била част от борбата аристокарация-демокрация, която обхванала древния свят между VI – V в. пр. н. е. Новият демократ-вожд на въстаналите Аристагор отишъл в градовете на Балканска Елада, за да иска помощ срещу персите. Само градовете Атина и Еритрея от о. Евбея изпратили съответно 20 и 5 военни кораба. Въстанието обхванало и о. Кипър и гр. Бизантий, които били под персийска власт. Но без подкрепата на елините от Атина, Спарта, Тива, Мегара, Аргос и останалите градове-държави, съпротивата на малоазийските гърци била обречена. През 494 г. пр. н. е. антиперсийското въстание било потушено. Персия се възползвала от военната помощ която Атина и Еритрея оказали на въстаналите, за да обявят война на гръцките балкански държави. През 492 г. пр. н. е. персите прехвърлили сухопътните си сили през Хелеспонта на Тракийския Херсонес и по егейското тракийско крайбрежие предприели поход срещу Елада. Военният им флот акостирал на остров Тасос и след това продължил към Елада, но при нос Акте (Атон) бил почти изцяло унищоженот морска буря. Това нещастие принудило командващия персийските сили зет на Дарий, Мардоний да отстъпи. Без силния флот неговите сили не могли да окупират Елада, а при това били обезкръвени от партизанската война на тракийските племена от егейското крайбрежие и Родопите, които ги възприемали като завоеватели.
Дарий I поискал от гърците да се покорят на върховенството му, т. е. да му дадат “вода и земя”. Гръцките държави Тесалия и Беотия и македонското царство, заедно с повечето елински държави с по-малка територия приели ултиматума на Дарий I. В Атина персийските пратеници предизвикали възмущение и били хвърлени от скалите в пропаст или яма. В Спарта персийските пратеници били удавени в кладенец с пожелание да си вземат от там колкото искат вода и земя.
Неподчинението на най-силните гръцки държави било причина за организирането на втория поход на Персия срещу Елада. Той започнал през 490 г. пр. н. е. и бил насочен срещу Еритрея и Атина – държавите подкрепили въстанието на малоазийските си съплеменници. Командваният от адмирал Датис персийски флот потеглил от базите си в малоазийска Киликия, направил десант на о. Евбея и разрушил Еритрея. Под влияние на съветите на сина Пизистрат Хипий, който бил емигрант в двора на персийския цар, персите предприели настъпление по суша след десанта на крайбрежието на Маратон при село със същото име на 42 километра северно от Атина.
Атинската република успяла да мобилизира 10 000 човека заедно с робите имащи военна подготовка и на които била обещана свобода при победа над персите. Единствено гръцкият полис Платея – северен съсед на Атина в югозападна Беотея, изпратил на атиняните няколко стотин човека военно подкрепление. Останалите елински полиси, включително и Спарта не оценили настъплението на персите като общогръцка опасност и осигурявали собствената си безопасност. Едни чрез покорство, а Спарта като чрез укрепяване на коринтския провлак с т. нар. Истимийска стена. На атинските пратеници, които независимо от обтегнатите отношения между двете държави, поискали помощ, спартанците отговорили, че по религиозни причини не могат да организират военен преди настъпването на пълнолуние. Атиняните предприели стремителен поход срещу персите, успели да завземат възвишенията над Маратонската долина и след военен съвет решили да атакуват персийския десант от конници и пехота преди да бъдат стоварени на суша всички персийски войски, и преди персите да са успели да развият настъпателната си операция. Под ръководството на Милтиад II(III?) – бившият изборен тиран на Тракийския Херсонес (Н. Неделчев), атиняните атакували и разбили противника, като му нанесли загуби в жива сила и го изтласкали в морето. Били пленени седем персийски кораба. Персите продължили похода си по море, като се насочили към Атина.
Според легенда, вероятно възникнала след войната, атиняните изпратили бързоходец да предупреди съгражданите си за победата и за възможната опасност от персийска атака. Легендата разказва, че атинянинът след като пробягал разстоянието до Атина успял да каже: “Радвайте се, ние победихме” и починал от разрив на сърцето. Възможно е действително вестоносецът да е използвал пленен от персите кон, но атинската пехота с ускорен марш се завърнала в Атина и заела позиции на укрепленията на пристанищния Фалерон, Пирея и Мунихий. Персите се отказали от сражение и отплували обратно с пленените еритрейски граждани. Два или три дни след оттеглянето на персите според Херодот в Атина пристигнал не много числен спартански отряд.
Поражението при Маратон имало сериозни последици за могъщата източна империя. Страната била обхваната от въстания, с които централната власт трябвало да се справи чрез репресии и тежки сражения. През 486 г. пр. н. е. умрял Дарий I и на персийския трон дошъл синът му Ксеркс, който веднага започнал подготовка за война срещу Елада. Беотея и Тесалия отново признали покорството си пред новия персийски владетел. Аргос обявил неутралитет, а останалите гръцки държави започнали подготовка за война срещу Персия. Оракулът в Делфи – столицата на Фокида останал неутрален, тъй като в страната му било силно политическото влияние на Беотея и Тесалия. Македония на север също признала върховенството на персийския цар. Гръцките държави, които се готвели да воюват с персите, не съумели да сключат общ военен съюз. В Атина, аристократите предвождани от считания за честен благородник Аристид, настоявали за война по суша срещу армията на Ксеркс. Към тях се присъединили средните и дребни земевладелци, които не искали земите и домовете им да бъдат разрушени. Търговците и занаятчиите смятали, че само война по море би могла да бъде успешна срещу силния неприятел и при това да им помогне да възстановят загубените пазари в Тракия, Египет и в Мала Азия. Вожд и основател на тази “морска” партия бил архонтът от 493-493 г. пр. н. е. Темистокъл. В изострена политическа борба “морската партия” успява да наложи в народното събрание своята политика. През 483-481 г. пр. н. е. бил остракиран Аристид. Атина започнала да стори голям военен флот, като за това използвала средствата от добиваното в рудниците на планината Лаврион сребро. През 480 г. пр. н. е. атиняните вече разполагали със 180 военни кораба – бързоходен и най-мощен флот в Елада. В Пирей било построено ново военно пристанище.
През 481 г. пр. н. е. Атина и Спарта сключили военен съюз, към който се присъединили по-малките гръцки полиси. В отношенията между съюзниците обаче съществували напрежения – Спарта се готвела за сухопътна война на укрепения Истмийски провлак, на север от Коринт. В самата Атина бил разкрит заговор на група аристократи, които подготвяли проперсийски преврат. Обединените гръцки сили не включвали голям спартанска военна част, тъй като спартанците останали в Пелопонес и се придържали към своя военен план.
След като Тесалия преминала на страната на Персия, гръцките войски се отказали от сражения на границите с Македония и заели позиции на Термопилите – в областта Малида, южно от Тесалия. Пътят за средна Гърция минавал през стръмен и хлъзгав от минералните води склон, с блата в основата му. Тук на термопилският проход Спартанският цар Леонид, довел 7200 войника, от тях 300 били спартанци и 1000 периеки.
Огромната персийска армия щурмувала два дни укрепените гръцки позиции, а след това с помощта на местен жител намерила проход в планината, който и позволил да обходи в тил елините. Леонид разпуснал обединения отряд, а самият той и спартанците, плюс някои доброволци останал на позицията – тъй като по спартанските закони на войнската чест отстъплението било позорно. На третия ден от битката спартанците и присъединилите се към тях елини паднали до един на бойното поле със смъртта на герои. Обединеният гръцки флот, който прикривал от към морето позицията при Термопилите и водел успешни сражения с финикийско-египетския флот на персите, се изтеглил от водите около нос Артемисий към Сароническия залив.
Атина и населението на Атика било пренесено с кораби на о. Саламин, на о. Егина и на Истъм. Атиняните се готвели за морско сражение. Темистокъл успял да убеди спартанския главнокомандващ обединените елински сили, че морското сражение при о. Саламин е стратегическо и задължително за гърците, ако искат да спечелят войната. Гръцкият флот от 271 бързоходни триери увлякъл бавноходните и тежки персийски кораби в тесния Саламински пролив и по този начин ги лишил от маневреност. Флотът на Ксеркс бил разбит, много от корабите потопени, а корабните екипажи унищожени. Царят се оттеглил с остатъците от флота и боеспособната си сухопътна армия в Мала Азия.
През 479 г. персите под командването на Мардоний нахлули в Атика и за втори път заели вече разрушената Атина. След решително искане от атиняните, от Мегара и Платея Спарта се решила да изпрати войските си на север от Пелопонес. След катастрофалното поражение при Саламин спартанците вече не се страхували, че персите могат да нахлуят в Лаконика и с подкрепата на въстаналите илоти да унищожат държавността им. Появата на спартанците в Атика принудила Мардоний да отстъпи с войските си в Беотил. Тук, при Платея обединените сили на Спарта, Атина, Коринт, Платея и др. нанесли поражение на войската на Мардоний, който загинал на бойното поле. Победителите, предвождани от спартанския цар Павзаний и от Аристид, който бил извикан от атиняните и възстановен като пълноправен гражданин, изтласкали персите от гръцка Тесалия в Тракия. Почти едновременно със сражението при Платея, елинският флот, в който най-силни били ескадрите на Атина и о. Егина, под ръководството на атинския стратег Ксантип и на спартанския цар Леотихид, нападнал и унищожил при о. Самос остатъците от персийския флот.
С отдалечаването на театъра на военните действия от Лаконика спартанците ставали все по-пасивни, тъй като се страхували от въстание на илотите в тяхно отсъствие. В хода на войната непрекъснато нараствал престижа на Атина, която се превърнала в най-активния участник във войната от гръцка страна. В самата Атина се повишила ролята на тетите, които масово участвали във флота на републиката. През 478 г. пр. н. е., когато военните действия се водели под стените на Византий и при проливите между Черно и Мраморно море, Спарта оттеглила войските си от активни военни действия. Така Атина официално била призната за хегемон на Елада в борбата и с Персия.
През същата 478 г. пр. н. е. Атинският полис сключил военен съюз (гр. симахия) с всички полиси, които воювали с персите, включително и с островните държави в Егейско море и с отхвърлили те персийското господство малоазийски полиси. Новият военно-политически съюз бил наречен Делоски поради местонахождението на съюзната хазна на свещения за елините о. Делос. Поради своето командване – военно и финансово съюзът обаче бил Атински морски съюз. Задължение на съюзниците било да поддържат корабите и да издържат екипажите им. Онези полиси, които не могли да построят цял кораб или да изпратят военен отряд, плащали данък (гр. форос – тежест) с обща стойност от 460 атически таланта.
Войната с персите се водила с променлив успех почти три десетилетия. Укрепяването на Атина и Пирей и обграждането им с т. нар. дълги стени под ръководството на Темистокъл срещнало решителния протест на съюзна Спарта. Тя на свой ред подкрепила усилилата се атинска аристократична партия, която остракирала Темистокъл през 471 г. пр. н. е. Героят от гръко-персийските войни бил гостоприемно посрещнат в Персия, където получил като пожизнено владение гр. Магнезия.
Атинският пълководец Кимон изтласкал персите от тракийското крайбрежие, завладял стратегическия пункт Ейон на р. Стримон, воювал срещу долонките – съюзници на Персия, въпреки че бил син на последния им изборен тинар Милтиад ІІ (?). През 468 г. пр. н. е. Кимон нанесъл голямо поражение на персите при р. Евримедонт в Мала Азия, в Памфилия. Последвал усилен натиск от страна на атинските търговци, роботърговци, клерухи и производственици – занаятчии, които третирали егейските пазари като свои и отстранявали съюзниците си от Първия Атински морски съюз безкомпромисно от земите им, от пазарите им и дори прибягнали до поробване поради дългове. През същата 468 г. съюзниците на Атина от островите Паксос и Тасос въстанали. Кимон на свой ред бил остракиран от победилите и народното събрание демократични сили през 461 г. след неуспешния му опит да помогне на Спарта в борбата и с въстаналите илоти, по време на Третата месенска война.
През 457 г. пр. н. е. след междуособните войни между Атина и съюзниците на Спарта, победителите атиняни изпратили военна ескадра в Египет, в помощ на избухналото антиперсийско въстание. Персите подавили въстанието и унищожили елитния флот на гърците. Възникнала опасност от морско господство на Персия и поради това общосъюзната хазна била преместена от Делос в Атина. Кимон бил повикан в Атина и отново възглавил военноморските и сили, но скоро след това починал при обсадата на о. Кипър. След смъртта на Кимон гърците постигнали сухопътна и морска победи при гр. Саламин на Кипър. През същата година Персия и Атинския морски съюз, вече със столица в Атина, сключили мир – наречен Калиев, по името на гръцкия дипломат, ръководил гръцката делегация при преговорите в Суза – столицата на Персия. Било решено да се сключи вечен мир. Персия се отказала от господството си в Егейско море, Хелеспонта и Боспора. Гръцките полиси в Мала Азия получавали независимост.
След четири години, през 455 г. пр. н. е. Спарта и Атина сключили мир за срок от тридесет години. По това време Атина постепенно се превърнала в могъща военна и икономическа сила, а атинската симахия - в държава – архе, под ръководството на демократичното си народно събрание и при все по усилващата се власт на върховните военачалници. Не случайно двама от тях – Темистокъл и Кимон са отстранени когато са на върха на славата и успехите си.
По време на гръко-персийските войни в Сицилия Сиракуза се превърнала в силна военна държава.. След войните в Атина се укрепил демократичният начин на управление в Спарта, която възглавявала Пелопонеския съюз – олигархичния, а в Сиркуза тиранично управление, представено от поробваните селяни – киллирии, срещу едрите собственици – гамори.
Докато на изток Ксеркс воювал с Елада, на запад, през 480 г. пр. н. е. Картаген се опитал да установи хегемония в западното Средиземноморие, но флота му бил разгромен от сиракузкия под ръководството на тираните Хелон и Хиерон при Химера (В. С. Сергеев). Сиракуза, която защитила хегемонията на гърците над Средиземно море, от запад, получила огромна контрибуция от победения Картаген – две хиляди таланта, роби и различна по характер плячка. Тези придобивки заедно с данъчната система, позволили на сиракузките тирани да превърнат държавата в третия си по значимост и втория по развитие на културата център след Атина.
Сиракуза поставила под свой контрол елинските градове от Велика Гърция, а през 474 г. пр. н. е. нанесла поражение на флота на етруските, при Кума, и си осигурила господство в южните акватории на Италия и островите около Сицилия.
Епохата на Гръко-персийските войни осигурила чрез елините възможност за развитие на античния гръцки обществено-политически и икономически модел в неговите различни форми на робовладелско общество.