Лекции по История

11. Древна Атина

Йонийците. Обществено и стопанско развитие на Атика. Тезей. Политическите революции при Солон и след него. Тиранията на Пизистрад. Клистен и развитието на атинскат робовладелска демокрация.

През ХІІ в. пр. н. е. Атина била един от микенските центрове. През ХІІ в. в Атика и Атина настъпил упадък без областта и градът да са завладявани от чужди нашественици – дорийци или други племена. Историята на микенския политически център в Централна Гърция в Атика свидетелства за това, че не външната опастност и завоеванието довели до опадък на микенско-ахейския свят. Аналогично е и историческото развитие и на Северна Гърция на Тесалия, която също не преживяла дорийска агресия, но преминала от микенски към следмикенски (геометричен) период.
Вероятно още през бронзовата епоха, във времето преди ХІІІ в. пр. н. е. пеласгите от Егеида и земите между Халкидическия полуостров и Епир влезли в конфликт с гръцките племена, а около ХІІ – ХІ в. пр. н. е. настъпили в Тесалия и окончателно се утвърдили в Епир. Като част от атинската, аргоската и др. периферии на микенски градове-държави, пеласгите се противопоставяли на ахейско-микенската власт. В Атина въстаналите пеласги вероятно били победени, тъй като чак до времето на Пелопонеската война (431 – 404 г. пр. н. е.) според Тукидид (История на Пелопонеската война, ІІ, 17, 1) било забранено заселването на местността Пеларгиг в подножието на Акропола на Атина. Забраната за заселване на столиците на победени държави или общности е обичайна практика в древността – Анитас забранява заселването на Хаттусас, Рим разорява, разрушава и разорава земята на Картаген. Заселването на прокълнатите земи и при хетите, и при римляните, и при атиняните следва след подобни забрани и проклятия “за вечни времена”. Съвременните интерпретации за укрепленията от бронзовата епоха на Акропола като “пеласгическа стена” остават недоказуеми. Пресъствието на пеласги в Епир и Додона е подсказано от светилището на Пеласгийския Зевс – божество, очевидно, чуждо на елините, тъй като по молба на Ахил наказва жестоко народа на ахейците (Илиада, 16, “ІІ”, 233 – 237). Т. В. Блаватска счита, че съобщението на Есхил за пеласги в Аргос и за обширно царство на пеласгите, което обхващало цяла Елада е невярно и е “данък на представата за величието на народите от миналото”.
Но тази представа, заедно с много други сведения на Тукидид, Херодот, Павзаний и с наблюденията на Вл. И. Георгиев (България) за пеласгическия характер на думите за град (астю), богатство (афнос), вана (асаминтос), тухла (плинтос) и др. показват взаимоотношения между два народа, единият от които предава на елините от геометрично-архаичния период знанията си от предходната микенско-ахейска епоха и който, вероятно за кратко време преди реставрацията на гръцкия характер на областта е установил негръцка, пеласгическа власт и държавност.
Упадъкът на микенско-ахейския свят довел до настъпление на дорийците, аркадците (?), еолийците и на пеласгите. Разрушаването на стария свят в резултат на сблъсъка от цивилизационните центрове и цивилизоващата се родовоплеменна периферия, бил свързан с всеобща дестабилизация и с укрепване на пеласгийската военнодемократична и политическа организация.
В центрове, като Атина и Аргос в Пелопонес този процес има като резултат създаването на обществено-политически общности на пеласгите.
В Средна Гърция, Тесалия и Илирия се настаняват пеласгийски общества, които не са достигнали времето на военно-демократичните държавнообразователни процеси. Затова и религиозните представи на обитаващите земите около светилището на Зевс в Дидона са свързани с аниконични (без образ) божества.
През времето на геометричния и архаически периоди колонизационната и асимилационната политика на гърците е насочена на север, срещу пеласгите, които не случайно, заедно с траките са представени като съюзници на Троя – някогашната периферия на взаимновраждуващия гръкоезичен свят, или егейско-гръцки свят. Гръцкият натиск имал като следсвие преселението на пеласгите на север, по островите в Тракийско и Егейско море – на Самотраки, Леслос, Лемнос, в Мала Азия и крайбрежните и острови.
Според Тукидит (ІІ,15,1), “Още при Кикроп и при първите до Тезей народът в Атика винаги е живял в отделни общини със свои собствени пританеи (помещения на избрания от народното събрание съвет) и архонти”. Според Тукидит, до времето, предхождащо Пелопонеската война или до времето на полулегендарния управител на Атина Тезей, на общи събрания при базилевса в Атина отделните общини изпращали своите представители само в изключителни случаи. “Обикновено всяка община водела самостоятелно своите дела и дори водели войни помежду си... Като мъдър и могъщ владетел, Тезей, след като се възцарил, установил ред в страната, премахнал пританите и архонтите в отделните общини и обединил всички жители на Атика в един и сега съществуващ град с общ съвет и притании”. Атическото дванадесетградие било обединено в единно по своето управление общество, според Л. Х. Морган, в “един народ”.
През последния век на геометричния и през първите два века на архаичния период атинското общество се разделило на три класи – евпатриди или благородници, геомори или земеделци и демиурци или занаятчии. Според Ф. Енгелс това разделяне, с изключение на заемането на длъжностите от благородниците, останало без последствия, защото инак то не установявало никакви правни различия между класите. Следователно, въпреки понятието класи, това било просто съсловно разслоение на обществото. При съществуването на правни различия биха съществували държава и узаконени класи в действителния политически и цивилизационен смисъл на понятието.
“Общественото устройство било като това на героичната епоха: народно събрание, народен съвет, базилевс. Когато започват сведенията на писаната история земята вече била поделена и преминала в частна собственост, като съответства на стоковото производство, вече сравнително развито към края на висшето стъпало на варварство и на съответната му стокова търговия. Наред със зърнените храни правели дървено масло и вино, морската търговия по Егейско море все повече била изтръгната от финикийците”. (Ф. Енгелс). Съществуващото в т. нар. марксистка наука в социалистическите страни през 70-те и 80-те години на ХХ в. мнение, че Марск и Енгелс били остарели се осномвава и на преценка на класическото им гръцко-римско изследване “Произходът на семейството, частната собственост и държавата”. Подобна критика е насочена и към Л. Х. Морган и неговото “Древното общество”. Основната критика е срещу демократичността на обществото през “военно-демократичния период” и е разбираема като реакция в условията на потиснатата демократичност в част от социалистическите общества.
Но упреците към създателите на материалистическия метод в разбирането на историята се основава на свой ред на закъсняла реакция и незавършеност на историческите оценки. Според Ю. С. Андреев, Л. Х. Морган не бил оценил действителната олигархия или аристокрация като антитеза на монархията и поради това надценява демокрацията в предходния период към държава във военно-демократичното общество. Л. Х. Морган обаче, пише, че обществото на прехода към държавата си остава демократично, въпреки засилващият се аристократизъм: “Доколкото съветът на вождовете си оставаше съставен елемент в управлението, може да се каже, че той, както и самите родове бяха едно демократично начало на обществената система, докато базилевсът скоро стана представител на аристократичното начало.Между съвета и базилевса навярно се е водела постоянна борба...”
Направлението към критика на историко-материалистическото изследване на историята стана особено популярно в съветската и руската историческа наука, но е основано на непознаване на основните научни изследвания, поради много популярния им преразказ от по-късните автори. Така, според С. М. Перевалов историческата схема на Енгелс за родовото общество била неприложима, тъй като била построена изцяло върху индиански материал, а гръцкият отсъствал почти изцяло. Но в работата на Енгелс “индианският материал” е само една четвърт спрямо гръцкият, римският и германският. И. М. Дяконов на свой ред приписва на автора на “Произход на семейството, частната собственост и държавата” авторството на понятието “военна демокрация”, но то принадлежи на американския етнолог Л. Х. Морган. По подобен начин е проблематизиран и въпроса за матриархата, промискуитета, рода и др. понятия, след безкритично приемане на тезите на американски, английски и др. историци.
По време на т. нар. Тезеев синойкизъм, време, което според С. П. Йорданов възникнала Атинската държава, военнодемократичния строй на атитяните създал основните учреждения на бъдещата държава. Под натиска на стоково-паричните отношения и частната собственост родовете се разпадали и обеднелите жители на Атика се стичали в Атина, като един от големите занаятчийски и земеделски центрове на неплодородната област. В условията на създаваща се държавност родовият строй противодействал с най-устойчивите си институции – устойчивите спрямо стоковопаричните и частнособственическите отношения аристократични родове. Властта на базилевса била аристократична, но той трябвало да се съобразява с волята на народа. (Н. Неделчев). Запазването на изборността, която позволявала съперничество между различни аристократи пред народното събрание не може да бъде определено като вождество (англ. чиифдъм). Нарастването на ролята на народното събрание и създаването на постояннодействащ съвет на народа е проява на политическа революция, която преодоляла съпротивата на родовата аристокрация, представяна през военнодемократичния период от архонтите. Тази форма на управление, при която базилевсът бил отстранен и заменен от архонтите е аристократична военна демокрация и възниква още преди първата олимпиада от 776 г. пр. н. е. Първите дванадесет архонти, които според гръцката традиция били наследници на последния атински базилевс – Кодр, Медонтидите. През 711 г. пр. н. е. срокът на заемането на длъжността на архонта бил ограничен на десет години, а през 683 г. пр. н. е. архонтите вече се избирали за срок от една година (Л. Х. Морган). От 683 г. пр. н. е. длъжността на архонта става колегиална – избират се девет архонти: архонт – епоним, по името на когото се нарича годината, той се наричал просто архонт; архонт – базилевс, наричан просто базилевс; архонт – полемарх или само полемарх и шестима архонти – тесмотети. Архонтът решавал семейни, родови и фратриални жалби. Архонтът – базилевс решавал проблемите свързани с убийствата и с религиозните престъпления и обиди. Полемархът, до времето на Клистен, бил върховен военачалник и съдия. Шестте тесмотети представлявали колегия от архонти, които трябвало да запишат обичайното право под формата на писмени закони. Евпатридите оказвали открита и скрита, явна и действителна съпротива срещу записването на правните норми (Н. Н. Пикус), и успели да трансформират колегията на тесмотетите в съдийска колегия. Възможно е последователността на учреждението на архонтите да има и друг порядък – първо се появява архонтът – епоним, по-късно е създадена колегията на архонта – епоним, архонта – базилевс и архонта – полемарх, и накрая е създадена колегията на архонтите – тесмотети. Тесмотетите, заедно с архонта, базилевса и полемарха попълвали състава на събранието на старейшините – аристократи след изтичането на едногодишния им мандат.
До започването на политическата революция и въвеждането на цивилизацията или класовото общество, аристократичната военна демокрация чрез своя съвет на аристократите (старейшини) подържала родовото общество в удобна за господството на аристокрацията форма – на онази степен на развитието на родовия строй в която социалното и икономическото неравенство било действително, но не било узаконено. Тази неустановена форма позволявала да не се признава правото на демоса като друга, освен като формална страна във взаимоотношенията евпатриди – народ в бедни и малоимотни хора. Записването на обичайното право би лишило евпатридите от възможността да се позовават произволно на устни правни норми и традиции и би представлявало предаване на аристократичния монопол над правото и на останалите граждани на Атина, и дори на живеещите в пределите й без право на гражданство.
Към средата на VII в. пр. н. е. геоморите вече били загубили най-плодородните си участъци земя, разположени в речните долини и равнинните райони. Икономическите затруднения предизвикани от неплодородни години, военни поражения и епидемии, и съдебната практика с тълкувани от евпатридите закони имала като резултат създаването на неимотни и малоимотни слоеве от населението на Атика. Заемите, които геоморите правели от богатите евпатриди са основна причина за масовото им разоряване и дори за попадането им в дългово робство. Неплодородните планински участъци земя на геоморите не позволявали изхранването на семействаъта им, а също и изплащането на направените дългове с големи лихви. Неспазеният срок на връщане на дълга заплашвал геомора – длъжник със загуба на неплодородния планински имот. Ако лихварят – аристократ е поискал като залог къщата или личността на длъжника, то той ставал законно, според писаното право на договорите, бездомен или роб. Неписаните закони при писани споразумения за заеми със заробващи условия са характерни за додържавните и ранните държавни общества – писмената система сама за себе си не е свидетелство за появата на цивилизация.
През VIII – VI в. пр. н. е. сред демиурзите се появили богати и знатни хора – собственици на работилници и на търговски къщи. Към тях се присъединили част от евпатридите, които оценили новите дейности – корабостроене, търговия, производство на високо ценените атински изделия от керамика, метали, вълна и лен, на вино и зехтин. Господството на благородниците – земеделци било по-масово и по-силно от господството на евпатридите демиурзи, но и в градовете, като занаятчийски центрове съществували конфликти между бедните и богатите. От противоречията между демоса от геомори и демиурзи и евпатриди решил да се възползва евпатридът Килон и да стане тиран с помощта на демоса. Атинският демос обаче не бил толкова единен, в средата на VII в. пр. н. е., колкото демоса в дорийските общности. Закъснението на Атина спрямо останалите тирании се дължало на по-бавния процес на обезземляване на геоморите, тъй като плодородната земя в Атика е повече от колкото в Сикион или Коринт и на превръщането на част от геоморите в занаятчийски работници. Килон овладял със свои въоръжени привърженици Акропола с храмовете на града, но не срещнал необходимата подкрепа от демоса, въпреки че той се бил събрал в града за честване на празника на Зевс. Евпатридте ръководени от Мегакл от рода Алкмеонидите обсадили Акропола. Килон успял да избяга, но неговите привърженици били убити с измама, след като им бил обещан живот срещу предаване и напускане на храма на Атина, където те потърсили убежище. Опитът за установяване на тирания от Килон бил свързан не с недоволство на демоса, а с желанието на евпатрид да узурпира властта и поради това бил неуспешен.
През 621 г. пр. н. е. под натиска на демоса, богати граждани и част от евпатридите, господстващите аристократични родове били принудени да се съгласят със записването на законите. Архонтът – тесмотет Драконт ги записал и обнародвал през същата година. Законите, защитавали частната собственост чрез смъртно наказание дори за дребни кражби, ограничили кръвното отмъщения, различавали умишленото от не предумишлено убийство и уточнявали действията на съдебната процедура (Н. Н. Пикус).
Около 600 г. пр. н. е. господството на благородниците станало непоносимо и демосът въстанал. “И понеже бунтът бил голям, а двете групировки били противопоставени помежду си от дълго време” – пише Аристотел в Атинската полития (V.2) – “те сключили спогодба и възложили на архонта Солон да поеме ролята на помирител и ръководител на преустройството на полиса.”, през 594 г. пр. н. е. Л. Х. Морган: “Солон възобнови проекта на Тезей за организиране на обществото в класи, обаче не по-занаяти, както по-рано, а по размери на частната собственост... даде на тези класи определени права и им наложи известни задължения”. Това е процесът на създаването на държавата и смисълът на преустройството на политията на атинските гърци. Съществуващите в рамките комунистическия родов строй нови явления – бедните и богатите, продажбата на хора заради дългове, огромните богатства и имуществено-социални задължения, били узаконени като всеобщ обществен договор според Ф. Енгелс: “Солон... открил поредицата така наречени политически революции. Под ръководството на новия архонт атиняните завоювали принадлежащият на Мегара остров Саламин и си осигурили нови плодородни земи, морско пространство и контрол на Сароническия залив. Това изнасяне на вътрешните обществено-политически противоречия извън ранния гръцки полис, било израз на вече държавна политика, която регулира частно собственическите трудово правни отношения чрез колонизация на нови земи за свободното гражданство. Тази победа на Солон смекчила силата на конфликта между аристократите – лихвари и задлъжнелите членове на демоса. Солон си спечелил политическата поддръжка от страна на демоса и на евпатридите, които се занимали като самия него с търговско-занаятчийска дейност в качеството си на собственици на предприятия и кораби. Успехът позволил да бъде проведен първият закон: “Като овладял положението, Солон дал свобода на демоса за днес и за винаги и забранил изплащането на дългове чрез залагане на живота. Издал закони и предприел опрощаване на дълговете спрямо отделни хора и спрямо полиса, наречено сейсахтея, понеже освобождавало хората от бремето” (Аристотел I, VI, 1) на дълговото робство. От съседните страни били откупени по-рано продаваните роби. Заложените срещу дългове участъци земя били върнати на техните стари собственици. В резултат от аграрната политика на Солон бил създаден силен слой от средни собственици, които заедно с по-бедните (дребни) земеделци арендаторите на земи съставлявал опората на политическото общество, неговата гражданска структура. Според Аристотел, Солон поставил горни и долни граници на разпространението на поземлените имения – поземлени минимум и максимум – които предпазвали политическото общество, полиса от имуществена и социална криза. Този закон обаче не се отнасял за онези евпатриди, които вече били създали огромни имения чрез заграбване на земите на съгражданите си. За стимулирането на селското стопанство били създадени закони, които давали преимущество на земеделците, производители на лози, зехтин, зеленчуци за създаване на напоителна система от кладенци и канали. Бил издаден и закон за свобода на завещания на поземлената собственост, в случай, че собственикът нямал законни преки наследници. Този закон обаче позволил да съществуват прикрити търговски операции със земя, независимо от ограничителните рамки на законите за “максимум” и “минимум”.
Бил поощряван износът на зехтин, вино и други земеделски продукти, но било забранено изнасянето зад границите на полиса на зърно, главно на пшеница.
Плутарх в “Биография на Солон” (XXII) съобщава за законите свързани с развитието на Атина, като промишлено търговски център: “Като виждал, че почвата на Атика е бедна, за да може да изхрани постоянно увеличаващото се Атинско население и че земята не може да достави средства на маса от хора, които да живеят в празен с нищо незает живот, Солон обърнал особено внимание на занаятите. Едновременно с това той възложил на аеропага да наблюдава за начинът на живот на всеки и строго да наказва безделниците”. На много живеещи в Атика и Атина граждани от други полиси и земи било дадено атинско гражданство, така и придошлите занаятчии (метеки) увеличили социално-политическите позиции на демоса в създадения демократичен демос. Била ограничена и патриархалната дисциплина – според друг закон на Солон синовете имали право да не гледат бащите си на старини, ако те не са им помогнали да усвоят някакъв занаят на младини.
Основната политическа реформа на Солон – заместването на генократията (гр. генос – род) с тимократия (гр. тиме – цена, стойност), променила привилегиите по рождение с привилегии по имущество (В. С. Сергеев). Всички граждани на Атина, които имали или получили политически права, били разделени на четири класа, според своето имуществено състояние (или лат. – ценз). За основа на разделението бил приет доходът на всяко семейство, приравнен в мерната единица (от 41 до 52,5 литра). Според Аристотел, в Атинска полития І, VII, 3: “В зависимост от имущественото състояние определил (Солон) четири групи, които съществували по-рано: пентакосиомедимни (притежаващи 500 медимна), конници (с по 300 медимна), зевгити (200 или 150 медимна) и тети (с по-малки доходи от зевгитите).
Чрез закон за въвеждането на единна мерна система, който му позволил да намали границите на съществуващия по-рано имуществен ценз, Солон превърнал късно-родовото общество в политическо. Социалната йерархия контролирана от аристократичната олигархия била променена. Единните мерки – медимнът за сухите насипни продукти, който през VI в. бил равена 51,84 литра, амфората или метрет за течни продукти – с обем 38,88 литра, замяната на тежкият егински талант с по-лекия евбейски и приравняването на амфората и медимна на по една драхма, която на свой ред била 4,366 грама създали възможност за функциониране на стоково-парични отношения между различните обществени групи на гражданското общество. Останалите атински парични единици били: талант, равен на 60 мини. Мина, равна на 100 драхми и драхма, равна на 6 обола. Така организираното в класи и взаимодействащи си общности общество било политически организъм с републикански политически учреждения. Първото от тях по значимост е народното събрание, в което могли да участвт всички пълноправни мъже на Атина, навършили 20 години.
Първите две класи съставлявали конничеството, което участвало във военните действия със собствено въоръжение и коне. Зевгитите участвали в тежката пехота, също със собствено въоръжение, изработено по единни стандарти. Четвъртата класа на тетите служела в леко въоръжената пехота и във флота, където основните разходи по тяхното въоръжение се поемали от първите две класи чрез обществени повинности – литургии.
Атинското народно събрание се наричало еклесия, или “събрание на извиканите” от разпратените по цялата страна глашатаи. Постоянната дейност на народното събрание била поддържана от представителен съвет, буле от 400 човека, които могли да бъдат избирани само от първите три класи.
Бил създаден и съд от пътуващи по страната съдии, в които влизали напълно демократично представители на четирите обществено-политически класи. Хелиеята имала не само правни функции свързани с граждански и криминални дела, но и право на контрол над дейността на длъжностните лица.
Функциите на съвета на старейшините, на ареопага (гр. хълмът на Арес) били ограничени – административно-политическите от булето, а съдебните от ареопага.
Усложнената стоково-парична дейност на гражданите и на държавата била ръководена от касиери – полети, които давали под аренда държавни имоти и колакрети, които контролирали средствата за жертвоприношения.
Колегия от 11 човека осигурявала полицейската служба на Атина.
Атинската държава след конфликта между къснородовото и йерархичното общество на аристократите и обезправените малоимотни и неимотни хора, придобила характеристика и учреждения на демократична република, в която до политическата власт бил допуснат всеки пълноправен гражданин. Така бил създаден гръцкия полис – политическото общество на пълноправните граждани – собственици на земеделски или занаятчийско-търговски имоти. Родовото общество било обезсилено – епатридите и техните родове били разделени в различни групи по имуществени състояние. Атика обаче, както и през военно-демократичния период се деляла на четири племена – фили, въпреки че териториалното деления било въведено още преди солоновите реформи – страната била разделена на 48 данъчно-териториални области за събиране на средства за строеж на кораби. Тези области – навкрарии в родово-племенното общество, както и родово-племенните фили в държавнот общество, показват взаимнопроникващи елементи на додържавното общество в държавното и обратно. Абсолютизацията на всеки един от тях би довела до по-ранно или по-късно датиране на процеса на поява на държавата.
Реформите на Солон, който бил архонт – посредник (гр. айсимнет), не преодолели конфликтите между чувстващите се ощетени евпатриди и недоволния от частичните придобивки демос.
Архонтът-реформатор и основател на полиса бил принуден да напусне Атина и да замине на поклонение в Мала Азия. Социалните и политическите борби след оттеглянето на Солон от политическия живот се изострили. Основните групи население – диакриите – бедните жители на планинските райони, педиеите – богатите жители на плодородните долини и паралиите – средните слоеве от търговско-промишлените райони по крайбрежието на Атика, предвождани от вождовете – аристократи, започнали борба за власт. В 560 г. вождът на желаещите допълнителни земи диакрии, Пизистрат с помощта на народното събрание, което му осигурило отряд от телохранители срещу агресивните му противници сред евпатридите, завладял властта. Демосът провъзгласил Пизистрат за тиран и той им предоставил част от конфискуваните земи на най-непримиримите му противници. Пизистрат въвел практиката на пътуващите съдилища, за да облекчи селяните от отдалечените от Атина райони. Той ръководил прокарването на водопроводи в Атина, съдействал за снабдяването на бедните стопанства с инвентар, въвел общодържавем подоходен данък – десятък и превърнал отряда си от телохранители, въоръжени с тояги в постоянна войска – гвардия. Под ръководството на Пизистрат бил завладян град Сигей в Троада, който осигурявал търговските връзки на Атина с черноморските пазари на жито и занаятчийски произведения. Атина се превърнала в мощен град със средно поимущественето си състояние население заето в занаятите и земеделието – по това тя се отличавала от малоазийските полиси, а по защита на правата на личността и частната собственост се различавала от полисите от типа на дорийска Спарта (В. С. Сергеев). Усилването на ролята на бедните земеделци било свързано с нова религиозна политика. Пизистарт организирал общодържавен култ на бога на виното и лозарството – главни поминъци на по-голямата част от диакриите и педиеите. В чест на Дионис се организирали общоградски празници – Великите Дионисии. В чест на богинята Атина – идеологически символ на града като промишлен и търговски център се празнували Великите Панатинеи.
Под натиска на пдеиеите и паралиите, които се обединявали често за всеобща борба срещу него Пизистрат бил шрогонван два пъти от атинските граждани и аристократи, но успявал да се върне и да управлява града за трети път до смъртта си в 527 г. пр. н. е. Настъплението на Персия в Мала Азия и превземането на Сигей нанесли сериозни икономически загуби на атиняните. Това нанесло удар върху престижа на синовете на Пизистрат, които наследили властта на баща си. Аристократите Хармодий и Аристагон организирали заговор срещу Пизистартидите Хипий и Хипарх. Хипарх бил убит, Хипий се спасил и отговорил на покушението с терористичен режим (Ю. С. Крушкол), който предизвикал недоволството на всички граждани. През 510 г. пр. н. е. спартанците, които се страхували от усилването на демократичното движение в Гърция изпратили военен отряд срещу армията на Хипий и след победно сражение се опитали да наложат в Атина аристократичен режим. Атинският демос въстанал срещу спартанците и евпатридите и ги разгромил. Останалите живи спартанци и аристократи били обкръжени и след време се предали.
През 509 г. пр. н. е. атинският архонт Клистен привел административно-териториална реформа – четирите родово-племенни фили били заменени с десет териториални фили. Районите на диакриите, педиеите и паралиите били разделени на по десет тритии (третини). Всяка от десетте фили включвала по една трия от земите на паралиите, диакриите и педиеите, определена чрез жребий. Това деление осигурявало срещу една трета от гласовете за педиеите две трети на гласовете на демоса – диакрии и паралии.
Десетте териториални флии били разделени на по десет дема. По-късно в следващите десетилетия броят на демите бил увеличен. Всеки атински гражданин бил записван в определен дем. Било забранено да се определя произхода по род – родовите връзки били окончателно забравени.
Демите имали самоуправление – стопанско, административно, култово и политическо. Те били ръководени от демарх, който заедно със жреците, военачалниците и магистратите бил избиран от жителите на дема.
По петдесет представители от десетте фили съставяли реформираният съвет – буле.
Клистен създал и колегията на десетте стратези, които предвождали атинското опълчение последователно, един след друг – колегиалната система и поредното управление били насочени срещу възможно узурпиране на властта. Бил създаден и извънредният “съд на чирепите” – остракизъм. Всяка пролет се свиквало извънредно народно събрание, което трябвало да реши дали някои от гражданите не са опасни за гражданската свобода в републиката. Ако събранието прецени, че има такива се свиква второ събрание, на което всеки гражданин написва на остракон (чиреп) името на опасният си съгражданин. Ако на събранието присъстват най-малко 6 000 души, то е законно и събралите най-много опасения от съгражданите си били прогонвани в чужбина за срок от десет години. След изтичане на този срок, или по някога с ново извънредно решение, народното събрание, което го съкращавало, остракираният се завръщал и получавал пълни граждански и политически права.
Демокрацията на републиката – полис била завършена по мирен, и по законен път се осъществило превръщането на родово-племенните в демократични и републикански политически и трудово-правни отношения. Политическият модел на Атина оказал влияние върху политическото развитие на Йонийските, Еолийските и дори на Дорийските полиси.