Лекции по История

10. Първите земеделци и скотовъдци. Селища. Жилища

Най-ярки и забележителни паметници на първите земеделци в Предния Изток имаме от прочутото неолитно селище Чатал Хююк (Çatalhöyük) в Южна Анатолия сред равнината Кония, която се счита за житница на Мала Азия. Голяма част от находките от този неолитен обект могат да се видят в Музея на анатолийските цивилизации в Анкара. В литературата това неолитно поселение се нарича “Градът на храмовете”.
Областта Кония, в която се намира Чатал Хююк е богата на водоизточници, плодородна е и затова е станала център на хилядолетни цивилизации. В ранното средновековие тук е процъфтявало царството на селджуците Руми – държавата Икония. Византийци, римляни, перси и много други народи са използвали просторните равнини за земеделие. Но до средата на ХХ век за древните периоди на Кония нищо не се знаеше и това личи от по-старата литература, където нищо на праисторическа тема не може да се прочете. Едва в 1958 г. след многочислени систематични изследвания на младия английски археолог Джеймс Мелаарт бяха направени сензациозни открития.
Джеймс Мелаарт направил разкопки на около 40 км югоизточно от град Кония на брега на бързата пълноводна река Уаршамбачай. Селяните наричали това място Чатал Хююк, т. ест. Двойният хълм. Тук един до друг се намирали два необикновено големи хълма от земни натрупвания, които скривали останките от поселението, съществувало преди няколко хилядолетия. Тези селищни могили били с различна големина. По-старият от тях имал дължина 300 м и широчина пак 300 м. Той се издигал над естествения терен на равнината на височина 17.5 м. Другия, по-късен западен хълм бил малко по-малък.
Още първото оглеждане на тези селищни могили събудило големи надежди у Мелаарт. Находките от западния хълм се датирали от V-тото хил. пр. Хр. Значителна дебелина от културните слоеве обаче показвала, че могилата обхваща и по-стари периоди. Изследването на източния хълм събуждало още по-големи очаквания. Намерената непосредствено на повърхността керамика се отнасяла към много стар тип, който дотогава бил откриван само в пещери и малки поселения. Оказало се, че културните напластявания на източната селищна могила достигат до 20 м. дебелина. В същото време, през 50-те години на ХХ век бил открит и предкерамичния Йерихон, но новите находки от Чатал Хююкс превъзхождал Йерихон по площ три – четири пъти и обещавал да затъмни града крепост в Палестина. Очевидно източната селищна могила Чатал Хююк криел най-голямото от известните поселения от началото на VІ хил. пр. Хр., а към какъв период възхожда анатолийския неолитен “град” никой не смеел да гадае.
Метални или каменни скулптори оттук нямало оцелели и други големи художествени произведения до този момент не били откривани тук.
Още при отнемането на първия културен слой обаче Меларт се натъкнал на очертания на стени.
Световната научна общественост не повярвала на първите фоторепортажи от Чатал Хююк. То не било и за вярване. Джеймс Мелаарт открил великолепен храм с фрески, оцветени релефи и скулпторни изображения. Открил също така останки от тъкани, дървени съдове и даже нишки, на които нанизвали бисери. Имало дори случаи в откритите черепи на погребани покойници да е запазен мозък. Всичко това се струвало невероятно на хората и освен това публикуваните от Мелаарт датировки още повече смутили, направо шашнали специалистите. Сред разкопаните от него находки много съдържали въглерод и той с помощта на радиовъглеродния анализ създал система на датиране. Находките се отнасяли към периода между 6 800 години и 5 800 години. Едни колеги археолози мислели, че Мелаарт прави фалшификации, други, че прави грешки е дори започнали да мислят, че радиовъглеродния метод на датиране съвсем се компрометира като ненадежден.
Едновременно с това обаче археолозите от много страни посещавали Чатал Хююк изучавали намерените предмети и на място се убеждавали в тяхната автентичност. Наложило се да признаят, че Йерихон, който преди това се считал за най-първия етап на развитие през VІІІ-то и VІІ хил. пр. Хр., още в началото на VІІ-то хилядолетие всъщност се оказал в периферията на развитието на земеделката неолитна култура.
Сега вече датировката на поселението Чатал Хююк е всепризната. Някои проблеми обаче и до днес предизвикват оживени спорове вследствие напредването на разкопките. До 70-те години на ХХ в. в Чатал Хююк вече била разкрита от 1/5 до 1/10 от пространството на горните четири – пет слоя и се е стигнало до слой ХІІ, който вече бил под нивото на околното поле. За съжаление точно в тази местност има интензивно поливно земеделие и близките напоителни канали предизвикват просмукване на вода и наводняват най-долните културни пластове на този изключителен археологически обект.
Най-стария пласт ХІІ е датиран 6 800 години пр. Хр., а най-късния слой ІІ има дата 5 797 ±79. Между тях са уточнени още цяла редица дати. Така например пласт VІ, който има важно значение за историята на изкуството е датиран 6 000 – 5 900 години пр. Хр., а началото на пласт Х е отнесено 6 500±100 години пр. Хр.
Смята се, че селищата, съответстващи на периода 6 800 – 5 800 години пр. Хр. от източната селищна могила на Чатал Хююк са били наистина процъфтяващи. Този период съвпада със съществуването на крепостта Йерихон и по-точно съответства на втория йерихонски период, характерен с портретните черепи с гипсова облицовка. Мелаарт приема, че 12 – 13 жилищни нива от този период в Чатал Хююг са приемствени и могат да се приемата като едно компактно развитие на тази земеделска неолитно култура. Според него материалите откривани в тези жилищни хоризонти не свидетелствуват нито за времена на упадък, нито за времена на открияващ се възход. При правенето на исторически заключения обаче трябва да се има предвид, че по времето на Мелаарт Чатал Хююк е бил само частично разкопан и далеч не всички находки дълго не са били публикувани. Новите резултати, надявам се, вече са достъпни в подробности за вашито поколение.
Все пак два частично разкрити комплекса още преди 70-те години на ХХ век в Чатал Хююк поразяват с блясъка на своите съкровища. Строежите, където се откриват те са в различни слоеве и не си съответстват един на друг в своите детайли, но по план в основата си са еднакви.. Най-ярко тези особености личат в плана на културния слой VІВ. От плана се вижда, че цялото поселение е планирано като едно цяло и жилищата са построени с обединени сили. Правоъгълните къщи се допират една до друга и имат общи стени, така че няма място за улици и кръстовища. В къщите, разположени вътре в кварталите, е можело да се попадне само през покрива. Обитателите се качвали в жилищата си по стълби и няколко от тях са запазени. Къщите обикновено се състояли от едно главно помещение и едно или две предверия. Те имали дължина 8 – 10 м. и били широки 4 до 6 м.
Мелаарт предполага, че тази застроителна гъстота е била осъществена от съображения за сигурност и по-лесна отбрана при нужда. Основание за това му дава и обстоятелството, че външните стени на жилищните квартали очевидно са служели като обединена защитна стена. Този отбранителен способ е характерен за много поселения в Анатолия. То обаче не може да се сравни с мощната отбранителна система на Йерихон.
Жилищата в Чатал Хююк се различавали по големина и разположение на помещенията т. ест по план. Тези различия обаче не дават повод да се направят изводи за някакво социално разслоение на обитателите им. Някои богато украсени помещения привличат вниманието ни, но в тях липсват признаци за всекидневен живот. Всеки трети или четвърти дом е украсен с релефи, скулптори и стенописи. Затова тези помещения могат да се възприемат като места на култа или храмове. До средата на 70-те години на ХХ век са били открити 48 храма. Мелаарт смята, че при самото начало на своите археологически проучвания в Чатал Хююк той е попаднал на храмовия квартал или комплекс. Към това предположение тласка обстоятелството, че липсват производителни ателиета, а против него е обстоятелството, че храмовете били включени в жилищни комплекси. Очевидно било обаче, че всеки храм принадлежал на определена група жилища.
В по-късни времена храмът обикновено се отделял от жилищните квартали и даже се вземали мерки да бъде защитен от тях и това се обяснява от маркс-ленинците с настъпването на класовото разслоение.
Що се касае за Чатал Хююк, че всеки дом е бил обиталище на едно голямо семейство, то три или четири жилища могат да се възприемат като родов съюз и може да се заключи, че всеки храм е принадлежал на един род.
Погребенията в храмовете, свидетелствуват за съществуването на жреци през този период.
По чаталхююкско правило покойниците ги погребвали в жилищните помещения под местата, където спели живите. В някои храмове обаче са открити погребения на жени с богати украшения. Така в слой ХІІІ, в храм № 3 са се запазили фрески с изображения на фантастично променени фигури и под малка площадка са погребани жена в седяща поза. Около нея са намерени много украшения и един жезъл, който се възприема като свидетелство за особения статус на погребаната.Тя е със сигурност жрица и владетелка.
Под стенописа в храм № 14 от VІ културен слой с изобразено изригване на вулкан също е открито женско погребения. Мъжки погребения в храмовете до средата на 70-те години не са били открити.
В храмовете са разкопани общо 17 погребения на жени. Археолозите обаче не успели да фиксират към кой културен слой се отнасят те. Във всички погребения се наблюдавало посипване с охра на покойната, което се свързва с предварителна подготовка за възкресение.
Ясно е, че през неолита в Чатал Хююк главна роля в култа са изпълнявали жените. Разкопките обаче не свидетелстват на коя богиня са служели тези жрици. Съществува възможност самите те да са били обожествявани и почитани като богини. Етнографски паралели и изследвания на древноизточните религии позволяват предположението, че отделянето на жреците от божествата е могло да стане в по-късно време. Сибирските шамани, които считали жените за надарени с особена чудотворна сила, били за хората едновременно и хора и божества. Защото боговете завладявали шаманите, когато са се намирали в религиозен транс. Подобна роля биха могли да изпълняват и откритите в храмовете погребани жени от Чатал Хююк.
Уредбата на храмовете в Чатал Хююк дава още по-пълна представа за духовния мир на раннонеолитния човек.
В центъра на религиозните представи през тази епоха стояла обожествената жена като източник на живота и смъртта. При погребването на жрицата от храмовото погребение в слой VІІІ били поставени предмети, символизиращи смърт и болест. Между рогозките, покриващи тялото имало много скелети на мишки, между които имало землеройки (къртици), които източната традиция свързва се епидемии и ги свързва с преизподнята – ада. В някои от ръкописите на древноегипетската Книга на мъртвите една богиня с миша глава представлява страшният образ на преизподнята. В І-то хилядолетие пр. Хр. филистимците принасяли в жертва златни мишки, за да предпазят страната си от чума .(Кн. Царства1 1, 6-4) .
Единството на живота и смъртта най-ярко е въплътено в глинената статуетка от слой ІІС от около 5 800 година. Гола дебела жена с две животни от двете й страни седи на трон. Ходилата й се опират на череп, а между краката й се подава главата на новородено. Родилката черпи сили от черепа на предците, владее над животните от двете й страни и е длъжна да предизвика плодородие на растенията. Глинената богиня, първата Кибела е открита в яма за съхранение на зърнени храни между предназначените за семена зърна. Явно в представите на древните силата на женската плодовитост е толкова голяма, че може да стимулира всякакво плодородие – и при животните и при растенията.
Представата за връзка между раждането при хората и плодородието при растенията е нов фактор в сравнение с представите от палеолита и мезолита. Тази връзка е духовно отражение на възникналото земеделие. Изображение на родилка е открито преди това във Френските пещери, например на релефа от Лос. Оплождането на животни е възпроизведено на глинен релеф от пещерата Тю д’Одубера. На него се представени зубри в момент на чифтосване. По време на посветителния обряд около този релеф танцували. Той се третира не толкова като опит да се възбуди сексуалната сила на животните, но тя да се пренесе върху хората. Едва у земеделските племена жената станала не само прародителка и основа на рода по линия на майката., но и глава на семейството, защото тя обработвала земята. На нея именно се подчинявали животните и вегетационните сили на растенията. Като родоначалница и носителка на жизнената сила, от която зависи ежегодния цъфтеж и умирането на растенията, жената въплътила в себе си целият кръг от представи за живота и смъртта, които от наша гледна точка се намират в непримирими противоречия.
Неолитният човек не възприемал връзката между живота и смъртта като нещо ужасно. Черепите на което е стъпила първата Кибела от Чатал Хююк обозначавали очевидно предците, които и в Палестина били почитани чрез култ към черепите. За култа към черепите свидетелстват фреските в редица храмове. В културен слой VІІ е открит храм с фрески и релефи, отразяващи култа към покойните предци. Стенописът представя мощни ястреби, наведени над обезглавени трупове. Пред тези изображения имало глинени пейки и върху тях черепи. Основните скулптори в храма са моделирани от глина глави на едър рогат добитък с големи рога, като тези, които някога са украсявали гигантските диви животни. Някои от ястребите имат човешки крака. Възможно е те да представят маскирани като ястреби танцьори, които играели голяма роля в култа към мъртвите.
Друга стенопис допълва представите с изображение на обезглавени трупове. На нея е представена фасада с остроъгълен фронтон, пред който са поставени многобройни черепи. Съдейки по аналогични примери трябва да приемем, че тук се е намирал “Домът на черепите”.
Погребалните обичаи в Чатал Хююк се отличават от тези в Палестина. Останките на покойниците се откриват в различна степен на съхраненост. Вадейки ги от гробовете, разположени под местата за спане в домовете, археолозите установили, че останките от мъже се полагали отделно от женските и детските. Понякога били погребвани само големите кости и черепът, поставени в кошница или чувал. Понякога са се запазвали мускули и сухожилия и дори мозък. Положението на костите доказва, че труповете не са били повреждани, когато ги полагали в гроба. Вследствие на пожари, унищожили селището труповете се овъглили, защото са били на дълбочина само 20 – 25 см от повърхността на лежанката. В същото време, както показват стенописите, някои трупове, били обезглавени и хвърлени да ги ядат ястребите. След известно време костите били събирани и ги погребвали заедно с черепа.. Причините за различното третиране на покойниците не са ясни. Възможно е едно наблюдение на Мелаарт да разреши тази загадка.
Изследователите не открили следи от почистване на лежанките, извършвани непосредствено преди погребението. Те били обмазвани и боядисвани понякога заедно с целия под на дома. Въз основа и на други наблюдения станало ясно, че обмазването се е правело само един път в годината. Смята се, че това е ставало през пролетта в навечерието на Нова година. Нашето начало на годината, попадащо в средата на зимата, не съвпада с древното. За древноизточните народи годината се определяла от вегетационния цикъл на растенията и родилния период на животните. Тръгвало се от раждането към гибелта и разпада. Краят на годината се съпровождал от жални песнопения за умиращата плодоностност на природата, а нейното начало идвало с шумни празненства в чест на възраждащия се живот.
Обитателите на Чатал Хююк по всяка вероятност са погребвали покойниците си в края на годината. Телата на тези, които умирали в началото на годината хвърляли на ястребите, а главите им подреждали в “Дома на черепите”. Починалите в края на годината поставяли под лежанката. И така между мъртвите и живите съществувала тясна връзка. Покойникът, погребан под лежанката си бил все едно в семейството и нямал нужда от допълнителна храна. Но дрехите, оръжието и украшенията му били погребвани заедно с него. Така в женските погребения се откривали огледала от гладък обсидиан. Поясите от плат завършвали с костни закопчалки. Остатъците от дрехи позволяват да се различат няколко вида тъкани. Следите от боя върху останките на покойниците свидетелстват за боядисване и рисуване върху труповете. Предполага се, че и живите са се боядисвали. Телата на жените са богато украсени с огърлици от камъни, раковини, кости, а също така и мед и олово. Наличието на мед било необичайно за археолозите. Каменна епоха и изведнъж мед.
Така както наречената от мене статуетка на “Кибела”, която ражда и е стъпила върху черепи, показва представите на древните за тясна връзка между живота и смъртта, така релефът от храм ІІ от културен слой VІ позволява да се направят още по-точни изводи.
Две глинени женски гърди обхващат главите на два ястреба с издадени напред клюнове. В полосата под гърдите лежат оглозгани от ястребите кости – символ на смъртта, възникваща от живота. Подобни на този релеф са глинените бюстове с черепи на мъжки лисици и невестулки, открити в други храмове, а също така и често срещаните изображения, на които мъжкия глиган е изобразен заедно с жена.
В Иран през по-късни епохи в образа на глиган понякога се явява смъртоносният бог на войната. В раннокерамични поселения като Тепе-Сараб, синхронни с Чатал Хююк основни култови изображения били жената и глиганът (sus scrofa). В Чатал-Хююк в погребенията от VІІ културен слой поставяли челюсти от глиган. На много глинени релефи са възпроизведени женски бюстове над глигански челюсти, а на глинен релеф в VІ слой в храм № 45 има глава на глиган, превишаваща естествената големина редом със стилизирано изображение на жена.
Почитаното на глигана изглежда е възникнало от страх пред него, но това не сложило край на ловуването на този представител на фауната и в култовете, свързани с лова той фигурира като плячка.. Ловният култ през този ранен неолитен период става единствената област в идеологията, в която главна рося се отреждала на мъжа. Това са култове, свързани с палеолитни реликти в идеологията на праисторическия човек. За това говорят някои статуетки на животни, които са обект на лов. Върху тях с миниатюрни оръжия са нанесени “рани”. Както видяхме върху много изображения в пещерите от ледниковия период в Южна Франция и Испания, тези фигурки, представящи едър рогат добитък, свини и елени “се убивали” символично преди лов по време на култови церемонии. След употреба те били закопавани в храма. Подобен обичай е достигнал до наши дни при пигмеити. Когато се готвят за лов, те правят магическо изображение на животното, а след лова го унищожават.
На култа на лова в Чатал-Хююк, ако се съди по фреските, са посветени два храма от ІІІ и V културен слой. Те са в характерния на Чатал-Хююк стил, в тях има много персонажи, усеща се движение, много хора танцуват около необикновено големи животни. Животните и по-простите детайли са изпълнени с бои от минерали. При изобразяването на хората се използват главно органични оцветяващи вещества, които са се съхранили по-лошо отколкото минералните бои.
Като грунд на картините е послужила бялата глинена мазилка на стените. Някои животни са нарисувани в естествена големина. Така биковете са дълги 2 – 2.4 м. Хората обратно са ниски и стройни.
В храма от ІІІ-ти културен слой при входа също има ловни сцени. Мъж-великан с превръзка от кожа на леопард опъва лък, изправен зад стадо благородни елени – три самци, самки и малки еленчета, изобразени с червена боя. Двама други, по-ниски ловци са се хвърлили към повален елен. Той е представен с изкривена назад глава и изображението му е най-сполучливото в този фриз. Зад стадото се виждат още няколко ловци. Още в тази ранна епоха в изкуството на Изтока социалният статус на хората се изразява с размера на фигурата. По-едри са хората, стоящи по високо в социалната иерархия. Изглежда товя явление за първи път в историята на Изтока се среща в Чатал-Хююк и споменатата голяма фигура с превръзка от кожа на леопард е първият подобен шедьовър, дошъл до нас.
Сред многобройните каменни и глинени фигури от Чатал-Хююк преобладават изображенията на жени. Две от малкото мъжки статуетки свидетелствуват за съществуването на домашни животни още през ранната фаза на неолита. Това са изображения на ездачи на бикове. Статуетките от Чатал-Хююк всъщност са най-древните изображения на ездачи. Те потвърждават една стара хипотеза, че ездата на коне е предшествана от езда на едър рогат добитък. В полза на тази хипотеза се изтъква факта, че конския впряг и седлото са произлезли от сбруята за рогат добитък.
Така находките, открити от Джеймс Мелаарт говорят красноречево, че биковете са били обяздвани и изображението на техните ездачи е станало култово, т. ест обект на преклонение.
Ездата на бикове би могла да послужи за праобраз и за изобразяване на персонажи върху леопорди. В източните култове от по-късно време върху бик стои или се придвижва върху него богът на гръмотевицата: Адат в Сирия, Тешуб у хетите, Аддад в Месопотамия. Той неизменно държи в ръце двойна брадва, която се счита за символ на мълнията. По същия начин у северните германци богът на гръмотевицата и плодородието Тор държи чук. Едва ли това е случайно. На една от фреските в Чатал-Хююк под остатъци от изображението на слънцето се вижда двойна брадва.
Двойната брадва е един от най-често срещаните мотиви в култовите изображения от Предна Азия, Иран и Крит. Тези изображения са в определена връзка с “Великата майка на боговете” и с култа на мъртвите, което се вижда от знаменития саркофаг от Атия Триада. В Кноссос двойните брадви, наред с кръста стояли в кулата на богинята-майка. На изображенията от Чатал-Хююк редом с двойната брадва и женските фигури се разполагали три кръста, двата от тях са съставени от двойни секири, съединени една с друга и единият от четири женски фигури. Затова именно археолозите свързват двойната брадва и кръста с култа към “Великата майка”.
Разположението на женски статуетки във формата на кръст е известно от неолита на остров Кипър и безспорно е дошло там от Мала Азия. Кръст на верига носели в знак на благочестие асирийските царе и касситските князе. Критските и кипърските жреци почитали кръста като символ на плодородието и пролетното възраждане. Това са най-древните представи за Нова година, за смъртта на бога на старата година. Затова някои археолози свързват тези неолитни семантични особености на изображението на кръста с много по-късното християнство.
Другите раннонеолитни сензации, открити в Чатал-Хююк са запазените дървени съдове и кутии. Това са плитки подноси, лъжици и др.
Наричат Чатал-Хююк храмов град. Друга сензация, открита тук това е, че съвремениците на ІХ –ти културен слой, значи хората от средата на VІІ-то хилядолетие умеели да топят рудата и да произвеждат мед и олово.и да коват необработената мед. Значи в Чатал-Хююк още ранния неолит се преплита с по-късната епоха на метала. Изследвания на австрийски специалисти по металургия са ги довели до извода, че медта се добивала от малахит, подгряван от дървени въглища.

Първите керамични съдове от Анатолия датират също от VІІ-то столетие. До следващото VІ-то столетие тя е проста по форма и не била толкова разпространена. За първообраз на формите служели кошници и дървени съдове, които както казах са намерени в Чатал-Хююк и то в голямо количество. В храм № 10 на VІ-тия културен слой са открити 20 дървени съда – купи, чаши, кутийки и т. нататък, съхраниле се благодарение на голям пожар, който ги е овъглил, но формата им е останала компактна. Тази общо взето уникална находка от дървени съдове обаче не ни дава отговор, кога и как е започнало тяхното производство. Възможно е началото им да се крие още в палеолита. Поразява разнообразието на дървените съдове. В литературата се споменават 15 вида чаши, лъжици и т. н.
Заедно с тези дървени и каменни съдове има и много съдове от кост и от рог. В повечето случаи това са чаши.
Каменните оръдия през ранния неолит в Предния Изток се правели от кремък и обсидиан. Сред тях има много инструменти за намушване, кинжали от кремък с костена дръжка, длета и различни видове ножове. Отлично са обработени върховете на копията и на стрелите от обсидиан. Прави впечатление липсата на ударни оръдия, брадви или секири. Лопати се правели от кост с подходяща форма от едър добитък или от мулета.
Смята се, че обработката на дърво би могло да е свързано с наличието вече на медни оръдия, но досега такива средства за работа не са открити. Предполагак, че като голяма ценност те са били преработвани. Все пак в литературата се среща сведението на Р. Д. Брейдвуд, който съобщава за откриването на медни инструменти от началото на VІІ-то хил. пр. Хр.
В хода на разкопките освен метателни копия, лъкове и стрели били намерени и бойни топки от камък и глинени топки за прашка. За лов и като военно оръжие се използвали сопи с камък накрая и кинжали.
Оръдията за обработване на земята, такачни станове са се правели вероятно от дърво и не са открити при разкопките. Открити са обаче остатъци от текстилни изделия, които говоряд за развито тъкачество. В VІ-ти културен слой са намерени остатъци от кожа и кожени изделия. Приема се, че са се използвали предени растителни влакна. Наличието на вълна не се потвърждава с надеждни данни. Обаче текстилни изделия са изобразени на фреските – по точно в Х-ти и ІІІ-те културен слой, а това означава, че те се използват вече повече от 10 000 години.
На някои фрескови изображения могат да се видят тънки тъкани, опънати между колоните. Може би тук са висели плетени мрежи, които се виждат и пред изображенията на жените. Рогозките са изплетени от блатни треви.
Няма данни, че през неолита е била позната маслината. Масло са получавали от диви орехи, жълъд и фастъци.
Особен комплекс находки от Чатал-Хююк представляват глинените печати. Те се откриват във всеки дом по един и изглежда това е нещо като свидетелство за доказване принадлежността към определен дом. Открити са били около 20 глинени печата. Има два доста интересни печата – единият е с форма на кръст, а другият изобразява ръката на човек. Тези глинени печати свързват Чатал-Хююк от една страна с Йерихон и Джармо, където са открити по един такъв печат и от друга с Гърция. Там в Неа Никомедия английските археолози са открили поселение от земеделци от края на VІІ-то хилядолетие. Керамиката и печатите съответстват точно на Чатал-Хююк. Това е ярко доказателство, че още в края на VІІ-то хилядол. mр. Хр. предкерамичната култура се е сменила с нова култура, за която са характерни керамиката, едрия рогат добитък. Предкерамична култура в Гърция е открита от Милойчич при разкопките в Магула – селищна могила близо до Аргиса в Тесалия. В най-долните културни напластявания тук са залегнали останки от предкерамично земеделско населения, където една трета от каменните оръдия била направена от обсидиян.