Лекции по История

Създаване и укрепване на българската държава при хан Тервел

“Великото преселение на народите” и разпадането на Римската империя ознаменували края на Античността и раждането на средновековната европейска цивилизация. Един от регионите, където драматичният сблъсък между стария свят и варварските племена се почувствал осезателно, бил Балканският полуостров. В продължение на няколко столетия неговия облик коренния облик се променил в резултат на изключителни по своите последици етнически, социално-икономически и политически процеси. Важна роля в тях изиграли славяните и прабългарите, които в търсене на по-сигурни места за оцеляването на своите етноси се заселили на Балканския полуостров. Така в края на VII век, с процеса на “Великото преселение на народите”, в непосредствена близост, едни до други, заживяват славяни и прабългари. Различни по произход, език, бит, култура, манталитет, религия и обичаи, но поради стремежа към политическо оцеляване, с течение на времето славяни и прабългари се обединили.
Възникването на българската държава на Балканският полуостров е отразено главно в две византийски хроники – на Теофан Изповедник и на патриарх Никифор. От византийските извори кратка информация за събитието се съдържат в документите на Шестия вселенски събор от 681 г. От западните извори по проблема ни помага хрониката на Зигеберт. А от домашните извори “Именникът на българските ханове”, “Българския апокрифен летопис” от XII век, надписите от Мадарския конник и добавките към Манасиевата хроника. За по-добро пресъздаване на събитията спомагат и направените в Североизточна България археологически разкопки, както и останалите големи землени валове, изградени от българите на север и на юг от река Дунав. Проблемът е намерил място в трудовете на всички поколения, не само български, но и чуждестранни историци.
Темата, като цяло, съдържа два основни въпроса, които са подредени хронологично – периодът на създаването на българската държава и управлението й при хан Аспарух и укрепването й при неговия приемник хан Тервел.
Заселването на българите в Онгъла било посрещнато враждебно от Византия, поради това, че новите заселници започнали да преминават реката и дори да се закрепят по-трайно в днешна Добруджа, за което говорят Аспаруховите строежи – изграждане на защитен вал и окоп между Дунав и Черно Море. Тези действия на прабългарите не срещнали никаква съпротива от страна на византийците, защото по това време
(674-678г.) арабите държали четири години под обсада Константинопол, а пък славяните (675-677г.) предприели петото си нападение над Солун. След като унищожил арабската флота и деблокирал столицата, император Константин IV Погонат насочил своите усилия към славяните. През 679 г. той предприел поход срещу тях и успял да наложи над големия им военно-племенен съюз край Солун.
Година след този успех Константин IV се насочил срещу Аспаруховите българи в Онгъла. Византийската конница била стоварена в Дунавските устия, а пехотата заедно с императора достигнала до Онгъла, където разположила лагер в равнината. Българите се прибрали в своите укрепления и изчакали действията на противника. Византийският император напуснал бойното поле и отишъл да се лекува от подагра в Месемврия. Тогава във войската се пуснал слух, че императорът избягал. Настъпила паника и византийските войски се започнали да се изтеглят обратно към корабите. Прабългарите се възползвали от създалата се ситуация и нападнали бягащия противник. Загинали мнозина ромеи, а българите преминали Дунава и превзели територията до Одесос (днешна Варна).
След като утвърдили властта си в завзетите земи (пролетта на 681 г.) и уредили отношенията си със славяните, Аспаруховите войски преминали Стара Планина и нанесли още редица поражения на византийците. Така в началото на август император Константин IV Погонат се принудил да сключи мир и да отстъпи официално на българите земите на север от Стара Планина. С този договор се смята че Византия признала българската държава от двете страни на Дунава за автономна и сам в договора я нарекъл България. Българският хан приел да не допуска други народи от север в замяна на което византийците плащали пограничен ежегоден данък на България.
Границите на новата държава били, на юг със Стара Планина, която била естествена граница между българи и византийци. На изток с Черно море, без градовете Томи и Одесос, които останали във византийски ръце. На североизток с река Днестър, която отделяла българите от стария им враг хазарите. На север границата не е много ясно определена, но византийските извори говорят за “Отвъддунавска България”. На северозапад съсед на България бил Аварският Хаганат, а граница били Карпатите. На запад българска граница била река Тимок.
Така през 681 година на Балканите се появила нова държава, която имала дързостта да отнеме част от територията на Византийската империя. Причина за това била потенциалната заплаха от Византия, която винаги полагала немалки усилия към политическо подчинение на новите заселници. На североизток Хазарският хаганат, а на северозапад аварите също така застрашавали тяхната независимост. При това сложно разпределение на силите в Европа и конфронтирани от всички страни, само един нов тип политическа организация, която да гарантира оцеляването на етноса и неговата сигурност, би могла да гарантира самостоятелното развитие на славяни и прабългари – създаването на държава. Важен фактор, който улеснил тяхното единодействие, бил липсата на съществена разлика в степента на обществено-икономическото им развитие. Не бе значение е също, че двата етноса се познавали далеч преди да заживеят съвместно на Балканският полуостров. За създаването и консолидирането на на българската държава съществено било обстоятелството, че прабългарите донесли със себе си значителен управленчески опит. Традициите на Велика България все още били живи и намерили благодатна почва за по-нататъшно развитие в Дунавска България.
Има дискусии относно отношението между прабългари и славяни. Причина за това е изказването на византийските хронисти, че хан Аспарух “подчинил” славяните и те били принудени да му плащат данък, т.е. станали негови поданици. Повечето съвременни историци, обаче смятат че българската държава е създадена, чрез съюз между двата етноса. Доказателство затова е, че хан Аспарух едва ли би поверил границата си с Византия на народ, който насила е принуден да му стане подвластен.
Друг спорен въпрос около създаването на българската държава е годината на основаване. Някои смятат че годината на основаване на България е 680 г., когато е сключен съюзът между прабългари и славяни. Други, пък че и съюза между българи и славяни и мирния договор с Византия са станали през 680 г., което автоматично означава, че това е родната година на българската държава. Най-много привърженици има теорията че годината на основаване на България е 681 г., ознаменувана от подписването на мирният договор с Византийската империя.
Характерът на българската държава бил федеративен. Славяните и прабългарите запазили своята автономия. Двата етноса живеели разделени един от друг. Българите живеели в обособена област в североизточна България (саракт), а славяните живеели в останалата част от държавата в своите славинии. Но и двата народа имали еднаква граница и били управлявани от един хан. Тази структура се запазила до управлението на хан Омуртаг.
Броя на населението съставящ българската държава не е много изяснен. Първоначално се смятало че Аспаруховите българи са били около 30-40 хиляди, но след редица проучвания на историците техния брой бил увеличен на 300 хиляди. Славяните били представлявани от “Седемте славянски племена (рода)” и северите. Техният брой не е бил известен. Ролята в създаването на българската държава не зависи от броя на отделните етноси. Главна заслуга имат прабългарите, които изиграват решаваща роля, но без помощта на славяните, едва ли би могъл да се победи такъв противник от ранга на Византийската империя.
Със създаването на българската държава обликът на европейският югоизток коренно се променил. Била създадена нова варварска държава, чийто народ имал дързостта да завземе част от земите на Византийската империя и да я победи. Никъде в Европа това не се било случвало, всички новосформирани държави били създадени на мястото на разпадналата се Западна Римска империя. Със създаването си България станала втори по важност фактор на Балканите и станала с течение на времето обединително ядро на славяните. Новообразуваната държава била крачка към сформиране на средновековната българска народност. България била първата държава създадена с участието на славяни и единствената, която запазила името си от самото си създаване до днес.
След успешното приключване на войната от 680-681 г. продължила кампанията за вътрешното укрепване на българската държава. Държавният център бил преместен от Онгъла в северните предпланини на Източна Стара планина, където бил изграден укрепен лагер – бъдещата столица Плиска. Границата била укрепена с огромни, продължаващи стотици километри землени валове и ровове. Държавата била разделена на три: център, ляво и дясно крило - пряко подчинени на хана и двамата му помощници – кавхана и ичигуру боила.
За управлението на хан Аспарух имаме твърде оскъдна информация. Знае се, че самият той е третия син на хан Кубрат и че неговия род е Дуло. Според арменски източници, скоро след създаването на българската държава, българите воювали с аварите и присъединили към държавата славянското племе тимочани. През 689 г. наследникът на Константин IV Юстиниан II решил да изсели част от славяните, живеещи около Солун. Българите възприели това като нарушаване на договора и на връщане от Солун византийските войски били разгромени. За последното събитие от живота на хан Аспарух знаем от “Българския апокрифен летопис”. През 700 г.(или 701), той умрял във войната срещу хазарите, които били спрени на река Дунав и така границите били защитени, което допринесло за утвърждаването на новооснованата българска държава.
След смъртта на Аспарух, на ханския престол се качил Тервел. Годината му на раждане е неизвестна. В “Именникът на българските ханове” са записани родът му – Дуло, което кара историците да приемат, че Тервел е син на Аспарух и годините на неговото управление – 21. В политиката му се очертали няколко важни тенденции, които намерили продължение и при неговите приемници. Във външната си политика хан Тервел умело съчетавал дипломация с военна сила. Нейната основна цел била териториалното разширение на България и утвърждаване суверенитета на хана. Благоприятни възможности за постигането на тази цел се създали през 705 г., когато към Тервел се обърнал за помощ сваленият и носоотрязан, пратен в 10 годишно изгнание бивш византийски император Юстиниан II Риномет. Българският хан преценил, че ситуацията е много удобна за постигане на ново признание и приел предложението. Юстиниан II заедно със съюзерната българска войска обсадил Константинопол. Внушителното присъствие на българите под стените на столицата се оказало достатъчно и византийският император влязъл без бой в града и си възвърнал императорската корона. Юстиниан щедро се отблагодарил на хана. Най-важната придобивка за българите е първото териториално разширение. България получава областта Загоре в областта Източна Тракия (между днешните градове Сливен, Ямбол и Айтос). Тази териториална придобивка на юг от Стара Планина има изключително важно стопанско и стратегическо значение. Откривала се възможност на българите за излаз на черноморските пристанища. През областта минавали най-късите и удобни пътища, свързващи Константинопол и Плиска. Византия губела възможност да организира бързи и внезапни походи срещу сърцето на българската държава. Византийският император почел българският хан и с титлата “кесар”, която по това време била втора по важност след императорската и се давала само на най-близките хора на императора, на неговите роднини. За това има предположения че хан Тервел се е сродил с императора чрез женитба. Само след три години Юстиниан II нарушил приятелските отношения и повел войските си срещу областта Загоре, но при Анхиало бил победен. През 711 г. византийският император отново бил свален от престола и отново помолил за помощ хан Тервел. Българският хан му помогнал доста символично, само с трихиляден отряд. Това обрекло начинанието на Юстиниан на неуспех и той заплатил с живота си. Новият император Филип Вардан благоразумно не вдигнал ръка срещу българския отряд, който бил пуснат свободно да се върне в България. Тервел решил да се възползва от междуособиците във Византийската империя и изпратил своите войски да опустошат Тракия и покрайнините на Константинопол. Българите се завърнали с много добитък, който бил откаран като плячка. Тези действия на Тервел принудил новият византийски император Теодосий III, скоро след възкачването си на престола, да потърси мир с българите. Така през 716 г. бил подписан нов договор, включващ четири точки: очертаване на границите и признаване на областта Загоре за българско владение, плащане на ежегоден данък на стойност 30 литри злато, предаване на политическите бегълци (споменът за Юстиниан II още бил жив) и въвеждането на мита за търговците (опит да се пресече контрабандата). Има мнение, че последните две клаузи от договора са добавени по-късно от хан Крум, които не били приети. Още през следващата 717 година, осланяйки се договора, империята помолила за помощ българския владетел. Тогава за втори път след 678 г. Константинопол бил обсаден от арабите. Столицата била здраво обсадена и по суша и по море. Император Леон (Лъв) III постигнал споразумение с хан Тервел, който обещал да нападне арабите в гръб. Събитието намерило между араби и българи намерило отражение във всички тогавашни извори. Тервел обградил по суша арабите и ги оставил да гладуват през зимата. Осъзнавайки тежкото си положение, арабите се решили на отчаян щурм. В битката загинали 22 хиляди араби, според Теофан, а според Зигеберг, около 30 хиляди.
След погрома над арабите, българският хан участвал в интригите около византийския престол, като “умело подливал вода”. Това е последното събитие в което се споменава името на българския хан. Това кара някои историци да приемат че Тервел е управлявал до 718 г., а не до 721 г. Интересно е да се отбележи че след смъртта на българския хан, всички византийски извори, които тенденциозно не се изказват благосклонно към нито един варварски владетел, изменят на практиката си и създават доста доброжелателна представа за хан Тервел. Трябва също да се отбележи, че укрепването на българската държава при хан Тервел е основната причина България да устои на войните с Византия след това и в частност деветте похода на Константин V Копроним извършени между 755 и 775 година.
Един поглед назад към първите четири десетилетия от съществуването на българската държава е достатъчен да забележим очерталите се тенденции в историческото й развитие. Фактори от географско естество били предпоставка за сигурен икономически просперитет. Районът бил важен кръстопът на важни международни пътища в близост до най-големия и търговски център в областта – Константинопол. Основна грижа на българските владетели било укрепването на новосъздадената държава, разширяване и опазване на нейните граници. Сред геополитическите дадености на региона, обаче имало и такива които били в постоянен източник на напрежение. Близостта до византийската столица превръщала България в потенциална заплаха за жизнените интереси на империята. Утвърждаването на новата “варварска” държава в някогашните земи на Византийската империя дало достатъчно предпоставки за бъдещите многобройни българо-византийски войни в опит за ликвидирането на българската държава.