Лекции по История

Политическо издигане на българската държава при хан Крум

Приключилите в края на VIII в. династични междуособици съществували за постепенното укрепване на българската държава. Новият владетел произхождал от панонските българи и станал родоначалник на една от най-бележитите династии на Първото българско царство управлявала почти до края на Х в.
Началото на крумовото управление съвпадало с издигането на Франкската държава, която при Карл Велики се превърнала в могъща военно-политическа сила. След като се възкачил на българския престол, Крум насочил вниманието си в северозападна посока, където могъщата някогашна аварска държава загивала под угарите на Франкската империя. Ханът се възползвал от обстоятелствата и „унищожил съвършено аварите”, завладявайки източните части на Аварския хаганат и включвайки ги в границите на Българската държава през 805 г. България и Франкската империя станали непосредствени съседи по Средния Дунав.
Около времето на тези събития започнали размирици сред византийските славяни. Те гледали с надежда към българската държава, чийто мисия на Балканите била да стане техен обединител. През 807 г. хан Крум подкрепил разбунтувалите се славяни с внезапен поход по долината на река Струма. Опитът на византийския император Никифор I Геник да противодейства бил осуетен от внезапния разкрит заговор. Две години по-късно Крум стоял с войските си пред Сердика – този град държал ключовите пътища към Македония. При преговорите ханът не скъпял обещания, но когато вратите му били отворени, той избил целия гарнизон от 6000 войници и част от жителите му. След това заповядал да сринат крепостните стени и се завърнал победоносно в Плиска през пролетта на 809 г.
Византийския император предприел редица мерки срещу настъплението на българите. В началото на 811 г. Никифор I започнал подготовка за голям поход срещу България, „като мислел съвършено да я унищожи”. Под знамената били призовани всички патриций, началници, съновници и цялата „златна младеж”, от която бил сформиран специален отред под командването на императорския син Ставракий.
Никифор Геник бил сигурен, че ханът няма сили да противостои на елитната армия. Така мислел и Крум, който побързал да предложи мир. Но „императорът бил заслепен от собственото си зломислие – коментира летописецър Теофан, - и от внушението на своите съветници” и високомерно отхвърлил мирните предложения на българите. На път за Плиска византийците разбили два големи отряда, след което превзели столицата.
Императорът се отнесъл твърде сурово с по-бедните. Наредил да се избиват не само мъжете, но също така жените, старците и дори кърмачетата, а „диващината му стигнала дотам, че заповядал да докарат малките деца, да ги поставят на земята и да ги премазват с кремъчни дихани за вършеене”. Градът бил сринат, а дворците – разграбени. Хан Крум направил последен опит да уреди конфликта с мирни преговори, но отново получил отказ. ”Ето ти победи – казал ханът и тъй, вземи каквото ти е угодно и си върви с мир”. Но възгордян от победата, Никифор I не искал и да чуе за подобно нещо, като се лъскаел от мисълта, че е „покорил цяла България” и осъществил откошната мечта на византийските императори. На 23 юли император Никифор излязъл от Плиска начело на армия, която отдадена на пиянство и грабеж, отдавна се превърнала в тълпа. Столицата Плиска била опожарена. Първоначалните планове на императора предвиждали да потегли към Сердика, но постепенно той бил обхванат от страхове, тъй като узнал, че Крум преградил обратния му път.
Междувременно хан Крум мобилизирал цялата българска земя – извикал на помощ славянски племена и част от аварите, които преселил в Мизия, дори въоръжил „жените по мъжки”. Проходите били завардени и преградени – всичко това станало само за два дни – четвъртък и петък. След дълго лутане византийската армия навлязла във Върбишкия проход. В ранни зори на 26 юли 811г. българите нападнали византийския лагер и в настъпилата сеч „загинала – както пише Теофан – цялата хистиянска красота”. Още същия ден в нозете на хана бил посечен пленения император Никифор Геник. Няколко дни по-късно отрязаната му глава стърчала набодена на копие „за покоз на идващите при Крум племена и за наш позор”, коментира с горчивина византийският хронист Теофан. След това ханът заповядал черепът на императора да бъде обкован със сребро и с тази чаша пиел „здравица” със славянските вождове.
Погромът на византийската войска и особено злощастната смърт на императора впечатляват дълбоко съвременниците на това събитие. Хронистите съобщават и за нещастието на императорския син Ставракий, който се спасил от клането при Върбишкия проход, но поради тежко нараняване бил принуден да абдикира от престола и предостави властта на зет си Михаил I Рангаве.
Нерешителен и лесно податлив на внушение от лоши съветници, новият император заявил, че ще продължи войната, въпреки уплахата от устрема на българите. Сраженията се водели на широк фронт - от Югоизточна Тракия до долината на река Струма. През 812г. бил превзет град Девелт, като част от жителите му били изселени в земите оттатък Дунав. Същата съдба сполетяла още 10 хиляди жители на Тракия, между които бил и невръстния тогава бъдещ император Василий I.
Устременото напредване на българите създало голяма паника в Тракия. Населението масово напуснало малките селища и търсело убежище в големите градове и защитените крепости. Тъкмо тогава паднала Месемврия(днешен Несебър) – важен крайморски център. В града Крумовите войници завзели 36 медни сифона за изстрелване на прочутия „гръцки огън” – секретно оръжие, което византииците пазели в дълбока тайна.
На 22 юни 813 г. императорските войски претърпели ново тежко поражение при крепостта Версиникия, което коствало и трона на Михайл Рангаве. Очаквайки скорошен удар срещу столицата, новият император Лъв V Арменец я подготвил за продължителна отбрана. Както се и очаквало, на 17 юли хан Крум стоял с войските си пред Константинопол и оглеждал могъщите му укрепления, увенчани с високи кули. Жителите на столицата се трупали на стените „да видят новия Сенахерим” и с удивление наблюдавали странните действия на българския хан. Крум пренесъл в жертва „много хора и добитък”. След това Крум влязъл в морето, измил си краката и поръсил с вода войската си, които шумно го аплодирали. Това са все тангриски обичаи. Поръсването с вода, на която се приписвала голяма очистителна сила, трябвало да премахне опсността от лоши влияния върху българския хан и неговата войска. После Крум минал през шпалира, който му направили неговите наложници, „които му се кланяли и го словославели”.
Веднага след това хан Крум се разпоредил лагерът му да се обгради с ров откъм столицата и започнали мирни преговор. Някои условия му ще са прозвучали за ромеите най-малко странно. Например Крум поискал да му се разреши да забие копието си в „Златните врати” на Константинопол – съобразно с тангриската религия на прабългарите чрез тези действия той е трябвало да установи тайнствена и невидима връзка с града, което би му позволило да го превземе.
Далеч по-сериозно погледнали ромеите на предложението на Крум за лична среща с императора, на която да бъдат договорени условията на мира. Новият византийски император Лъв I Арменец приял предложението не затова, че бил ратник на мира, а защото му се удавало случай да се разправи със страшния си противник. Скроен бил коварен план за убийството на българския владетел. На трима прочути стрелци с лък било наредено да се скрият близо до мястото на срещата и по даден знак да прострелят Крум.
Рано сутринта Крум пристигнал на уговореното място с трима сановници и още трима оръженосци. Ромеите пристигнали в лодка и преговорите започнали. Но още в началото един от ромеите подал уговорения сигнал, като свалил шапката си. Крум се досетил за засадата, скочил на крака и с помощта на своите сановници яхнал коня си. Скитите в засада стрелци излезли от укритията си, а стоящите по зъберите на стените византииски войници започнали да викат „кръстът победи”, т. е. очаквали всеки момент войниците да прострелят българския хан. Те на няколко пъти стреляли след бягащия Крум, но не успели да му нанесат смъртоносна рана и той щастливо се измъкнал от засадата.
Разярен от ромейското коварство и лъжливите клетви, хан Крум подложил на страшно опустошение околностите на Константинопол – опожарил съседните църкви и манастири, разграбил Хиподрума и посякъл всички пленници. След това се оттеглил на север, като разорил всички земи до Одрин.
Този град бил обсаден от брата на Крум още през юни. С пристигането на българския хан обсадата се затегнала и жителите на града се предали на милостта на победителя. Цялото население на Одрин заедно с епископите, жените и децата (10 000 човека) било преселено в отвъддунавска България. Докато жителите на Тракия преживявали този погром, император Лъв и не помислил да излезе от столицата – той не се побоял да престъпи клетвите си, и воинския си дълг, който го задължавал да защитава подвластния му народ.
Настъпването на зимата давало надежди, че нашествията на българите ще престанат. Времето обаче се случили хубаво и Крум побързал да изпрати в Тракия 30 000-на армия – това била по същество нова наказателна акция. Тази „облечена в желязо” войска опустошила областта около днешния Люлебургаз и се завърнала с огромна плячка и 50 000 пленници, който били преселени на север от Дунав.
Междувременно в Константинопол стигали все по-тревожни известия, че хан Крум се подготвял за решителен щурм срещу византийската столица. За тази цел той привлякъл за свои съюзници „всички Славинии”, т. е. околните славянски племена, и наел многобройна аварска войска. За атакуването на константинополските стени бил подготвил огромен обсаден парк. Той включвал големи бойни кули, „костенурки” за разбиване на стените, огнехвъргачки, с т. нар. овни, които подривали укрепленията, и много други. Обсадните машини трябвало да се придвижат до византийската столица на 5000 обковани в желязо коли (те били вече готови), а „хиляди волове били приготвени в оборите”, за да пренесат обсадните машини. В разгара на приготовленията Крум внезапно починал – точната дата на смъртта му е 13 април 814 г., четвъртък.
Обстоятелствата около смъртта на хан Крум са покрити с мистериозност, която довела до появата на най-различни хипотези. Според един анонимен византийски извор Крум „завършил живота си заклан от невидима ръка, като през устата, ноздрите и ушите му бликнали потоци кръв”. Някой тълкуват известието като доказателство, че Крум починал от разрив на сърцето, въпреки че данните нашепват и за насилствена смърт. Други известия твърдят, че „Крум зле завършил живота си”. Подробности дава славянският превод на Менологията на император Василий I, където се разказва, че след безбройните жестокости, извършени над ромеите, Крум ослепял заради греховете си, бил намразен от своите хора и удушен от тях с въжета. Някои смятат, че става дума за сакрално цареубийство извършено под влияние на внушението, че след ослепяването си Крум загубил своята оренда (т.е. божествената си сила), а с това и благоволението на боговете. Смисълът на сакралното цареубийство се търси във възможността свръхестествената сила на досегашния владетел да премине по възможност непокътната в неговия наследник. Цитираното по-горе известие може да се постави във връзка със съобщението на един арабски извор, който разказва, че сред прабългарите от древни времена съществувал обичай, според който, ако някой от съплеменниците им надвишавал останалите по качества и способности, той трябвало час по-скоро да бъде пратен на небето, за да подпомогне божиите дела. Обичаят препоръчвал такъв човек да бъде удушен с въжета, докато от устата, ноздрите и ушите му потекла кръв. Случаят с Крум изглежда приблизително съшият. Няма съмнение, че той се радвал на изключителен респект сред своя народ. Следователно може наистина да имаме работа със сакрално цареубийство.
Личността и делата на хан Крум не се измерват единствено с външнополитическите успехи и славата от победните битки. Не по-малко значителни са и заслугите му за вътрешнополитическото укрепване на българската държава - той е първият законодател в нашата история.
Законодателството на Крум е запазено в една византийска енциклопедия "Свида" - написана през Х век, който звучи като легендарно предание - тази е причината някои историци да се съмняват в достоверността на разказа. Всъщност инициативата на хан Крум е съвсем навременна и е продиктувана от духа на епохата, който налагал установяването на нови правни норми. Според първоизвора, на буквата „алфа” където се разказва за аварите, се споменава, че Крум стигнал до идеята за издаването на своите закони под влияние на разговора си с аварските първенци, които му разказали за причините, довели до пропадането на могъщото им царство. Ханът „свикал всички българи и заповядал как да се отнасят с крадците, просяците и клеветниците. Законите на хан Крум имали положително значение - те уреждали новите обществени отношения и съдействували за сливането на двата етноса в държавата - славяни и прабългари.
Големи били заслугите на Крум за реорганизирането на държавно-управленския апарат. През VII-VIII век държавата била изградена на федеративен принцип, т.е. прабългарите и славяните запазили своето самоуправление и териториалната си обособеност. Това направило държавата неустойчива политическа общност, тъй като връзката между провинциите и столицата била слаба.
Хан Крум пръв съзрял необходимостта от ликвидирането на племенното самоуправление и стигнал до идеята за централизма, което означавало на практика да се ликвидира властта на местните славянски вождове, а провинциите да се поставят под разпореждането на лица, пряко подчинени на хана.
Новата административна мярка била въведена за първи път в новозавладените земи на юг от Стара планина - между Дебелт и Сердика. Ако Крум се беше придържал към старите образци на държавен живот, тези земи трябваше да се поставят под властта на местните славянски вождове съгласно със съществуващата практика. Но владетелят ги подчинил под властта на своя брат, на кавхана и ичергубоила, а в помощ им дал по двама стратези, т. е. старият принцип бил заменен с административно-териториалния. Това бил единствено правилният път за реорганизация на държавата и се превърнал в ръководно начало за неговите приемници.
С името на хан Крум свързваме и утвърждаването на монархичното начало във владетелската идеология. В един от надписите си той говори за моя саракт (държава), което свидетелствува колко далеч е стигнала идеята за самодържавието.
Подробности за личния живот на хан Крум не са известни. Знаем само, че след опожаряването на Плиска той се погрижил за разкрасяването на столицата с една внушителна колонада. Върху колоните хан Крум заповядал да се изпишат надписи (на гръцки език), които известявали забележителни събития. Част от тях имат следното съдържание: Сражение при Версиникия, Сражение при Тича, Сражение при Сяр - това са все победни и паметни битки. Върху други колони стоят надписите: крепост Димотика, крепост Редесто, крепост Бурдизон, крепост Месемврия, крепост Созопол, крепост Виза, крепост Аркадиопол и др - това пък са имената на превзетите от Крум градове по време на победоносните кампании от 812 и 813 г. Тези колони вероятно са били сложени в централната част на Плиска и представлявали, така да се каже, алея на българската военна слава. Държавата на българите дължи на хан Крум и верния ориентир за реализирането на една голяма политическа идея - приобщаването на славяните към върховете на управлението.
На хан Крум принадлежи и заслугата за присъединяването на славянските племена към българската държава - големите му начинания имали като правило едно предварително условие: съюзът с всички Славинии. В по-различна светлина трябва да се преценява походът му към Константинопол - сто години след Тервел победоносните български войски отново се оглеждали във водите на Босфора, но щурмът към византийската столица подранил. Крум си давал сметка, че държавата му не разполага нито с материални, нито пък с морални ресурси за осъществяването на такова дръзко начинание. Но посоката била без съмнение правилна и тъкмо на прочутия Крум (признанието е на византийските историци) българската държава дължи високите цели на своята политическа и народностна доктрина.