Лекции по История

681 г. Създаване на българската държава

І. Увод – обща характеристика на „Великото преселение на народите” (ІV-VІІ в.), историография.
Създаването на българската държава на Балканския полуостров е едно от най-значимите събития не само в Европейския югоизток, но и в политическата история на цяла Европа в прехода от Античността към Средновековието. В края на VІІ в. В непосредствена близост с най-могъщата за времето си Византийска империя се ражда една нова политическа сила, която оказва значително влияние върху развитието на средновековния европейски свят.
Появата на Българското ханство на Долния Дунав е резултат от сложни исторически, демографски, икономически и културни процеси в обширните евразийски пространства през епохата на т.нар. Велико преселение на народите (VІ-VІІ в.). Началото на Великото преселение на народите е поставено през ІІ в. С раздвижването на хуните от Вътрешна Азия. То е предизвикано от безкрайните войни на хуните с Китай, които довеждат до разместване на редица други племенни групи, а те на вълни се придвижват на запад. Някои от племената, които участват в този процес, като авари и прабългари, се стремят да установят своето политическо господство, а други, като славяните, бавно и методично се настаняват в новите земи и се стремят да ги направят свое постоянно място за живеене. Етническата карта на Европейския югоизток се променя. Появяват се нови племена и народи, възникват нови временни или устойчиви политически общности, между които и Българското ханство на Долния Дунав.
Ранната история на Дунавска България е предмет на изследване от страна на български и чужди историци. Открояват се трудовете на Константин Иречек “История на българите”, Петър Мутафчиев “История на българския народ”, Васил Златарски “История на българката държава през средните векове”, Иван Дуйчев “Българското средновековие” и др. Значими са изследванията на Васил Гюзелев, Петър Петров, Димитър Ангелов, Иван Божилов и др.
Активни участници във ВПН са славяните и прабългарите, които са основни етнически групи при създаването на българската държава на Балканския полуостров, а в последствие заедно със завареното тракийско население и при формирането на българската народност.

ІІ. Славяните във „Великото преселение на народите”
1. Прародина и ранна история на славяните до края на V в.
Славяните принадлежат към индоевропейската езикова и етническа група. Тяхната прародина е Европа. Установено е, че са населявали обширна област между Карпатите, Балтийско море и реките Одер, Днестър и Днепър. Римските автори Тацид, Плиний Стари и Клавдий Птолемей ги назовават с името венеди. Към началото на І хил.пр.Хр. се оформя общ славянски език.
През ІІ-ІІІ в. в следствие на сложните демографски и социални процеси и голямото раздвижване на европейски и азиатски племена, протича процес на разпадане на славянската общност. Оформят се три големи славянски етнически групи: западна (венеди), източна (анти) и южна (славини).
До края на V в. южните славяни преминават Карпатските планини и се заселват в земите на римските провинции Панония (дн. Унгария) и Дакия (дн. Румъния) северно от р. Дунав. Сведения за живота на славяните през ІІ-VІІ в. дават византийските автори Прокопий Кесарийски, Менандър, Йоан Ефески, Псевдомаврикий, Теофилакт Симоката, цикълът “Чудесата на св. Димитър Солунски”, готският историк Йорданес и др.
Славяните водят уседнал начин на живот, който дава отражение върху техния бит, обществен живот и култура. Основният им поминък е примитивното земеделие, развито е и скотовъдството. За това свидетелстват също Псевдомаврикий и Прокопий Кесарийски. Занимават се още с лов и риболов. Намерените земеделски сечива, грънчарски изделия и оръжия свидетелстват за развитието на редица занаяти.
Обитавайки земите на север от р. Дунав те влизат в досег с римовизантийската цивилизация, която оказва значително влияние върху тяхното развитие. Славяните усвояват и усъвършенстват много занаяти – дърводелство, обработка на кожи, тъкачество, ковачество, строителство на лодки и др. Първоначално изработват керамиката на ръка, но впоследствие използват и грънчарското колело, усъвършенстват и технологията на приготвянето и изпичането на глината. Своите селища строят край реки, езера и блата, най-често в естествено защитени и труднопроходими места. Основен тип жилище при тях е землянката или полуземлянката, изградена от плет и глина, но постепенно започват да използват и каменен градеж.
Общественият строй у славяните е пряко свързан с бита и начина им на живот. Основната социална единица е патриархалната родова община, ръководена от старейшина. Членовете й са свързани с кръвно родство. Родовата община е колективен собственик на земята, пасищата и ловните територии, които са еднакво достъпни за всички. Частната собственост е непозната и няма делене на имуществото. Няколко родови общини образуват племе, което се оглавява от племенен вожд, наречен княз. Неговата власт се простира главно във военната област. Тя не му е дадена завинаги и не е наследствена. При всеки неуспех той може да бъде убит.
Колективни органи на управление в славянското общество са общото събрание на племето – т.нар. “вече” и съветът на старейшините. Вечето, в което влизат всички мъже-войни, ограничава властта на княза. В мирно време той е принуден да се съобразява и с решенията на съвета на старейшините. Поради тази причина Прокопий Кесерийски подчертава, че те “живеят в демокрация и общо разглежда полезните и трудни работи”. Славяните не изграждат централизирано управление, което е характерно за гърците и римляните, а решават въпросите си колективно чрез вечето.
Свободните селяни общинници изграждат основната маса от славянското общество, а господстващият слой в него е представен от родово-племенната аристокрация (князе и старейшини). Псевдомаврикий свидетелства, че робството у славяните има временен характер. Те вземат много военнопленници, но впоследствие освобождават значителна част от тях срещу откуп или им позволяват да останат като свободни хора. Има и случаи, когато много от пленниците са избивани.
Според историческите извори славяните са храбри войници с добро защитно и нападателно оръжие. Конницата е слабо застъпена. Към края на VІ в. усвояват византийския маниер на воюване, обсаждат и превземат крепости не само чрез изненада и щурм, но и чрез планомерна обсада с използване на много техника.
През периода ІV-VІІ в. славянската социално-политическа структура не се характеризира със специализирани военни дружини и върховна централна власт. Славянското общество е конгломерат от по-големи и по-малки племенни единици, които все още не са обединени от единна върховна власт.
Религията на славяните е политеистична. Те почитат природните сили и вярват в съществуването на свръхестествени същества (вили, самодиви, русалки), които могат да влияят върху плодородието и съдбата на хората. Техен върховен бог е Перун – творец на мълнията. Почитани са и богът на стадата и подземния свят – Волос, богът на плодородието – Дажбог, богът на огъня и занаятите – Сварог, богинята на красотата, брака и любовта – Лада и др.
Славяните изповядват религията си индивидуално. При тях няма обособено съсловие от жреци. Нямат и храмове. Своите обреди и жертвоприношения извършват на открито, край реките и езерата, върху скали или под свещени дървета. Сред славяните съществува и култът към мъртвите. Основен погребален ритуал е трупоизгарянето. Намерените в гробовете предмети и оръжия говорят, че славяните вярват в задгробния живот. Техните погребения са съпътствани обреди като угощение – страва и военно състезание – тризна.

2. Нападения срещу Византия и заселване на славяните на Балканския полуостров (VІ-средата на VІІв.)
В началото на VІ в. славяните, обитаващи земите на север от р. Дунав, започват периодични нападения срещу Византийската империя. Първоначалната им цел е ограбване богатствата на империята. Набезите са придружавани от масови разрушения и отвличане на пленници. Това заставя император Анастасий (493-518) през 512 г. да изгради внушителна стена за защита на столицата Константинопол. Стената се простира от крепостта Деркос на Черно море до Силимврия на Мраморно море. Общата й дължина достига 70 км. Тя не се оказва сериозна преграда за славяните и другите нашественици. Панонските и дакийските славяни и антите нахлуват почти ежедневно и опустошават почти целия Балкански полуостров – Мизия, Тракия, Македония, Тесалия. Стигат чак до Южна Гърция, о-в Крит, Малоазийското крайбрежие и Северен Египет. Сведения за тези набези дава Прокопий Кесарийски.
Много опустошителни стават славянските нашествия в годините на император Юстиниан І Велики (527-565). С цел да ги възпре той предприема широка строителна дейност. По течението на р. Дунав и по билото на Стара планина са построени много нови крепости, а старите са възстановени. Византийците се опитват да привлекат на военна служба и славяни, като се надяват по-успешно да се противопоставят на набезите им. Включва се и византийската дипломация, която през 540 г. успява да предизвика междуособна война между анти и славини, която дава временен отдих на империята. През 549 и 550 г. следват нови нападения. Особено голямо е това през 550 г., когато славяните, разделени на три отряда, достигат до гр. Солун, след което презимуват в земите на империята. През първата половина на VІ в. славините и антите са улеснени в своите действия и от заетостта на Византия в борби на изток и запад срещу перси, вандали, остготи и вестготи.
Славянските нашествия стихват временно стихват през периода 558-582 г., когато славини и анти защитават земите си от нападенията на аварите, които през VІ в. създават в земите на римската провинция Панония своя държава – известния Аварски хаганат. Византия насочва аварската агресивност срещу панонските и дакийските славяни, но този ход не се оказва сполучлив. Аварският хаган подчинява само славяните в Панония. Авари и славяни обединяват усилията си и техните войски нанасят нови и страшни поражения на балканските провинции на Източната Римска империя.
В края на VІ в. славяните започват трайно да усядат в земите южно от р. Дунав, за което свидетелства Йоан Ефески. През 584 г. те за първи път обсаждат Солун. Стените на града се оказват здрави и славяните се оттеглят. В следващите няколко десетилетия те предприемат още няколко обсади на града. Те са описани в сборника “Чудесата на Св. Димитър Солунски”. Вторият по големина град в империята се превръща в остров сред славянското море.
Славянската колонизация на Балканите е особено интензивна през първата четвърт на VІІ в. те се възползват от войните на Византия с Персия и не срещат почти никаква съпротива. В продължение на по-малки от един век те заемат почти целия полуостров. Една част от тях, принадлежащи към т.нар. българска група (дакийските славяни) се заселват в областите Мизия, Тракия, Македония, Родопите, Беломорието, Северна и Средна Гърция. Някои славянски племена се заселват по егейските и адриатическите острови. В северозападната част на полуострова се установява сърбохърватската племенна група.
В земите северно от Хемус живеят т.нар. “седем славянски племена”, а източно от тях – племето севери. В Северна и Южна Македония обитават племената берзити, сагудати, драгувити и др. В Западните Родопи живеят смоляните, около р. Струма – стримоните, в Пелопонес – езерците и милингите. По долините на р. Морава и р. Тимок се установяват моравяни и тимочани.
Сериозен опит за съпротива срещу славяните е направен от император Констанс ІІ, който през 658 г. подчинява славянските племена по Беломорието. Независимо от това става ясно, че славяните не могат да бъдат изтласкани от новите си поселения. Част от тях попадат под политическата власт на Византия, а други, главно северно от Хемус (Стара планина), запазват своята независимост.
Заселването на славяните на Балканския полуостров води до съществени демографски и етнически промени. Завареното местно население значително намалява и започва да се претопява сред новите заселници. За последно траките са споменати от византийският хронист Теофан от 710 г. само една малка част от завареното балканско население успява да запази своята самобитност, като се концентрира в някои по-трудно достъпни планински райони.
В хода на славянските нашествия са разрушени значителна част от съществуващите крепости и градове, нарушават се търговските връзки. Все пак новите заселници намират начин за съвместен живот с оцелялото местно население. Благодарение на контактите с него усъвършенстват занаятите си, нарастват бойните им умения, развива се и селското им стопанство.
Заселването на славяните на Балканите води до дълбоки преобразувания в техния социално-икономически и политически живот. Важна последица е появата и утвърждаването на частна собственост. Родовата община постепенно е заменена от т.нар. съседско-териториална, в която членовете са свързани чрез общите граници на поземлените си владения. Издига се ролята на племенните вождове и старейшините в управлението на племето. В техни ръце се съсредоточава значителна част от придобитите по време на военните походи богатства. За тези процеси свидетелства Йоан Ефески.
Възниква нужда от нова форма на политическа организация, която да гарантира спокойното им съществуване върху бившите земи на Византийската империя. Славяните започват да се обединяват във военно-племенни съюзи, чиято основна цел е запазване и разширяване на завоюваните територии. Славяните на север от р. Дунав създават такъв съюз начело с княз Добрита. Теофан Изповедник и Никифор свидетелстват за военно-племенен съюз на славяните в Македония през първата половина на VІІ в., който става инициатор за нападенията срещу Солун. За да отстояват своята независимост племената северно от Хемус създават през втората половина на VІІ в. съюз, известен като Съюза на седемте славянски племена и племето севери. Тези съюзи имат временен характер. Това се дължи не само на противоречията между отделните племена и липсата на елементи на организация, но и на силния натиск от страна на Византия и Аварския хаганат.
В резултат на военната експанзия на славяните през VІ-VІІ в. етническият облик на балканските земи се променя. Балканите се славянизират. Славяните се превръщат в етнически и политически фактор, с който са принудени да се съобразяват и византийските императори, и аварските хагани. Усвоявайки запустелите византийски земи и разработвайки нови, славяните постепенно съживяват замрелия от години стопански живот. От нашественици и грабители те се превръщат в уседнало население, което започва мирен и съзидателен живот. Славяните допринасят за окончателното разлагане на робовладелските отношения в балканските провинции на Византия. Като основна обществено-икономическа единица се налага свободната селска община, която ускорява прехода от Античността към Средновековието.
Византия се надява чрез своя хилядолетен военен и дипломатически опит, чрез своята култура и религия да превърне славяните в свои поданици. Точно когато византийският натиск става осезаем, на Балканите се появяват българите-уногондури, водени от хан Аспарух.

ІIІ. Прабългарите във „Великото преселение на народите” (ІV-VІІ в.)
1. Прародина и ранна история на прабългарите до края на VІ в.
Произходът на прабългарите е обект на продължителни дискусии в науката. Изказани са хипотези, че те са от угро-фински, хунски или татарски произход. Учени от ХІХ в. настояват, че техният произход е славянски. Днес повечето изследователи се обединяват около становището, че прабългарите принадлежат към тюркско-алтайската езикова и етническа общност. Според тях прародината им се намира в Централна Азия и по-точно в земите на Западен Сибир, по долината на р. Иртиш.
Други изследователи поддържат тезата за памиро-фергански произход на прабългарите. Според тях прародината на древните българи е районът на реките Аму Даря и Сър Даря, Памир и Бактрия, известна още и като Балхара.
В науката етнонимът “българи” получава различни тълкувания: “смесен народ”, ”размирен, бунтовен народ”, “народ от покрайнината” и др. Според друго становище “българин” има тотемен произход и произлиза от думата “булгар”, с която се означава животно от рода на белките, отглеждано заради ценната му кожа.
Названието “прабългари” има чисто научен характер. То се въвежда от специалистите с цел да се обозначи историята и културата на българите от периода преди тяхното етно-културно сливане със славяните през ІХ-Х в., когато се формира единна българска народност.
Първото писмено известие, в което се среща името “българи”, се съдържа в Анонимен римски хронограф от 354 г. Те са посочени като племе, което произхожда от един от потомците на Ной и населява земите северно от Кавказ. Заселването на прабългарите в тази област е резултат от започналото Велико преселение на народите. В периода ІІ-ІV в., увлечени от движението на хуните, прабългарските племена се придвижват от Вътрешна Азия към Европа, като по-голямата част от тях се установяват в земите между Каспийско, Азовско и Черно море, северно от Кавказ. По тези места прабългарите влизат в контакт със сармато-аланските племена и възприемат значително по-високата им култура и военно-племенна организация. В Приазовието и Прикаспието осъществяват досег и с хуни, хазари и авари.
Със заселването на прабългарите северно от Кавказ започва и процесът на тяхното първоначално обособяване и оформяне като самостоятелен етнос. Протичането на този процес във времето от средата на ІІ-ІV в. отбелязва и началния етап от образуването на държавата им.
Прабългарите са номадски народ. Основен техен поминък е скотовъдството. Отглеждат различни домашни животни, най-вече коне. Нуждата да се търси храна за многобройните стада обуславя и непрекъснатото движение, в което се намират прабългарите, докато живеят в степите на Централна Азия. Занимават се още с лов и риболов, а в хода на тяхното усядане и земеделието става част от стопанския им живот. Занимават се със занаяти, свързани със строителството, изработват оръжие и предмети за бита. Обработват добре кожите, металите и са изкусни грънчари.
След трайното установяване на прабългарите на север от Кавказ те постепенно преминават към полуномадски начин на живот. Само в определени сезони в годината чергаруват, след което отново се завръщат в своите постоянни селища. Изграждат селищата си край реки. Най-често срещаното жилище е кожената юрта. С преминаването към уседнал начин на живот прабългарите започват да строят и полуюрти, вкопани в земята. Те се групират обикновено по 20-30 на едно място и образуват т. нар. аули.
Основна единица в прабългарското общество е номадската община, чиито членове са свързани с кръвно родство. Тя притежава общи пасища, номадски станове (летовища и зимовища) и обща собственост върху ставата. Важна роля при непрекъснатото движение, търсенето на нови пасища и нескончаемите войни играе родът. Властта на родовия старейшина е огромна. Тя се опира на личните му качества и на родовите традиции. Родовете се обединяват в племе, начело на което стои хан. За племенната раздробеност свидетелстват и многобройните племенни названия, като уногондури, котраги, утигури, кутригури .
Вследствие на войните, плячката, активния досег с Византия и засилената диференциация в родово-племенното общество, към VІ-VІІ в. у прабългарите настъпва социално разслоение. Оформят се две социални групи – военно-племенната аристокрация и войните скотовъдци. Ханът и племенната аристокрация притежават значителни богатства и заемат господстващо положение в племето. Отделни знатни родове съсредоточават в свои ръце властта на прабългарските племена. Такива са родовете Дуло, Угаин, Кубиар, Ерми и др., споменати в “Именника на българските ханове”. Ханската власт постепенно се превръща в наследствена, утвърждава се ролята и мястото на ханската династия.
Характерна за прабългарското общество е строгата централизация, основана на стегната военна организация. Византийските автори отбелязват, че прабългарите са управлявани “не с любов, а със страх”. Това единоначалие е характерно и за другите тюркски народи.
Важна роля в живота на племето играе жреческо-шаманското съсловие. То упражнява религиозн8ната власт в обществото. Религията на прабългарите е синкретична. В нея се съчетават множество вярвания и култове, заимствани от различни народи и страни. Те вярват в наличието на една необикновена свръхестествена сила. Тя има свойството да обитава всички осезаеми предмети и да преминава от един човек в друг или от предмет в човек и обратно. От най-голяма такава сила са обладани кръвта, човешката глава, мечът, конската опашка.
Прабългарите почитат едно върховно божество – Тангра (на тюркски “небе”), създател на земята и небето. За да го умилостивят и получат подкрепата му, принасят жертви – най-често различни домашни животни, но в изключителни случаи извършват и човешки жертвоприношения. Смята се, че божията сила (оренда) се проявява най-силно у хана, но тя не е вечна. Ако ханът вече не разполага с предишната сила, той бива убит – удушаван с върже. Това е т.нар. сакрално цареубийство, което става след неуспехи на бойното поле или при някакъв недъг, раняване, ослепяване и пр.
Тотемизмът също е силно развит у прабългарите. Те вярват, че отделни родове в номадското племе и някои животински видове са произлезли от общ прародител. Затова почитат като свещени животни кучето, вълка, заека и др., които считат за тотеми на рода. В тясна връзка с тотемизма е и прабългарския календар. В основата му стои 12-годишния лунен цикъл, всяка година от който носи названието на почитано животно – мишка, вол, вълк и др.
В периода от края на ІV в. до средата на VІ в. продължава разселването на прабългарите в Европа. Около 377 г. те се разделят на три групи. Част от тях под предводителството на Вунд преминават Кавказките планини и се заселват в земите на днешна Армения, където по-късно се претопяват сред местните жители. Друга част от прабългарите е увлечена от хуните към Централна Европа и се заселва в Панония. Те стават част от големия хунски военно-племенен съюз, начело с Атила. Това са панонските българи, които играят важна роля в хунския хаганат. В “Именника на българските ханове” имената на хунските владетели Атила и Ернах, споменати като Авитохол и Ирник, са посочени като родоначалници на българската ханска династия Дуло.
След смъртта на Атила през 453 г. и разпадането на Хунската империя панонските българи получават възможност за политическа самостоятелност. В последните десетилетия на V в. те са съюзници на Византия войните срещу остготите. В началото на VІ в. започват системни нападения във византийските балкански владения. Някои от тях се извършват съвместно със славяните. Прокопий Кесарийски описва голямо българско нашествие праз 540 г. в земите между Адриатическо море и Константинопол.
Прабългарските племена, обитаващи земите северно от Кавказ, постепенно се разширяват и заемат обширни райони в Приазовието и Прикаспието. В този район от края на ІV до средата на VІ в. се оформят прабългарската племенна общност. Особена известност придобиват две племенни групи – кутригури и утигури, които започват междуособна война, подклаждана от Византия. Заети в борби по между си, в средата на VІ в. те са принудени да преустановят временно нападенията си във византийските територии.
През втория период от развитието на прабългарската общност, от V до средата на VІ в., настъпват важни промени в социално-политическо отношение. Стопанството на прабългарите става полуномадско, зараждат се тенденции към уседналост. Издига се и се утвърждава ролята и мястото на ханската династия и на ханската власт, която се превръща в наследствена. Окончателно се образуват специализирани военни дружини, което свидетелства за засилено социално разслоение. Войната става основно средство за натрупване на богатства, нараства военната и политическа роля на аристокрацията. Очертава се военният характер на социално-политическата организация на обществото.
През времето от средата на VІ до VІІ в. протича третият и най-важен период от развитието на прабългарската общност. През 60-те години на VІ в. голяма част от кутригурите са увлечени от движението на аварите на Запад и заедно с тях се установяват в Панония. Това е втората българска преселническа вълна в тази област. Като поданици на Аварския хаганат прабългарите активно участват в нападенията над балканските провинции на Византия.

2. Създаване на „Старата Велика България”
В края на 60-те години на VІ в. прабългарските племена, които продължават да обитават земите северно от Кавказ, попадат под властта на Западно-тюркския хаганат. Така началото на VІІ в. заварва прабългарите значително разпокъсани в политическо отношение.
През 631 г. в Аварския хаганат избухва разпра между един аварски и един прабългарски претендент за престола. Борбата завършва с поражение на прабългарите. Част от тях напускат Панония и предвождани от Алцек се отправят към земите на франкския крал Дагоберт. Франките им предоставят убежище в земите си. Една нощ, обаче кралят заповядва на подчинените си да избият новите заселници. В настъпилия погром от 9000 прабългари само 700 души успяват да се спасят. По-късно с разрешението на лангобардския крал Гримуалд те се заселват в Южна Италия.
В началото на 30-те год. на VІІ в. кавказките прабългари отхвърлят властта на тюрките. Те се обединяват около вожда на племето уногондури – Кубрат и през 632 г. създават мощен военно-политически съюз от държавен тип, който византийските хронисти Теофан и патриарх Никифор наричат “Старата Велика България”. С това име византийските автори разграничават Българското ханство в Приазовието от създаденото по-късно на Долния Дунав.
Вероятно в периода 632-635 г. в резултат на успешните действия на хан Кубрат окончателно се оформя територията на Старата Велика България. Приблизителните й граници са: на изток – р. Кубан, на запад – р. Днепър, на север – р. Донецк, на юг – Азовско и Черно море. Нейна столица е град Фанагория на Таманския полуостров. За кратко време тя укрепва и спечелва уважението на своите съседи. През 635 г. хан Кубрат и византийския император Ираклий е сключен съюзен договор. Императорът дарява богато хан Кубрат и го удостоява с почетната титла “патриций”. Според някои автори, на които се опира Патриарх Никифор, при посещението си в Константинопол ханът получава и “божествено кръщение”, т.е. приема християнството, което е част от церемониала при сключването на договори с езически владетели.
Византия се нуждае от съюзник, който да отблъсква напиращите от изток нови номадски племена. Приятелството с Византия е важно и за хан Кубрат, застрашен от идващите от Изток хазари. Според византийския хронист Теофан, хан Кубрат завещава на синовете си да пазят държавното единство и да не се разделят. Този завет трудно може да се отстоява в напрегнатата политическа обстановка. Веднага след смъртта на хан Кубрат (около 665 г.) Велика България се разпада под ударите на хазарите. Синовете му, с изключение на най-големия, за да съхранят българската държавност, избират съдбата на преселници. Така през втората половина на VІІ в. започва последното политическо разпокъсване на прабългарския етнос.
Най-големият син на хан Кубрат – Баян, остава в бащините си земи и се принуждава да се подчини на хазарите. По-малкият брат Котраг с племето котраги се установява по средното течение на р. Волга и нейния приток р. Кама. В тези земи през Х в. възниква Волжко-Камска България. Тя приема исляма и просъществува до средата на ХІІІ в., когато е унищожена от татаро-монголите на Чингиз хан. Нейна столица е град Болгар.
Третият син, Аспарух, повежда племето уногондури на запад, преминава реките Днепър и Днестър и се заселва в областта Онгъл (Онглос), намираща се между реките Дунав, Прут и Днестър (дн. Южна Бесарабия). В следващите десетилетия от тази област започва изграждането на българска държава на Балканския полуостров, продължение на Старата Велика България.
Нейната поява е отразена главно в хрониките на византийските писатели от ІХ в. Теофан Изповедник и патриарх Никифор. Отделни кратки сведения се съдържат и в документите на Шестия вселенски събор (681 г.), в “Именника на българските ханове” и в редица каменни надписи. Археологическите разкопки в днешната Североизточна България дават допълнителна информация за ранните години на българската държава на Балканите.

ІV. Създаване на българската държава от хан Аспарух
1. Европейският югоизток през втората половина на VІІ в.
Към края на VІІ в. политическата обстановка на Балканския полуостров е сложна. Славяните, които завладяват Мизия, Тракия и Македония, са принудени със силата на оръжието да защитава независимостта си от Византия. Дакийските славяни трябва да се справят с набезите на Аварския хаганат и с настъплението на уногондурите на Аспарух, които от своя страна воюват с хазарите, аварите и Византия.
Самата Византия пък се опитва да отблъсне нападенията на авари и българи и да брани земите си в Мала Азия от арабите. Дълго време император Константин ІV Погонат (668-685) не предприема никакви действия срещу Аспарух, защото е зает в тежка война с арабите, които в продължение на четири години обсаждат Константинопол. През 678 г. ромеите унищожават арабската флота. Веднага след тази война византийците тръгват срещу българите в Онгъла.

2. Създаване на българската държава
Заселването на прабългарите в Онгъла се посреща враждебно от Византия. Те често нападат византийските провинции на юг от р. Дунав. Нерядко нашествията им се осъществяват съвместно със славяните. Походът се осъществява през 680 г. “по суша и по море”, като василевсът лично застава начело на своята армия.
Внушителната численост на ромейската войска предопределя тактиката на хан Аспарух. Той се затваря с войските си в укрепленията на Онгъла и изчаква действията на противника. Император Константин ІV не се решава да щурмува и пристъпва към обсада. Неочаквано василевсът заминава за Месемврия да се лекува. На заместниците си нарежда да примамят с лъжливи нападения българите извън укреплението. Неговото отстъпление е схванато от войските му като бягство и в ромейския лагер настъпва паника. Конницата на Аспарух напуска укреплението и връхлита върху отстъпващите ромеи.малцина от тях успяват да се доберат до корабите и да избегнат смъртта. Летописците Теофан и Никифор свидетелстват, че след победата си прабългарите, водени от Аспарух, преминават р. Дунав и нахлуват в земите на днешната Североизточна България. Преследването на ромеите продължава по цяла Долна Мизия чак до околностите на Одесос (дн.Варна). В последвалите сражения българите овладяват територията между Дунавската делта, Черно море и Стара планина, завземайки стратегическо важното Шуменско плато.
След победата хан Аспарух влиза в преговори с местната славянска аристокрация и сключва договор с нея. Неговата главна цел е отбрана на общата територия. Така през есента на 680 г. Аспарух успява да изгради един военно-политически съюз с част от мизийските славяни, насочен срещу Византия, авари и хазари. С този акт фактически се поставят основите на българската държава на Балканския полуостров.
По силата на сключения договор северите се задължават да пазят източните проходи на Стара планина, а седемте славянски племена поемат отбраната на останалата част от границата с Византия на юг и с Аварския хаганат на северозапад. Прабългарите се ангажират с отбраната срещу напиращите от североизток хазари.
След като се установяват южно от р. Дунав, прабългарите подновяват военните действия срещу Византия и пренасят войната в Тракия. Тези нападения се осъществяват най-вероятно през пролетта и лятото на 681 г. император Константин ІV не е в състояние да се справи със съюзените прабългари и славяни и предлага подписване на мирен договор “за срам на ромеите”, както пише Теофан. Договорът между хан Аспарух и Византия е подписан през лятото на 681 г. Съгласно клаузите му Византия признава на прабългарите правото върху завоюваните от тях земи и се задължава да изплаща ежегоден данък на хан Аспарух. С този договор Византия юридически признава съществуването на новата държава на Балканите. Именно чрез него България получава своята легитимация пред външно-политическия свят. С това име основаната от хан Аспарух държава е спомената за пръв път на заседанието на Шестия вселенски събор в Константинопол от 9 август 681 г.
В науката не съществува единство по въпроса за рождената дата на българската държава на Балканския полуостров. Според едно становище основите на държавата са поставени през 680 г., когато е осъществен съюзът между прабългари и славяни. По-разпространено е мнението, че Дунавска България започва своето съществуване през 681 г., в резултат на сключения с Византия договор, чрез който тя получава юридическо признание. Според други автори българската държава възниква в Приазовието, когато прабългарите, водени от хан Кубрат, отхвърлят властта на западните тюрки. Появата на българското ханство на Долния Дунав е естествено продължение на Старата Велика България.
Спори се също дали прабългарите подчиняват славяните и им налагат данък или сключват съюз с тях. Различните мнения идват от противоречивите тълкувания на хрониста Теофан, основен извор за събитията. Според авторите, които се придържат към тезата за съюзния характер на новообразуваната държава, е трудно да се приеме, че при едни неравнопоставени отношения е възможно да се поверят на славяните толкова важни функции като опазването на границите. В също време съюзът не отменя задължението на славяните да плащат данък като поданици на държавата. Това е едно от главните условия за функциониране на всеки държавен организъм. Според други автори изворите са категорични – прабългарите покоряват местните славяни, принуждават ги да плащат данък и ги задължават да бранят границите на България с Византия и Авария.
Българската държава на Балканския полуостров възниква като естествен резултат от обществено-икономическото и политическото развитие на славяните и прабългарите. Създават се Старата Велика България и на славянските военно-племенни съюзи, засилва се имуществената диференциация и властта както на хана, така и на княза. Важен фактор, който съдейства за обединяването на славяни и прабългари, е заплахата от чужди сили. На първо място това е Византия, която се стреми да подчини новите заселници. Аварите и хазарите също са заплаха за тяхната независимост.
Друг фактор, който улеснява съюза на славяни и прабългари, е липсата на съществена разлика в степента на тяхното обществено-икономическо развитие. Двата етноса се познава далеч преди да заживеят съвместно на Балканския полуостров. Още през VІ в. те извършват съвместни нападения върху територията на Византия, а по-късно подържат тесни икономически връзки с източнославянските племена. За създаването и консолидацията на новата българска държава съществен е и значителния управленчески опит на прабългарите. Традициите на Велика България намират благодатна почва за по-нататъшно развитие в Дунавска България.
Създаването на държавното обединение е отразено преди всичко от византийските хронисти, тъй като в непосредствена близост до Византия възниква една нова сила, с която занапред трябва да се съобразяват. Създаването на българската държава на Балканския полуостров е отразено и от западния летописец Зигеберт.
Възникването на българската държава на Балканите съдейства за политическото и етническото спояване на прабългарите и славяните. Съществуването на държавата създава условия за формирането на нова европейска народност – българската и за изграждането на една нова култура – старобългарската.

3. Заселване на Куберовите българи в Македония
Почти едновременно с Аспаруховите българи, в балканските владения на Византия нахлува още една българска група, начело с Кубер, която идва от Панония. Според “Чудесата са св. Димитър Солунски” те въстават срещу аварския хаганат и се отправят към територията на Византийската империя. В началото на 80-те години на VІІ в. предвожданите от Кубер се настаняват в земите на днешна Македония, около Битоля и Прилеп. Предводителят на прабългарите създава военно-политически съюз със славянските племена. Целта е превземането на Солун, но планът не се осъществява. Така и в Македония прабългарите изиграват важна роля за сплотяване и организиране на славяните в борбата им срещу империята
Почти едновременната поява на Аспаруховите и Куберовите българи на Балканите предполага координираност в техните действия. Един от надписите край Мадарския конник говори за роднинска връзка между управляващия род Дуло в Плиска и Кубер. Според някои специалисти Кубер е четвъртия син на хан Кубрат.

4. Държавна дейност на хан Аспарух след 681 г.
В най-ранния период от развитието си (края на VІІ-VІІІ в.) Дунавска България представлява военно-политическо обединение, в което славяните и прабългарите запазват своята племенна и териториална обособеност и уредба. Според изворите прабългарите обитават основно причерноморската област, простираща се на североизток от устието на р. Днестър, Добруджа и дн. Североизточна България. В тези земи на ханството те налагат своя начин на живот и управление. Територията, която заемат, е разделена на три части – център, ляво и дясно крило. Центърът се управлява от хана, а другите две части – от неговите най-близки помощници – кавхана и ичиргубоила.
Приблизителните граници на Дунавска България са: на юг – билото на Стара планина; на изток – Черно море, като първоначално градовете Томи, Констанция и Одесос остават византийски; на североизток – р. Днестър; на север – южните склонове на Карпатите, на запад – областта между реките Искър и Тимок; на северозапад – източните разклонения на Карпатите.
Начело на държавата стои българският хан Аспарух, който е признат за върховен владетел. Избира се от господстващата прабългарска върхушка и има широки правомощия. Той е върховен главнокомандващ, законодател и ръководител на дипломацията. Подчинявайки се на върховната, предимно военна власт на българския владетел, славянските племена запазват своята относителна самостоятелност. Князете съхраняват властта над своите племена. Владетелският съвет и свикваните народни събори са важни органи на управление в ханството. За център на държавата е избрано Шуменското плато, столица става селището Плиска.
Различна е ролята на отделните етноси при създаването на българската държава. Като организирана военна сила прабългарите поемат главната тежест във войната срещу Византия и естествено заемат господстващо положение в новата държава. Всички владетели от възникването й до цар Симеон (893-927) произхождат от прабългарски родове, а цялата административна и военна терминология е прабългарска. Ролята на славяните в управлението е незначителна. С течение на годините те асимилират прабългарите и дават на народността своя език, бит и култура, а българите оставят само името си и слаби следи в езика.
Дълго време в науката се смята, че броят на прабългарите не надвишава 25-30 хил. души. Извършените проучвания показват обаче, че броят им достига вероятно 300 хиляди. Вероятно това е станало чрез няколко миграционни вълни към Балканите.
Основните цели и задачи на държавната политика на Българското ханство са свързани с осигуряване защитата на държавната територия, постигане на вътрешно-държавен стабилитет и закрепване на държавата върху териториите, където тя се създава. Според сведенията от “Арменска география”, в периода 680-685 г. хан Аспарух воюва с аварите и успява да присъедини към държавата си славянското племе тимочани, обитаващо долината на р. Тимок. Границата на българската държава на запад достига до Железни врата на р. Дунав. В българската външна политика се очертава тенденция към териториално разшире-ние по посока на земи, населени със славяни. През 688 г. император Юстиниан ІІ (685-695;705-711) нарушава мирния договор от 681 г., като напада България и земите на славянските племена в Македония. Разгромът на византийците разширява политическото влияние на българското ханство сред македонските славяни.