Лекции по История

1885 г. Съединението на Княжество България и Източна Румелия

Увод

Между решенията, взети в Берлин през лятото на 1878 г., и възрожденските национални идеали на българите съществува огромно несъответствие. Още Паисиевата история демонстрира, че българската представа за политическа свобода и край на чуждото владичество се олицетворява от самостоятелна държава, обхващаща Мизия, Тракия и Македония. Други нейни важни изражения стават диоцезът на Българската екзархия (1870), проектът за южнославянска федерация, изработен от Добродетелната дружина (1867) и географската физиономия на Санстефанска България (1878). Великите сили обаче налагат политическото разделяне на българския народ. За трите исторически и етнически български области е предвиден различен държавен статут. В Мизия и Софийската област е изградено Княжество България, в Тракия — административно-автономна област Източна Румелия, докато Македония остава под пряката власт на султана. Освен това Сърбия получава Пирот и Враня заедно с десетките български села около тях, а Румъния се разширява в Добруджа. Непълното осъществяване на възрожденските идеали, т. е. нерешеният български национален въпрос предопределя основната цел на българското общество — отхвърлянето на Берлинския диктат и обединението на всички българи в единна държава.
Историческата достоверност на тази цел се потвърждава от опитите за премахване на берлинското статукво, последвали веднага след неговото налагане. Те имат спонтанен характер и носят белега на повишената обществена емоционалност — естествен резултат от болезненото разочарование. Оттук идват тяхната героическа романтичност и политическа наивност. Първоначално действията на българите за противопоставяне на Берлинския договор са насочени към освобождението на българите в Македония, за които великите сили отреждат най-тежката участ — дори да не вкусят свободата. Те започват с многобройните манифести и прошения, залели дипломатическите централи на големите европейски държави. Преминават през създаването на комитетите „Единство", които продължавайки революционната възрожденска традиция, са ярко доказателство за неудовлетворения идеал и достигат първата си революционна кулминация в Кресненско Разложкото въстание от есента на 1878 и пролетта на 1879 г. С течение на времето и под действието на разнообразни фактори усилията се пренасочват към обединението на Източна Румелия и Княжество България.
С рядко срещана в историята, но възхитителна единност, сплотеност и патриотизъм българското общество доказва своята политическа зрялост и воля за свободно развитие. Всичко това обяснява големия научен интерес към делото на българския народ от 6 септември 1885 г. Публикувани са биографии на дейци от Съединението, техни спомени, както и огромно количество документални свидетелства от наши и чужди архиви. Резултатите от всички тези изследвания са обобщени в монографиите на Елена Стателова, Андрей Пантев, Йоно Митев, Илчо Димитров, Дойно Дойнов и др.

1. Берлинският договор и Източна Румелия.

Откъсването на Южна България и обособяването й в отделна административна област е гаранция срещу опасенията на Англия и Австро-Унгария, че България ще добие излаз на Егейско море, което логично означава доближаването на Русия до Средиземноморското крайбрежие. Поставено под силен дипломатически натиск, правителството в Петербург е принудено да отстъпи. Така на масата на преговорите в Берлин според чл.13 от договора е създадена Източна Румелия — изкуствено териториално образувание под пряката политическа и военна власт на султана, но с административна автономия.Тя обхваща територията между Стара планина на север и Родопите на юг,между Ихтиманска Средна гора на запад и Черно море на изток.
Територията на областта е приблизително 35 901 кв.км. с население около 815 946 души, от които 573 560 българи. Турция има право да строи крепости по границите, да държи в тях гарнизони и да защитава областта. В изпълнение на Берлинския договор на една комисия, съставена от представители на силите, участвали в Конгреса, се възлага в срок от три месеца да изработи Органически устав на Източна Румелия. Уставът трябва да определи правомощията на генерал-губернатора и администрацията, финансовата и съдебната уредба на областта, както и устройството на местната милиция и жандармерия.

2. ВРУ и Източна Румелия.

Веднага след подписването на Берлинския договор Временното руско управление взима мерки за изграждането на автономна област. Руските власти имали за цел поне отчасти да неутрализират неблагоприятните за българите последици от Берлинския договор. Правителството на Русия дава ясни указания на своя генерален консул в Пловдив Алексей Николаевич Церетелев „да положи големи старания", за да не бъдат прекъснати връзките между двете части на България. Начело на администрацията в Южна България е поставен генерал-лейтенант Аркадий Столипин. Държавните институции в Източна Румелия бързо придобиват български облик. В администрацията и милицията повечето от руските представители са заменени с местни жители.
Решаващ фактор за укрепването на българското влияние в областта са нейните въоръжени сили. Още през пролетта на 1878 г. руският императорски комисар наредил да бъде въведена обща военна повинност. Първият набор дава около 9000 войници. Подготвени и обучени от руски офицери, те са включени в Източнорумелийската милиция. Вторият набор, събран веднага след Берлинските решения, дава възможност още няколко хиляди души да придобият военни умения и навици. Измежду формираните от руските офицери части и подразделения за Източна Румелия са определени девет пеши дружини и две конни сотни. Почти целият им редови състав е от български младежи.
В граничните райони на Турция с Източна Румелия са съсредоточени хиляди въоръжени башибозуци и мухаджири (бежанци). Те изчаквали изтеглянето на руските войски, за да нахлуят в областта. Формираната местна милиция е твърде малобройна, за да се справи с тях. По тези причини, а и с цел да охлади желанието на Високата порта да изпрати войски в Източна Румелия, генерал Тотлебен - командващ руските войски на Балканите - предлага на император Александър II ефикасен план. Оръжието, освободено от превъоръжаването на руските части, да се предостави на българите от Южна България. За кратко време са раздадени над 80 000 пушки. На много места се създават складове с оръжие и боеприпаси. Всички мъже, годни за военна служба, преминават през т. нар. „гимнастически дружества". Под ръководството на руски офицери „гимнастиците" се упражняват да боравят с оръжие. Общото ръководство на цялата кампания се осъществява от ген. Скобелев.
През януари-юли 1878 г. рязко се засилват вълненията на все още неуспелите да избягат от Южна България турци. В района на Родопите от разбитата турска армия се организират метежни банди, които започват да нападат българските села. Част от западния печат представил тези действия като въстание. Начело на мюсюлманския бунт в Родопите застава бившият английски офицер и консул във Варна и Бургас Сенклер. Целта на бунта е да се дискредитира Временното руско управление и евентуално да се откъсне Родопската област от Източна Румелия. Бунтът е потушен от руските войски с помощта на българското население. Важна роля в потушаването на бунта изиграва и прочутият Петко войвода. След като стават известни решенията на Берлинския конгрес, националноосвободителната борба придобива широки размери и обхваща всички райони на България. Важна роля за нейното организиране изиграват комитетите „Единство". Постепенно мрежа от такива комитети се създава и в Южна България, където за централен комитет се обявява Пловдивският, създаден през 1878 г.
С помощта на Временното руско управление е укрепено българското национално единство в Източна Румелия и са засилени естествените връзки с княжеството, за да се ускори сливането на двата български дяла. Уредбата на институциите на българското население и укрепването на българския характер на областта е от съществено значение, като се има предвид фактът, че тази област била със спорен статут (правата на султана да вкарва войски в нея) и с неясно политическо бъдеще. От голямо значение е и ролята на Русия при създаването на гимнастическите дружества, въоръжени от нея, при изграждането на милицията, чийто български характер ще направи възможно и лесно Съединението.

3. Дейността на Европейската комисия по изработването на Органическия устав от октомври 1878 - април 1879 г.

При изработването на Органическия устав на Източна Румелия се разгаря напрегната борба между представителите на Русия - полк. Ал. Шепелев и княз Ал. Н. Церетелев, които решително защитават интересите на българското население, от една страна, и емисарите на Турция, Англия и Австро-Унгария, от друга страна, които се стремят да ограничат колкото може повече неговите права. Благодарение на Русия много от разпоредбите на първоначално изработения проект получават по-изгодни за българския народ формулировки. Руските представители в комисията са подкрепени от множество протести на българите, изпратени в хода на нейните заседания. През есента на 1878 г. са изпратени и множество мемоари, протести срещу директора на финансите Шмит и др. Всичко това улеснява стремежа на руските дипломати да организират областта по подобие на княжеството с оглед запазване на националното единство.
Европейската комисия, натоварена с уредбата на автономната област, започва своята работа на 18 септември 1878 г. в Цариград. На 21 октомври тя се установява в гр. Пловдив, избран за столица на Източна Румелия, където продължава своите заседания. На 14 април 1879 г. след продължителни дискусии Органическият устав на Източна Румелия е приет. Неговите принципни положения повтарят в общи линии решенията на Берлинския конгрес за Южна България. Според устава областта ще се управлява от генерал-губернатор (главен управител), християнин, назначаван от султана със съгласието на Великите сили за срок от 5 години. В Органическия устав се отрежда важно място на Областното събрание -законодателен орган, който обсъжда и приема законите. Неговият състав се определя на 56 души: 10 се посочват от главния управител, 10 влизат в него “по право” и 36 се избират пряко от жителите на областта. Между сесиите на Областното събрание неговите функции се поемат от Постоянен комитет от 10 души, излъчван от Областното събрание и изпълнява ролята на Сенат (Горна камара). Начинът на формиране на Областното събрание е значително по-консервативен от Народното събрание в Княжество България, където всички депутати се избират с преки избори. Функциите на Министерски съвет в Източна Румелия се изпълняват от Частен съвет (Директорат) при Главния управител в състав от 6 министри (директори). В административно отношение Източна Румелия е разделена на 6 префектури (окръга) - Пловдивска, Пазарджишка, Старозагорска, Сливенска, Хасковска, Бургаска и 28 кантона (околии).
В областта Европейската комисия налага чрез Органическия устав три официални езика - български, гръцки и турски (официалният език по места е на преобладаващото население). На практика се налага българският език. Органическият устав дава гаранции за основните права и свободи (свобода на словото, печата, събранията, равенство пред законите, защита на частната собственост).
Автономната област получава правото на свои собствени въоръжени сили – милиция (войска) и жандармерия (полиция). В Главния щаб на въоръжените сили се назначават предимно чужденци. Едва през 1883 г. тук е изпратен първият българин – майор Сава Муткуров. Докато щабът се ръководи предимно от западни военни специалисти, то ротите и дружините са командвани от руски и български офицери. Редовият състав е формиран предимно от български младежи. Това обяснява високият патриотичен дух на въоръжените сили на Източна Румелия и решаващата им роля при извършването на Съединението. Турция може да строи крепости и да държи редовни войски в областта, но на практика се отказва от това право, поради натиск на Русия и Англия.
В областта са запазени всички права и привилегии на, които западните велики сили са извоювали в миналото от Високата порта за себе си. Източна Румелия изплаща на Турция годишен данък в размер на 240 000 турски лири. Султанът одобрява законите, гласувани от Областното събрание, назначава и повишава старшите офицери от милицията и жандармерията. Областта няма право на самостоятелна външна политика.
Органическият устав на Източна Румелия създава по-сложна, по-консервативна система на управление, но въпреки това има демократичен характер и оформя дееспособни и ефективни органи на управление. Въпреки формалната зависимост от султана на практика Източна Румелия се оформя като самостоятелна област с модерно управление.
Десет дена след приемането на Органическия устав - на 24 април 1879 г., руският император Александър II отправя обръщение към населението на Източна Румелия. Няколко седмици по-късно на 6 май 1879 г. чрез султанско ираде се обявява назначаването на Александър Богориди (Алеко паша) за генерал-губернатор (областен управител) на Източна Румелия.
Александър Богориди (1823-1910) е роден в Котел. Майка му и жена му са гъркини. Бащата Стойко (Стефанаки) Богориди, внук на Софроний Врачански, заема високи постове в турската служебна йерархия и получава наследствена княжеска титла като османски губернатор на о. Самос. Той подпомага материално българската църковна борба. Синът също стига до отговорни, дори министерски служби в централната турска администрация. Солидното образование в Париж му помага при изпълнението на дипломатически мисии, включително и като посланик на империята във Виена.

4. Политически живот на областта.

Алеко Богориди пристига в Пловдив на 15 май 1879 г. След дълги колебания, на път за столицата на автономната област Богориди снема турския фес и слага на главата си български калпак. Промяната символизира пробългарската политика, която той възнамерява да води през петгодишния си мандат. Веднага след като заема поста си, Алеко Богориди съставя през май 1879 г. своя Частен съвет (Директорат). В него са включени четирима популярни и подготвени български политици и общественици: Гаврил Кръстевич, Тодор Кесяков, д-р Георги Вълкович и Йоаким Груев. Още в Цариград Богориди издейства Гаврил Кръстевич да стане главен секретар и директор на вътрешните дела. На поста началник на милицията и жандармерията Високата порта, съгласно даденото й от Органическия устав право, назначава генерал-майор В. Виталис (по произход грък, офицер от френската армия, преминал на турска служба). При избора на останалите директори Богориди се солидаризира с листата, изработена от временния генерал-губернатор на областта ген. А. А. Столипин и българските дейци. Единственият компромис, който той прави, е за директора на финансите А. Шмит, назначен от Европейската комисия.
Още от самото начало на своето управление Богориди води политика на утвърждаване на българския елемент в областта. Той навсякъде се титулува „Княз", а не „паша" символизирайки българското начало в управлението. Същият подход за утвърждаване на българския национален елемент той следва при назначаването на окръжните и околийските управители. Новите администратори започват изграждането на областта като политическа единица с български облик
Междувременно през май 1879 г. се образува Централно настоятелство на гимнастическите стрелкови дружества, а през юли руските войски напускат Източна Румелия.
Първите избори за Областно събрание се провеждат на 7 октомври 1879 г. Те дават значително предимство на българите. в Областното събрание - 44 от 56 депутати са българи, в Постоянния Комитет 10-те членове са българи. Така по един безспорен начин се доказва етническата принадлежност на огромната част от жителите на Източна Румелия. Българското надмощие в законодателната институция на областта има важно значение за насоката на нейното развитие.
За демократичното държавно устройство на Източна Румелия важна роля изиграва I областно събрание с председател Иван Ев. Гешов, започнало работа на 22 октомври 1879 г., както и избраният на 10 декември 1879 г. Постоянен комитет, начело с Гешов.

5. Икономическо развитие на областта.

Краткото съществуване на Източна Румелия не позволява да се правят задълбочени анализи на икономиката й, но най-общите тенденции на развитие съвпадат с тези на Княжеството. Най-големите изменения са свързани с извършения в новоосвободените български земи аграрен преврат по време на войната и след нея. В резултат на масовото завземане на земите на турските изселници и последвалото откупуване на част от тях е ликвидирано едрото земевладение и се утвърждава дребното и средното селско стопанство. Под натиска на Високата порта правителството в Източна Румелия е принудено да вземе мерки против всякакво по-нататъшно посегателство срещу собствеността. Въпреки това, на много места селяните не се подчиняват. Изкупуването на земя от безимотни и малоимотни български селяни продължава до 1882-1883 г. В Източна Румелия като турска област част от заграбените земи първоначално трябва да се върнат на турските собственици, но по-късно и те са изкупени. Някои едри турски собственици запазват своите земи, но като цяло в земеделието преобладават българите.
В областта, както и в княжеството, започва процес на западане на занаятчийството. Една от причините за това е конкуренцията на западноевропейските фабрични изделия,повишените изисквания на българския пазар, стесняването на вътрешния пазар, поради изселване на турци от областта и постепенната загуба на широкия турски пазар. Въпреки че формално Източна Румелия е все още турска провинция и търговията с останалата част на империята продължавала, румелийците не успяват да възстановят старите си връзки и пазари. През възраждането най-големите печалби за българите идват от продажбите на различни стоки за турската армия, след Освобождението те престават да са нейни доставчици. Старото голямо българско икономическо присъствие в Цариград, в голямата си част преди Освобождението представлявано от тракийците, започва постепенно да запада. Самите българи, както от княжеството, така и от Източна Румелия, не са гледани с добро око от турската власт в Цариград, подобно на гърците след извоюване на тяхната независимост през 1830 г. Затруднена е и традиционната търговия с княжеството, поради митническата граница между тях. Едва с митническото споразумение, сключено на 30 септември 1884 г., условията за търговия се облекчават, но то не успява да влезе в сила, поради това, че султанът не го потвърждава с ираде.
За шестте години на съществуването на Източна Румелия там не се създават някакви значителни индустриални предприятия. Причините за това са, както несигурното положение на областта и липсата на ясни перспективи пред нейното съществуване, така и липсата на големи капитали. Все пак и там започват да се развиват някои клонове на добивната и преработвателната промишленост. Наред със земеделските каси, лихварството продължава да бъде един от основните кредитни институти. Една допълнителна трудност за икономиката на областта са бежанците от Одринска Тракия, които след Берлинския договор се изселват в Източна Румелия.
Икономиката на Източна Румелия има може би само едно преимущество в сравнение с княжеството - данъчната система. Поради по-ниските разходи на управлението и липсата на големи стопански и държавни проблеми, каквито има княжеството (железопътния въпрос, въоръжените сили и други разходи), данъците са по-ниски и населението на областта се радва на сравнително добър жизнен стандарт. По-развити са и жп линиите.
Развитието на Източна Румелия се характеризира с ярък културен разц¬вет. Откриват се нови български училища. Началното образование, е задължи¬телно. Разгръща се богата и разнообразна издателска дейност. В Източна Руме¬лия се гради българска национална култура и нейните високи достижения са неделими от духовния подем на целия български народ след Освобождението.
Като цяло едва след Съединението територията на Източна Румелия започва да се развива свободно и с нормални темпове.

6. Политически течения сред българското население умерени" и "крайни". Оформяне на политически партии.

Съкрушителната победа на българите, тяхната доминация в органите на властта изтласкват по-назад съществуващите до този момент междуетнически противоречия и борби. Сред българските обществени политически дейци постепенно се оформят противоборства, които се градят предимно върху различното им отношение спрямо Берлинския договор. Оформят се две основни течения, "умерени" - гравитиращи около Екзарх Йосиф, митрополит Панарет, Ив. Ев. Гешов, Г. Вълкович, братя Груеви и др., и "крайни", чийто водачи са Д. Матевски, К. Величков, свещеник Г. Тилев и др. "Умерените" са по-заможни хора, представители на висшия църковен клир и пр. Те не приемат решенията, взети в Берлин, но подкрепят мирните средства, за да се издействат отстъпки от Великите сили. Решително се противопоставят на въоръжената борба. "Крайните", най-често са бивши участници в националнореволюционното движение, представители на селските маси, градските маси и дребната буржоазия. Те подготвят българите в Източна Румелия за въоръжена борба. Негласно са подкрепяни от руските военни и административни власти,
Постепенно през следващите години между българите се оформят две политически партии - Народна и Либерална. Разделянето става върху основата както на различните възгледи, така и най-вече поради оформилите се интереси, на отношението към Главния управител и към Русия. Ръководна роля в Народната партия играят Ив. Ев. Гешов, д-р Г. Хаканов, М. Маджаров, Ст. Бочев, К. Величков, Ив. Вазов и др. Нейни членове стават хора от бившите течения на "умерените" и "крайните". В тази партия влизат заможни търговци, банкери, едри земевладелци и др. Сред тях не са малко и бившите участници в националнореволюционно движение. Има и такива, които изкарват препитанието си като чиновници в средната и висшата администрация. Вътрешнополитическите принципи на Народната партия се свеждат до запазване на политическата автономия на областта и развитието й като българска държава, подготовка за национално обединение (най-напред съединение с Княжеството), създаване условия за развитие на промишлеността, търговията и селското стопанство. В своята външнополитическа дейност партията следва безрезервно руската балканска политика, тъй като оценява значението й за самостоятелното съществуване на българския народ и неговото бъдещо обединение. В същото време крайното русофилство ограничава самостоятелността на партията в редица нейни действия.
Либералната партия се сближава с Главния управител и постепенно идва на власт, поради което е наречена казионна. Мнозина от членовете й са държавни чиновници. В нейните редици също има заможни хора, както и такива с европейско образование. Тук са сравнително малко бившите участници в националнореволюционното движение. Между ръководителите на Либералната партия изпъкват имената на непопулярни личности, обвързани в миналото с турскофилската политика, като д-р Ст. Чомаков, С. Каблешков - заемал служба в турската администрация, Т. Кесяков и др. Активна роля в тази партия играят д-р Г. Странски и Ив. Салабашев и др.
Южнобългарските либерали провъзгласяват за свои основни принципи развитието на Източна Румелия като "чисто българска страна" и управлението й като "съвършено независима държава". Така те се опитват да елиминират преди всичко силното руско влияние. Принципът за ненамеса отвън визира най-вече царска Русия. Антируските настроения сред либералите се дължат най-вече на стремежа им да изместят от държавното управление Народната партия, която е подкрепяна от руската дипломация

7. Борба между партиите за властта.

Оформилите се политически партии водят безкомпромисна борба за властта. Първоначално по-силна е Народната партия. Сближаването на либералите с главния управител Богориди и подкрепата на политическите емигранти от Княжеството (П.Каравелов, П.Славейков, З.Стоянов) засилват позициите на ЛП в изборите през 1881 г. Те почти се изравняват по гласове с НП и се създава смесено либерално-консервативно управление, а през 1883г., те спечелват мнозинство. След завръщането на Славейков и Каравелов в Княжеството, либералите не успяват да наложат през 1884 г. преназначаването на Богориди. С подкрепата на НП за генерал-губернатор е назначен Г.Кръстевич, а самата партия печели изборите през септември 1884 г, като важна роля за победата изиграва лозунгът за съединение, който тя издига. Отказът обаче от съединистката идея след поемането на властта им спечелва прозвището „льжесъединисти".
Независимо от ожесточената борба за власт политическите партии в Източна Румелия успяват да затвърдят българския етнически характер на областта.
Въпреки многобройните вътрешни и външни трудности, на които е обречена още от създаването си, Източна Румелия се изгражда като една, макар и зависима, българска буржоазно-либерална държава и много скоро изявява своя български народностен облик във всички сфери на обществения живот. Това подготвя страната за бъдещото държавно политическо обединение с Княжество България.

8. Съединистката идея до 1885г.

Решенията на Берлинския конгрес и тяхната реализация довеждат до фактическото съществуване на две български държави. Княжество България и Източна Румелия дотолкова си приличат, че в Европа ги окачествяват като "държавите-сестри". Съвсем естествено е те да търсят пътища за своето обеди-нение. Първите контакти в това отношение между Княжеството и Източна Румелия се установяват твърде скоро. Провъзгласяването на Съединението се подготвя от движение за Съединение в началото на 80-те години на XIX в. Тогава се появяват обстоятелства, които са благоприятни за практическото осъществяване на тази идея. В Англия идва на власт либералното правителство на Уилям Гладстон. Мнозина от България се надяват, че като министър-председател той ще подкрепи Съединението между Северна и Южна България, с което ще промени традиционната английска политика. Българските политици все още не съзнават, че правителствените промени в Англия няма да доведат до изменение на английските интереси.
Като благоприятен за българите се оказва още един факт. В отношенията между Турция, от една страна, и Гърция и Черна Гора - от друга, назрява конфликт поради неуредени гранични проблеми. Очаква се избухването на война. От една подобна възможност могат да се възползват съединистките дейци.
Инициативата за поемането на конкретни стъпки в посока на Съединението идва от Областното събрание на Източна Румелия. През април 1880 г. то изпраща в София депутатите К. Величков и Д. Наумов. Те провеждат няколко заседания с най-изтъкнатите политици и държавници на Княжеството. Тук се решава в Южна България да бъде създаден един Централен комитет, които да оглави движението. Предвижда се и свикването на народно опълчение в Княжеството, отпускането на специален кредит и съгласуването на всички действия между двете части на България. Разработената програма се одобрява от княз Батенберг. Той е убеден, че съединението трябва да се извърши с помощта на армията.
Към средата на май 1880 г. в Сливен е проведено събрание, на което се избира Централен комитет в състав: К. Величков, Ив. Ев. Гешов, свещеник Г. Тилев, д-р Г. Странски и д-р Г. Хаканов. С цел да бъде проучено становището на Англия спрямо подетата инициатива в Лондон е изпратен Стефан Панаретов, преподавател в Робърт колеж в Цариград. Пътуването се оказва безрезултатно. Правителството на Гладстон не възприема идеята на Съединението. На този етап против него се обявява и Русия. Не избухва и очакваната война на Турция с Гърция и Черна гора. При очерталата се неблагоприятна обстановка се прекратява всякаква дейност около Съединението и то е отложено за по-добри времена.
След 1880 г. идеята за съединението е поддържана предимно чрез агитация на Народната партия в Източна Румелия до нейното идване на власт. През 1884 г. съединистката идея е подета от т. нар.македонски комитети, които се образуват по различни градове на Княжество България: София, Варна, Русе и др. Тяхната цел е освобождаването на Македония и присъединяването на Източна Румелия към Княжеството.
От началото на 1885 г. започва нов етап в развитието на съединисткото движение На 10 февруари 1885 г. по инициатива на Захари Стоянов група бивши революционери образуват в Пловдив таен комитет, който първоначално е наречен Таен революционен македонски комитет. През април 1885 г. той е преименуван на Български таен централен революционен комитет (БТЦРК) с председател Захари Стоянов, Иван Андонов - секретар и още няколко членове. БТЦРК възстановява старата комитетски мрежа в Южна България.
Много от идеите на българските революционни дейци от Възраждането са възприети без съществена промяна. БТЦРК обявява, че се бори за "окончателно освобождение на българския народ чрез революция морална и с оръжие". Неговите ръководители поддържат идеята за федерация на балканските народи, върху основата на равноправието и националната самобитност. Те открито заявяват, че българите нямат претенции за чужди земи.
Приетият от комитета Устав и Програма разкриват тясната му връзка с бившия, оглавяван от Л. Каравелов и В. Левски, БРЦК в Букурещ. Очевидно Захари Стоянов и неговите съратници искат да демонстрират приемствеността в целите и задачите между двата комитета. В първоначалните идеи на 3. Стоянов и неговите сподвижници се предвижда Съединението да се извърши по следния начин: една голяма чета да развее знамето в Стара планина и с лозунга "Да живее Съединението" ще вдигне на борба българите от двете страни на Балкана. В тази идея има известна доза наивност и революционен романтизъм, от който не след дълго БТЦРК се отърсва и залага на активна и упорита организаторска работа за подготовка на общото дело.
БТЦРК залага на активна и упорита организаторска работа и усилена пропагандна дейност за подготовка на святото дело. За кратко време цяла Южна България е покрита с частни комитети, в които влизат националреволюционери, бивши опълченци, дейци на гимнастическите дружества, учители, чиновници и др. Комитетът установява тесни връзки с най-изявените дейци на маке¬донските дружества в Княжеството - Д. Ризов, кап. Коста Паница, Д. Петков и др. На страната на БТЦРК застават и източнорумелийските либерали, които из¬ползват създалата се благоприятна обстановка за възстановяване на своята по¬пулярност и влияние сред южнобългарската общественост.
В първите месеци от дейността на БТЦРК неговото внимание е съсредоточено върху Македония. За там се събират средства и се подготвят чети, организират се митинги в защита на българското население. С тази дейност в основни линии се изчерпва подготовката за въстание в Македония.
Постепенно в програмата на БТЦРК настъпва промяна. Става ясно, че различията в статуса на Източна Румелия и Македония, позицията на Великите сили, потенциалът на Османската империя и ограничените възможности на Българското княжество правят невъзможни действията по отношение на останалите в Турция български територии. Възможността за реализация на идеята за едновременни действия в Източна Румелия и Македония, следвана от БТЦРК в началния етап от дейността му (до лятото на 1885 г.), отпада. Целта се конкретизира - съединението на Княжество България и Източна Румелия. Водената почти открито агитация за присъединяване към Княжеството среща обяснимата съпротива на официалните румелийски власти, която обаче се оказва твърде нерешителна. На 19 май 1885 г. Пловдивският комитет организира демонстрация вън от града по случай деветгодишнината от смъртта на Хр. Ботев. Забраната на демонстрацията и арестуването на четирима агитатори на комитета предизвиква всеобща опозиция на цялото пловдивско население. Пред двореца на Гаврил Кръстевич (назначен за главен управител през 1884 г. след изтичането на петгодишния мандат на Богориди) се провежда митинг. Няколко чети на гимнастическите дружества на съседните села пристигат демонстративно в столицата. Честването се осъществява въпреки забраната. Източнорумелийската администрация уволнява онези чиновници, които са пряко ангажирани със съединистката агитация - Ив. Стоянович, Ив. Андонов и 3. Стоянов.
Силно влияние върху съзнанието на българите в Източна Румелия оказват статиите на 3. Стоянов, публикувани във вестник "Борба". Вестникът повежда открита борба срещу правителството в Пловдив и дори чертае планове за въоръжена акция. Най-масова е акцията при тържественото честване на 17-та годишнина от героичната гибел на Х. Димитър и неговата чета (21 юли), проведено на връх Бузлуджа с участието на около 3000 души - бивши опълченци, дейци на Съединението.
Успоредно с подготовката на Съединението БТЦРК установява контакти с П. Каравелов. Целта е да се съгласуват бъдещите революционни действия с либералното правителство в Княжеството. Министър-председателят обаче се обявява против съединистката акция, като я смята за несвоевременна и безперспективна. Макар, че желае Съединението, той се страхува от подобни рисковани акции. Каравелов смята, че при слабите финанси, острите междупартиини борби в двете части на страната и отсъствието на външна подкрепа (в това число и от страна на Русия) този важен външнополитически въпрос трудно би могъл да се реши. Затова той отклонява предложенията от Пловдивския комитет, с което резервира отношението на княжеското правителство към Съединението.
Осведомен за дейността на комитета, княз Батенберг не се противопоставя на подготовката за съединението. В реализирането на тази акция той започва да вижда възможност да укрепи силно разклатените си от режима на пълномощията позиции, а същевременно и да демонстрира по този начин самостоятелност в чужбина. Ето защо князът изпраща в Източна Румелия своя секретар Ал. Головин да проучи положението и да го запознае със съединисткото движение. Едновременно с това като разчита на влошените си отношения с руския император Александър III князът търси подкрепата на главните съперници на Русия на Балканите. Като сондира мнението на британските държавници, той разбира че Англия няма да възрази на Съединението, при положение, че от това няма да се възползва Русия. Във Виена уверяват княза, че "ако може да съедини Румелия без война с Турция, всички ще са съгласни". Тези прогнози обаче не осигуряват публичната поддръжка на нито една от Великите сили. Въпреки това усилията положени от княза, са значителни.Началния етап от дейността на БТЦРК продължава до края на юли 1885 г. През това време е извършена голяма пропагандна дейност в полза на Съединението.

9. Непосредствена подготовка на Съединението.

Нов етап от развитието на БТЦРК в борбата за Съединението започва след заседанието в с. Дермендере (дн. Първенец), проведено на 25 юли 1885 г. На него е избран нов състав на Централния комитет - 3. Стоянов, Ив. Андонов, Ив. Стоянович и дошлите от Княжеството Д. Ризов и кап. Паница. Взема се решение да се преустанови временно дейността в Македония и всички сили да бъдат съсредоточени в Източна Румелия. Централно място в БТЦРК започва да се отделя на работата за спечелване на източнорумелийската милиция. Тези връзки се установяват с офицерите Д. Николаев, С. Муткуров, Р. Николов, Д. ФИЛОВ и др. Повечето от тях са бивши поборници и опълченци. Като офицери от руската армия те вземат участие в Руско-турската война от 1877-1878 г.
В края на август настъпва нов решителен етап в подготовката на Съединението. На 23 август БТЦРК приема план за конкретни действия. Според него Съединението трябва да се извърши не чрез народно въстание, а главно от войските с помощта на военни части, формирани в областта. Решено е съединението да се извърши между 15 и 20 септември 1885 г.
Своето отношение към съединисткото движение променя и Либералната партия в Източна Румелия. Нейните водачи преценяват, че им се отдава благоприятен случай да възстановят своята популярност и да се върнат отново на власт. С тези намерения либералите подкрепят БТЦРК и се съюзяват с него.
Съединисткото движение в Източна Румелия съвпада с интересите на княз Александър I Батенберг. Той се намира в конфликт с Русия, която вече го смята за враг на своите интереси и не крие желанието си да го отстрани от българския престол. Крайните русофилски среди открито подканят княза да абдикира. Той разбира, че може да оцелее политически, само ако подкрепи патриотичното движение за Съединението на Източна Румелия с Княжество България. БТЦРК от своя страна също се нуждае от неговата подкрепа. За да установи контакт с него с цел уговаряне на условията по подготовката на Съединението, в княжеството са изпратени Димитър Ризов и майор Сава Муткуров. Те са приети от княза на 30 август 1885 г. в Шумен, където по това време се провеждат военни маневри (в периода 10-30 август 1885 г.).

10. Актът на Съединението.

В края на август вълненията в Източна Румелия се засилват.Под напора на събитията предварителният план е променен. На 2 септември 1885 г. трима младежи в Панагюрище (единият от които е бъдещият министър-председател Андрей Ляпчев), развяват българското знаме пред конака с виковете: "Долу Румелия! Съединение!". Двама от тях са арестувани, но под натиска на общественото мнение са освободени. Този инцидент, последвал множество други подобни, активизира дейците на БТЦРК. На заседание в Пловдив те вземат решение съединисткия акт да се извърши на 5 срещу 6 септември 1885 г. След Панагюрище на въстание се вдигат и други селища. На 5 септември в с. Голямо Конаре местният комитетски ръководител Продан Тишков (Чардафон Велики) свиква резервистите (запасните членове). Същия ден манифестации са проведени в Чирпан, Ихтиман, и др. Пловдивският префект П. Димитров е арестуван. Събитията в провинцията подтикват БТЦРК към решителни действия, за които благоприятстват и някои други условия. Предстоят военни учения и са свикани резервистите, повечето от които са бивши гимнастици. За началник на военния лагер край Пловдив е назначен привърженика на съединиското движение майор Д. Николаев.
На 5 септември в Пазарджик се събират около 3000 въстаници от околните села. С музика и развети знамена те преодоляват слабата съпротива на властите и обявяват Съединението. В с. Голямо Конаре се стичат въстаници от околните села. Образувани са отряди. Един от тях под ръководството на Чардафон потегля на 5 септември за Пловдив. Начело на колоната застава годеницата на командира Недялка Шилева, развяваща ушитото от нея знаме на Съединението. Късно вечерта четата спира край Пловдив, за да чака нарежданията на майор Д. Николаев. Към столицата на областта се отправят и около 3000 души от Асеновградско. Образувана е чета и в Чирпан. Тя също се насочва към Пловдив. При с. Калфата (дн. Съединение) чирпанската чета е настигната от войскова част. Започва бой, в който загиват петима въстаници. Това е единственият въоръжен сблъсък между въстаналия народ и войската при провъзгласяване на Съединението.
На 6 септември 1885 г. вечерта източнорумелийските дружини командвани от Д. Николаев и други офицери - съединисти обкръжават конака на главния управител Гаврил Кръстевич. Въпреки че е добре информиран за подготовката на събитията, той не се възползва с правото си да повика турски войски в Източна Румелия, а изявява своето българско съзнание. Пред народа и войската е прочетена прокламация, написана на 5 септември 1885 г. от 3. Стоянов. В нея Източна Румелия е обявена за несъществуваща и се провъзгласява Съединението - една власт, една държава с българското княжество под скиптъра на княз Александър, като се призовават гражданите към "ред, тишина" и подчинение на Временното правителство до пристигането на княжеските войски. Съставеното временно правителство е начело с д-р Г Странски. За главнокомандващ е назначен майор Д. Николаев. Обявено е военно положение и е извършена мобилизация. С помощта на руски офицери е изработен план и започва подготовката за евентуална война с Турция. От околните на Пловдив села и градове пристигат въоръжение отряди, които подкрепят Съединението и се подготвят да го защитават.
Временното правителство изпраща още на 6 септември 1885 г. телеграма до българския княз, с която иска от него да признае Съединението. На 8 септември княз Александър Батенберг, който е запознат с обстановката и очаква събитията при свиканите на учения свои войски, издава манифест в Търново. С него той обявява че приема Съединението. На следващия ден (9 септември 1885 г.) придружен от министър-председателя П. Каравелов и председателя на Народното събрание Стефан Стамболов, князът пристига в Пловдив.
Временното правителство е разпуснато. С този политически ход преките нарушители на Берлинския договор слизат от сцената на политическата борба. Функциите на управлението се поемат от княжеското либерално правителство. То се заема с трудната, но благородна задача-дипломатическата защита на Съединението.
Вестта за Съединението обикаля България още на б септември и нався¬къде предизвиква възторг и въодушевление. Цялата общественост изразява со-лидарност с извършеното дело.
Съединението на двете български области е истинско общонародно дело. Успехът на съединисткия акт е осигурен както от умелите действия на източнорумелийската милиция, така и от въоръжените отряди, изпратени от местните комитети. Подкрепа на съединисткото движение оказва и младият български княз. Благосклонно към акцията се отнася и Г. Кръстевич, който не се възползва от правото си да повика османската армия. Съединението е улеснено и от подкрепата на руските офицери в началния етап на действията. Под знаме¬то за обединението на разпокъсаното отечество застават както бивши револю-ционери, така и политически и обществени дейци с по-умерени и дори консер-вативни убеждения. Съединението се подкрепя от най-бедните до най-заможните слоеве на българското общество, без разлика на тяхната политичес¬ка ориентация. Такова единение по-късно българското общество не познава.
Съединението на Княжество България и Източна Румелия е акт с огромна историческа значимост за българската нация. Третата българска държава чувствително увеличава своята територия, стопански и демографски потенциал, което е важно условие за нейното политическо укрепване и утвърждаването й като регионален политически фактор. Това от своя страна й позволява да оказва ефикасна подкрепа — морална, материална и дипломатическа, на българите в неосвободените територии. Създават се предпоставки за бърз икономически и духовен напредък на българския народ и на неговата държава

11. Отношението на Великите сили и на балканските държави към Съединението.

Съединисткият акт успява, но предизвиква отрицателна международна реакция. Борбата за защита на Съединението започва веднага след неговото извършване. Решаващо значение има политиката на Великите сили и най-вече тази на Русия и Англия. Те категорично се обявяват против навлизането на турски войски в Източна Румелия, тъй като Турция иска от Великите сили да се възстанови статуквото с оръжие.
Обявеното Съединение между Княжество България и Източна Румелия засяга сериозно интересите на Великите сили. Срещу него се обявяват всички, които са подписали Берлинския договор, с изключение на Великобритания.
Франция възприема руското становище за конференция на Великите сили. Същата позиция заема и германската дипломация. „Германия чака 100 години обединението си, а българите не могат да чакат и 10" - раздразнено възкликва един берлински дипломат. Във Виена оценяват Съединението като несвоевременно и нежелателно, защото Австро-Унгария традиционно се страхува от създаването на голяма славянска държава в Балканския югоизток като опорна точка на руската политика. Рим, съюзно обвързан с Виена, също иска запазване на статуквото.
Българският народ търси подкрепата на Русия за Съединението. Надеждите са основателни, защото веднага след Освобождението Временното руско управление започва да работи за сливането на двата български дяла. Подписът на руския император стои под съглашението с кайзерите на Германия и Австро-Унгария от 1881 г. за евентуалното провъзгласяване на Съединението в удобен политически момент.
Затова всеобщо е разочарованието в обединена България, когато на 9 септември 1885 г. Петербург официално изразява своето неодобрение от революционното дело. По нареждане на императора руските офицери на служба в българската войска и румелийската милиция демонстративно са отзовани,а военният министър княз М. Кантакузин подава оставка. В Петербург се създава убеждението, че княз Александър Батенберг е противник на руското влияние и проводник на чужди интереси в България. Извършеното в името на княз Батенберг Съединение, обещавало да укрепи позициите му в страната. Затова, въпреки че Александър III произнася пред българската делегация, посетила руския император в Петербург през септември 1885 г., знаменитата фраза: „За разединение и дума не може да става!", но веднага предлага неприемливата за София формула на признаването: „Съединение без Батенберг."
Обединението раздвижва и ръководителите на Народната партия. Константин Величков предлага лозунга за Съединението да се издигне от Постоянния комитет, т. е. Съединението да се провъзгласи от самата власт на Източна Румелия. Изпратена е делегация – Ив. Ст. Гешов, Иван Вазов, свещеник Г. Тилев, която да сондира мнението на руското консулство. Делегацията е приета от руския консул Г. В. Игелстрьом и М. М. Чичагов. Съгласно инструкцията от Петербург, руските представители отказват да подкрепят инициативата на Постоянния комитет. Ръководителите на Народната партия, след като не получават подкрепата на Русия, не могат правилно да оценят обстановката. Макар и да не се противопоставят практически, те остават настрана от голямото народно дело. Главният управител на Източна Румелия Гаврил Кръстевич остава верен на българските интереси, за което свидетелства фактът, че не се възползва от правото си да повика турски войски в Областта, което влошава отношенията му с Русия.
През септември 1885 г. либералното правителство предприема серия от енергични инициативи.
Най-напред изпраща нота до представителите на всички Велики сили и Турция. Текстът на обръщението е умело балансиран между молба и защита. Малко след това българската дипломация засилва действията си за получаване подкрепата на Великите сили и за регулиране на отношенията с Високата порта. С такава цел при руския император Александър III, по това време пребиваващ в Копенхаген, е изпратена специална делегация начело с митрополит Климент Търновски (Васил Друмев). За Цариград отпътуват д-р Ст. Чомаков и Ив. Хаджиенов. След срещата в Копенхаген Ив. Ев. Гешов заминава за Лондон и Париж, а Гр. Начович действа във Виена.
Друга велика сила - Англия, традиционен противник на Русия на Балканите, определя позицията си към Съединението в зависимост от поведението на Русия. В Лондон открито се обявяват в полза на Съединението, но практически действат така, че да не се внасят изменения в Берлинския договор и колкото може да се изострят отношенията между Русия и България. Политическата линия, следвана от английската дипломация, била „Лично Съединение", т. е. княз Александър Батенберг да бъде назначен от султана за генерал-губернатор на Източна Румелия. Същевременно от Лондон са изпратени ноти до Австро-Унгария, Германия, Италия за общи действия срещу нарушаването на Берлинския договор.
Политиката на Австро-Унгария се определя от съотношението на силите на Балканите. В договора от 1881 г. тя дава подкрепата си за сръбската експанзия на Балканите, което представлява опит за отдалечаване на Сърбия от Русия.
Сърбите също имат свои национално-териториални искания и посрещат уголемяването на източната си съседка с нескрита враждебност. В Белград крал Милан Обренович настоява за териториални компенсации. Насърчава го австро-унгарската дипломация. С подписания през 1881 г. договор между Хабсбургската империя и Сърбия Виена се стреми да насочи сръбската външнополитическа активност на изток към България, за да осигури свободен коридор за експанзията на двуединната монархия в посока Солун.
По подобие на сръбската позиция и нерешеният гръцки национален въпрос кара атинската дипломация да демонстрира крайно становище - или възстановяване на статуквото, или териториални компенсации в Европейска Турция.
Официалните пропаганди на двете балкански държави представят уголемена България като заплаха за цялостното им развитие. Всъщност те се боят от една силна българска държава, която може да неутрализира техните претенции за Македония. Затова сръбското правителство иска не само обширни корекции по западната българска граница, но и предлага на Румъния също да настоява за териториални компенсации от княжеството: Южна Добруджа.
Букурещкото правителство заема благосклонна позиция спрямо Съединението. Неговото признаване се преценява от румънските управници като шанс за укрепването на княз Александър I, който ще пресече нежеланото от тях австро-унгарско или руско надмощие в България. Благосклонно е и поведението на Черна гора.
В диспутите около Съединението Англия разчита на своето влияние в Гърция, а Австро-Унгария - в Сърбия. Европейските столици очакват турска интервенция. Такива са и заканите на султана, който с войски иска да възстанови нарушеното статукво. Всички Велики сили и особено настойчиво Русия предупреждават турското правителство да се въздържа от въоръжена намеса. Султанът обаче използва напрегнатото положение и слага ръка върху кърджалийско и т. нар. „непокорни села" в Тъмръш. В крайна сметка Турция заема изчаквателна позиция.
Всички Велики сили обаче са единодушни в едно — да се пристъпи към дипломатическото уреждане на кризата. За целта в Цариград на 24 октомври е свикана посланическа конференция. На нея се водят дълги и безрезултатни разговори. Търси се начин по мирен път и във вреда на българския народ да се разреши кризата.

12. Сръбско-българска война.

Сръбско-българската война от 1885 г. или т. нар. „война на капитаните срещу генералите" е предизвикана от сръбските завоевателни стремежи. Сърбия не може да допусне двойното нарастване на България - променя се съотношението на силите на Балканите. Сърбия претендира да е водеща сила на Балканите, подкрепяна е и от Русия, поради това, че служи като преграда срещу австро-унгарската експанзия. Получила значително разширение до 1878 г., Сърбия има претенции към цяла Македония, чието население е обявено за сръбско. Сърбия иска да бъде компенсирана за Съединението с Видинско, Трънско и Радомирско. Великите сили не предприемат никакви практически действия, за да предотвратят войната. Австро-Унгария отпуска паричен заем на Сърбия и я подтика да воюва срещу България, като се надява по този начин да отслаби двете държави и да улесни експанзията си на Балканите.
На 2 ноември 1885 г. Сърбия обявява война на България. Сръбските сили наброяват 60 000 (по-късно нарастват на 120 000) добре обучени и модерно въоръжени войници и офицери с 500 оръдия, съсредоточени в две армии (Нишавска към София и Тимошка към Видин). Българските сили са 108 000 души, но недобре въоръжени, без опитни офицери, поради изтеглянето на руските офицери от българската армия и румелийската милиция, без опит във военни действия, с участието на много доброволци също без никакъв опит (Доброволческия легион на кап. К. Паница, Ученическия легион). Румелийската милиция и цялата армия са съсредоточени на турската граница в Тракия, което се отразява неблагоприятно върху началния развой на военните действия.
Още през първите дни на войната на сръбската армия е даден сериозен отпор. Слабите български отряди, намиращи се по западната граница, се сражават самоотвержено и задържат настъплението на цели дивизии. На спешно свикан Коронен съвет князът, министрите, началник-щабът на Западния корпус кап. Стефан Паприков и началникът на артилерията Олимпи Панов взимат решение главното сражение с настъпващата Нишавска армия да се състои при Сливнишката позиция.
Крал Милан и правителството на Сърбия са убедени, че войната срещу България ще бъде една "военна разходка до София". Така мислят и техните западни покровители. Те не отчитат патриотизма, енергията и волята на един народ, който след 5-вековно чуждо иго е готов да брани с всички сили независимостта на своята родина. На този патриотичен подем се дължи смелостта, устремът и издръжливостта на българския войник. Голямото предимство на българите е техният превъзходен боен дух, и това се оказва решаващо за изхода на войната. Народ и войска с ентусиазъм се вдигат срещу врага. Студентите от чужбина се връщат, за да воюват. Създават се ученически и доброволчески отряди. Командването проявява грижа за бъдещето на нацията и забранява частите на ученици и млади интелектуалци да влизат в сражение. В българската армия се вливат и живеещи в страната турци.
Друго е при сърбите. Мнозинството от тях до самото начало на агресията не предполагат, че ще се бият срещу българите, а очакват, че заедно с тях ще се сражават против турците. След като разбират истината, те влизат във войната без настроение и дух
Противно на сръбските очаквания, малобройните български погранични части оказват упорита съпротива, задържайки многократно надвишаващите ги по численост вражески сили. Това дава възможност на основната част от българските въоръжени сили, намиращи се на турската граница, да се насочат на запад в светкавично кратък за тогава срок.
Изходът на войната решават тридневните боеве при Сливница, които започват на 5 ноември 1885 г. Разгромът на сръбските войски при височината Мека цръв и при Комшица предизвикват паника в сръбското командване. Крал Милан бяга от бойното поле и занимава за Пирот.
Решителните боеве на сливнишките позиции се водят на 7 ноември 1885 г., когато при височината Три уши сърбите са разбити и отстъпват в безпорядък. По същото време на южния фронт е разгромена и Моравската дивизия при с. Гургулят. Надвисналата над София опасност е премахната, а сливнишката позиция спасена. След поражението, което претърпява при Сливница, Нишавската армия започва бързо да отстъпва. Българските войски преминават в решително настъпление и на 10 ноември 1885 г. разбиват сърбите при Драгоман. През следващите дни дивизиите на сърбите претърпяват ново поражение при Цариброд. На 14 - 15 ноември 1885 г. в разигралите се ожесточени сражения в Пирот сръбските войски са разбити отново.
Докато се водят решаващите битки, на север от Стара планина една малка българска част под командването на капитан Ат. Узунов отблъсква настъплението на Тимошката дивизия, внася паника сред нападателя и забавя неговото настъпление. Сърбите са разбити и побягват към Белоградчик. На 9 ноември 1885 г. са отбити опитите на сърбите да превземат Видин. Усилията им да превземат града като аргумент при едни бъдещи преговори остават напразни.
За да спаси Сърбия от поражение, Австро-Унгария се намесва решително и чрез своя посланик иска военните действия да бъдат преустановени незабавно. Отправена е заплаха, че в противен случай българите ще срещнат австрийските войски. При създаденото положение на 7 декември 1885 т. е подписано примирие между България и Сърбия. Мирният договор сключен в Букурещ на 19 февруари 1886 г., възстановява положението отпреди войната. Великите сили не допускат дори да се обсъжда въпросът за компенсации заради понесените от сръбската агресия загуби.Аргументът им е, България има статут на васална държава

13. Дипломатическо признаване на Съединението.

Победите на българската армия спасяват, утвърждават и закрепват извършеното на 6 септември 1885 г. велико дело и разнасят славата на българско¬то оръжие по целия свят. Те внушават на всички уважение към България и нейния героичен народ. Международният престиж на Княжеството нараства. Българската държава получава възможност да се развива по-сигурно и спокойно през идващите десетилетия.
След победите на българската армия пред конференцията в Цариград не остава друга възможност, освен да намери формула за признаване на Съединението. Приета е английската идея за "персонална уния", т. е. "лично съединение". По съветите на Англия Високата порта влиза в пряк контакт с правителството на България. След интензивните преговори на 20 януари 1886 г. е постигнато споразумение, което предвижда: княз Александър Батемберг се назначава за генерал-губернатор на Източна Румелия за пет години; румелийската администрация се слива с тази на княжеството, а румелийската милиция влиза в състава на княжеската войска; оказване на отбранителна помощ при необходимост; Княжеството отстъпва на Турция Кърджалийската околия и се задължава да плаща редовно румелийски дълг.
Правителството на Русия се обявява против тази спогодба. То иска да не се споменава името на княз Александър Батенберг, а да се запише, че българският княз заема поста генерал-губернатор на Източна Румелия. Отхвърлени са и пунктовете за военна помощ и за отстъпване на Кърджалийска околия. След нови дипломатически усилия и борби споразумението е постигнато. На 24 март 1886 г. е подписан т. нар. Топханенски акт, чрез който дипломатически е признато Съединението. Управлението на Източна Румелия е поверено на българския княз. Срещу това България оставя на Турция Кърджалийска област (околия) и селата в долината на река Въча, заселени предимно с мохамедани.
На 11-18 май 1886 г. са проведени парламентарни избори в Източна Румелия, а на 29 май княз Батенберг и правителството приема Топханенския акт. Вдига се военното положение обявено в Княжеството на 10 септември 1885 г. Насрочват се избори за ОНС в Източна Румелия. На 2 юни 1886 г. се провежда извънредна сесия на IV ОНС с депутатите от областта. Така на практика се извършва пълното обединение между Княжеството и Източна Румелия.

Заключение

Съединението на Княжество България и Източна Румелия и последвалата победа над Сърбия са първите по-значими външнополитически успехи на Третата българска държава. Осъществена е първата успешна акция за реализиране на националнообединителната програма. Победите дават самочувствие на българите, увереност в собствените им сили. Българският народ показва на света, че е способен да се грижи за съдбините си, да се управлява и да защитава свободата си и националната си територия.
Успехът, на делото е осигурен чрез едно рядко срещано единодействие на народа, армията, политическите фактор и княза, и то при неодобрението на великите сили и откритата съпротива на някои съседни държави. В резултат на Съединението България почти двойно уголемява територията си. Тя се простира вече на 96 345 кв. км. територия и има население от 3 070 988 души. Създават се условия за стопански просперитет на българската държава чрез премахване на изкуствената митническа бариера по Стара планина и усвояването на вътрешния пазар. Това от своя страна е една от решаващите предпоставки за превръщането на страната ни в най-динамично развиващата се балканска държава в края на XIX век. Доказвайки своите военно-политически възможности, България издига своя международен престиж, а българите придобиват едно значително по-високо самочувствие. Това самочувствие и вярата в собствените сили са нужни на българския народ в борбата му за освобождение на останалите под османска власт сънародници. От развитието на политическата обстановка; в Европа и от зрелостта на българските държавни дейци зависи дали България, ще може да използва натрупания опит и предимствата си след Съединението за завършване на националното обединение.
Съединението е позитивен урок, който обаче може да има и негативни измерения. Именно то донася и прибързаното опиянение и надценяването на възможностите в българското политическо мислене. Септември 1885 г. поражда сред българските обществено-политически среди опасната илюзия, че могат винаги, сами да решават въпроси, които са обект на общобалканските и общоевропейските отношения. Но после се оказва, че това е невъзможно. Съединението засилва подозрението на съседните балкански държавици и недоверието на великите сили, които се страхуват, че уголемена България може да приложи модела на Съединистката акция и спрямо Македония, Одринско.Тези страхове се явяват база за общи действия срещу България. Съединението довежда до остър сблъсък между България и Русия. Впоследствие конфликтът се задълбочава и се стига до скъсване на дипломатическите отношения с Освободителката. Така в тежката борба за освобождението на Македония и Тракия България се оказва изолирана и изоставена на собствените си сили, в противоборство с много и силни противници. Това в значителна степен предопределя неуспеха на българската политика по националния въпрос и пречи на обединението на българския народ.