Лекции по История

1205 г. Разгромът на латинците в битката при Одрин

В историята на Средновековна България има няколко най-значителни събития, оставили траен отпечатък в развитието на държавата. Едно от тези събития е победата на българите и куманите начело с цар Калоян (1197-1207) над най-елитната за времето си военна сила – армията на Латинската империя на 14 април 1205 г. край Адрианопол (Одрин).

Основни извори

От чуждите извори за българо-латинските отношения при цар Калоян и в частност за битката при Одрин 1205 г. особено значение имат византийските исторически съчинения от края на ХІІ и първата половина на ХІІІ век. Първокласен източник е „История” на хрониста Никита Хониат, един от най-изтъкнатите и надарени византийски писател. Много от събитията са представени от него или като пряк участник, или като съвременник. „История” на другия голям византийски хронист Георги Акрополит е също основен извор, от който черпим сведения за Калояновото управление. Анонимният източник под името Морейска хроника ( познат в четири версии) предлага някои сведения за българо-латинските отношения от началото на ХІІІ в.
От латинските извори за първата половина на ХІІІ век, отразяващи отношенията между българската държава и Латинската империя първокласна изворова информация черпим от известната и широко използвана кореспонденция на папа Инокентий ІІІ с цар Калоян („Преписка на папа Инокентий ІІІ с българите”). Добър източник, в които се срещат почти дословни извадки от споменатите писма са „Делата на Инокентий ІІІ”, съставени от близък роднина на папата. Друг изворов материал на латински език за българо-латинските отношения, в частност при Калоян, са и историческите хроники. Общопризнат първокласен извор от хрониките за Четвъртия кръстоносен поход и последващите събития съчинението на един от ръководителите на похода - маршал Жофроа дьо Вилардуен „Завладяването на Константинопол”,което благодарение на превода на Иван Божилов през 1985 г. е достояние и на българската историческа наука. Освен нея трябва да се спомене и „Завладяването на Цариград” от френския рицар Робер дьо Клари.
Откъслечни и твърде общи обаче в повечето случай са старобългарските свидетелства за Калояновата победа над латинците. Липсата на документи и исторически повествувания не дава възможност за ясна представа относно отгласа на победите на цар Калоян сред българите.
Първото сведение се среща в Бориловия синодик (ХІІІ-ХІV в.), чието първоначално съставяне се отнася през 1211 г. То гласи следното: „ На царя Йоан Асен –Белгун…и на неговия брат Теодор, наречен Петър… и на брат му Калоян, който удържа много победи над гърците и фръзите – вечна им памет.”
В съставения към средата на ХІІІ в. Пролог на българската църква, който съдържа кратки жития за светците, в посветените за Иларион Мъгленски, Михаил Воин, Йоан Поливотски и Филотея накратко и общо са отбелязани Калояновите победи и завоевания над гърци и латинци. Главно въз основа на тези жития патриарх Евтимий Търновски (1375-1394) съставя похвални слова и пространни жития за тях, в които има разширяване на историческата информация. В „Похвално слово за нашия отец Йоан, епископ Поливотски” напълно отразява съхранения в българската историческа памет разказ за Калояновата победа в прочутата битка при Одрин.
В руската историко-летописна традиция от ХV-ХVІІ в., най-вече в руския хронограф от 1512 г. във връзка с превземането на Константинопол от латинците без да се споменава името му цар Калоян е представен като истински защитник на Византийската империя.

Кратка историография

Много изтъкнати византинисти и медиависти на ХІХ-ХХ век са правели опит синтезирано да изразят значението на тази българска победа в историята на Югоизточна Европа но онова време. Едни от тях са най-крупния руски византинист Фьодор Успенски (“Образуване на Второто българско царство, 1879 г.) смята, че “…Одринското поражение поставили кръстоносците в отчайващо положение в Европа и в Азия… участта на Латинската империя известно време била изцяло в ръцете на българския цар.”. Според немския византинист Хайнрих Гелцер (“Очерк върху византийската имперска история”, 1897 г.) “на този страшен ден завършило франкското господство в Романия”. Най-големият български медиавист Васил Златарски в своята забележителна “История на българската държава през средните векове” (т. ІІІ, 1940 г.) казва, че “… Калоян бил на върха на своята мощ и слава и вече бил убеден, че Латинската империя преживява последните си минути.” Наред с него подобни мнения изказват и другия известен наш изследовател Петър Ников (1928 г.), както и руско-американския византинист Александър Василиев (1952 г.) А в своята незавършена “История на българския народ” (1944 г.) Петър Мутафчиев с вещината на забележителен историк е успял да дефинира най-съществените резултати от това събитие. Редица крупни изследователи (Герланд, Лонльон, Г. Острогорски и др.) определят Одринската битка като “паметна”. А в най-подробната монография за взаимоотношенията на Латинската империя с Българското царство през 1204-1261 г. на българския историк Ани-Данчева Василева (“България и Латинската империя” 1985 г.) се констатира: “… Войната на цар Калоян и импертор Балдуин и нейният изход поразили целия средновековен свят…”. Сред българските медиависти се открояват изследванията на Васил Гюзелев, Иван Божилов, Иван Дуйчев

Прелюдията : обстановката

Четвъртият кръстоносен поход (1201-1204) има пряка връзка с историята на средновековното българско царство и специфично отражение и последици от него. (Инициативата за провеждането му е главно на папа Инокентий ІІІ (1198-1216), поставил си за цел да постигне световно католическо господство. Обърнал се с послание към владетелите, феодалите и градовете на Франция, Германия, Италия и Унгария, в което призовава вярващите на поход за защита на Светите земи.) В по-близък план тези последици могат да бъдат разгледани в светлината на събитията в периода 1204 -1207 година.
Българо-византийската война, разгърнала се още в началото на царуването на Калоян, през 1202 г. била прекратена със сключването на мирен договор, който повторно признавал законността на възобновеното българско царство. Но през ноември 1202 г. когато кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход сключват споразумение с Алексий ІV Ангел да отвоюват бащиния му престол ситуацията на Балканския полуостров се променя. Насочването на рицарските войски към Константинопол и установяването им пред неговите стени (юни-юли 1203) принудило византийски император Алексий ІІІ Ангел (1195-12-3) да потърси военната помощ на българите. В началото на м. юни 1203 г. константинополският патриарх Йоан Каматир (1198-1206) пристига в Търново за преговори с българския цар и архиепископ Василий І (1186-1232). Скоро след тези преговори в писмо до папа Инокентий ІІІ (1196-1216) цар Калоян с гордост известява, че гърците му направили предложение да го “коронясат за цар и ще ти направим патриарх, защото царство без патриарх не бива”. Разбрал причината за готовността във византийските отстъпки за признаване на царското му достойнство, цар Калоян отказал исканата му военна помощ и побързал да ускори водените преговори за сключване на уния с Римската църква.
Под натиска на кръстоносците през м. юли Алексий ІІІ Ангел напуска Константинопол и се оттегля в западночерноморския град Девел. От там той прави отново опит да потърси военна помощ от българите, но тя му е отказана. На 1 август 1203 г. Алексий ІV (1203-1204) е провъзгласен и коронясан за византийски василевс. Българският цар Калоян не признава тази коронация за легитимна и продължава да следи събитията, които се разигравали във вече почти разрушената Византийска империя, стремейки се да се ориентира в техния ход, за да заеме позиция, която отговаря на интересите му.
След като в края на 1203 г. той ускорява хода на преговорите за сключване на уния с Римската църква, цар Калоян решава да заложи на съюз с намиращите се под стените на византийската столица кръстоносци. Според свидетелството на Роберт дьо Клари през февруари 1204 г. с пратеничествто до латинските рицари българският владетел им предложил да ги подпомогне със стохилядна войска, за да превземат Константинопол. Този ход на Калоян е напълно в духа на провежданата от него политика. От една страна той иска да опипа почвата за взаимоотношенията с новия фактор на Балканския полуостров, а от друга страна иска активно и равностойно участие в подялбата на византийското наследство. В замяна на това латинците трябвало да го признаят за суверенен владетел с царска титла. Отказът на съвета на латинските барони на направеното предложение изключвал българско участие в предстоящата операция.
Превземането на Константинопол от латинците (12 април 1204 г.), избора на Балдуин Фландърски за император на новата империя променя коренно обстановката. Уверен от папа Инокентий ІІІ чрез писмото му от февруари 1204 г. за предстоящата му коронация от папски легат чрез получаване на „царски скиптър” и „царска диадема”, цар Калоян отново търси мирно уреждане на взаимоотношенията си с новите господари в Константинопол. Византийският хронист Никита Хониат (1155-1216) пише, че когато той „проводил и пратеници за приятелство, било му отговорено да се отнася в писанията си до тях не като василевс с приятели, а като слуга с господари. Иначе те щели да вдигнат срещу него оръжие и лесно да опустошат Мизия (България), която той владеел не по право, а като отцепник от ромеите…”. В „Деянията на папа Инокентий ІІІ” този факт е разкрит по-детайлно : „латинците… му отговорили най-надменно, като му казали, че не ще има мир с него, ако не върне земята, принадлежаща на Константинополската империя, и в която той бил нахлул с насилие…той отговорил, че тези земи му принадлежат по-справедливо, защото той си възвърнал земите, които неговите деди били загубили, а те (латинците) са завладели Константинопол, който ни най-малко им принадлежи…”
Последен, трети опит за помирение цар Калоян прави през лятото на 1204 г., когато латинците започват действителното разпределение на балканските владения. Този опит става в една среща между българския владетел с един от водачите на Четвъртия кръстоносен поход – френския благородник Пиер дьо Брашьо, подробно описана от Роберт дьо Клари. И този опит обаче не дава очакваните за българския цар резултати.
Междувременно пристигналият вече в Търново папски легат кардинал Лъв Бранкалеоне на 7 ноември 1204 г. помазва и ръкополага търновския архиепископ Василий І за „примас на българите и власите”и правото да коронясва „българските крале”, а на следващия ден – 8 ноември - коронясва Калоян за „крал (rex) на цяла България и Влахия”. И за да смекчи разочарованието от фактическия отказ на върховната титла ( цар = imperator) папата уведомява Калоян, че признава държавната независимост и дава правото на нейния владетел да сече монети.
Когато опитите за уреждане на българо-латинските отношения не постигат никакъв резултат, в друго писмо от ноември 1204 г. до папа Инокентий ІІІ българския владетел който не без основание смята, че е получил титлата „цар” (imperator), изразява твърдо позицията си както спрямо Унгарското кралство, така и спрямо създадената Латинска империя с недвусмислено предупреждение: „…латините… да стоят далече от моето царство и така моето царство не ще им стори никакво зло…”
Така нито приобщаването на Българското царство към уния с Римската църква, т.е. към католическата общност, нито търсенето на посредничеството на папата за уреждане на отношенията с Латинската империя не дали резултат. Вече трудно можела да се обуздае нарастващата агресивност на латинците, които вярвали, че ще осъществят успешно експанзията си и срещу България. „Морейската хроника” (ХІV в.) говори, че Балдуин може да навлезе и да завладее калояновото царство. А Жофроа дьо Вилардуен предава думите на маркиз Бонифаций Монфератски, който се обърнал към императора да тръгнат срещу „Йоан, който е крал на Влахия и България…” Предопределената твърда антибългарска позиция на рицарите от Четвъртия кръстоносен поход ясно личи от подялбата на земите на „Романия”, населени с българи, които Калоян основателно смятал за сфера на българските държавни интереси. В поделените земи фигурират области и селища вече включени в пределите на Българското царство: значителна част от Тракия и Черноморието, Родопската област и Македония с градове и крепости като Пловдив, Станимака, Констанция, Берое, Несебър, Анхиало, Прилеп, Мъглен, Охрид и др. Превръщането на Солун във втори център на латинското господство начело с маркиз Бонифаций Монфератски ( до 1204 г. военен ръководител на кръстоносците), на Пловдив – в херцогство под властта на Рене дьо Три, на Одрин – във венециански град, предвещавало в близко бъдеще латинска агресия на север.
Така постепенно в края на 1204 г. и началото на 1205 г. сблъсъкът между България и Латинската империя изглежда неизбежен. Според свидетелствата на Жофроа дьо Вилардуен в навечерието на предстоящата война пратеници на гърците „от всички градове на страната” (византийската аристокрация от Източна Тракия) предложили помощта си на цар Калоян и му „известили, че ще го обявят за император, и че всички ще му се подчинят като на свой господар”. В съвременната историческа медиавистика това сведение се тълкува по различен начин, но независимо от това, едно е ясно – че за пръв и за последен път ромеите се принуждават да признаят българския цар за свои владетел и положили клетва да му служат. През пролетта на 1205 г. въстанали срещу латинците Одрин и Димотика, което предизвикало наказателен поход, воден от император Балдуин І, граф Луи дьо Блоа, маршал Вилардуен и венецианския дож Енрико Дандоло.

Битката

Латинската войска се насочва срещу въстаниците и се съсредоточава край Адрианопол (Одрин), нак който се развяват български и византийски знамена. На 29 март 1205 г. Одрин е обсаден. Градът и крепостта са с важно статегическо местоположение – намира се на мястото на вливането на реките Арда и Тунджа в Марица, където се пресичат пътищата от Западна Европа за Константинопол и Близкия Изток, както и от Северна Европа за Егейското крайбрежие.
Докато латинците обсаждат Одрин, силна българска армия, предвождана от Калоян и наброяваща според Вилардуен „40 000 въоръжени мъже без пехотинците” и около 14 000 кумани, приближава града и се спира на около 20 км от него. На 13 април 1205 г. българо-кумански отряд напада стада около лагера на латинците и предизвиква паника. Целта на Калоян според Никита Хониат е „да научи какви били намеренията на неприятелите и как щяха да действат в сражението”.
Калоян иска да опознае своеобразната военна тактика на обкованите в желязо рицари. Ядрото на рицарската армия се състои от представители на аристокрацията – рицари, всеки от които има до 10 конни и пеши обслужващи го воини. Тежкото въоръжение на рицаря го затруднява при бой на земята, където той е почти безпомощен. Това до известна степен разбира и Калоян с разузнавателния си маньовър на 13 април. Рицарите се увлекли в преследване на куманската конница, но били засипани със стрели, когато увлечените в преследване тежковъоръжени рицари били обсипани със стрели от леката българска и куманска конница. В стана на рицарите е проведен военен съвет и е взето решение рицарската войска да изчака пред лагера под строй всяко нападение на българите и куманите, без да се увлича в преследване.
На 14 април 1205 г. българо-кумански отряд напада рицарския стан. Рицарите започват да се строяват според решението от предишния ден, но граф Луи дьо Блоа нарушава заповедта и се втурва да преследва бързоподвижния българо-кумански отряд. Така латините попадат в предварително устроена засада в коварни блата, които не познават. Никита Хониат сочи, че войската на Калоян се „скри в долове, навлезе в пропасти…”, а Георги Акрополит допълва, че българите устроили „примки и клопки”. На помощ на Луи дьо Блоа се притичват главните сили, водени лично от Балдуин І. Сражението е ожесточено. Българите откриват слабостта на рицарското войнство и започват да убиват конете им, след което повалените на земята рицари били довършвани с ножове. Загиват много. Голяма група рицари около императора продължават да се съпротивляват, като не разбират че са попаднали в коварно тресавище. Император Балдуин І Фландърски пада в плен на българите и е отведен в столицата Търново, където след около година и половина завършва живота си.
Малцината рицари, които се измъкват от кошмарната сеч, разказват за преживяното на двата отряда, които са оставени да охраняват вратите на одринската крепост , ръководени от Енрико Дандоло и Манасие дьо Лил. Започва бягство каквото военната история рядко е отбелязвала. В това бягство умира Енрико Дандоло. От Одрин паниката се пренася и в Константинопол. Около 7000 кръстоносци и няколко видни техни предводители загубват вярата си в Латинската империя и я напускат завинаги.
Поразяващата вест за разгрома на рицарската армия се разнася бързо из цяла Европа. Из дворците и замъците на Англия, Франция, Германия и Италия се разказват ужасяващи подробности за неочакваната военна катастрофа само една година след най-големия триумф на рицарството – завладяването на Константинопол.

Значение

При Одрин по думите на Робер дьо Клари „погинал цветът на латинското рицарство”. Наистина империята на латините остава да съществува, обаче цялото нейно съществуване през следващите 56 години ( до 25 юли 1261 г. когато Константинопол е отвоюван от византийците) представлява бавен и неудържим упадък. С други думи, победата на българския цар Калоян и неговите съюзници в сражението при Одрин е събитие с европейско значение - причинила истински поврат в живота на Европейския Югоизток и на голяма част от Западна Европа. Българската държава заема положението на водеща военна и политическа сила в цялата тази част от европейския свят. След 14 април 1205 година към „човека, родом от Хемус” се отнасяли с респект.
Една от най-значителните заслуги на най-малкият брат на Асеневци се състои в това, че със спечелената победа през 1205 г. той завършва укрепването на младата българска държава. Докато братята му отхвърлял чуждото владичество и възстановявали предишната българска държава, Калоян допринася най-много за нейното вътрешно успокоение и за утвърждаването й като ръководна политическа и военна сила в международния живот.
От гледна точка на военната стратегия в битката при Одрин, възстановена от сведенията на историческите извори, е ясно, че сполучливия за българите изход е бил решен, на първо място, поради прилагането от страна на цар Каляон на тактиката на т. нар. „привидно бягство”, чрез което редиците на кръстоносната войска били напълно разстроени. Вторият елемент е лекоподвижността на Калояновата войска противостояща срещу тежкоподвижните западни рицари.
Битката и победата на цар Калоян при Одрин на 14 април 1205 г. може да се сравни с прочутата „ледена битка” през 1242 г. на прославения руски пълководец Александър Невски, нанесъл съкрушително поражение на немските рицари върху леда на Чудското езеро. Значението и на двете сражения е в това, че те преустановяват рицарската експанция на изток : с „ледената битка” – към Русия, а с Одринското сражение – към Балканския полуотров.


Литература:

Гръцки извори за българската история, т. ХІ, С., 1983.
Гюзелев,В. Победата в битката край Одрин през 1205 г. в старобългарския книжовен спомен и в историопистта – сп. История, 2006, кн. 1, с. 1-13.
Данчева-Василева, А. България и Латинската империя 1204-1261. С., 1985
Дуйчев, Ив. Цар Калоян. Битката при Одрин през април 1205 г. и нейните сетнини. Военно-исторически сборник, 1979, кн. 4, с. 105-123
Жофроа дьо Вилардуен. Завладяването на Константинопол. (превод от старофренски на Иван Божилов) С., 1985 с.
Иванов, Ив. Разгромът на латинската армия при Одрин от цар Калоян на 14 април 1205 г. – Военно-исторически сборник, 1999, кн. 5, с. 7-15.
Латински извори за Българската история. Т. ІІІ, С., 1965
Одринската битка от 1205 година. (Сборник по случай 800 годишнината от битката) Състав. Васил Гюзелев. С., 2005 г.
Петров, П. Поражението на латинците при Одрин през 1205 г. и неговото историческо значение. – Исторически преглед, 1960, кн. 4, с. 26-51.
Христоматия по история на България, т. 2, С., 1978