Лекции по История

30. Разпадането на югославската федерация и съдбата на държавите наследници: Словения, Хърватско, Босна и Херцеговина, Македония, Сърбия и Черна гора. Албания, албанците и косовския проблем.

Междунационалните стълкновения и противоречия в Югославска федерация се задълбочават след смяната на Тито през 1980 г.Ротационния начин на управление не спасява федерацията и през 1990 год.когато се разпада и съюза на югославските комунисти, които до тогава обединяват комунистическите партии на отделни републики във федерацията. От 1990 г. започва неудържим процес на разпад на Югославската федерация съпроводен не рядко с военни действия и човешки загуби. Първа предявява претенции за независимост Словения, със столица Любляна. На 02.07.1990 г.слоненското народно събрание гласува декларация за суверенитет,след която е проведен референдум за суверенна и независима Словения. Федералното правителство вБелград забранява този референдум, но той се осъществява като гласуват близо 90 % от имащите право на глас 1.5 милиона и пак близо 90 % от тях отговарят утвърдително на зададения им въпрос. Въз основа на този резултат въпреки протеста на Белград на 25.07.99 г.Словения е провъзгласена за независима република. На този етап не само Белград, но и водещи държави като Франция, САЩ и СС макар и по различни подбуди са за запазване целостта на Югославската държава. Окуражени от тази международна позиция федералните военни части бомбандират летището на Любляна, започват 10 дневни боеве в района на Марибор между федералната и словенската армия, при което загиват десетки души. Започват преговори с участието на европейската икономическо общност, която обещава да признае независимостта на Словения. Федералната армия изтегля войските си от 28.12.1991 г. де факто Словения е суверенна. Очертани са граниите на Словения, която заявява, че прествавлява неделима част от централна Европа, не се числи към Балканите и се ориентира за членство в ЕС.
През 1986 г. в нарочен меморандум Академията на науките в Белград аргументира мнението си, че 2/3 от територията на Хърватия принадлежи на сърбите макар, че те съставляват около 13 % от населението на републиката и са съсредоточени в т.н. Крайна. В отговор на тази провокация в Хърватия се формират политически партии с националистична окраска, които подемат борбата за обособяване на Хърватия от Югославската федерация.През 1990 г. Хърватския събор избира за свой президент Франьо Туджман. Срещу този избор категорично протестира Белград, който го обявява за фашистки, а харватите в сръбските медии се представят като народ-убиец. Съборът приема конституция според която Хърватия е обявена за независима държава. Започват военни движения, хърватско-сръбска война, която продължава 6 месеца. В процеса на войната независимо от исканията на хърватите на гонение от тяхна страна са подложени сърбите от района на Крайна и Славоня, които Белград квалифицира като етническо прочистване. Това кара международните сили и обединените нации да разположат 14 000 бойци от „сините каски”, които да охраняват преди всичко населените със сърби райони, съставляващи около ¼ от територията на Хърватия. Равносметката от хърватско-сръбската война независимо от международната намеса е много жертви, бежанци, разрушения и създаване на трайна вражда на сродните народи. На 12.01.1992 г.европейската общност признава независимостта на Хърватия, а през м.май 1992 г. Хърватия заедно със Словения са приети и признати за държави-членки на ООН.
Босна и Херцеговина има сложен етноконвенционален състав на населението. От тях 44 % са мюсюлмани, които говорят сърбо-хърватски език. Над 30 % са сърби – източноправославни и 17 % хървати католици. В Би Х политическите партии се формират по етноконвенционален признак. Мюсюлманската партия се оглавява от Алия Изетбегович, а сръбската национална партия от Радован Караджич. Съществува и хърватска демократична партия, която има свой еквивалент в Загреб. Тук ситуацията се развива най-кръвопролитно. Провежда се референдум с въпроса със суверенитет и независима БиХ, в която всички общности да са равнопоставени. Това допитване се провежда на 01.03.1992 г. Сърбите от СДП бойкотират референдума, а мюсюлманите и хърватите гласуват с „Да”. Още същата вечер след обявяването на резултата сръбски младежи откриват огън по свой съгражданин и етническите насилия в Сараево започват. В желанието си да избегнат кръвопролития европейски министри на външните работи на 06.4.1992 г. признават независимостта на БиХ, позовавайки се на резултата от референдума. Това не помага. Не са в състояние да противодействат ефективно и „сините каски”. Битки се водят в Мостар и Сараево, а в гр.Пале е обявена сръбска република с президент Караджич и армия командвана от ген.Радко Младич. От много битки жертвите са и от двете страни. През 1995 г.в Дейтън воюващите подписват споразумение за прекратяване на огъня, където под силния натиск на САЩ той е подписан. Според него Босна остава разделена между Хърватско мюсюлманската федерация и сръбската държава с център в Баня Лука.
Откъсването на Македония от федерацията се осъществява по мирен път. Проблема, който има страната възниква от няколко посоки. Външнополитически характер са противоречията с Гърция /тя настоява да се нарече Бюрм/. Във вътрешен характер Македония има едно значително албанско мнозинство. ПРи отцепването на Македония албанците са били от порядъка на 20 % и били наследници на Александър Македонски. В резултат на високата раждаемост този процент се увеличава. Няколко министерски постове в македонското правителство се заделят за двете най-силни албански партии. Основните партии на политическата сцена са социалната и ВМРО.
Първата държава , която признава Р.Македония на 13.09.1991 г.е България.
В Сърбия е сериозен проблемът с етническото прочистване на Косово от Милошевич, където албанското население едно мнозинство. В Косово има две линии на поведение за придобиване на независимост – едната е на писателя Ибрахим Ругова, който е привърженик на мирните средства, а другата линия е армията за освобождение на Косово, която осъществява военни акции и се съпротивлява на редовните сръбски сили. Цялото международна общност възроптава срещу етническото прочистване. През 1998 год. НАТО заплашва за намеса по въздух и действително се осъществява бомбандировка през 1999 г. над Белград. Около 80 дни това продължава.В крайна сметка Сърбия губи и тази война. Неотдавна Косово се обяви за независима държава.