Лекции по История

28. Турция след Втората световна война. Политически партии и борби. Военните преврати от 1960 г. - 1971 г. и 1980 г. Вътрешна и външна политика.

След ВСВ настъпва демократизация в обществения живот на Република Турция. За първи път се въвежда многопартийна система. До тогава в страната е съществувала една единствена партия наречена „народнорепубликанска” основана още от Ататюрк, при който години наред е съществувало т.н. сливане между партийния и държавния апарат.Партийния лидер става по право президент на републиката, а заместникът му министър-председател.През 40-те години на 20 в.възникват 10 нови извъннароднорепубликански партии най-силна между които се оказва демократическата партия. През 1950 г.тя отдържа победа при изборите и след 27-годишно управление народнорепубликанстката партия слиза от власт. Президент на страната става Джелял Баяр, а министър-председател Аднан Мендерес. Под тяхно ръководство Р.Турция значително променя курса си и се отклонява от пътя предначертан от Ататюрк. Наблюдава се отстъпление от светския характер на републиката, на който особено много държи Ататюрк. Освен това се въвежда строга цензура над печата. Журналисти биват съдени. През 1955 г. има погроми над гърци и арменци в Истанбул. Забранени са със закон събрания и демонстрации. Правителството се намесва и в университетската автономия. Във външната си политика демократическата партия и управлението й обвързва страната с НАТО, чийто член Турция става по предложение на САЩ. През 1952 г. възникват и първите военни бази – морски и въздушни над турска територия, което съвсем не се посреща еднозначно от турското общество.Наблюдава се и ръст на инфлацията,безработицата и недоволството срещу управлението на партията нараства, особено сред студентите и турските офицери. Военните вТурция се смятат за гаранти за светския характер на републиката. През април и май 1960 г. въпреки забраните студенти от Истамбулския университет последвани от Анкарския и курсанти от военните училища организират серия демонстрации – антиправителствени срещу управлението на демократическата партия. При разпръскването им освен сълзотворен газ е използвано и оръжие като има жертви и ранени и това още повече подклажда огъня. Тогава армейския генерал Гюрсел отправя меморандум към правителството, с който иска оставка на президента и освобождаването на някои министри. В отговора генерал Гюрсел е изпратен в принудителен отпуск. В резултат на 27.05.1960 г. с участието на Анкарския и Истанбулския военни гарнизони е извършен военен преврат. Президента и министрите са арестувани. Правителствените учреждения са завзети и властта преминава в ръцете на комитет за национално единство с председател ген.Гюрсел. Министрите са съдени от военен трибунал. През 1961 г. след референдум влиза в сила нова конституция на Р.Турция, която подчертава, че тя е национална, демократическа, светска и социално-правова държава. Особено се акцентира и върху разделението на законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Провеждат се избори през 1961 г., когато на политическата сцена се появява и партията на справедливостта, а през 1965 г. тя печели изборите, начело с лидера Сюлейман Демирел. Под негово ръководство правителството осъществява редица икономически мерки с цел развитието на стопанския живот в страната. През двумандатното й управление, обаче започват стълкновения между нароилите се екстремисти – формирования с крайно леви и съответни с крайно десни възгледи. Само през 1970 год. повече от 100 души са убити и ранени в различни демонстрации и сблъсъци. Военните отново се намесват и през 1971 г. се обръщат с меморандум към президента, като го обвиняват, че заради това управление страната се оказала в състояние на анархия, братоубийствени борби и социални вълнения. Отправя се препоръката правителството да се върне на пътя начертан от Ататюрк. Още на следващия ден Демирел и правителството са в оставка и това се оценява, като втори военен преврат. Следват няколко коалиционни правителства, които са изправени пред различни изпитания, като с най-голям международен отклик е т.н.кипърска криза от 1974 г. по време, когато на власт е коалиционно правителство, оглавявано от Бюлент Еджевит.
През 1975 г. на власт идва правителството на Сюлейман Демирел. Отново се наблюдават успехи в изпълнението на програмата за национално обновление в развитието на икономиката, но паралелно с това турското общество се тресе от съперничество между двете буржоазни партии – партията на справедливостта и народорепубликанската партия. Отново взима връх в обществения живот различни екстремистки групи. Осъществяват се редица атентати и от 1978-1980 г. има над 5 000 загинали и 14 000 ранени. През есента на 1980 г. военните извършват преврат. Този път начело е началника на генерал-щаба ген. Кенан Еврен. След преврата всички партии са забранени, а властта се поема от съвет за национална безопасност /СНБ/. Този СНБ става висш законодателен орган за страната. Разпуснато е правителството на Демирел, а в изявление по радиото ген.Еврен заявява, че главна цел е борба срещу терористите и нормализирането на обстановката в страната. Военните заявяват също, че взимат властта само временно. През 1982 г. е гласувана нова конституция, която отменя тази от 1961 г. и тя разширява правомощията на президента. Оттам насетне се сменят много партии. Активизират се ислямистките партии, които биват последователно забранявани, но все пак продължават да съществуват. В тези среди се оформя група от модерни ислямисти, които формират партията на справедливостта и развитието. Наблюдава се понастоящем разделение в турското общество, доколкото правителството и военните правят намеци за намеса.