Лекции по История

27. Югославия и Албания в опозиция на Москва /1945-1990 г./92 г./. Албанския комунизъм на Енвер Ходжа. Титова Югославия – външна и вътрешна политика.

Към края на м.ноември 1944 г. албанските войски от съпротивителното движение под водачеството на Енвер Ходжа влизат в Тирана. Там те не заварват друга организационна сила и така съумяват да завземат властта, без чуждестранна помощ. Разчитат единствено на югославските съветници от партизанската армия на Тито. През лятото на 1945 г. фронтът за национално освобождение на Енвер Ходжа се преименува на албански демократичен фронт. Под негово ръководство се провеждат избори, които за първи път в албанската история участват всички мъже и жени навършили 18 години. От гласувалите 93 % подкрепят този фронт. През 1946 г. избрания по този начин парламент провъзгласил Албания за народна република, а Енвер Ходжа оглявава съставеното ново правителство. Приета е и конституция, която установява диктатура на пролетариата. Предприетите преобразования на новото правителство се съставят главно в национализация на цялата промишленост.При не малка съпротива на населението и селата се създават кооперативни стопанства от тип „колхоз”.Много важна и успешно изпълнена задача на новото правителство било образованието и ограмотяването на населението , от което 80 % било неграмотно.Въвежда се преподаване на майчин език, а училището става задължително , светско по характер.През този още начален следвоенен период възникват търкания между Албанската комунистическа партия и Югославската такава. Повод за това е идеята Албания да се присъедини като седма република към Югославската федерация. Енвер Ходжа бил недоволен и от това, че ЮКП се държи менторски правителствено и се стреми да наложи на Албания своите възгледи. Такава в АКП се оформят две крила. Първото за по-голяма самостоятелност на албанците, а другото крило е с югославска ориентация. В крайна сметка проюгославското крило било претърпяло поражения, а водачът му съден и разстрелян. След смъртта на Сталин /1953 г./в отношенията на Албания със Съветския съюз се появява пукнатина.Албанската партия на труда, която вече е преименувана на АКП не може да приеме нито позицията на Хрушчов за разобличаване култа към личността на Сталин, нито пък неговото сближение с Титова Югославия. От този момент насетне настъпва още по-голямо дистанциране на албанското ръководство от Москва. Това намира израз и през 1960 г. в отказа на АКП да подпише обвинителната резолюция от Московската конференция на комунистическите партии, която осъжда Китайската комунистическа партия и културната революция на нейния вожд Мао Цзедун. При това положение СС преустановява финансовата си и стопанска помощ за Албания; в замяна на това Пекин отпуска на Тирана кредити и й оказва всестранна помощ. Албания започва да подражава на Китай , посредством миникултурна революция, свързана с това, че в Албания 15 000 „бели якички” /чиновници, администратори/ са изпратени да работят в промишлеността и в селското стопанство. От 1967 г.насетне правителството на Енвер Ходжа предприема много радикални мерки в сферата на религиите. Албанците са преобладаващо мюсюлмани. Закрити са всички черкви, джамии, текета-превърнати са в киносалони или спортни зали, а представителството на духовенството също са изпратени да работят в производството или са отведени в затвора. Албания през периода подражава на Китай и по отношение на външната си политика. Независимо от догматизма следван вътре в страната Тирана поддържа добри отношения с Франция, Италия, Скандинавските страни, но смята за свой враг САЩ и Великобритания. Проблеми възникват и във връзка с напредналата възраст на Енвер Ходжа, който умира през 1985 г.Още през предходната година се търси подходящ човек, който да го замести. Единият от най-подходящите кандидати се самоубива при странни обстоятелства. Избранникът на Енвер Ходжа, който го наследява е Рамис Алия. През 1990 г. той прави поредни стъпки за промотиране образа на Албания , като изолирана и догматична страна, разширявайки връзките на страната със Западна Европа. За да преодолее икономическите затруднения, които изпитва Албания Рамис Алия.Той предлага нов икономически механизъм като съхранява плановата икономика, но дава и правото да се отварят и частни магазини; селяните да развиват лични стопанства, а предприятията да имат по-голяма свобода на действие. През 1990 г.биват подновени след дълго прекъсване дипломатическите отношения с СС и за първи път се установяват такива със САЩ. Настъпва преврат и по отношение на религиите и религиозните институции. Отворени са отново черквите и джамиите. Албанците за пръв път получават паспорти за пътуване в чужбина. През 1991 г.в духа на епохата се формират и опозиционни на комунистите партии. Такава е партията на Сали Бериша, наречена Демократическа партия. При проведени избори през 1992 г.именно дипломатическата партия печели най-голям брой гласове и Сали Бериша е избран за президент на страната на мястото на Рамис Алия. Наименованието на Албания социалистическа народна република е заменено с Република Албания.
В Белград през септември 1944 г. е установена регентско управление от името на сръбския крал Петър ІІ, който се намира в емиграция и никога не бил стъпвал на сръбска земя. Това управление е безсилно пред новосформирания Парламент, който обединявал предимно членове на антифашиство движение за национално освобождение на Югославия, ръководено от Йосиф Брос-Тито. Свиканото учредително събрание решава да се свали монархията и приема нова конституция, въз основа на която Югославия става република. Тази република следвало да се организира като федерация от следните шест републики: Босна и Херцеговина, Хърватия, Македония, Черна гора, Сърбия и Словения. Според нея в границите на Сърбия се обособяват две провинции. Първата е Косово, където населението е албанско, а втората е Войводина, където живеят унгарци, румънци, сърби, хървати, словенци и украинци. За официални се обявяват три езика. Събро-хърватски, словенски и македонски, а пък за двата малцинствени езика албански и унгарски се предвижда да се използват в двете сръбски провинции – Косово и Войводина.Тази конституция признава като равноправни и три вероизповедания: източноправославно, католическо и мюсюлманско.Новоизбраното правителство има сложна задача да преодолее огромната разруха, сполетяла страната. През 1947 год.е предприета национализация на фабриките и заводите, транспортните средства и банки. През 1947-48 г. много актуален и се обсъждал на различно ниво въпросът за Балканска федерация с участието на България. Сталин не одобрявал тази идея, като извиква през 48 г.в Москва две делегации – Югославска и Българска и осъжда плановете за образуването на Балканска федерация между двете страни. Оттук започва разрив между Титова Югославия и СС като Тито показва, че не би желал страната му да се третира като сателит на Москва и че Югославия ще следва свой собствен път на развитие на социализма. Разривът между Белград и Москва стимулира САЩ и западноевропейските държави да бъдат по-щедри към Югославия, на която отпускат солидна финансова помощ.Основата в самобитния път на Югославия към социализма е по-голяма степен на децентрализация при управлението на стопански обекти, което не винаги се оказва рационално, тъй като избраните от самите работници директори на предприятия рядко имали образование и подготовка за да организират производствата по най-печеливш начин. Децентрализация се прилага и спрямо политическите организации като ЮКП се преименува на Съюз на Югославските комунисти /СЮК/ и всяка република от федерацията си има собствена комунистическа партия. По отношение на външната политика Югославия се ориентира към т.н.”необвързани страни”, където членуват Индонезия, Египет и страни от третия свят. Югославия отказва да се включи и не участва нито в НАТО, нито във Варшавския пакт. Тя осъжда военната интервенция на Вършавския договор в Чехословакия от 1968 г. и за да предотврати подобна военна намеса и в Югославия засилва вниманието си върху състоянието на своята армия.Много сложни проблеми възникват за Югославия във връзка с разрастващите се националистически тенденции в отделните републики от федерацията и осомено в Хърватия. Хърватите излизат със специална петиция от името на 130 интелектуалци с искане хърватския език да се отдели от сръбския и да се изучава самостоятелно в училищата. Оттук следвало контрапетиция на сръбските интелектуалци, които възразяват и предлагат аргументи за общността на сърбо-хърватски език.Албанците също предявяват претенции във връзка с това, че още през 1970 год. те съставляват ¾ от населението в Косово и съумяват да издействат провинцията да стане автономна със свое знаме и език. Освен това заради по-висока раждаемост албанците стават по-многобройни от словенците в рамките на федерацията. Отчитайки тези проблеми на национална или етническа основа още от 1974 г. в Югославия се следи доста стриктно да се поддържа баланс при заемането на различни държавни постове от представителствата на различните националности. Но сърбите са винаги обвинявани, че са винаги на най-високите постове. Ситуацията се усложнява и заради възрастта на Тито, който умира през 1980 г. Въвежда се т.н принцип на ротацията /колективно президентство/ с представители на всички от републиката и автономните провинции. Състои се от 8 члена и те се сменят на ротационен принцип. Въпреки това тези проблеми от етнически характер продължават да ескалират и довеждат до трагични събития с много жертви.