Лекции по История

21. Политиката на Гърция и Сърбия през 60-те години на 19 в. Балканския съюз от 1866-1868 г. и останалите балкански народи.

След Кримската война макар със закъснение английско-френски окупационни войски били изтеглени от Гърция. Една от първите задачи, които разрешила Гърция от времето на обявяването й за независима държава е изборът на подходящ крал за новообразуваното гръцко кралство. Това не се отдало на гърците веднага , доколкото държали много техният крал да следва принципите на мегалий идея да прави всичко възможно за обединяването на всички гърци в т.ч. и на тези останали под османска власт. Първият от гръцките крале Леополд Сакскобурготски се задържал само три години. Той бил наложен по воля на Англия, но впоследствие абдикирал.
Следващ гръцки крал Отон І бил син на баварския крал със седалище в Мюнхен и пристигнал в Гърция през 1833 г.като малолетен с регенти баварци и с голямо обкръжение от съветници. Когато станал пълнолетен и започнал да управлява самостоятелно той се проявил като крайно нерешителен , пасивен във външната си политика.Не предприемал нищо в изпълнение на мегалии идея и твърдял, че великите сили няма да допуснат такова обединение на гръцката нация. Авторитетът му отслабнал и срещу него се оформила опозиция , оглавявана от Заимис. Бил извършен атентат от гръцки студент срещу кралицата. Отон І прилагал диктаторски методи за управление вътре в страната и като съвкупност всичко това предизвикало въстание от 1862 г.,започнало в Патрас и Месолонги срещу кралската власт, а в самата Атина имало масови демонстрации. Гърците искали крал, който да защитава националните интереси. Отон І бил детрониран, като в преврата взели участие и военните, които подкрепяли опозицията, а детронирания крал и фамилията му с английския кораб „Сцила” напуснали страната. Тогава било свикано национално събрание, което да избере нов гръцки крал. При неговия избор се намесва и въпроса за съдбата на островите в Йонийско море, населени открай време с гърци, но под английски протекторат. Англия обещала подкрепа за гръцките искания да се присъединят към Гърция Йонийските острови при условие, че гърците поставят на престола , посочен от Англия кандидат. Предложени били две кандидатури: принц Алфред и принц Вилхелм.
Гърците се спрели на Вилхелм и през 1863 г. той пристигнал в Атина, където бил коронован за гръцки крал под името Георги І. Така била поставена основата на Глюксбургската династия в Гърция. Когато обаче Гърция искала Англия да изпълни ангажиментите си тя започнала да отлага присъединяването на островите.
През 1864 г. бил подписан договор, но Англия запазвала за себе си най-големите разпределения на северен Корфу и Таксос. Тогава 84 души депутати от Йонийските острови влезли в състава на гръцкия парламент и присъединяването им става факт в историята на Гърция.
Гърция се опитала да приложи подобен подход и с о.Крит, който бил с преобладаващо гръцко население, но още от 1669 г. бил османско владение. Османците не били съпричастни към въжделенията на Гърция.
През 1866 г. избухва критско въстание, а в него участвали местните гърци, но те били подпомагани и от Атина при привиден неутралитет на Гърция. В това въстание взимат участие представители и на други балкански народи, включително българи. Между тях били братята на хаджи Димитър, Димитър Общи, кап.Петко войвода. На о.Крит бива сформирано национално събрание, което обявява присъединяването на острова към кралство Гърция.
През 1867 г. на о.Крит е избрано временно гръцко правителство, което действало от името на крал Георги І. Османска Турция обаче действала решително. Отправила към Гърция ултиматум за война , изпратила войски, а също така и великите сили не били благосклонни към този акт на присъединяване.
През 1869 г.свикали международна конференция на която наложили забрана на Гърция да се намесва в събитията на острова. Останали без външна помощ, гръцките въстанници били разгромени и о.Крит останал османско владение.
В Сърбия десетилетия си оспорват престола двете династии на Караджорджевичите и на Обреновичите. До 1860 г. сръбското княжество било управлявано от Милош Обренович, а след това /1860-1868/ от княз Михаил Обренович. Още при Милош всички длъжностни лица и всички институции в княжеството се подчинили пряко и били зависими от сръбския княз. Неговото управление било еднолично и осветено от сръбската конституция от 1839, одобрена и от Високата порта. Наистина в сръбското княжество имало народна скупщина, като тя се превръща в говорилня, без никаква власт. Същевременно князът лично назначавал членовете на т.н. съвет-колегия, на която било възложено да подготви проектозакони.Назначави от княза били и министрите. Той бил главнокомандващ на сръбската войска и сръбската полиция. След смъртта на Милош и при възкачването на Михаил това положение било узаконено официално и посредством два закона от 1861 г. Първи закон за съвета – държавен съвет, според който всички съветници били назначавани и управлявани от княза. Втори закон за скупщината – тя се свиквала веднъж на три години, което обезличило дейността й , като при това тя имала само съвещателни функции,а представените секретари се назначават от княза.
През 1862 г. бил издаден закон за организацията на централната власт. Според него Сърбия се управлява от Министерски съвет в състав от 7 министерства: външни работи, вътрешни работи, правосъдие, финанси, просвета, строителство и войска. Всички министри били назначавани и сменяни от княза и се отчитали само пред него.
В положителния живот на сръбското княжество съществена роля играят две партии: консервативна с лидер Илия Гарашатнин, като князът работи с него, назначава го за министър-председател и министър на външните работи. Другата партия се нарича либерална с лидер Груич, който е в немилост и бива затворен от Михаил Обренович, макар че либералите поставят на престола Обреновичите. В качеството си на Министър –председател И.Г. води активна външна политика, противоположна на провежданата от Александър Караджорджевич австрофилска и туркофилска политика. При управлението на Михаил влиза още един закон за всеобщо военно задължение и за създаването на сръбска народна войска. Според него всички младежи и мъже между 20 и 50 години съставлявали сръбската народна войска. Обучението им във военно дело се провеждало в неделни и празнични дни. Било осъществено и разделение по видове войска, но модерна сръбска армия не била създадена. Това било крачка напред в сравнение с предходния период, когато по данни от 1859 г. Сърбия разполагала с 3 000 войници, няколко десетки офицери и много малко въоръжение.
Външната политика, диктувана от княза И.Гарашанин имала антиосманска и антихапсбургска насоченост. Сърбия разчитала най-вече на Русия и Франция за подкрепа. Сърбия била противник на намесата на великите сили във вътрешните й работи и подкрепяла национално-освободителните движения на подвластните народи, както Хапсбургската империя, така и в османска Турция. Не случайно в края на 1861 г. в Белград била създадена първата българска легия, с чиято дейност е свързан с Г.С.Раковски.
През 1866 г. бил сключен съюз между Сърбия и Черна гора , като договора бил подписан от сръбския княз Михаил и от черногорския княз Никола. Те се задължавали взаимно да работят за създаването на една обща сръбска държава.
През 1867 г.започнали преговори между представители на сръбското княжество и българската Добродетелна дружина, която функционирала в Букурещ. Дружината изложила проект, според който близостта на двете народности позволява да се говори като за единна нация, за българо-сърби или сърбо-българи, което давало основание вбъдеще да се сформира обща тяхна държава от управлението на княз Михаил, която можело да се нарече пак така, но в крайна сметка изборът паднал с названието Югославско царство, начело с Михаил като там трябвало да влезнат и българските земи/България, Тракия и Македония/. Сърбия приела благосклонно тази декларация, но избягвала да подпише официален договор по въпроса, заради следните съображения, независимо, че вБелград пристигнали водачите на Добродетелната дружина Михаил Колони и Георги Шопов. Сръбското княжество си давало сметка, че Д.Д не представлява целокупния български народ и че има други организации, дори и емигрантски, които имат други планове и намерения, относно бъдещето на българското население. В Букурещ се намирало седалището на БТЦК, чиито членове работели в друга насока с цел формиране на българо-турска дуалистическа държава, като взимали примен от Австро-Унгария. Сръбското княжество се намирало и в процес на преговори с гръцкото кралство. Тези преговори се налагали заради сблъсъка на интересите на Гърция и Сърбия в изпълнение на техните великодържавни доктрини. Имало балкански територии върху които и двете страни имали претенции. В 1867 г. бил подписан договор за съюз между Сърбия и Гърция против османска Турция и с цел освобождаване на останалите християнски народи под нейна власт. Сърбия се задължава до 1868 г. да въоръжи и да подготви за тази цел 60 000 сухопътна армия, а Гърция 30 000 сухопътна и по-силен морски флот. Предвиждало се да се предприемат военни действия срещу османците и тези военни действия да не спират преди Гърция да присъедини Епир и Тесалия, а Сърбия Босна и Херцеговина. Предвиждало се към сключения договор да бъдат поканени да се присъединят Черна гора и Румъния. Тази военна конвенция между четирите държави била подписана в началото на 1868 г. и формирала заключителен етап от образа на своеобразен балкански съюз срещу османска Турция. Държавите членки обаче съвсем не отчитали интересите на тези балкански народи, които ще освободят. При победа на балканския съюз Румъния следвало да получи и присъедини земите на изток и север от линията Русе-Варна, а Сърбия претендирала за останалата част от българските земи плюс Босна и Херцеговина. Главен порок във външната политическа дейност на тези балкански държави, които имали благоприятет статут била тяхната великодържавна ориентация.
През 60-те години на 19 в. Сърбия установила дипломатически контакти и с австроунгарския външен министър – Андраши, като се опитвала да получи и австрийска подкрепа за присъединяването към територията си на Босна и Херцеговина. Плановете на сръбското княжество били пресечени от драматични вътрешни политически събития. Привърженици на Александър Караджорджевич организирали преврат в резултат от който княз Михаил бил убит, но Караджорджевите не успели да се качат на престола, като сръбски княз станал малолетния Милан Обренович. Първоначално той управлявал посредством регентски съвет от трима души/1868-1889/. В началото на управлението му била гласувана нова сръбска конституция. Тя предвиждала разделянето на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна.
Законодателната се осъществява от т.н.Скупщина, заедно с княза. Скупщината трябвало да се събира един път годишно, а за членове-депутати можели да се кандидатират всички навършили 30-години мъже. През 1872 г. Милан навършил 18 години и поел самостоятелно управлението на страната.