Лекции по История

20. Балканите след Кримската война. Обединение на Влашко и Молдова /1862 г./ Национално-освободителни движения в османска Турция и Хабсбургска Австрия /след 1867 г. Австро-Унгария/.

След кримската война макар и със закъснение англо-френските окупационни войски били изтеглили от Гърция по пример на движението на Гарибалди за оденинение на Италия и в Гърция била подета инициативата за обединение на всички територии , населени с гърци под скиптъра на гръцката корона. На този етап обаче се оказало възможно единствено обединението на Влашко и Молдова в единно кралство Румъния. Това било една от преките последици от Кримската война и парижкия конгрес от 1856 г. и се осъществил с покровителството най-вече на Франция. Франция в лицето на тогавашния император Наполеон ІІІ се стремяла по този начин да ограничи руското и съответно австрийско влияние в този регион.
Активна роля за обединението на двете княжества изиграло многобройната румънска емиграция още в началото на кримската война през 1853 г., отправила меморандум за съдействие в тази посока до Наполеон ІІІ. Франция също не възразявала срещу това обединение на Влашко и Молдова като на свой ред виждала в него възможност да бъдат отслабени позициите на Хапсбургска Австрия и османска Турция. Точно те заедно с Англия били противници на това обединение. В самите дунавски княжества също липсвала единна позиция на населението по отношение на евентуално обединение. Съществуват многобройни комитети на т.н.юнионисти /поддръжници/, но същевременно имало и комитети на противно мнение /сепаратисти/,които настоявали Влашко и Молдова да съществуват самостоятелно. Въпросното обединение било осъществено на етапи. Най-напред на престола в Молдова бил избран за княз Александър Йон Куза, а от 1859 г. той бил избран и за княз на Влашко. Макар и недоволна османска Турция признала още тогава избора на княз Куза и на двата престола.
През 1861 г. в османската столица била свикана международна конференция, която признава официално създаването на Румъния като свършен факт. Вече като румънски владетел Куза започнал аграрна реформа, която влязла в сила от 1864 г.Румънските селяни били освободени по силата на тази реформа от крепостническа зависимост и имали правото да закупят до 4 хектара обработваема земя. Реформата не задоволила особено много селяните, тъй като не разполагали с необходимите средства, за да закупят земята. Едрите земевладелци също били недоволни и доби силно настроени срещу Куза, тъй като освобождаването на селяните от дотогавашната им зависимост накърнявала интересите на едрите земевладелци. Въз основа на тези недоволства в Румъния била сформирана като опозиция една либерална партия , начело с Йон Бростиану, който повел борба срещу установеният от Куза личен режим на управление.
През 1866 г.бил извършен държавен преврат, а княз Куза бил принуден да абдикира.Оттук насетне с участието на международна комисия започнало търсенето на подходящ румънски владетел. Изборът паднал върху принц Карл от династията на Хохенцулерните /пруски крале и немски кайзери/ и той поел властта в Букурещ под името Карол І.
През 50-60 г. на 19 в. доста проблеми на османското правителство създава населението на Босна и Херцеговина макар в преобладаващата си част да е било мюсюлманско. За смиряване на неговото недоволство още преди началото на кримската война /1850/ в Босна и Херцеговина била проведена наказателна акция, ръководена от Омер паша Латас /австрийски ренегат/, но и след нея положението в Босна и Херцеговина си оставало неспокойно. Тук живеели и не малко католици и православни сред които в изпълнение на начертанието на Илия Гарашанин Събрия оказала влияние с оглед подготовка на национално-освободително движение срещу османската власт. С помощта на сръбски емисари били сформирани редица тайни революционни комитети, в които участвали учители, свещенници, търговци, селяни . Освен Сърбия тук действала със свои емисари Черна гора в района на източна Херцеговина , като Черна гора се стремяла към териториално разширени в този район.Сформираните тайни комитети организират редица протести и отправили поредица от петиции и меморандуми до европейските правителства ,до султата, до австрийската и сръбската преса. Основните им искания , изложени в тях били за равноправие не на книга, а в действителност, независимо от вероизповеданието. Искали също така християните да не бъдат наричани вече рая и гяури. Настоявали да им се предостави възможност за строеж на християнски църкви и за създаването на училища за децата. Искали също така на практика мюсюлмани и християни да бъдат изравнени по отношение правото на военна служба и настоявали да бъде премахнато джизието.
Паралелно с това само за едно десетилетие 1852-62 г.тук в Босна и Херцеговина избухват три въоръжени въстания срещу османската власт, които като правило били подкрепяни от Черна гора. Започнали черногорско-турски войни. Такава война имало още през 1852 г. Тя завършила с поражение за Черна гора и само намесата на Австрия и Русия предотвратила окупирането на Черна гора от османските войски. Подобни въстания имало през 1858 г. и 1861 г.-62 г. Те приключили със същия резултат и в крайна сметка били последвани и от поредни наказателни акции от Омер паша. По същото време през 60-те години на 19 в.драматични събития се развили на населените предимно с гърци Йонийски острови и о.Крит.
През този период национално-освободителните движения се разрастват и сред южнославянските народи, подвластни на хапсбургите. Те засягат предимно населението на Словения, Хърватско и от Войводина, подлежащи на германизация, а Хърватия и Събрия на маджаризация.
През 50-60 г.много дискутиран бил въпроса за бъдещото държавно устройство на многонационалната хапсбургска империя. В това отношение се оформили три направления, защитавани от три обществени граници: първо течение държало настрог централизъм в държавата, което според привържениците му следва да се управлява от един център във Виена. Второ течение – настоявало за дуализъм, за превръщането й в дуалистична монархия Австро-Унгария посредством т.н.Аусглейх между Виена и Будапеща като центрове на тази дуалистична държава. Трето течение – било за създаване на дунавска конфедерация от подвластните на хапсбургите народи, а и с такива извън пределите на империята, а именно Събрия и Румъния.
Тази идея била подробно развита през 1862 г. в проект на унгареца Лайош Кошут. Той предполага дунавска конфедерация , която да обединява Унгария, Хърватско, Трансилвания, Събрия и Румъния. Тази конфедерация следва да се управлява от общ съюзнически съвет, а пък столиците й да се редуват. От тези три течения победа удържало второто, налага се през 1867 г. обявяването на дуалистична монархия Австро-Унгария, съставена от две парламентарни държави. Австрийския император Франц Йосиф І ставал едновременно и унгарски крал. Двете държави запазвали значителна степен на независимост по отношение на вътрешното си управление, но следвало да водят обща външна политика, общо военно дело и финанси, което следвало да се разпределя в съотношение 70 % за Австрия и 30 % за Унгария. Между двете държави бил сключен и митнически съюз, който следва да се подновява на 10 години. В Австрия попаднали Словения и Далмация. В Словения през 1868 г-71 г. активна дейност развива т.н.словенско национално движение.Основни искания били за обединение на всички словенски земи, за равноправие на словенския език и премахване на опитите за германизация , за намаляване на данъците и др. Това движение е действало с мирни средства, посредством митинги, петиции и т.н. Що се отнася до далмация, която била отнесена към австрийската част там се оформили две партии. Първата се нарича народна и привържениците й настоявали Далмация да бъде присъединена към Хърватско. Втората се нарича автономистка – тя настоявала за автономия на Далмация, която да си остане в австрийската част на дуалистичната монархия. Тази партия имала повече привърженици и Далмация си остава в австрийска част, но с ограничени автономни права.
През 1869 г. в Далмация, в Котор избухва въстание, което било антиавстрийско, против въвеждането от австрийските власти на всеобща военна служба и премахването на старите привилегии на местното население в това отношение.
През 70-80-те години Далмация и нейното население били подложени на двустранна Хърватска и Сръбска националистическа пропаганда. Великохърватите не признавали наличието на сърби и правата им в Далмация, а пък сръбската пропаганда агитирала против обединение с Хърватско и за обединение на всички сърби от Далмация в единна сръбска държава, чието естествено ядро съставлявало сръбското княжество.