Лекции по История

19. Византия – второстепенна политическа сила (1282-1354) г. Граждански Войни, социални трусове и религиозни спорове.

Управлението на сина на Михаил VIII – Андроник II Палеолог (1282-1328) г. е изпълнено с множество събития от вътрешно и външнополитическо естество. Андроник окончателно обезсилва сключената с Рим уния и дава амнистия на всички преследвани от предишния император нейни противници. Така настъпва спокойствие сред византийското общество. Затихват постепенно и загубват предишната си острота и плановете на западните владетели за възстановяването на някогашната Латинска империя.
Далеч по-многобройни и значими са обаче несполуките съпътстващи царуването на Андроник и довеждащи Византия до големи сътресения. Един от главните удари идва от страна на Сърбия, България, Венеция и Генуа, но най-опасно за Византия се оказва нашествието на турците в Мала Азия. Без да срещнат сериозна съпротива те навлизат в провинциите – Витиния, Фригия, Мизия и Лидия като се установяват в тях. Пасивното отношение на Андроник води до опити на местното население да се организира само и да се противопостави на нашественика. Георги Пахимер дава сведения за българина Ивайло, който се опитва да организира подобна съпротива. В края на ХIII век обаче обстановката в Мала Азия е вече коренно изменена – започват да възникват турски емирства. В началото на ХIV век турците вече владеят почти цяла Мала Азия и техните кораби започват да нападат околните византийски острови. Тъй като Византия не е способна да се справи с положението, защото флотът и е силно отслабен, в Константинопол пристига водача на каталанските наемни дружини – те са съставени предимно от обеднели испански рицари, Роже дьо Флор. Той предлага помощ на Андроник за прогонване на турците, но в един момент се оказва, че срещу тези наемни войски са просто жадни за плячка. Така Андроник организира заговор като Роже дьо Флор е убит. По този начин се предизвиква гнева на каталанските дружини, като Византия губи територии и влияния в Мала Азия, Тракия и Македония, а също така и в Средиземно, Егейско и Черно море. Същевременно избухва и конфликт между двамата Андрониковци – дядо и внук, при което внукът се стреми да заеме престола. Вътрешното състояние на империята също не е цветущо – държавата има нужда както от парични средства, така и от доставки в натура. В крайна сметка Андроник II сключва мир с внука си през 1325 г., който е обявен зя съимператор, но фактически почти цялата власт е в неговите ръце. Управлението на Андроник III Палеолог (1328-1341) г. не донася нито вътрешен, нито външнополитически мир. След неговата смърт на престола се възкачва малолетният му син Йоан V Палеолог. Съставено е обаче регенство, което включва майката – Ана Савойска, константинополският патриарх Йоан Калека, видният столичен аристокат Алексий Апокавк и аристократът Йоан Кантакузин. Не след дълго обаче между регентите започват раздори, като се образуват две вражески групировки- едната начело, на която застава Апокавк, а друга с Йоан Кантакузин, който се провъзгласява за император. По този начин през 1341 г. избухва и гражданска война. На пръв поглед възстаналият народ подкрепя Апокавк и се изправя срещу узорпатора, но всъщност той се противопоставя на богатите местни аристократи. Така групировката на Алексий Апокавк печели все повече привърженици. Виждайки собствения си неуспех Йоан Кантакузин търси помощ от Сърбия – Стефан Душан. Апокавк обаче също повежда преговори с него и успява да го привилече на своя страна. Тогава Йоан Кантакузин се съюзява с емира Ушурбег, с който всъщност смазват и дружината на българина Момчил. Скоро след това обаче е убит и самият Алексий Апокавк, но с това гражданската война не приключва. В Солун зилотите укрепват позициите си и дори издават редица наредби, насочени главно срещу духовенството, монашеството и богатите граждани. Междувременно Кантакузин укрепва позициите си в Тракия и се готви за удар срещу Константинопол. Той си намира съюзник в лицето на владетеля на твърде силната вече Османска държава – Орхан. От своя страна патриархът и Ана Савойска търсят съюз със селджукските турци. Така чрез действията си константинополските управници спомагат за засилването на позициите на турите на Балканския п-в. Въпреки всички опити обаче на 3 февруари 1347 г. Йоан Кантакузин влиза като победител в Константинопол и е провъзгласен за император. Така той вече се насочва към зилотите в Солун, превзема града, като се утвърждава нова социална прослойка и всички конфискувани имоти на монашеството и висшия клир си връщат. Въпреки това положението на Кантакузин на престола не е стабилно тъй като увеличава размерите на някои мита и данъци и предизвиква недоволство сред народа. От друга страна неуспешно се бори и срещу нарастващото влияние на Генуа.
При всички тези обстоятелства размириците във Византия пламват отново – този път между Йоан Кантакузин и Йоан Палеолог. Във вътрешните работи на империята се намесват и други народи – венецианци, сърби, българи и османски турци. Така с помощта на османските си съюзници Кантакузин надделява отначало, но с помощта на Генуа през 1354 г. Йоан Палеолог се утвърждава като едноличен владетел. В крайна сметка в този период на слаба централна власт и политическа разпокъсаност империята е принудена да се изправи срещу настъпващите от изток турци.