Лекции по История

1. Съперничество на Великите сили за влияние на Балканите

Балканският полуостров е мястото, където още от началото на така наречения Източен въпрос (борбата за наследството на Османската империя през ХVІІІ, ХІХ и началото на ХХ в.), се преплитат интересите на всичките Велики сили. В тази надпревара за влияние се включват и балканските народи, които имат да решават своите национални въпроси. Така те още преди своето фактическо освобождаване влизат или не в сметките на Великите сили. Този дълготраен процес довежда до установяването на доскорошните политически граници на балканските държави.

Голямата източна криза от 1875 г., която обозначи началото на края на Османската империя, беше погребана през 1878 г. на Берлинския конгрес. Това е моментът, в който започва истински модерната история на Балканите и, заедно с това, множество от практиките, които днес погрешно биват приписвани на старинни балкански вражди. Решенията на конгреса, под председателството на Бисмарк, маркират една дълбока промяна в отношението на Великите сили към застаряващата Османска империя. След всички предишни кризи в Изтока, в които Силите си бяха сътрудничили, за да запазят империята и да окуражат вътрешните й реформи, в Берлин те се съгласиха, че тя не може да бъде спасена и започнаха да я разкъсват на парчета.

Нито исторически права (основаващи се на териториалния зенит на средновековните балкански държави), нито пък въпроси на самоопределението бяха нещата, които в края на краищата играеха роля при определянето на новите граници. Тези неща определиха най-вече противоречивите и несъвместими една с друга балкански иредентистки програми. Размерът, формата, степените на развитие, дори самото съществуване на различните балкански държави бяха почти изцяло регулирани от съображения на Великите сили, следващи правилата на играта за баланс на силите. Както Бисмарк побърза да осведоми османските делегати на Берлинския конгрес през 1878: „Ако си мислите, че Конгресът се събира, за [да помогне на] Турция, то моля отворете си очите.“

Макар и притежаващи пълен делегатски статус на Конгреса, турските представители бяха допуснати само въз основа на мълчаливото съгласие, че трябва да отстъпят територия на когото и да било от избраниците на шестте други делегации.

Новите балкански държави бяха следователно допуснати в голямата европейска йерархия по покана на Великите сили. Както стана ясно от дългия списък с условия, прикачени към тяхното признаване като независими държави, от тях се очакваше да знаят мястото си и да приспособяват към външните политики на онези Велики сили, които проявяваха интерес към региона. Приемаше се без уговорки, че новите държави ще подражават на идеологията на своите надзорници. Неуверените елити на балканските държави нямаха друг избор освен да имитират европейския модел на национална държава със съпътстващия го национализъм. На Балканите политици, дипломати, писатели, географи, фолклористи и историци раздуха този национализъм още повече, особено през критическия период 1878 до 1914 г. Но гръбнакът на всичко беше армията. Всички части на политическото тяло, търсейки вдъхновение, гледаха на север към Германия и на запад към Италия. Великият милитаристки модел, към който гледаха сърбите, българите, турците и, в по-малка степен, гърците и румънците, беше Прусия. Издания, спонсорирани от сръбската армия, широко възприемани като враждебни към всичко немско, възхваляваха в значителна степен прусашките военни традиции и способност за модернизация. Мнозина сръбски офицери получават образование в Германия, както го правят и множество българи и турци. От примерите на Италия и Германия, както и от поведението на Великите сили, балканските строители на държави научават урока си – че силата определя историята. А силата означава силна държава, което на свой ред означава централизация и мощна армия. Това са не балкански, а западни традиции.