Лекции по История

9. Българското изкуство от началото на XX век - движението "родно изкуство". Иван Милев, Сирак Скитник, Владимир Димитров - майстора

Период на войните в началото на XX век се характеризира със социализиране на българското изкуство и навлизане на проблематиката на обществото в него. Периодът след войните завършва един етап развитието на българското изобразително изкуство. Продължават да са преобладаващи две стилови насоки - академизъм и ипресионизъм. Постепенно настъпва спад в битовата живопис и утвърждаване на импресионизма. Навлизат нови, по-модерни движения, свързани със символизма, сецесиона и експресионизма. Още в началото на XX век в България има опити за обновление на изкуството и за действия, които са синхронни с модерните насоки на западното изкуство. В 1903 г. се основава дружество "Съвременно изкуство" като второ по ред дружество след "Дружество за подпомагане на изкуството", създадено от група художници и архитекти, като дружество на "младите", на "пионерите на новото и съвременно изкуство, което в наши дни се наложи в Западна Европа". Стемежът за обновление на изкуството и създаване на произведения, свързани с българската традиция и душата на нацията водят до създаването през 1920 г, на Дружество "Родно изкуство". Водещо за членовете му е обръщането към света на миналото, българската история и традиции в изкуството, българските манастири. В дружеството се включват активно Владимир Димитров -Майстора, Цанко Лавренов, Златю Бояджиев, Иван Лазаров, Владимир Рилски и др.
Един от най-значителните представители на българското изкуство от началото на XX век, а и на българската живопис е Владимир Димитров - Майстора /1882-1960 г./. Роден е в село Фролош, Кюстендилско, рожденното му име е Владимир Димитров Поппетров. През 1889 г. семейството се преселва в Кюстендил. Природата, околните села, носиите и народните обичаи оставят неизличима следа в съзнанието на бъдещия художник. При тежки материални условия той завършва III прогимназиален клас и започва да работи, за да се издържа - вестникопродавец, чирак в хан, хотелски прислужник в София, помощник - бояджия . Назначен е като писар в Окръжния съд в Кюстендил, където за първи път попада в културна среда, сприятелява се с поетите Никола Венетов и Емануил Попдимитров, а в свободното си време непрекъснато рисува - върху стара хартия, по книгите за прокотоколи, по стени и врати портрети на чиновниците от съда, на съдии, адвокати и подсъдими. Рисува също така пейзажи из околността на Кюстендил и битови сюжети от близките села. Дейността му скоро е забелязана в съда й по инициатива на няколко адвокати и съдии е организирана първата му изложба. Тя се провежда в гимнастическия салон на Педагогическото училище в Кюстендил през м. май 1903 г. Изложени са рисунки, които предизвикват интерес и също така са отбелязани със съобщение в печата. С дадените му от благодетели средства Владимир Димитров заминава пеш за София и се записва в Рисувалното училище като извънреден ученик, тъй като няма завършен IV клас. Първите му преподаватели са Петко Клисуров, Жеко Спиридонов^ Антон Митов, Иван Мърквичка. Работи упорито, има отличен успех, редовно участва в конкурсите на училището и печели награди. Включен е в група, която посещава Одеса, Москва и Петербург през 1908 г. Предлагат му да замине на специализация, но той отказва, като заявява, че може да приеме само след конкурс. Още като студент получава прозвището Майстора.
През 1912 - 1918 г. работи като учител по краснопис и гимнастика в Търговската гимназия в Свищов. От 1913-1915 г. в Свищов учител е и поетът Николай Лилиев и между двамата творци се заражда сърдечна дружба. Учителската професия е съдба и препитание за много от художниците в България, включително до 40-те години на XX век. С припечелените пари Владимир Димитров - Майстора посещава големите световни центрове на изкуството - Париж, Лондон, Брюксел, Дрезден, Мюнхен и Виена, посещава големите музеи, придобива познания за развитието на световното изкуство, за модерните стилове и течения в него. Това не го отклонява от дълбоко българския и народностен характер на творчеството му, но прави живописта му синхронна с най-модерните насоки на развитие. Майстора, посетил най-големите световни музеи на изкуството, запознал се с върховите постижения на творци от всички епохи и стилове, търси свои и самобитни форми, присъщи само нему, за пресъздаване на действителността. Той твори с необикновено взъхновение, вечно_ търсещ, недоволен от постигнатото, експериментиращ. Още в неговите най-ранни творби - "Селяни от Софийско", "Стара жена" и дипломната му работа "Размисъл" /в Музея на Националната художествена академия - София/, личи умението му да долови и предаде психическото състояние на образа. "На боклука" и "Размисъл" са творби, за които още тогава художникът получава заслужена оценка - награда и стипендия.
Като военен художник Владимир Димитров - Майстора участва в Балканската война - ражда се цикъл творби, посветени на войната. Сред тях са рисунки, които изгражда свободно -"Предколеден сън в гр. Кешан", "Поход", "Край Чаталджа". Художникът взима участие и в Първата световна война. През войните 1912^-1918 г. Майстора създава множество рисунки) скици, етюди предимно с туш и молив, акварели и маслени творби. Цикълът творби с военна тематика и пайзажи от градовете, достигнати от българската армия, са създадени с метода на реализма, с проявени хуманни чувства и искрен партиотизъм. Има особен интерес към простия селянин, участник във войната, редовия войник, изразено социално отношение -рисува тежестите на войната, войниците в поход, по бойните полета, в болници и лазарета. Творбите "Почивка", "Поход", "Наблюдатели при с. Дорхан", "Фронтоваци", "Жажда", "Убит", "На почивка в Беласица", "Почивка в окопа", "Скопие", "Родна песен", "Улица в Скопие", "Охрид", "Ранени", "На фронта на Струма", "Волове", "Коне", "Битоля", "Инвалиди" , създадени по време на войните, понастоящем се намират в Националната художествена галерия, в Художествената галерия "Владимир Димитров - Майстора" в Кюстендил, в Националния военно-исторически музай - София и др. Характерният за повечето рисунки с туш графичен рисунък, свободен и смело положен щрих, оригинален почерк, Майстора запазва и при при по-късните си творби от посещенията си в Истанбул и Рим.
През 1916 г. Владимир Димитров - Майстора посещава Берлин и участва в уредената там българска изложба. След войната напуска учителското място в Свищов и се премества в София, през 1919 г. е на стаж в Трета мъжка гимназия, като през свободното си време рисува в Художествената академия. Урежда своя изложба през 1919 г. в "Постоянната галерия" в София. Жаждата за творчество у него е така голяма, че въпреки тежките условия, при които живее, мрачната перспектива в обстановката на национална катастрофа и разруха след войните, Майстора си подава оставката като учител и се отдава само на^ творчество. В началото на 20-те години на XX век се оформят окончателно възгледите му за творчеството, под влияние на родната традиция и природа и присъщото му народностно чувство. Изложбата му в "Манежа" през 1922 г. предизвиква изключително голям интерес, спорове и критични оценки. Той тръгва по пътя на едно ново по идейно - художествено съдържание и техническо изпълнение изкуство - народностно, полихромно, експресивно. Това са творби, които изгреждат модерни, актуални дори и днес, с непреходна стойност. Изображението обикновено е фронтално и статично, композицията е решена в два плана, като вторият план за фигурата обикновено е декоративен фриз от даровете на българската природа - плодове, цъфнали дървета, слънчогледи, цветя. Художник на земеделския труд, на българския селянин и селянка, на техните опдетизирани образи, на красотата и плодородието на българската природа, на българската земя, Майстора изогразява българина, заобиколен от плодовете на своя труд. Възприемайки някои формални поситжения на западноевропейската простимпресионистична живопис • - чисти цветове, експресивна деформация на натурата, моделиране чрез контраста на топли и студени цветове, творбите му продължават да бъдат типични и специфично български. Той запазва своята вяра в човека, обичка си към работния народ и сред него търси образите на своя идеал - деца, моми, жени, сеячи, копачи, жътвари, за който трудът е свещен дълг.
През 20-те години на XX век Майстора заминава да работи в Кюстендилско, като първоначално се установява в с. Земен и Жабляно. Канен е за професор в Художествената акдемия, но отказва, отново поради това, че не е проведен конкурс за това място. Заминава за Рим, където участва в годишната изложба на римските художници с 30 тушови рисунки. Запознава се с американеца Джон Крейн, който откупува всичките му творби за значителна сума. При следващите си срещи с него също му предава значителен брой творби. Около четири години работи за Крейн, пътува в Прага и Ню Йорк. Понастоящем творбите са в частни колекции в САЩ.
През есента на 1924 г. се установява в с. Шишковци, където нарима отдавна търсеното пристанище, в близост до земята, природата и своите любими модели. Той се отдава на творчество по свой избор ан теми, образи, сюжети. Участва в изложби на дружество "Родно изкуство", но без да е свързан с никакви идейни и формални изисквания. Той е един от най-видните и изявени творци на дружеството. През 1926 г. прави самостоятелна изложба в Художествената академия в^офия. Посещава Истанбул, Сиракуза и Рим, в импровизирана изложба през 1917 г. показва творбите си от пътуването - "В Цариград", "Форумът - Рим", "Фонтанът Треви -Рим", "Каменният път - Сиракуза". Завръща се в Шишковци, обикаля в търсене на модели и пейзажи в околните села - Ръждавица, Дивля, Гърбино. Прави изложба в Художествената академия в София през 1927 г. Прекратява договора си с Крейн. Създава изключителна галерия от образи. Създава творбите си без прекъсване, на един дъх, работи на пленер. Неговото ателие са нивите, градините, дворовете на селяните. Търсейки да изрази националния тип на българина в лицето на българския селянин на фона на красотата и плодородието на българската пирода, Майстора създава неповторими творби. В Шишковци преживява 26 години от живота си, като непрекъснато рисува българския селянин, неговия труд и бит, образи, олицетворение на жизненост, морална и физическа красота - "Мрма от Шишковци", "Моми", "Три моми", "Момък от Шишковци", "Моми - сестри от с. Дивля", "Цветница", "Мома от с. Калотина", "Сватба", "Ръкоцеляването", "Майка с дете", "Мома с ябълки", "мома сред ябълки", "Девойки от Кюстендилско", "Момче с грозде", "Българска мадона", "Селски девойки", "Жътварки", "Кюстендилка", "Композиция", "Мома", "Момче с ябълки", "Девойка сред слънчогледи", "Почивка", "Жътва", "На нивата", "Жетвърки от село Шишковци", "Жетвари на обяд", "Селянин с грозде", "Жетвар с делва", "Белят платно", "Момиче с грозде", "Момиче сред макове", "Родители и деца", "Семейство на връщане от жътва", "Момиче със слънчогледи", "Момиче с ябълки" и много други. Правени по модел от натура и наблюдения на народния бит, образите в творбите от периода на зрялото му творчество имат подчертано обобщаващ характер. Рядко се запазва името на модела, картините приемат общи названия. Художникът е голям майстор на портрета. Има множество автопортрети - над 20 - от различни период на живота му, изпълнени с масло, акварел, туш, молив, изпълнени с духовна енергия, чистота и благородство. Прави й характерни портрети на свои роднини, деца и възрастни. Рисува и много натюрморти, но плодовете са направо от дървото - ябълки, круши, грозде, натежали на клоните, осзарени от слънцето. Използва ги като фон в множество от портретите си. В рисунките му с цветни моливи изразителността и изяществото на линията са доведени до съвършенство - "Глава на девойка", "Женски портрет", "Жътварки", "На нивата".
От 1930 г. е назначен към Министерството на народното просвещение на длъжност гимназиален учител, командирован към Министерството. Той работи така до 1950 г., като предава творбите си на държавата. Продължава да живее и да твори в с. Шишковци. Прави две изложби в селото през 1924 и 1945 г., изложба в с. Дивля - 1925 г., изложби в Художествената акдемия в софия - 1935 и 1938 г. През 1958 г. прави съвместна изложба с Цанко Лавренов в Белград. Владимир Димитров - Майстора е един от най-големите, най-самобитни художници в българското изкуство, творец със световна известност, получил признание още през младите си години. Той живее скромно и бедно до края на живота си в 1960 г. Творбите на Владимир Димитров - Майстора са чест за всяка галерия в страната, която ги притежава, както и за частни колекции у нас и в чужбина. Те са най-скъпо продаваните и най-търсените художествени произведения в България, наред с платната на Златю Бояджиев и Цанко Лавренов.
Цанко Лавренов /1896-1978 г,/ създава множество своеобразни творби, изпълнени с любов и преклонение към старата българска архитектура, възрожденската архитектура, градския бит и обичаи - "Велико Лърново", "Рилския манастир", "Зограф", "Старият Пловдив", "Габрово", исторически образи - "Св. Иван Рилски", "Цар Симеон се връща в Преслав" и др. Творбите му "Художник и действителност", "За свободата" и "Сегггември 23" са отглас от тревожната действителност в 20-те години на века и израз на отношението на художника към нея. Той използва ярки цветове, подчертана декоративност и плоскостност,' липса на правилна перспектива - прийоми, взаимствани от българската икона и стенописи.
Златю Бояджиев /1903 - 1976 г./ е особено своеобразен и самороден творец, който има две основни етапа на творчество - преди и след заболяването му. Вдъхновение черпи от изворите на българския фолклор и традиции. Значителни негови творби са "Брезовските овчари", "Свинарка", "Баба и внуче", "Семеен портрет на художника и жена му", "Пролетна оран", "Игра на кокалчета", "Бащата на художника", "Майката на художника", "Стълпотворение", "Две сватби", "Пъдари", "Говедари", "Старият град Станимъка", "Зима в Пловдив", "Завръщане от работа", "Авджии", "Чинар", "На нивата", "Жътварски сцени", "Пролетен пейзаж", "Портрет на Асен Босев", "Портрет на Мария Столарова", "Автопортрет на църковен трон" и др. Обозримостта на всички детайли, дори най-дребните приближава първия период на творчеството му до произведенията на нидерладските майстори. Своеобразната деформация на образите е характерна за късния период на творчеството му след боледуването.
Иван Милев в краткия си творчески път създава творби със сецесионни елементи, символизъм и романтика, с връщане към образите и символите от българския фолклор, претворяване на народното изкуство v със средствата на модерната живопис -"Задушница", "Гурбетчия", "Цигулар къща не храни", "Танец", "Бежанци", "Изкуството и трънения венец", "Богатир", "Поклонение на Св. Иван Пустинник", "Облаци-пътници", "Молитва", "Селска мадона", "Гъдулар", "Слънчева женитба", "Зимна приказка", "Годеж", "Нашите майки все в черно ходят", "Септември 23", пейзажи от Родопите и Несебър, пресъздава творбите със стройно изградена декоративна система и ритмично изграждане на формите, извити линии, типични за сецесиона.
Иван Пенков /1897-1957 г./ работи като художник-декоратор, създава плакати, илюстрации, пространствено оформление, мебели, стъклописи за Съдебната палата, Университета и други значими сгради в София, работи като сценограф в Народния театър, пресъздава творби, които носят българския дух, пречупен през модерните тенденции на сецесиона и експресионизма - "Невеста", "Воловарче" и др.
Пенчо Георгиев изразява влиянието на експресионизма. Той учи в Париж. Създава платната "Парижка улица", "Бедната жена от квартала", "Зима в Париж", "Скитник - хармонист", "Продавач на птичета", със силен социален елемент. Той е голям майстор на графиката - офортите "Кабаре", "Улични музиканти", "Клоун", "14 юли", "Черни забрадки", "Задушница".
Много по-близо до модерните тенденции в европейската живопис е Сирак Скитник /Панайот Денев/ - разностранно надарена личност - художник, поет, критик, режисьор, сценограф, автор на цикъла "Манастири", на платната "Атинското пристанище", "Акропола", "Ваза", "Цветя", поредица натюрморти, в които преобладава декоративното начало.
Васил Стоилов /1904-1990 г./ създава образи, силно свързани с българската традиция, българското село, реалистични портрети на хора от народа, пресъздадени със специфична за него стилистика и технология, с особена изразителност на лицата, носещи богатата българска душевност - "Гостенка", "Българска мадона", "Задушница", "Глава на мовиче", "Момиче със синя забрадка", "Баба с шал", "Портрет на баща ми".
Иван Лазаров /1889-1952 г./ създава множество значителни творби в областта на скулптурата. Роден е в Карлово. Завършва Художествено-индустриадно училище в София /Художествена академия/ при проф. Жеко Спиридонов. След скулптура в Мюнхен. Изтъкнат български скулптор и изкуствовед, Иван Лазаров е автор на малка пластика и монументални художествени образи: многофигурни и еднофигурни композиции, портрети на възрожденци и на негови съвременници, паметници, алегорични фигури и др. Иван Лазаров създава образи на българи, които остават незабравими. Творбите му от времето на войните отзавязат правдиво и силно образа на героичния български войник. Той е представен в различни моменти, в различни състояния, вниманието е насочено към простия войник, изнесъл на плещите си войните - "На нож", "Падналият другар", "Те победиха", "Пак на война", "Водопой" и др. Творбите отразяват от една страна героизма на българския войник, от друга - страданията на народа. През 20-те години на XX век продължават търсенията на Иван Лазаров в областта на типичните човешки състояния на българската жена от епохата - "Плачещи жени", "Три тъжни момичета", "Смеещи се селянки", "Молещи се жени", "Тъга", "Прокудени македонки".«Взима» активно участие в дейността на движението "Родно изкуство". В творбите му от 20-те години се проявяват национални черти и декоративно третиране на формата, които остават характерни за цялото му творчество. След 1927 г. -Иван Лазаров работи много фигурални композиции, в които търси характерния български тип - "Еснафи", "Глава на селянка", "Средногорка", "Мома от Кюстендилско" "Почиваща селянка" и др. заърмен с лябов към българското възраждане, Иван Лазаров създава портрети на редица обществени и културни дейци - Петър Берон, Георги Раковски. През 1927 г. създава портрет на Владимир Димитров - Майстора. В 1928 г. изработва паметника на гроба на Яворов на Централните софийски гробища -"Скърбяща жена" - една от най-значителните му творби. Към това време принадлежат творбите на Лазаров от печена глина, които разкриват впечатленията му от Света гора - "Нощно бдение", "Лодкари от Зограф" и др. В 1934 г. Иван Лазаров създава един от шедьоврите в творчеството си - паметника на гроба на Димчо Дебелянов в Копривщица. В опростени, синтезирани форми той изразява същността на Дебеляновата поезия чрез дълбото прочувстния образ на чакащата майка - "...и да те чака старата на прага". В същия прериод създава паметниците на Георги Раковски в Котел, Марин Дринов в София, Васил Левски в Пловдив, както и на други възрожденски дейци, "Паметник на падналите във войните 1912, 1914-1918 г. " в Лясковец, бюст-паметници в София. В 40-те години на XX век създава релефите "Хлябът", "Партизанска война", скулптурната композиция "Миячки". Негово дело са фигури от временната украса след 9 септември 1944 г. - "Работник" и "Ковач". Оформя релефи, посветени на войните - най -паметните битки и събития - в читалището в Самоков. Създава и други релефи за обществени сгради - "Темида" - за Съдебната палата в Кюстендил, облечена в кюстендилска носия, релеф на фасадата на Ветеринарния институт в Стара Загора, "Алегорична фигура" за сградата на ДЗИ - София и др. През 40-те години създава оригинален цикъл от дърво и печена глина, посветен на Крали Марко - "Крали Марко и Муса Кеседжия", "Крали Марко губи силата си", "Крали Марко и Дете Голомеше". Участва в първия етап на проектиране на скулптурната украса на паметника на Съветската армия в София.
Творби на Иван Лазаров се намират в Националната художествена галерия в София, в Къща - музей "Иван Лазаров" -София, както и в галериите в страната. Иван Лазаров е оставил над 400 завършени творби. Творчеството му е дълбоко реалистично и ярко национално по характер. Той се вдъхновява от традициите на старите български резбари и създава съвременни творби с оригинален скулптурен език и подчертана индивидуалност на израза.