Лекции по История

9. Завоюване на Италия. Юстиниан I

Юстиниан отвоюва северноафриканските владения. В 534 е отвоюван Картаген.
Там управлувя внука на Теодорих Амал, Аталарих. Управлявал заедно с Амалсултра, негова сестра, но заради проромейските и настроения е отстранена от престола и убита. Замества я братовчед и Теодот, представител на антивизантийската партия.
Велизарий получава нареждане от северна Африка през Малта да навлезе в Италия. Сицилия е важна провинция за готите – тя е житницата на готите. Пратеникът на Юстиниан, Петър, който протестирал пред Теодот за извършеното убийство, заявява, че това е престъпление пред върховния господар. Чрез папата Теодот поискал мир, но той не бил сключен, защото единственото условие било безусловна капитулация. През 536 населението на Регнум, южна Италия, посреща византийските войски като освободителни. Новият папа Силвестър настоява да се отворят вратите на Рим пред войските на Велизарий. 10 декември 536 Рим отново става римски град. Падането му, макар той да не бил столица на готите, тя е всъщност Равена, сваля авторитета на Теодот, и той е сменен от Витигис – член на династията му. За да покаже, че провежда нова политика, новият крал веднага обсажда Рим. Велизарий бил добре укрепен в Рим и щял да окаже продължителна съпротива, но Юстиниан го заподозрял в преговори с готите, тъй като победата му над вандалите и лесната победа над готите издигнали авторитета му. Юстиниан изпраща в Италия Нарзес, но не за да води паралелни военни действия с готите, а за да наблюдава Велизарий. Последният се радвал, че идването на нова, свежа войска ще подпомогне действията му, но не се случило така. Витигис по това време започва да преговаря с персите. Византийската дипломация положила усилия този съюз да не се случи. Витигис е свален от готите, и на престола идва Тотила. Политиката спряма местното население на византийците е твърде войнствена. От една страна на пръв поглед възстановяват стария римски ред, от друга – доста тормозят населението. 536 Юстиниан прибързано добавя към титлата си думата готски. Войната обаче продължила до 554. В настъплението си на север Велизарий успява да превземе Равена. В знаменитата битка при Тагина през 552 Тотила загива във войната срещу Велизарий, и това предрешава края на готската съпротива. Имало още един опит за създаване на антивизантийски съюз между Тотила и вестготите в Испания. Тогава не Велизарий, а Нарзес, успява да разпространи мълвата, че близо 500 000 франки преминават алпите и идват на помощ на византийската войска. Това деморализира готите, и може би на това се дължи поражението при Тагина. През 554 Юстиниан издава Прагматическата санкция – с нея обявява завладяването на Италия, и т.н. Като изключим земите в южна Галия, останали във владение на франките, почти цялата бивша Римска империя е била отново в състава на Византия. Разбира се, тези завоевания се оказват твърде краткотрайни. В марксистката литература в миналото неуспеха на тази кампания се обяснява с това, че Юстиниан възвръща робовладелските отношения. Това обаче е една от многото причини, но не най-съществената. За да предотврати евентуална война с Персия, която внимателно следяла войните на запад, Юстининан платил извъндредно висока цена – обвиняват го, че купил мира с Персия на огромна цена. Още през 532 предложил на персите 530 000 литри злато, за да си осигури тила на изток. По-късно мирът е нарушен от персите.
Юстиниан се съгласява на втори мир, за значително по-малка сума, срещу 2000 литри злато – 144 000 нумизми. 555 година Юстиниан е с твърде намалени ресурси, сключва окончателен мир с персите – 210 000 литри злато, 15 110 000 нумизми. Прокопий може би с право смята, че императорът пожертвал огромни средства от бюджета, вместо да поведе войските си на изток. Казано с две думи, Византия заплаща много скъпо Реконкистата, и това поставя въпроса дали си струваше тази колосална военна операция да бъде проведена с толкова много средства, разход на човешки ресурси и енергия. Някои от съвременниците му казват, че ако беше насочил усилията си към онези територии, които и без това са в състава на империята, Византия щеше да е една от най-цветущите държави на времето си. Някои от териториалните завоевания са откъснати още приживе на Юстиниан.
Лангобардите завладяват северна Италия, като остров на византийските владения остава само Венеция. Земите на югоизточна Испания също са загубени. Това, с което Юстиниан се гордее през целия си живот и го смята за най-големия принос през царуването си, е законодателната дейност. По негово време се създава огромен свод от закони, разделен на 4 части – 1 – Институционес, 2 – Дигестес пандекте, 3 – Кодекс Юстиниани, 4 – Новеле. Тези части в целия византийски период, с известни рецепции, ще бъдат основа на византийското право. По това време Европа няма и помен от такова право. Тя ще се запознае с рецепцията на Римското едва през ХІІ век. Българите в ІХ век, след покръстването, стават приемници на част от този огромен свод, след превода на номоканона. Бил е преведен по нареждане на цар Борис и влиза в законодателната практика на първото българско царство. Това с векове изпреварва Западна Европа.
Корпус – Юрисцивилис – Християнството променя духа на старото римско право. Жени и роби са третирани по съвсем различен начин в сравнение със старото римско законодателство. Юстинианус Фикта заявява нещо все едно е писано в 18 век – Императорът трябва да бъде не само триумфиращ победител, но и защитник на правото. Юстиниан се обявява за номократор, т.е. защитник на законите. Прави разлика между новелис и новеле, което не може да се преведе по друг начин освен като закони – първостепенни, а легис са регионални. Новелис не са създадени конюнктурно за моментно решаване на спорни въпроси.
20 февруари 528 Юстиниан сформира комисия от най-опитните юристи да започне работа по събирането на всички римски закони, без значение от кой период са. Всичко това трябвало да бъде прегледано и класифицирано по съответния начин. Кодексът трябвало да бъде обнародван след близо 9-10 години, но в крайна сметка е обнародван 3 години след тази дата. В 529 е издаден най-напред Юстининановият кодекс в 12 книги, които обхващали ядрото на правото, и затова именно Юстиниановия кодекс ще има най-голяма приложимост. Дигестите са мнения на видни юристи, тълкувания, и това е всъщност новото в юстиниановия кодекс, т.е. тогава, когато са създадени прецеденти при решаване на правни въпроси, те са записвани и са служели за решаването на по-късни проблеми от същото естество. Това бързане довежда до множество грешки в тълкуванията, и макар някои да са били лесно забележими от един поглед, Юстиниан забранил да се решават по пътя на логиката. Повечето от законите са издадени на латински език – Юстиниан казва, че това е държавния език, но някои от тях са издадени на гръцки език, това е тъй нар грецизация на Римската империя.
По това време децата са под абсолютната опека на бащите си до момента, в който сключват брак, и дори и след това, ако женените му деца живеят в същия дом – това е променено от Юстиниановия кодекс. Духът му е, че човек се ражда свободен, и само личната му съдба го определя по-късно като зависим, или стоящ в някаква социална категория. Робството е неестествено състояние. Под давление на Теодора актрисите получили статут на равноправни граждани, за да избегнат унизителното третиране, каквото имали преди това. Институции – първо се обнародват 4 книги, които служат по-скоро като учебник по право, и тези 50 книги, които са издадени общо, са били всъщност учебник по право. Голяма част трябвало да бъдат наизустявани, и именно при семестриалните изпити трябвало да се покаже добро познание чрез възпроизвеждане на текстовете.
Новелите – 150 на брой, засягат предимно административното устройство, проблемите на йерархията, на бюрократичната администрация. Те са издадени на гръцки, тъй като са били най-често в употреба.
Принципи на византийската дипломация
Ако изобщо говорим за дипломация в средновековието, то такава има само във Византия. Не може да се нарече дипломация вербалните уговорки между отделни страни, които са по-скоро дипломация на честта. Дипломацията означава специална група от хора, които се занимават само с това. Такава практика имало само във Византия, и тя се казвала Actio in distance. Византия е разглеждала държавите от своето време винаги в строго определен йерархически порядък. Не могла да третира страните извън нея по еднакъв начин. Тогава рангът на държавата се определял от рангът на владетеля и. Разбира се, дори тези, които носят номинално ранга на Византия, наричат се империи, например България, българският владетел е бил в ранг на син по отношение на византийския баща. Византийците смятали, че извън тях съществува светът на безредието. Ред и закони има само в империята – твърдо убеждение на византийците.
Eдна от целите на византийската дипломация е да търси съюзници на империята, което е естествено, също така да подпомага търговията, но най-важната цел е разпространението на християнството. Самият василевс на Константинопол се смятал за върховен попечител на църквата, и вменявал като първо свое задължение разпространението на християнството. Той не смята, че прави завоевание, а разширява християнското учение. “Договорите трябва да се спазват” – върховно изискване на дипломацията, в което византийците обаче правят изключения. Оттук идва имиджът им, че са лукави, изменчиви. Византийците твърдят, че нарушават само когато не са в интерес на империята. Вечният проблем, с който Византия трябва да се занимава през цялото си съществуване, е войната с номадите. Цялата дипломация била насочена към предотвратяване на подобни инциценти, чрез създаване на войни между самите варвари. Методите на дипломацията. Емисарите били хора от най-различно естество – монаси, инженери, търговци, ювелири – хора, които под прикритието на своята професия всъщност извършвали агентурна дейност, и най-вече разузнавали слабостите на противникът на империята. Особено внимание се обръща на възможността за подкупничество. Чрез плащането на годишен данък тя всъщност купувала мирът си – това не е признак за слабост на империята. Византия в повечето пъти била склонна да заплати мира с варварите отколкото да води война с тях, защото тя излизала по-скъпо. Купуването на мира се смята за нормална практика във византийската дипломация. Също така, оказването на почести на варварски владетели чрез пращане на корони, даване на титли, имали за цел да предизвикат завист у други владетели, които нямали такива. Владетели по-близко до Византия и познаващи по-добре нейните традиции, например Курт, получавали титлата патрикий, и се държали в това си качество. Мисионерите, каквито и да са те, попринцип най-напред ухажвали съпругите на владетелите, което не било трудно, защото им предоставяли копринени дрехи. До средата на VІ век Византия внася коприна от Китай. Византия контролирала този път, държала той да е под контрол на съюзни на нея народи. След средата на VІ век Византия вече има собствено копринарско производство, което съсредоточава в западна Мала Азия, Пелопонес, Константинопол, Сирия. Друго, което служело за привличане на владетелските съпруги, са византийските ювелирни произведения. Друго, с което си служели византийските дипломати, било даването на съвети на владетеля – не само за управлението, но и съвет как да се подобрят добивите в селското стопанство, какви строежи и пътища да се направят, как да се изградят крепости. Естествено тези специалисти никога не издавали най-съкровените тайни на византийското оръжие. В цялата своя политика византийските дипломати са окриляни от идеята, че първо са християнски мисионери, и второ, че са износители на цивилизация – смятали за техен дълг да облагородяват варварите, приобщавайки ги към културните ценности на империята. Това можело да стане само ако съответният народ бъде християнизиран. Това било най-добре да стане на собствения език на съответния народ. Византийците си поставяли в своята дипломатическа дейност като крайна цел програма максимум(християнизация, клир от византийски духовници, в подходящ момент ликвидация политическата независимост на тази страна) и програма минимум(християнство, създаване на клир с византийско влияние, опит страната да се привлече като съюзник). Константинопол, където имало специална школа за дипломати, учели се чужди езици. Тези хора винаги са писали след приключване на своята мисия, и тези отчети ни дават най-точна представа за страната, народа, управлението, нравите, религията, слабостите, положителните страни, разбира се от гледна точка на самите византийци. Във всички официални историографии винаги от византийската гледна точка българите са представени в съвършено негативна страна. Бедата е, че 90% от изворите са изключително византийски. Обективните данни, които можем да получим за хуни, българи, тюрки, идват главно от докладите на дипломатическите емисари, а не от официалната историография, защото те отразяват фактическото положение. Например докладите на Приск за посещението на византийската делегация в шатрите на Атила. Всъщност единственият подробен документ, от който знаем що за хора са тези хуни. Всичко друго има строго фрагментарен характер. Освен Константинопол, който несъмнено е център на дипломацията, има и други – Херсонес на Крим, Колхида – това е източният бряг на Черно море. Западът е друга зона на интереси, към която се провежда системата на ласкателството. Независимо, че известно време там е имало арианство, западните владетели се смятат за братя, ласкаят се, правят се усилия да бъдат направени съюзници на империята.
Дунавският лимес – северно от Дунав империята няма териториални интереси, но тя държи на дунавската граница, защото държи на Мизия, Тракия, etc. Според някои византийски автори дипломацията има и отрицателни страни. Отрицателното е, че честите покани, раздаването на високи титли, в крайна сметка привличат вниманието на варварите, и когато те се запознали с богатството на империята, “възжелали да я завладеят”.