Лекции по История

7. Епоха на имперско величие

Прокопий Кесарийски – най-подробно описал по месеци живота на Юстиниан І. В съчинението си “За строежите” го описва като най-великия император, съществувал някога. В “Тайна история”, която трябвало да излезе 30 години след смъртта му, го описва като подъл, лукав, мислещ само зло за ромеите, известен с безсънието си, ставал в 2-3 часа през нощта, будел целия двор на крак и ги впрягал на работа – “Това правеше, за да замисли поредното зло за ромеите, демонът на империята”. Такива противоположни оценки създават недоверие към автора. Знаем със сигурност обаче, че автора на двата трактата е един и същ. По-вероятно е той да е откровен именно във втората книга. Той е бил аристократ и е гледал с огромно недоверие на провинциалистите, заели най-високите постове в империята. Юстиниан бил скромен в личния си живот, но когато става дума за величието на империята, харчел с широки пръсти. В “За строежите” четем – варварите бяха смаяни от величието на империята, от богатствата. “Тайна история” – какво искаше той, да събуди жаждата и алчността на варварите?
Още в началните години на управлението си имало проблеми, които трябвало да решава. Известният бунт Ника – това е паролата, която означава “Побеждавай”. Януарските дни на 532, възникнал уж заради спортни страсти, но придобива социален облик. Константинопол пламва в пожари, разграбени са магазините по булевард Меса, аристократически домове, правителствени сгради. Когато бунтовниците се готвели да щурмуват самия дворец, Юстиниан нарежда императорския кораб да се натовари със съкровищата и да отплава в неизвестна посока. В този момент се намесва Теодора, която влиза на заседание в императорския съвет, и казва “На мен най ми подхожда императорския саван” – “Аз съм, и ще умра като августа”. В крайна сметка около 30 000 димоти са изклани за няколко часа на хиподрума. Прокопий – “Дълго време след това по улиците на богоспасения град не се виждаха димоти”. Благодарение на тази енергична защита, която Юстиниан получил от Теодора, тя придобила имидж на твърд управник. Оказва се, че тя стояла в сянката на куп важни решения за империята.
Най-забележителното при Юстиниан е колосалната му строителна дейност. Нови крепости, реновиране на стари. Юстиниан създава триредния защитен пояс на север по дунавския лимес, проходите на Стара планина, тракийските градове. Изненадата за империята е, когато славяните избягват всякакъв допир с крепостите, и проникват чак до Пелопонес. Според Прокопий(а той едва ли лъже), Юстиниан възобновил повече от 100 града в цялата империя. Някои от римските архитектурни обекти в нашите земи, даже повечето, са създадени по времето на Юстиниан. Венец на тази дейност е храмът “Света София” – струва огромни суми и труда на над 10 000 работници. Църквата величае императора като изапостолес (равноапостолен). Такава титла преди това е получил само Константин Велики, и то защото довежда християнството в империята. По-късно така ще бъдат наречени Кирил и Методий, в някои съчинения и княз Борис І. През цялото си управление Юстиниан преследва евреи, монофизити и изобщо еретици. Има пълна непоносимост към тях, това му спечелва името на бранител на православието – наречен е ортодоксис. Управлението на Юстиниан се помни в Палестина до края на VІІ век, в Италия – до края на ХІ век. Майчиният език на Юстиниан е провинциалния диалект на латинския. Гробът на императора е бил място на поклонение, и до ХІІІ век всяка година в деня на смъртта му се извършвали специални богослужения и панахиди в негова памет. Когато рицарите в 1204 завладяват Константинопол, поради очакванията че ще намерят какви ли не съкровища в гробницата му, отварят саркофага, и намират непокътнато тялото на императора, балсамирано от най-добрите египетски балсаматори.
Още от времето на Константин императорският дворец не е просто мястото, където живее императора – там е съсредоточена властта. Най-близките на императора живеят там, за да са на разположение. Дворецът е институция. Силенциарият бил председател на сената, заседанията се наричат Силенциум – на които се мълчи. Императорът първо излага предложенията си, после те получават одобрението на сената. Имало специален ден, в който се чества императора – 1 Януари. На този ден на императора се давали много тържествени пирове, ставали аудиенции, срещи с представители на чужди владетели. Императорът раздавал почетни титли, които не са свързани с конкретни функции, но дават огромни привилегии.
Юстиниан е бил кубикуларий при вуйчо си Юстин І. Негов служител е бил и вестария – той се грижел за вестиса, за дрехите. Византийският император не носел просто дрехи, това е специално церемониално, протоколно облекло, различно според функциите, които изпълнявал. Някои слаботелесни императори рухвали под тежестта на дрехите си.
Евнуси – категория много предани имперски служители, които обитавали помещенията, в които живее императора – трапезария, кабинети, и т.н. В собствения си дом императорът не е могъл да се движи небрежно облечен, по домашно му. Всичко е свързано със строг церемониал. В VІ век имало 30 силенциария, един от тях е главен, останалите са помощници. Шеф им е шефа на кубикулариите, роднина на императорите. Когато в двора идвали чужди пратеници, императора не разговарял лично с тях – това е било работа на логотета. Императорът си служел само със знаци. Когато пратениците на чуждия владетел излагали своето прошение, логотетът поглеждал императора, той правел знак – “да, приема се, не, не се приема, трябва да се обсъди”. Смятало се за огромна чест императорът да разговаря с хора, които не са от неговия ранг. Дистанцията между император и всички останали се осъществява по един много оригинален начин – чрез копринени завеси. Целият дворец, всички помещения, коридори, зали, са били с такива завеси. Те се виждат дори на мозаичните пана в Равена, където са портретите на Юстиниан и Теодора. По този начин императорът е бил показван и скриван в определени моменти. Знаем повече подробности за този церемониал за императорите от Аморийската династия. Тогава императорския трон, докато чуждите пратеници били паднали ничком на пода, бил издиган от завесите. Когато те вдигали глава, виждали мястото на трона празно. После трона се спускал, а двата лъва, които стояли от двете страни на трона, вдигали нозе (те били механични). Това било символ на възнесението на Исус Христос, защото до императора винаги имало празен трон, и това не е този на императрицата, а на Христос, който винаги невидимо присъства там. Когато императорът заставал някъде в двореца, се поставяло едно килимче, над което императорът стъпвал, а под него имало ниска платформа. Не било допустимо императорът да стои по-ниско от който и да е от присъстващите. Това е важно, защото навсякъде бил придружаван от високи, силни гвардейци. Никой не е могъл да доближи императора и да му подаде нещо, ако ще да са купища злато. Трябвало ръцете му да са покрити с копринен шал, и да бъдат предадени на логотета. Откритите ръце оскърбявали величието на императора. Този обичай също е взаимстван от персийския церемониал.
Хартоларии – от там хартия. Те изготвяли императорските укази и черновите на неговите писма. Императорът давал указание за текста, те го съставяли на чернова, той поправял, и после калиграфски се съставял официалния документ.
Референдарии – получават и отговарят на молбите, идващи от гражданите или сенаторите. В 99% от случаите императорът не знаел за съответната молба, а отговорите хората получавали от референдариите. Писмата по това време са всъщност трактати – повод да изразиш определена идея, мисъл, предложение.
Комит на свещената конюшня – тя обслужвала императорските екипажи – конят, който язди, каляската, с която се движи. Трябвало да бъдат от висока порода, силни, красиви.
Дворцова охрана – била от 1500 до 5000 войници, които обаче нямали контакт с императора, а били във входните пунктове към двореца, или малко извън него.
Изпълнителна власт
Най-важен е префект милитус пер ориенте – управлява най-богатите провинции – Анатолия, Месопотамия, Палестина, Египет. Главнокомандващ е, а 90% от войските са съсредоточени на изток. Имал за свои помощници викариите и ректорите – по-нисши административни служители, подчинени на префекта на претория.
Префектът на Константинопол – важен пост. Той е бил всичко, което може да се мисли като власт в столицата. Епарх на града. Обикновено това е лице, много близко до императора, което той избирал между двама-трима от най-висшето си обкръжение. Не е известен случай епарх да влезе в заговор срещу императора.
Началник на правителствените служби.
Квестор на свещения палат – нещо като върховен прокурор, но не точно, а приблизително. Следял за състоянието и изпълнението на законите в страната. Отделно от него имало министър на правосъдието – магистър на юстициите.
Орфантроф – нещо като социален министър. Заемал място почти до императора, не само защото на няколко пъти той е негов брат, а и защото е преразпределял много средства – всички държавни средства към клиники, болници, сиропиталища, старопиталища, места за временен подслон на бездомни, и т.н.
Министър на хазната – тази официя е свързана със самото съхранение, а не с управлението на съкровищата на хазната. Те били разположени в сутеренните етажи на двореца, а част от тях в пристройки към Св. София – пак под нивото на терена, където са съхранявани натрупани от векове съкровища. Метали, коприна, важни реликви за християнската църква. Някои са били изложени в самите храмове, но повечето са държани в хазната.
Комник на патримония – отговаря за личните доходи и разходи на императора. За разлика от всички други практики в средновековието, тук личната хазна на императора не е едно и също с имперската. Императорът има два вида доходи – доходи на короната, имотности, наследствени доходи на короната, и лични доходи на императора – тези негови имоти са вън от държавната хазна, и той се разпорежда с тях по свое усмотрение. Не че не е имало случаи когато императорът е бъркал в държавната хазна, но това е било изключение.
Сенатори – броели от 300 до 2500 души. 300 е долен праг, но общо взето 300 – това са били реално работещите, действащи. В някои случаи обсъждали държавен бюджет, планирали разходите. Ако техния брой надвишавал 300, това са били вече хора, имащи сенаторско звание, но реално не упражнявали практически никаква власт. Имали само облагите – заплата и обществено положение. Често императорът провъзгласявал някого за сенатор като награда за неговата служба.
Спектабили, кларисии, Илустрии – трите категории сенатори, Спектабили – най-нисши. Възнаграждението за всеки един от тези класове било различно. Едно от най-важните намерения, които Юстиниан заявил в началото на царуването си, е било неговата външна политика и реализацията на един колосален проект – Византийската реконкиста. Състоянието на Византия, в първата четвърт на VІ век: Византия има Балканския п-ов до дунавския лимес, Крим, цяла Мала Азия, континентална и островна Гърция, източния дял на Средиземноморието, северна Месопотамия, Палестина, Египет и част от Мавритания. Това е териториалния обхват. Италия, Галия, Хелвеция, Иберийски п-ов, Британски о-ви са извън обсега на империята, както и един много апетитен дял от севернафриканското крайбрежие с център Картаген, където се настанили вандалите. Те са там от втората половина на V век. Те стават ариани. Това създава напрежение между завареното местно население и завоевателите-вандали. Франките винаги са били най-ярките изповедници на ортодоксалното христианство, те не познавали арианството, затова се ползвали с протекцията на Константинопол, те не влизали в завоевателните планове на Юстиниан. Всички останали територии трябвало да бъдат върнати “като сътрудници на добрия стар римски ред, който бе похитен от варварите”. Трябвало ли е да я има тази реставрационна политика? Разбира се, това не е било еднолично и еднократно решение. Много пъти се обсъждало дали колосалните средства, наследени от Анастасий, да се разходват за укрепване на империята в този териториален състав, или да бъдат включени в голям завоевателен проект. Юстиниан вътрешно винаги е бил за второто. Това предполагало войни с минимум с 3 кралства – вандалско, остготско, вестготско, предполага оголване на източния фронт, липса на контрол над южнокавказките проходи, пропускащи варварите от централна и западна Азия, минава от там и пътя на коприната. Едва от Юстинианово време Византия започва да произвежда коприна. Освен това, по това време славянските нашествия вече са много активни. В крайна сметка императорът наложил своето мислене. Формирал свой девиз – “Никога не се признават за окончателно загубени отпадналите територии”. По-късно ще бъде цитиран от Роман Лакапин, когато той кореспондира с българския цар Симеон. Византия третирала варварските християнски владетели като свои васали, макар те реално да управляват като суверенни владетели, макар до известна степен да изразяват покорството си пред императора. Юстиниан никога не е смятал, че завоюва Италия, за него тя винаги е била ядрото на империята. За него термина “Завоевание” не е подходящ. Според него той прави добро на тези народи, защото ги завладява и ги обръща към християнството. Смъртта на персийския шах окончателно премахва юстиниановите колебания. Разпускането в персийския двор, династичните междуособици, дават основание Юстиниан да снеме голяма част от източните войски. Конкретен повод за намесата на запад е убийството на Амалсултра – дъщеря на Теодорих Амал, която била претендент за короната, но заради провизантийската и насоченост, проготската партия я отстранява от властта и я убива, което дава повод Юстиниан да ги обвини в узурпация на властта.
Византийската армиа през V-VІ век
Тя няма нищо общо с римските легиони от епохата на цезарите. Римската войска отдавна е варваризирана. Огромна част от войската са траки, и това е една от причините за демографския залез на траките. Те са пролели много кръв за империята, и тъй като това са най-дееспособните млади мъже, които биха възпроизвели населенето, довежда до демографски колапс, и маргинализирането им в VІІ-VІІІ век. Имало и алани, и т.н. Това е била наемна, платена войска. Войската не е мотивирана да брани или да служи на родината си, това са наемници, за които империята е просто работодател. Обикновено армията се дели на подвижен състав – в определена част се придвиждват, където трябва, и така наречените милитас милитарий – гранични войски, не се придвижват, стоят при крепостите. Притежават добро защитно оръжие. Варварите имат само нападателно оръжие, нямат защитно като брони, шлемове, щитове, защото те не се позиционират срещу нападателя, те разчитат на изненадата, на устремното нападение, докато римските войски са и за нападение, и за отбрана. Едно изключение сред неримските народи са старите българи, които в дългия си път Имеон до Мизия и Тракия, винаги са били описвани от съвременниците си със отлично отбранително оръжие – шлемове, ризници, и щитове.
Всеки военачалник на римската империя разчитал контингент от 2 до 7000, лично предани нему войници. Те не се хвърлят в боя веднага, те са резерви, влизат в решителния момент, за да нанесат решителния удар, в който влизат заедно с началника си. Те са до голяма степен мотивирани, защото 1/3 от плячката се разделя само между тях. Ражда се девиза “Войната храни войната”.
В римската армия има интендантска служба(логистична) – най-корумпираните държавни служители. Получават в огромни количества стоки и продукти от всякакъв вид, чиито разход не може да се контролира.
378 – битката при Адрианопол.
Една войска дължи в голяма степен успехите си на главното командване. Юстиниан имал двама велики командири – Нарзес (дипломат – пуснати слухове, измами, уговорки, подаване на невярна информация на врага), и Велизарий. Двамата изнасят на гърба си цялата реконкиста, Юстиниан не е участвал лично в тази война. На него му се докладвало всеки ден в двореца, но той никога не е бил на бойното поле.