Лекции по История

26. Проблеми на международните отношения от 60-те до края на Студената война през 1989 г. Втора студена война, приключване на Студената война – причини.

1. Втора студена война и преходът към нов международен ред - Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа създава атмосфера на разведряване в системата на междудържавните отношения. С него се свързват надеждите за сигурност и стабилност в целия свят. В политиката на „големите" обаче продължава и се поддържа приоритетът на военните фактори. Преговорите за съкращаване на ядрените оръжия и Виенските преговори между НАТО и ОВД почти не се разбиват. Идеологическата конфронтация придобива нови изяви във формата на пропагандни кампании и психологически войни. Всички тези фактори разрушават надеждите за траен мир и стабилност.

2. Военна надпревара на САЩ и СССР - Непосредствено след Съвещанието в Хелзинки, САЩ и СССР започват нова военна надпревара, която естествено повишава равнището на военностратегическия паритет. Инициативата в новия етап на въоръжена надпревара принадлежи на САЩ. Те демонстрират т. нар. ракета Круз, която се изстрелва от подводници или самолети, преминава на траектория само на 200 фута от земната повърхност, т. е. под нивото на радарните екрани на противника, и сама я променя в зависимост от релефа на местността. Скоро след това и СССР демонстрира подобна ракета. Почти без прекъсване, в стремежа да експонира по-големите възможности на САЩ, президентът Картър се заема с рекламата на т. нар. неутронна бомба, нов вид ядрено оръжие, което унищожава живи същества, но не и материални обекти, ако не попадне пряко върху тях. С това оръжие президентът обещава на европейците да се справят с танковите съединения на ОВД и затова настоява те да приемат на своя територия такива бомби. Европейските нации обаче отказват да поемат риска от подобно решение. Една подобна бомба не може да различи танкиста на Варшавския договор примерно от германския гражданин! При това СССР също притежава такава бомба. Този факт споделят помежду си Хрушчов и Кенеди още през 1961 г. във Виена. Те решават страните им да се въздържат да произвеждат това страховито оръжие за масово унищожение. Президентът Картър е принуден да се съобрази с този факт и да прекрати кампанията на тема неутронна бомба.
Скоро след това Щатите демонстрират ново средство с военно предназначение в настоящето и в бъдещето. Става дума за т. нар. летящата радарна система АУАКС, която позволява разузнаване и ръководене на военни действия на хиляди километри. Съветският съюз прави ответни стъпки и демонстрира своя МИГ-29 с радар на борда, който лети на 1000 м - по-висок таван от АУАКС.
Междувременно по идея на Вашингтон САЩ и СССР завършват подготовката на второто споразумение за ограничаване на стратегическите оръжия (САЛТ 2). През лятото на 1979 г. в тържествена обстановка във Виена Дж. Картър и А. Брежнев подписват това споразумение, но то остава без значение. Американският президент отказва да го представи за ратификация в Конгреса, а СССР отговаря със същото решение.

3. Заплаха от военни действия края на 70-те – нач. на 80-те - В края на 70-те години двете Велики сили повишават заплахата от унищожителна катастрофа за човечеството. Те разполагат въоръжени сили, флот и авиация почти по целия свят и задължително една срещу друга, независимо от количеството военните контингенти. Двете суперсили се противопоставят не само по глобалните проблеми на мира и войната, но и в цяла поредица от регионални и локални конфликти, в които заемат задължително противоположни позиции - в Близкия изток и Южна Африка, в Централна Америка и Световния океан. В края на декември 1979 г. СССР извършва инвазия в Афганистан под предлог да подкрепи правителството на Народнодемократическата партия. Тази инвазия се оказва фатална и за Съветите, и за влошаването на международната обстановка.
В началото на 80-те години идеологическата и военната конфронтация надхвърля познатите мащаби и опасности. Новият президент на САЩ Р. Рейгън открива канонада срещу съветския авантюризъм и адмирира своя доктрина за помощ на сражаващите се срещу поддържаните от СССР режими в Афганистан, Никарагуа, Ангола и Камбоджа, без изпращане на американски войски за т. нар. „мръсна работа".

4. Опасност от ядрена война - В края на 1983 г. 14 000 физици от целия свят предупреждават, че в света съществуват повече от 50 000 ядрени заряда, някои от които са хиляди пъти по-мощни от бомбата, която унищожава Хирошима. Учените настояват за незабавно прекратяване на надпреварата в ядреното въоръжаване и за замразяване на ядрените оръжия.
Политици и държавници възприемат различно новите реалности в света. Дълбокото разбиране за общохуманните цели и задачи обаче обединява и най-непримиримите идеологически противници. Масовите антивоенни и антиракетни движения в страните от Западна Европа и Северна Америка се превръщат във важен политически фактор на международните отношения. Широки обществени среди в десетки държави поддържат обявените от Делхийската декларация (1986) на държавните ръководители на СССР и Индия - М. Горбачов и Раджив Ганди, принципи за свят без ядрено оръжие и без насилие.

5. Преговори между САЩ и СССР - Предвид особено повишената опасност за човечеството и за планетата Земя двете суперсили преминават от яростни обвинения и нападки към осмисляне на отговорностите си за живота на милиардите земляни. От средата на 80-те години САЩ и СССР започват нов етап в своя политически диалог. Специален принос за този диалог имат държавните ръководители на двете страни — Роналд Рейгън и Михаил Горбачов. През 1983 г. Р. Рейгън нарича СССР империя на злото, която трябва да се унищожи. С тази цел той дава ход на проектите за т. нар. Звездни войни, т. е. извеждане на ядрено оръжие в космоса, целящо разгром на ракетните сили на противника. Така наречената Инициатива за стратегическа отбрана (ИСО) създава невероятно напрежение, на което СССР отговаря с подобна програма. Тези проекти поемат огромна част от бюджетите на суперсилите. Две години по-късно същият президент на САЩ се съгласява да се срещне със съветския лидер.
Излизането от обстановката на студената война е трудна и деликатна политическа дейност. Затова с нея се заемат именно държавните ръководители на САЩ и СССР. Те провеждат три поредни срещи в Женева (1985), в Рейкявик (1986), във Вашингтон (1987), на които успяват да преодолеят враждебността и подозрението. Постигането на доверие между държавните ръководители на двете страни създава условия за подписването на първия съветско-американски договор за ликвидиране на ракетите със среден и с по-малък обсег на действие (8 декември 1987).

6. Събития в Близкия Изток - В годините след Октомврийската война в Близкия изток започват нови процеси в регионалните отношения и в техните обособени направления: американско-израелски, американско-египетски, САЩ - Саудитска Арабия и т. н. Наред с това в редица страни се развиват граждански войни, които се намират в задължителна връзка с арабско-израелския конфликт. Ето защо те не са само вътрешен проблем примерно за Ливан, за Израел или за Иран. Гражданската война в Ливан е особен и може би единствен пример в съвременната история на политическите общества, който съчетава вътрешните политически борби с комплицирано присъствие и участие на други фактори. Тя показва първо, намесата на външни сили в разгарянето на войната и второ, участието на неливанска национална общност с нейните въоръжени сили (палестинските бежанци) и на Израел с неговите армии във войната, което предизвиква страшните трагедии от 1976 г., и двете израелски агресии в Ливан през 1978 и 1982 г. със зверствата в Бейрут и в палестинските лагери. Трето, по време на гражданската война се сблъскват интересите на съседни на Ливан страни в негова територия. Те заемат позиции в защита на противоположни общности в гражданската война, което я прави продължителна и непредвидима. Четвърто, във войната се намесват, по идея на САЩ, т. нар. многонационални сили, в които влизат американски, британски, френски и италиански части. Те обаче пораждат гнева на няколко формации в Ливан, които действат с наказателни операции в стил тероризъм, взривяват казарми, унищожават над 260 американски и над френски военнослужещи. По обща преценка в хода на ливанската гражданска война се извършват последователно сирийска агресия, две израелски агресии и нелегална терористична намеса на Иран.Те продължават чрез дейността на поддържаната от в Сирия организация „Амал" и на поддържаната от Иран „Хизбулла".
Междувременно през 1979 г. по инициатива на президента Картър и със съдействието на президента на Египет Ануар Садат и министър-предеедателя на Израел Менахем Бегин се подписват т. н. Кемпдей-видски споразумения (по името на мястото на подписването в САЩ). Те предвиждат израелско-египетско споразумение, което да постави основата на продължителен мирен процес за целия регион. Арабските държави изобщо не одобряват действията на А. Садат и изолират Египет от Лигата на арабските държави (ЛАД).Израелската система на властване, нарушенията на човешките права, срещу които протестира и ООН, и непримиримостта на палестинските араби поддържат една специфична гражданска война в рамките на Израел. Палестинските араби мотивират действията си със законното право на самоопределение. Те използват всички възможни средства на протест, на открити военни действия и на терористични операции. Израел поддържа властта си със сила и репресии, тъй като смята ООП и нейните съпротивителни сили за терористи, т. е. за хора, които нямат права на граждани.Натрупването на формите на протест и на ответните мерки на израелските власти създават едно ненормално, изтощително и опасно ежедневие в Западния бряг и в ивицата Газа, което не може да бъде безкрайно. Взривът на това ненормално положение идва през 1987 г., когато избухва т. нар. палестинска интифада (въстание). Въстанието на камъните започва с протест на студенти, за да премине в стачки на работници и други служители в стопанската инфраструктура, в открити сражения с израелскаща полиция и армия. То продължава повече от три години, но по-често минава в сянката на други взривоопасни събития в Близкия и Средния изток. На 15 ноември 1988 г. Палестинския национален съвет (парламент) провъзгласява създаването на Палестинска държава на Западния бряг и на ивицата Газа.

7. Гражданска война в Афганистан - В края на 70-те години в района на Западна Азия започва нов голям и продължителен локален конфликт. Той е свързан с политическите промени в Афганистан, с т. нар. Априлска революция (1978) и управлението на Народнодемократическата партия. От момента на победата на тази революция, свалила монархията, новите управляващи изпитват натиска на противниците си, както и на вътрешнопартийните борби за надмощие между двете крила Халк и Перчам. В тази обстановка президентът Тараки търси и получава материална, военна и политическа помощ от СССР. През есента на 1979 г. обаче Тараки е убит по нареждане на доскорошния си съратник Хафизула Амин. Последният чувства нестабилността на властта си и неколкократно моли СССР да изпрати свои войскови части за охрана на столицата и за отблъскване на противниците на властта, т. нар. муджахеддини. На 27 декември 1979 г. СССР приема молбата на Амин, изпраща една армия в Афганистан и по този начин извършва инвазия в средноазиатската държава. В този ден противници на Амин извършват преврат и установяват властта на привържениците на Бабрак Кармал, подкрепен от Л. Брежнев. Съветските въоръжени сили се ангажират почти 10 години в гражданската война на племената в Афганистан, без да успеят да променят съотношението на силите или да наложат властта на своите подопечни. Инвазията на СССР изостря напрежението в международните отношения и в Средния изток. В боевете на жестоката война загиват десетки хиляди младежи от съветската армия. През 1989 г., М. Горбачов и правителството в Москва вземат решение за изтегляне на съветските войски от Афганистан. Това решение съдейства за преодоляване на множеството проблеми на студената война и за намиране на решения на редица други локални конфликти. Гражданската война в Афганистан обаче продължава. Претендиращи за власт сили използват всички видове модерно оръжие и средства, за да преодолеят противника. Страната изнемогва от нестихващите сражения и обстрели, но изгледи за пълно прекратяване на гражданската война и борбата за власт все още няма.

8. Конфликти в Централна Америка - Продължителен и скъпоструващ на нациите е локалният конфликт в Централна Америка, започнал през 1979 г. Този конфликт е свързан със свалянето на диктатора Анастасио Сомоса в Никарагуа и победата на народния фронт „Сандино" и с гражданската война в Салвадор, в която се борят управляващите, поддържани от САЩ, и народният фронт „Фарабундо Марти", поддържан от Куба. Фронтът „Сандино" и президентът Даниел Ортега управляват страната в тежки времена. През 1982 г. САЩ активно доставят материална и военна помощ на сомосистите, чийто бази се намират в Хондурас и в Гватемала. Военните действия в граничните райони на Никарагуа се водят почти непрекъснато и продължават до края на 80-те години.През 1989 г. в страната се провеждат избори, които дават доверие на демократични сили, стремящи се към прекратяване на войната. Фронтът „Сандино" минава в опозиция, но поддържа управлението на президента Виолета Чаморо. Латиноамериканските държави имат сериозен принос в подготовката и осъществяването на споразумения за прекратяване на конфликтите в Никарагуа и Салвадор. Мексико, Венецуела, Панама и Колумбия, обединени в т. нар. Група Контадора (1984), и Бразилия, Аржентина, Перу, Уругуай от групата от Лима (1985) се обявяват против намесата на САЩ. Те изготвят проекти за политически решения на конфликтите в Никарагуа и Салвадор.

9. Спор за Фолкландските острови - В началото на 80-те години избухва локален конфликт между Аржентина и Великобритания, породен от спора им за Фолкландските (Малвинските) острови в Южния Атлантик. Спорът прераства във война (1982), в която Великобритания налага своята сила. Тя запазва властта си над островите, а М.Тачър укрепва положението си на министър-председател.

10. Иранско-иракска война - Противоречията между араби и перси датират от 16-17 век. В най-ново време те се концентрират в споровете за границите по р. Шат ел Араб по сухопътните граници на север до териториите, заселени с кюрди. Политическите противоречия се преплитат с религиозните, тъй като в Ирак управляват сунити, а в Иран - шиити. През 1975 г. със съдействието на Алжир двете съседни държави подписват т. нар. Алжирски договор, уточняващ спорните въпроси и маркирането на границите. В следващите години до 1978 г. иранско-иракските противоречия се тушират. Иран обаче държи в напрежение арабските държави. Той притежава военна и икономическа доминация в зоната на Персийския залив и води амбивалентна политика по отношение на Израел. От началото на 1979 г. настъпват сериозни промени, породени от ислямската революция в Иран(януари 1979). На 11 февруари шиитските духовници вземат властта и обявяват създаването на Ислямска република, която връща ислямските основи на държавата. От този момент започна настъплението на шиитския фундаментализъм, който проповядва износ на революция, антисъветизъм и антиамериканизъм. Предвид на това в развитието на иранско-ирак-ските отношения настъпва нов период на враждебност, заплахи и провокации. Войната започва с взаимни провокации от 4 септември до 20 септември 1980 г., когато иракските въоръжени сили развиват масирано настъпление в иранска територия. Тя преминава през шест етапа, тъй като не се води непрекъснато, а с паузи, в които се извършва допълнителна военна подготовка. Характерните особености на иранско-иракския въоръжен конфликт се изразяват в редуването на настъпателни операции на иранското и на иракското командване, отбранителните боеве на иракската армия и кратките контраофанзиви. Във военните действия те използват най-модерно оръжие, а Ирак - и химическо. На северния фронт участват и кюрди. В хода на войната светът става свидетел на сравнително нови форми на локални сражения — война на градовете с въздушни и ракетни удари с конвенционални и химически заряди, танкерна война по въздух и море, големи офанзиви срещу кораби и танкери в Залива и др. Лидерите на Иран и Ирак заемат позата на харизматични водачи, чиято лична воля определя и хода на военните действия. Предвид потребностите на войната, двете воюващи страни закупуват огромно количество оръжие от различни, а понякога и от едни и същи държави. Търговията с оръжие достига истински апогей. Единственият мотив на продавачите е печалбата.В хода на военните действия по всички фронтове, в Персийския залив се появяват нови чуждестранни военни кораби и самолетоносачи, чиято цел е да охраняват навигацията в Залива. С присъствието си обаче те внасят допълнително напрежение. Воюващите са подозрителни. Арабските държави отначало показват сдържаност, а впоследствие Сирия подкрепя Иран, а останалите арабски страни - Ирак. Държавите от Персийския залив не прекъсват отношенията и с двете воюващи страни, но по-осезаемо подкрепят Ирак. Те прагматично се договарят и със САЩ, тъй като американският военен флот има най-голям брой бойни единици в Залива. Последната фаза на конфликта в Залива се развива в условията на ескалация на военните действия с участието на държави извън региона. Междувременно започват и превантивни преговори за прекратяване на войната (24 август 1988), определени от промените в мисленето на съответните лидери и предвид изчерпването на силите на Ирак и Иран, които не могат да постигнат победа. Те предават своите проблеми на политиците на Великите сили и на ООН и се примиряват за момента със завършването на войната без победител и без определение за вина. Това става с Резолюция 598 на Съвета за сигурност.