Лекции по История

25. Характерни белези на византийската култура

Това, което няма да можем да прочетем, е Византия, Вселенската църква и Папството, Византия след византия, и Залезът на Византия.
Византийската култура има за своя база изцяло християнството – неизчерпаем източник на теми, сюжети, защото християнската религия е не само господстваща, тя е универсум, какъвто античността не познава, защото религията в Средновековието е и право, философия, морал – тя обхваща цялата духовна сфера, и то подчинена на едни и същи критерии и закони, каквито античността не познава. На запад, след падането на Римската империя в 476, настъпва една много дълбока криза, дошла от срутването на една универсална машина, крепяла западния свят, чак до времето, в което новите хора на Европа започват да осъзнават, че те всъщност са отрязали клона, на който са застанали, и започва една реновация на латинската култура. Силен помощник в това отношение е Католическата църква, защото е единствената, непокътната от времето институция, която не само се запазва, но и много усилва позициите си. От тук идва и централизмът на католическата църква. До Каролингския Ренесанс(началото на ІХ век) влиянието на Византия на запад е твърде слабо, тъй като реципиента на тази култура няма усета да я възприеме, той е на много по-ниско стъпало. Когато обаче се появява първото евангелие, съдържащо миниатюри от коронацията на Карл Велики, вече говорим за византийско културно влияние в Западна Европа. То е по-силно в областта на ИИ, а не на скулптурата. Византия, поради античното влияние и склонността към портретната живопис, ще смята иконата за свое основно изображение, докато на запад господства скулптурата. От ІV до ХІ век обаче наблюдаваме, че нивото на иконописта спада. Лошото е, че средновековието не иска да представи реално обекта, не че не може. Средновековният художник иска да нарисува духа, а не тялото. Средновековното изкуство е символно. Византия има една особеност, че при нея континиюитета на културата е непрекъснат, тя не е преживяла разрухата на Западна Европа. Тя минава в епохата на средновековието, запазвайки целия си античен потенциал. Българите в VІІІ-ІХ век имат шанса да се докоснат до тази култура, и това ги обогатява. Ние сме първите адепти на Византия, които застават до нея. В ранновизантийския период, ІV-VІІ – век се прави опит за ясно диференциране на физическата тоналност, която кореспондира с античният либерализъм, но вече прави заемки от християнската философия – това е най-богатият по теми и сюжет период в културата, кулминацията му е във Юстиниановата епоха. Някои византисти говорят за така наречените ренесанси – юстинианов, македонски, комнинов, палеологов. Други са скептични, защото Ренесанс значи възобнова на нещо забравено – няма такова нещо във Византия. Падането на империята в 1453 не поставя автоматично край на византийската цивилизация. Напротив, Византия след Византия живее още 2 века. Чак епохата на просвещението заличава следите на византийската култура, за да предложи нещо съвършено ново – чак в края на ХVІІ век. Византийската култура е интересна с това, че възниква преди империята, и продължава да живее след империята.
Просветителите издигнаха като свой идеал борбата срещу схоластизма, църквата, средновековното мислене, подхраниха идеите на Френската революция. Съвременната културология по отношение на Византия минава през 3 основни етапа. До средата на ХІХ век се формира интерес какво е това изкуство,и какво ни говори. От началото на ХХ век вече има внимание, и от втората половина на ХХ век до наши дни предизвиква и възхищението на специалистите, които все повече обръщат внимание на средновековното изкуство. За византийското изкуство най-характерното е светския му характер. Това е неочаквано с оглед афинитета на Византия спрямо християнството. Разбира се, това е така, защото основните потребители на изкуството са дворец, сенатори, аристорация. В центъра господства схоластиката на средновековието, а в центровете е различно. Красотата и съвършенството, интерпретирани чрез спиритуализма на християнската мистика, са дълбоко свързани с античните образи на изкуството, може би от там идва и този финез. Важен символ на езическата култура е, разбира се, статуята, която християнска Византия пренебрегва, тъй като статуята може да се приеме като идол; тя е била обект на обожествяване. Поради това византийците се дистанцират от статутите, и залагат на изобразителното плоскостно изкуство. Статуята не е напълно изхвърлена, но остава с декоративни функции. Блясъкът на украсата, красноречието – всичко това, съчетано с литургията, иде да измести старите развлечения на тълпите, като театрите, например. Тези елементи в древната литургия, разбира се, ги няма, но тази театралност иде да замести необходимостта от театъра. Театърът е опасен, защото в него се използва словото. Все пак, има и нещо, което съществено отличава открития античен театър, сравнен с полумрака на християнските храмове – той предизвиква повече внимание към индивидуалното – човекът, застанал в храма, в контакт с Бога. В изобразителното изкуство на Византия винаги присъства темата на дух-тяло. Това е особен културен дуализъм, който разработва една от вечните теми. Тялото храм ли е за душата, или е негова тъмница? Това е в изконно противоречие с християнската идея, че абсолютно всичко е творение Божие. Христос, въплъщавайки се, приема образа на човек. Самият този факт дава преимуществото на антропофията, на човешкото изображение. Византийците били убедени, че изкуството трябва да бъде разбираемо, защото ако е прекалено абстрактно или хедонистично, то не изпълнява своите функции, и за разлика от днешните хора, средновековните византийци, са разбирали този език на символите. Християнската църковна сград става един от водещите обекти с голяма смислова натовареност. Храмът не е просто някаква сграда. Най-добре запазените обекти, които говорят за културата, са или църквите, или манастирските комплекси. Храмът е кораб – той символизира Ноевият ковчег. От там тръгва отново живота, т.е. корабът и църквата стават символ. Църквата е мястото, храма, където човек може да се отдаде на връзката си с Бога, но това изобщо не изключва другите места. Католиците имат по-особено мнение – за тях спасението е възможно само чрез църквата. За източното християнство църквата е особено, свещено място, но не и единствено. Това, което богомилите ще използват в доктрината си, за да отрекат църквата като единствено място. Ораторското църкво е особено ценено в античността, поради което византийците, и преди това елините, гледали с огромно пренебрежение на онези автори, които не говорели гръцки, и ги наричали Мучащи създания. Те нямат изкуството на красивата реч, не я използват, защото не познават най-съвършения език на своето време. Умението да се поднесе една християнска проповед на изящен език, така че да бъде самата тя красова като слово – християнска доктрина. През VІІ век се засилват елементите на мистицизма във Византия. Тя се откъсва от откритостта и хедонизма на античното изкуство. Всяка проява, която може по някакъв начин да наподобява критика, се избягва. От там изкуството, подчинено на догмите, смята такива прояви за предателство. Византийският художник постоянно търси интригата дух-тяло, и я изразява или поставяйки положителния герой само във фас, а отрицателния – в профил. Него не го интересува дали извършителя на дадено предателство е красив или грозен, иска да покаже, че той е задължително грозен. Затова и се впечатляваме толкова от стенописите на Боянската църква – защото те не са съобразени с канона. Можем да кажем, че Константинопол, като център на византийската култура, е нещо много различно от цялата култура на Визанитя. Това, което е той, не е изобщо Византия. Водеше се дълго спор – Константинопол, или Солун, е влияел повече културно на българите? Константинополското изкуство е много елитарно. Преобладаващият мотив във византийското изкуство, безспорно е човека – това, което в арабския свят е забранено. Само в периода на иконоборството, когато иконите са снети от църквите, на тяхно място се рисуват декоративни елементи, за да нямат характер на обожествяване. Някои наблюдатели правят голяма грешка, казвайки, че VІІІ-ІХ век Византия е повлияна от арабското изкуство. Човекът във византийското изкуство е не само субект на изображение, той трябва да бъде и художествено послание за размисъл. Когато се наблюдава изпитото лице на светията, който като че ли винаги те следи с очи, създава впечатлението, че най-силното са очите. Затова когато трябва да се реагира срещу това, се избождат очите. Според големият познавач на византийското изкуство Виктор Лазаревич(?), който издаде сборник с икони по времето на Сталин, смята, че паметниците от ІV-V и от ХVІ-ХVІІ век не могат да бъдат наречени типично византийски. Затова той настоява да се говори за про-византийско, и за пост-византийско изкуство, освен за византийско изкуство. Когато опитами да определим границите във времето и пространството, ще видим, че текстът на изкуството е най-точен, не винаги границите на държавността са точни. На запад няма важни социални поръчители, каквито на изток са двореца, аристокрацията и търговците. Модният за визанитйския морал аскетизъм често дава приемущество на духа над тялото. На запад има нещо, много различно от всичко това, а именно че там няма център – това е големият шанс на западноевропейскат акултура, наред с латинския език. Въпреки, че е господстващ почти до ХІV век като административен, той в крайна сметка не потисна и не унищожи националните езици. Това ги направи еданкви. Специалисти казват, че след норманите и плантадженетите толкова силно френският е влязъл в английския, че може би над 30% от думите в английския език са френски. Романските езици имат много общи черти. Германските езици са староанглийски, с латинска основа. До ХVІ век има единна църква, която налага еднакъв регламент навсякъде, и това създава по-хомогенна културата на запада, затова те се схващат още тогава като едно цяло. През цялото средновековие Европа е свършвала с католическата латиноезична общност. На запад няма център, който да облъчва цялата периферия. Всяко графство представлява една мини-държава; Германия е достатъчен пример в това отношение. Това масовизира елитарната култура, докато на изток тя е хипер централизирана. За запада ХІV век е изключително важен, отделя средновековието от Новото време; ХV век, великите географски открития, Европа става господар на света. Византийският социален централизъм дава още един характерен белег – анонимността. Творецът във Византия се смята за инструмент на Бога. Много рядко ще видим нечие име някъде. Западният художник не е анонимен, и това създава една мотивация за собственото му творчество. Св. Василий Велики казва “изображенията в храмовете се създават, за да могат неграмотните да видят по стените това, което не могат да прочетат в книгите” – това е другата страна на изкуството. Неграмотните са огромно мнозинство.
Нещо и за византийската философия. В самото начало на ХХ век един от най-големите руски византолози, Успенски, беше казал, че нашата наука е длъжница на византийската философия, защото ние а приори приемаме, че тя е религиозна. Това е голяма грешка, и ние в бъдеще трябва да насочим вниманието си натам. 100 години по-късно, от научна гледна точка този въпрос не е изцяло решен. Византийската философия е изцяло зависима от политийния апарат на античната философия, който често не съответства на християнския канон. Ако сега християнството има своя философия, тя се дължи на неоплатоническата ранновизантийска школа – от тогава много малко нещо е добавено. През ІV-VІІ век философията се развива в обстановката на разгорещена борба между отделните кръгове. Най-старият, заклет враг на християнството, са агностиците – тези, обявили знанието като алфа и омега на всичко. Стремежът им да обявят всяко нещо по някакъв логичен начин, предизвиква спорове. Вселенските сборове не случайно са от ІV до VІІІ век. След това този гностицизъм ще намери продължение чрез катарство, богомилство, и т.н. Повечето от великите христиняски отци са били възпитаници на античните философски школи.