Лекции по История

22. Атина в края на езиковата епоха

След император Константин Велики, след бележития му Милански едикт от 313, подписан от Константин Лициний, с който християнството се припознава като една от религиите на империята, езичеството бавно, но безславно умира. Сериозни удари му удрят императори като Теодосий І, който поради набожността си унищожава много езически храмове, или ги превръща в християнски. Един съвременник на Теодосий І пише, че императорът заставил всички да се кланят на неговия бог, и че се предвиждат смъртни наказания за гадания, жертвоприношения, и езически богослужения. През 392 езичеството било обявено за богохулство. Понеже остатъците от старата религия са само по селата, езичеството придобива името Паганизъм, религия на селото. В 426 Теодосий ІІ издава указ за унищожаването на изечиските храмове. Лъв І Бес го определя като престъпление. Продължава да работи философската школа в Газа, огромните храмове във Хелиополис, във Финики. Названието елин, което в миналото поражда гордост на човек културен, цивилизован, образован, в сравнение с варварите, придобива вече смисъл на езичник, и в този смисъл то носи негативи. Въпреки репресиите, по времето на Юстиниан, в 542, се съобщава за покръстени в Мала Азия 70 000 нови християни, т.е. християнството дори в най-византийската от византийските провинции, Анатолия, не имало пълно влияние. Най-впечатлителният езически център си остава Атина. Макар и не както в древността, продължава да функционира философската школа, академията. Това е единствен център на езическата философия, който остава с непомръкнала слава. Огромна част от християнските висши лица са завършили именно тази школа, научили философията във вида, който имала в древността, без никакви християнски идеи. Киркопия – най-древното име на града. След спор между Посейдон и Атина по-късно градът печели нейното име. Атина е известна като Еладата на елините, и независимо от това, че мнозина от императорите съкращават разходите за строителство в града, и значението му се принизява, все още в VІ век Атина носи поне отражението на стария си античен блясък. Естествено, от града са иззети най-хубавите фризове, скулптури, декорации, и пренесени в Константинопол. Гордостта на града си остава Атинската академия. Когато Синезий Пиринейски посещава Константинопол в самото начало на V век, той е от Тирена, северна Африка, и идва да се оплаче на Аркадий, а императорът не го приема месеци наред, решил да оползотвори присъствието си в столицата, като обиколи някои от известните градове. Той е възпитаник на философската школа, и отива да посети Атина, но пише, че тя е само спомен в сравнение с това, което е чел за нея. Друг съвременник пише, че тези, които посещават академията, лицея, изглеждат като полубогове сред мулета. Студентите, завършили образованието си там, се смятали за много образовани, за това били и търсени. Вярно е, че от религиозни съображения, е бил разрешен само един храм, на Асклепий, бог на медицината. Бил известнен с това, че когато болни престоявали в него, получавали облекчения; днес това се обяснява с наличието на определени магнитни резонанси. Никой манастир не е построен на случайно място. Винаги се е търсела прирордна даденост, която в комбинация с други фактори е могла да лекува. От там идва и идеята за лечебните свойства на дадена светица или светец, патрон на това място. Поради голямата популярност на храма бил разрушен, но другите оставали непокътнати, за съжаление обаче неподдържани. За археолозите най-приятните находки са там, където градът е загинал за кракто време; обаче град, умрял постепенно с времето, е друга бира. Градът на Фидий и Праксител изглеждал като излязъл от мода, но все още много уважаван. Впечатлявала подмяната на езическите култове с новите християнски. Църквата не е могла, и не е искала да унищожи напълно спомена за езичеството; има много важни заеми от езичеството, например 25 декември, денят на Бог Митра, когато слънцето започва да наедрява. Така например Тезей, Херкулес, известни като херои, изтребители на чудовища, култа към тях се пренася в култа към Св. Георги. Той е бил един от военачалниците с по-висок ранг при Диоклециян. Когато започват гоненията и той застава срещу императора, императорът иска Георги публично да приеме култа към езическите богове и по този начин да засвидетелства лоялно, е пратен в тъмница, и пост фактум екзекутиран. По-късно обаче виждаме Св. Георги на кон, после на заден план едно малко човече. Той убива дракона, нещо, което за източното мислене изглежда парадоксално, защото за тях дракона е символ на доброто. Той контаминира в култа си преданията за Тезей и Херакъл – древногръцките мъченици в християнската епоха станали светии великомъченици. Грузия е кръстена на Св. Георги.
Кастор и Полукс, братята-близнаци, символизирали Константинополският хиподром, като две яйца, покровители на спорта – Св. Козма и Даян(?); Дионис – в християнството св. Дионисий. Богът Хелиос е св. Пророк Илия. От тук насетне контеминацията може да ни отведе до много още аналогии. Спането в църквата е остатък от езическата епоха. Тук е запазен принципа, че на определени места и храмове пиенето на еди какво си носи лекуване на страдания, се пренася към църквите изобщо. Това е наследство от езическата епоха.
След 485 в езическата философия не се вкарва повече нито една свежа идея. Така се стига до решителната за атинската култура дата в 529 година, когато Юстиниан издава Новела, с която закрива Атинската философска школа. До този момент в нея имало 7 известни даскали(професори), които трябвало да напуснат страната и да потърсят убежище при персите, посрещнати са много радушно, дават им се възможности да работят; средата им обаче е много различна, живеят в друга среда, в която няма интерес към философия, и т.н. Самият шах бил образован човек, но поданиците му нямали съзнание награждани, на полити. Юстиниан разбира се, нарежда поредното съкращаване на стените, поредното намаляване издръжката на града, ликвидира всякакви местни муниципални структури, изпраща свой човек. Това постепенно води до Залезът на Атина. Чак в ХІІ век имаме ново описание на Михаил Аталиан, който получил високото според него назначение митрополит на Атина, когато отива там, вижда, че това не е градът, за който е чел. Вкарват го в един не особено голям храм, който се смята за катедрален, и той тегли една реч на атински диалект, който никой от съвременниците не разбирали. Това става в 1182. По този повод той пише на един свой приятел: Нямам думи, гласът ми е спрял. Сякаш съм загубил разсъдъка си, стигнал съм до най-ниското стъпало, където съм затворен завинаги. По подобен начин ще пише и Теофилакт Охридски, един изтънчен аристократ, свикнал на бани, угощения, литературни угощения, изпратен като архиепископ на българската църква в Охрид, и недоволен от това, което вижда.
Във връзка с 24 май Теофилакт Охридски е много антибългарски настроен архиепископ. Често е казвал тежки неща за българите, но за да създаде имидж накатедрата си, е позовава на предшественици, които имат голяма слава – Св. Климент Охрадски. Затова и в житието на Св. Климент му вменява идеята, че е създател на кирилицата; че това начертание на буквите идва от него, и той го е направил в чест на своя учител. Това нещо единствено е взето, извадено от контекста, и е извадено от контекста. Истината е, че кирилицата е създадена във Велики Преслав от хората под ръководството на Цар Симеон, от неговия екип. Доказателства? Епиграфски паметници. Кирилицата е създание на българи, от този преславски кръжец. Така си и обясняваме защо и в ХІ век и в Кутмичевица, Девол, има глаголически надписи, които в Босна и Хърватско остават до ХІІІ век. Първите сведения за кирилица са от североизточна България. Влезе ли нещо в историографията, не може да бъде махнато. Неизтребима е жаждата на българите да държи на клишета.
VІІ век е критичен за езичеството. В него вече могат да се забележат очевидните признаци на залезът на езичеството, независимо, че тук и там, много време още, се образуват езически групички, то по същество е мъртво, защото няма тази школа и база, формирала кадрите на езическата епоха. Неслучайно първото, което прави Юлиан Апостат, е да забрани достъпа на християни до висшите училища, т.е. да ги профанира, да нямат образование. Селото от VІІ век ще започне да доминира и по други показатели; градът отстъпва, не заема главното място в производствения процес, земята и произведеното то нея стават основно богатство, започва натурализация на стопанския живот. Това ще аграризира самите малки градове. Всичко това свива и последните остатъци от възпроизводството на античната култура, която няма лицеите, академиите, и т.н. Затварят се театрите, изчезват постепенно обществените бани, намалява броя на университетите, библиотеките, увеличава се влиянието на енциклопедичното четиво. Основно четиво са хрониките, така наречените монашески, които започват от Сътворението на света до момента, в който са написани, и то на разбираем език, за разлика от Историите, писани на древен език. Античният род, тъй нар Генес, губи значението си, хората започват да се наричат само по малките си имена, което е белег за варваризация, вулгаризация. Започват тогава да се променят и имената, които стават къси и нарицателни. Животът става изключително затворен, и това ще бъда х-ката на ранното средновековието – затвореността, липсата на гъсти връзки, общо веселие – няма го това. Всеки се свива и живее колкото се може по-изолирано. Затова се снижава и самият стандарт на живот. Докато античността има едно отворено жилище към природата, то средновековният дом е крепост. Всичко това постепенно ликвидира самата същност и функция на античната цивилизация, и това е сред причините за нейното изчезване.