Лекции по История

19. Следосвобожденска средновековна историография

Като специфичен клон на българознанието медиевистиката може с право да бъде смятана за една от най-старите научни дисциплини. Нейните корени са дълбоко в Средновековието. В развитието и оттогава досега тя е преминала през различни периоди, в които са се изявили със своите произведения изтъкнати книжовници, културни дейци и учени, някои от които с право заемат основно място в изявите на българската духовност през вековете. Достатъчно е да се споменът няколко твърде известни имена, за да се разбере , че българската медиавистика винаги е играла изключителна важна роля в себепознанието и себеутвърждаването на българския народ, в поддържането на неговия дух и волейзява в историята .Важна роля играе българската историография след Освобождението начело с изтъкнатите имена на Васил Златарски,Иван Дуйчев,Петър Мутафчиев и още много други.

Освобождението на България през 1878 г. и учредяването на новата българска държава, преместването на Българското книжовно дружество от Браила в София (през 1911 г. то прераства в Българска академия на науките) и основаването на Висшето училище в София (през 1904 г. то става вече Софийски университет) създават условия за организирано и държавно-протектирано развитие на българската наука. Това благотворно се отразява върху медиевистиката, която вече придобива възможност за пълнокръвно развитие, подчинено на потребностите на националното себепознание и възпитание и на нуждите на университетското преподаване. Следосвобожденският политически и културен подем, изграждането на различни институции и сдружения и нарастването на ролята на Университета и Академията в живота на българското общество създават условия за ползотворна научна работи, независимо от превратностите на времето и историята. Не може да има каквото и да е съмнение, че промените, които се извършват в държавно-политическото и социално-икономическото развитие на България през XX в., дават своето отражение върху развитието на науката, нейната стратегия и резултати. Относително слабото индустриално развитие на България в дълъг период след Освобождението предпоставя акцентиране върху хуманитарни науки с национално-стабилизиращо значение (история, филология, археология, етнография), те именно определят облика и постиженията на българската наука.
В развитието на българската медиевистика през XX столетие се открояват два периода със специфични черти, постижения и представители. Първият период обхваща времето от края на XIX в. до края на Втората световна война (1945 г.), а вторият стига до края на XX в. През тези два периода на нейното поприще се изявяват три основни генерации български медиевисти. Връзката между тях е общият обект на техните занимания и сходната проблематика, а разграничението им е белязано от определени политически и идеологически промени в развитието на българската държава и общество. Ако през първия период е несъмнен континюитетът с преходното развитие, то през втория период за продължително време той е прекъснат или силно нарушен.
Може с пълно основание да се констатира, че през първия период медиевистиката напълно се налага като водещ клон в историческата и филологическата наука. Нейните най-изявени представители са най-авторитетните и най-високоуважаваните учени у нас и в чужбина. Те именно определят стойността и равнището на научните постижения. Същевременно тогава се формира българската университетска медиевистична школа със специфичен облик, метод на изследване и традиции, някои от които са съхранени и до днес. Генетически свързана с постиженията на своите предшественици от XIX в., тя има своята специфика, която се характеризира преди всичко от постепенното й откъсване от руската дореволюционна византинистика и медиевистика и приобщаването й към тенденциите в развитието на средноевропейската (главно германската) историческа наука. Тя се характеризира с няколко основни черти и задачи, които изпълнява: усвояване и развитие върху нова основа и при по-благоприятни условия на постиженията на предшествениците от XIX в.; активно участие в развитието на българското историческо себепознание, в укрепването на националното самосъзнание и във формирането на опорите на националното възпитание както във време на възход, така и във време на покруса и падение (особено по време на първите две национални катастрофи); налагане на строг научен подход, критерии и изисквания в непрестанна борба с остатъците от романтичната историопис и проявите на любителско научно дирене; силно методологично и тематично влияние от страна на руската и немската византинистика и медиевистика; създаване на фундаментални обобщаващи трудове; търсене на нови тематични кръгове и изграждане на солидна основа за историческото изворознание. В общи линии именно през този период българската медиевистика укрепва положената през XIX в. солидна основа на изследователското си дирене.
Безспорен родоначалник на университетската медиевистична школа е Васил Н. Златарски (1866-1935) - най-крупният български медиевист за всички времена.™ Именно топ и неговите ученици и следовници Никола Милев (1881-1925), Петър Никое (1884-1938) и Петър Мутафчиев (1883-1943) с научната, преподавателската и обществената си дейност се налагат като безспорни и всепризнати лидери на българската историческа наука. Ако В. Н. Златарски получава своето образование в Санкт-Петербургския университет в Русия под ръководството на основателя на руската византинистика В. Г. Василевски, В. Ламански и др. и специализира за кратко време в Германия, неговите последователи първоначално учат при него в Софийския университет и по-сетне специализират в Германия и Австро-Унгария при такива крупни учени, като Карл Крумбахер, К. Иречек, Карл Юберсбергер, Август Хайзенберг и др. Първата следосвобожденска медиевистична генерация и нейният лидер са отлично школувани, ерудирани и обзети от възрожденски дух учени, достойни продължители на положената традиция в българската медиевистика през втората половина па XIX в. Под техните грижи израства втората следосвобожденска генерация медиевисти - Иван Дуйчев (1907-1986), Димитър Крънджалов (1907-1971), Александър Бурмов (1911-1965), Димитър Ангелов (1917-1996) и Борислав Примов (1918-1983). Получили своето образование в Софийския университет, нейните представители задълбочават и разширяват своята подготовка със специализации в Италия, Австрия, Германия и Великобритания. В обстановката на големите и радикални промени в България подир Втората световна война те имаха не само различно поведение в науката и обществото, но и твърде различна (често пъти нерадостна) житейска съдба. Независимо от всичко в научноизследователската си дейност те се стремят да бъдат верни носители на традициите на българската университетска медиевистична школа на В. Н. Златарски. Рязката промяна на идеологическите позиции на някои от тях е продиктувана от необходимостта към приспособяване към установения тоталитарен политически режим по съветски образец в страната.
Процесът на обособяване на научното знание и неговата специализация довежда до появата на самостоятелни клонове в медиевиспшката с изтъкнати техни (главно университетски) представители. Във филологията това са Александър Теодоров-Балан (1859-1959), Бенио Цонев (1863-1926), Йордан Трифонов (1864-1949), Йордан Иванов (1872-1947) и др.; в старобългарското право - Стефан С. Бобчев (1853-1940), Владислав Алексиев(1884-1962), Венелин Ганев - и др.; в археологията и изкуствознанието - Карел Шкорпил (1859-1944), Йордан Господинов (1872-1953), , Геза Фехер (1890-1955), Андрей Грабар (1896-1990), Кръстю Миятев (1892-1966) и др.; в църковната история - Станимир Станимиров (1858-1943), Димитър Цухлев (1864-1932), Иван Снегаров (1883-1971) и др.; в епиграфика-та, нумизматиката и сфрагистиката - Никола Мушмов (1896-1942), Иван Гошев (1886-1965), Веселин Бешевлиев (1900-1992), Тодор Герасимов (1903-1974) и др.; в стопанската история - Христо Хинков (1880-1967), Иван Кинкел (1883-1945), Иван Сакъзов (1895-1935) и др. Маргинално значение имат изследванията на обладания от spiritus contradictionsспрямо университетската наука Георги Баласчев (1869-1936). Публикациите на титуляра на четенията по средновековна обща история в Университета Светозар Георгиев (1881-1962) имат по-скоро научнопопулярен характер. Обновяващи в тематично и методологическо отношение са медиевистичните студии на Петър Бицили (1879-1953), но за съжаление те не оказват съществено влияние върху творчеството на същинско-българските медиевисти. Насочването на значителен брой представители на хуманитарното знание към медиевистични проучвания в периода от Освобождението до края на Втората световна война в общи линии съответства на тенденциите в европейската наука, но то по подобие на останалите балкански страни е значително по-силно изявено поради необходимостта от задълбочаване и детайлизиране на националното самопознание. Крахът на националните идеали подир Първата световна война продиктува търсенето на нравствена и духовна опора в сенките и паметниците на средновековното минало. Както през Възраждането, така и в мрачния следвоенен период те поддържат и стимулират падналия национален дух, възраждат върху нова основа традициите на националното възпитание.
Успоредно с традиционните изследвания върху средновековното българско минало започват да се полагат и трудове в областта на византинистиката и общата медиевистика. Тяхната поява и развитие в значителна степен се дължи на преподаванията в Историко-филологическия факултет на Софийския университет.
Основни центрове за развитие на българската медиевистика през този период са Историко-филологическия и Юридическия факултет на Софийския университет и Историко-филологическия клон на Българската академия на науките. Най-значимите трудове на изтъкнатите представители на българската медиевистика се публикуват в техните основни издания „Годишник на Софийския университет" и „Периодическо списание на Българското книжовно дружество" (по-късно „Списание на Българската академия на науките") и „Сборник на Българската академия на науките". Учредяването на Историческото дружество и на Софийското археологическо дружество (и двете през 1901 г.), а също и на редица археологически дружества в редица градове (Варна, Видин, Велики Преслав, Велико Търново, Пловдив, Разград,Стара Загора, Шумен и др.) играе стимулираща роля за нарастване на интереса към паметниците на средновековната българска култура и медиевистични изследвания. Последните заемат важно място в периодичните издания „Известия на Историческото дружество" и „Известия на Българското археологическо дружество". За популяризиране на изследванията на водещите медиевисти особено значение през един сравнително кратък период има издаваното от 1928 г. списание „Българска историческа библиотека" от В. Н. Златарски и П. Ников. Слаба е дифузията и значението на издаваното между 1909-1914 г. от Г. Баласчев списание „Минало". Епизодичен характер имат публикациите в областта на средновековната българска история и книжовност в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", „Български преглед", „Българска сбирка", „Македонски преглед" и др.
В края на XIX - началото на XX в. голяма роля в развитието на интереса към археологическите паметници от българското Средновековие започва да играе Руският археологически институт в Константинопол, ръководен от Ф. Успенски. Проучванията на паметниците в Македония и разкопките на старобългарските столици Плиска и Велики Преслав, публикувани в „Известия..." на Института, всъщност полагат солидните основи на българската средновековна археология. Продължител на тази традиция е създаденият през 1923 г. Български археологически институт, който благодарение на усилията на своя директор Б. Филов за кратко време се превръща в основно средище за проучване на старобългарската материална култура и изкуство. Този институт именно става организатор на IV Международен, конгрес за византийски проучвания, състоял се през септември 1934 г. в София". Благодарение именно на него се осъществяват мащабни за своето време археологически разкопки на основни старобългарски държавни и религиозно-култови средища (Плиска, Мадара, Велики Преслав, Търново и др.). „Известия на Българския археологически институт" заедно с „Годишник на Народния музей в София" се превръщат в издания с голямо национално и международно значение. Благодарение на публикациите в тях изпъква значението на средновековната българска материална култура в развитието на славяно-византийската общност, открояват се нейните значителни и самобитни постижения.
Залагането на византийските извори като основен и най-меродавен източник на информация при реконструиране на политическата история води някои от ведущите медиевисти до една твърде печална констатация, която е формулирана от П. Мутафчиев по следния твърде категоричен начин: „Могло би смело и без резерва да се каже, че ако историческото изследване не разполагаше с известията на византийските автори за съвременните им българи, българска история като наука днес навярно не бихме имали. И тъкмо обстоятелството, че материалите, с които науката за българското минало борави, са от чужд произход, тъкмо то обяснява защо историята ни - такава, каквато обикновено я знаем, представя предимно един поменик от царе и войни, история доста незадоволителна на нашата държава, но не и такава па българския народ. Византийците, пък и изобщо чужденците, са се интересували от нас и са ни споменували само доколкото техните държавни интереси са се кръстосвали с нашите. Съобразно е това те са отбелязвали само тия външни явления, събития или факти из нашия живот, които са имали известно отношение към техния собствен исторически живот. Естествено е, следователно, че при наличността само на такива сведения история па българския бит — духовен, социален или политически, не момее да бъде написана. Още по-малко възможни са тук широките обобщения." Повсеместното използване на византийските извори в научните изследвания въз основа на корпуси и отделни издания не води до пораждане на афинитет към тяхно публикуване. Отделните разчитания на византийски епиграфски паметници и моливдовули, публикациите на някои грамоти и писма и други източници във фрагментарен вид или в превод закръглят представата за слабия интерес към византийското изворознание. Най-солидното постижение безспорно са преводите на варненско-преславския митрополит Симеон (1840-1937) на Фотиевото послание до княз Борис I — Михаил от 865 г. и писмата на архиепископ Теофилакт (XI—XII в.).
Общопризната истина е, че проучването на историята на един народ придобива автентичен и меродавен характер, когато в основен източник на информация се превърнат домашните извори. Поради това именно наложилата се в българската следосвобожденска медиевистика тенденция да се издават и популяризират старобългарските паметници (книжовни, епиграфски, художествени, веществени и др.) като основно градиво е една от нейните най-положителни черти. Систематизирането и каталогизирането на старобългарското ръкописно наследство бързо дава добри и полезни резултати. Издадени са сравнително добри каталози на сбирките на Народната библиотека, Светия синод и Рилския манастир, описват се български ръкописи в чуждестранни библиотеки." Сред издадените старобългарски книжовни паметници без съмнение най-голямо значение за историята на средновековна България имат включените в поредицата „Български старини" Беседа на Презвитер Коз-ма (X в.) и Синодик на българската църква от XIII-ХIV в. Важно значение за научното дирене имат сводовете с домашни книжовни паметници на Йордан Иванов, които бързо придобиват широка известност и са често използвани и цитирани от български и чуждестранни изследвачи. Преводите на Васил Сл. Киселков (1887-1973) на редица старобългарски книжовни и исторически паметници на Първото и Второто българско царство"' широко дифузират домашните извори както в научните, така и в любителските среди. Изключително научно постижение е публикацията на първобългарските надписи на гръцки език от В. Бешевлиев, която документира и разкрива блестящата история на българското ханство на Долния Дунав през езическия период (VII—IX в.). Изданията на грамотите на средновековните български царе и на съчиненията на Патриарх Евтимий (1375-1394) и на други старобългарски книжовници от ХIV-ХV в. от страна на двама чуждестранни учени допълват една съществена празнота в българското историческо изворознание. Тексткритичните издания на домашните извори в голяма степен съдействат за разкриване на „българската гледна точка", а това вече представлява сериозен опит за преодоляване на византиноцентризма и обременеността на българската медиевистика от информацията на византийските историци и хронисти. За съжаление нейните тогавашни лидери само частично я превъзмогват.
Друга важна крачка по пътя на напредъка в историческото изворознание е активното въвеждане в изследването и публикуването на западни (главно латински) извори. Въвеждането в научно обращение на редица западни исторически съчинения, унгарски средновековни грамоти от ХIII-ХIV в., документи от архивите на Венеция, Генуа и Дубровник, Ватиканския таен архив и др. бележи постепенно приобщаване на българската медиевистика към изворната база и проблематиката на средно- и западноевропейската медиевистика. Постиженията в тази насока се увенчават с две наистина образцови във всяко отношение издания: „Отговорите на папа Николай 1 по допитванията на българите" от 866 г. на Димитър Дечев (1877-1958) и на кореспонденцията на папа Инокентий III (1198-1216) с българите на Ив. Дуйчев". Латиноезичната информация обогатява представите за българското средновековно минало откъм събития, личности, явления и състоянието на стопанството, битовата култура и процеси от етнодемографско и социално-икономическо естество.
Значителен напредък през разглеждания период се осъществява в разкриването на паметниците на веществената и художествената култура на Българското средновековие чрез налагането като помощни исторически дисциплини па археологията, нумизматиката, сфрагистиката и изкуствознанието. Именно сега тези научни дисциплини добиват възможност за пълнокръвно развитие. От една страна, те са свързани с развитието на музейното дело, а от друга, са част от процеса на търсене на нови източници за информация за началния период от българската история. Благодарение на В. Н. Златарски и големия руски византинист Ф. Успенски със съзната и осмислена органическата връзка между историческото и археологическото дирене като две страни на един процес. Първоначалното разкопаване на старите български столици Плиска и Велики Преслав с участието и съдействието на Руския археологически институт в Константинопол в началото на XX в. дава тласък за развитието на средновековната българска археология, а същевременно оставя и един блестящ образец на цялостна и фундаментални публикация на открития археологически материал." Впоследствие продължаването на тези разкопки, за което най-големи заслуги имат Шкорнил, Йордан Господинов и Кр.Миятев", успоредно с интереса към култовото средище Мадара и релефа на Мадарския конник разкриват за учения свят уникалната и блестяща културна ранносредновековна България. Величествеността на Мадарския конник, многобройните първобългарски надписи на гръцки език, монументалната плисковска и преславска рисувана керамика властно привличат не само вниманието на българските и чуждестранните специалисти (археолози, историци на архитектурата и изкуството), но и на широката общественост. Създаденият от Б. Филов Археологически институт със своята дейност и авторитетните си периодични и монографични издания се превръща в основно научно средище за изследване на старобългарското културно наследство. Важно постижение са публикациите на отделни паметници и особено онези от тях, които имат представителен характер и се отличават с висока художествена и историческа стойност: съкровището от Надь Сент Миклош (IX в.) на Никола Мавродинов (1904-1958), Боянските стенописи от 1259 г. на Андрей Грабар, най-значимите паметници на българската средновековна миниатюрна живопис - Манасиевата летопис (1345 г.) и Лондонското евангелие (1356 г.) на цар Иван Александър (1331-1371) от Б. Филови др." Между двете световни войни твърде важна роля за изследването и популяризирането на прабългарското историко-художествено наследство играе унгарският археолог Геза Фехер (1890-1955), чиито схващания по отделни въпроси невинаги са приемливи." Публикуването и популяризирането на паметниците на старобългарската веществена и художествена култура и в научен, и в обществен план играе твърде важна роля: бурно се развиват два важни клона - археологията и изкуствознанието; историческо-културното наследство на средновековна България става важна опора на националното самопознание, самосъзнание и самочувствие, особено в годините на покруса на българското общество след двете тежки национални катастрофи. Руините на средновековните български градове и крепости,, църкви и манастири, оцелелите през вековете паметници материализират и илюстрират българската старина, дълбоките корени на културата на една изстрадала нация.
Едва ли е изненадващо, че през този период в почти всички дялове на българската медиевистика биват написани общи изложения, някои от които имат фундаментален характер и запазват стойността и значението си дори и до днес. Сред тях безспорно най-видно място заема забележителният труд на В. Н. Златарски „История на българската държава през средните векове"". Плод на близо 40-годишна активна изследователска дейност, тази недовършена (нейното изложение достига до 1280 г.) история отразява постиженията в проучванията на
политическото развитие на средновековна България. В много отношения тя е своеобразна енциклопедия и същевременно отправна точка и мярка за търсене на действителни приноси за всеки съвременен български и чуждестранен медиевист. Това в най-голяма степен е валидно за първия том, който е в две части, посветен на историята на ранносредновековното Българско ханство-царство (VII-ХI в.). За разлика от К. Иречек, В. Н. Златарски застъпва становището, че изложението върху историята на българите трябва да започне с първите им споменавания в писмените извори, а не с историята на източнобалканските земи през античността. Основната слабост на неговия труд е, че е сглобка от изследвания по отделни въпроси, а не е написан органично с цялостно прокарване на определена концепция. Два основни труда на П. Мутафчиев с обобщаващ характер търсят преди всичко ефект и въздействие върху масовия читател. Останалата също незавършена „История на българския народ"
Втората по важност институция — църквата, по редица съображения е също така обект на изследване. Желанието да се напише цялостна история на българската църква след опита на М. Дринов от 1869 г., въпреки мнозината автори (Д. Цухлев, Ст. Станимиров и др.), няма твърде голям успех. На фона на несполуките се откроява забележителната със своята акрибичност „История на Охридската архиепископия" на Ив. Снегаров, която и до ден днешен е запазила стойността си на основно и най-значимо изследване върху този проблем. Цялостните изложения върху старобългарското право под формата на университетски учебници в никакъв случай не могат да бъдат причислени към фундаменталните трудове с обобщаващ характер."" Липсва обобщаващо изследване върху средновековния български литературен живот в неговата цялост и жанрово разнообразие, макар и публикацията на старобългарски произведения от български и руски филолози да е твърде обилна и да дава възможност за създаване на обобщена картина. В областта на археологията и изкуствознанието се правят важни крачки по пътя на синтеза. Краткият очерк на Б. Филов върху старобългарското изкуство, публикуван първоначално на немски език" непосредствено след Първата световна война, има преди всичко политическо-пропаганден характер и не притежава особени научни достойнства. В замяна на това трудът на Андрей Грабар върху монументална/пи българска средновековна живопис е с изключително значение за по-нататъшното изследване.Той има фундаментален характер и разкрива мястото на старобългарското изкуство в осъществяването на византийско-славянската културна симбиоза през Средновековието. Неговата основополагаща роля в развитието на българското изкуствознание е твърде голяма. При състоянието на проучванията обобщаващите съчинения на Ив. Сакъзов и Ю. Юрданов върху българското стопанство и търговия могат да бъдат окачествени като известно прибързване в синтеза преди появата на самостоятелните монографични изследвания. Но все пак те сочат бързото съзряване на българската медиевистика при проучването на редица сфери, нейното ускорено развитие в периода след Освобождението. Тя запазва дълго доминиращата си роля в хуманитарното знание. Засенчването й от изследванията върху Българското възраждане се дължи на по-богатата изворна база и нейната достъпност от езикова гледна точка.
Проучванията по отделни теми, паметници и проблеми, намерили място в огромен брой статии, студии и монографии, може би са една от най-силните страни на утвърдилата се през този период като водещ клон в историческото знание българска медиевистика. Почти всички нейни изтъкнати представители реализират изследвания, които в значителната си и най-съществена част представляват образци на класиката и нейната обективност. Това са значителна част от студийните изследвания на В. Н. Златарски, някои проникновено написани в историко-материалистически и идеографски позиции монографични и студийни проучвания на П. Мутафчиев; редица солидно документирани, прецизни и критични работи на П. Ников; отделни работи на Г. Баласчев и др. Интересът към прабългарите, техния произход и история създава своеобразен култ към прабългароманията, чието избуяване е можело да се окаже гибелно за сериозните медиевистични изследвания, ако не се е наложил авторитетът на В. Н. Златарски и неговите ученици и следовници. Този интерес все пак дава някои положителни резултати, към които трябва да се причислят изключително ерудираната студия на Иван Шишминов (1862-1928) върху тяхното име и произход, редица трудове на В. Н. Златарски и отделни работи на Г. Фехер. Покрай големия брой публикации върху средновековното книжовно и художествено наследство дълго време пренебрегваната стопанска история на средновековна България намира своя талантлив и ревностен изследвач в лицето на рано починалия Ив. Сакъзов, който обръща сериозно внимание на редица процеси от социално-икономически характер и на връзките на Българското царство с Дубровник, Венеция и Генуа и публикува издирени от него документи в техните архиви; той отваря нова, малко позната страница от българското минало. Доминиращият интерес към политическата, църковната и културната история от време на време се изпъстря с изследвания върху социално-икономически въпроси, еретически религиозни учения и движения и др., които понякога са представени от марксическа гледна точка. Написани непрофесионално и без необходимите познания и ерудиция, тези епизодични изследвания не оказват каквото и да е влияние върху развитието на българската медиевистика. Нещо повече, някои български медиевисти (П. Мутафчиев, Ив. Сакъзов и др.), първоначално повлияни от марксизма, постепенно се освобождават и отчуждават от неговите постулати.
Развитието на следосвобожднеската българска историография през един полувековен период е динамично, пълнокръвно и всестранно. Наложила се като една от основните научни дисциплини в хуманитарното значение, тя със своите постижения и влиянието си в държавата и обществото активно участва във формирането на облика на националното възпитание, в изграждането на историческия образна България, във втълпяването на вярата за нейното величие в миналото. С други думи,чрез трудовете на изтъкнатите си представители мeдиевистиката силно присъства в следосвобожденската ни история чак до края на Втората световна война. Възходящото развитие на медиевистичния клон от българската историческа наука следва общите тенденции в другите балкански и европейски страни. Тя насочва своите усилия в проучването на хоризонталните,а не на вертикалните пластове на Българското средновековие. Освен това в значителна степен разчита на индивидуалните постижения на своите представители,а не на планираната и целенасочена дейност на по-големи колективи. Поради това именно тя не може да реализира една от задачите,които неколкократно си поставя - подготовката и издаването на домашни и чужди извори в мнoгoтомни корпуси.