Лекции по История

18. Средновековна Историография

Проблемът за зараждането и развитието на нашата историография в Първата българска държава има голямо научно значение. Обаче досега той не е бил предмет на специални изследване, а е засяган частично. Историографските паметници от периода на нашето средновековие се изследват и използват обикновено само от една страна – като домашни извори или литературни произведения.
В. Н. Златарски пръв посочва историографското значение на някои от тях. Той обаче се ограничава с историографско изследване само на труда на Константин Преславски – „Историкий”, при което неубедително го квалифицира като първа историографска творба. Неприемливо за нас е и схващането на В. Бешевлиев, че „двата най – стари надписа от Мадара са първите опити за наш исторически разказ в българската литература”. В своята обзорна статия „Кратък преглед на българската историография” Ив. Дуичев правилно по наше мнение установи първите историографски творби от българското средновековие, без да ги подлага на съответен анализ, тъй като си беше поставил за задача да „даде някои библиографски посочвания върху българската историография”.
Още в първите години след образуването на българската държава (681г.) господствуващата класа почувствала нужда от осмисляне на историческото минало с оглед да се обоснове съществуващото ново положение, като се покажат неговите исторически корени и държавна приемственост. Тази социално – класова необходимост, както и общото развитие на културата дават тласък на развитието на историческите знания в България, довеждат до излагането им в писмена форма – надпис, летописи и други. Така се заражда българската историография. Преди образуването на държавата историческите знания у прабългарите и славяните са се проявявали в устни предания, исторически разкази и легенди.
Първа българска историческа творба или пръв летопис това е Именникът на българските ханове. Между учените няма единодушие за времето на създаването на именника. В. Н. Златарски, И. Микола, Ив. Дуйчев, Ал. Бурмов и др. с мятът, че от края на VIIIв., а Иречек, Рънсиман, Фон Арним, П. Мутафчиев, В. Бешевлиев и др., са на мнение, че паметникът е от времето на цар Симеон. Следователно първата част на Именника е била съставена между 681 и 701г., а втората е била допълвана след всеки владетел до Умор включително, т.е. посредствено след 766г.
Приема се, че паметникът е бил издълбан на камък на гръцки език с употреба на български думи, а по – късно преведен на старобългарски език. Именникът изброява имената на прабългарските ханове, като почва с Авитохол и свършва с Умор. Дадени са също техните родове и годините на управлението им по прабългарското летоброене. Общо взето, съдържащите се в Именника исторически данни са достоверни. Пропуснато е само името на хана, управлявал след Тервел и преди Север. Според В. Бешевлиев и Г. Цанкова този хан се казвал Кормесий.
Източник на първата част на Именника са прабългарски исторически разкази. Възможно е да са били използвани и писмени сведения прабългарите не са имали своя писменост, но няма съмнение, че те са били в състояние да използват византийски хроники, тъй като още в своята прародина са имали контакт с Византия.
Създаването на Именника е било свързано с определени политически задачи. Има основание да се приеме, че е бил съставен по време на Исперих и поставен на видно място в столицата му. Именникът е трябвало да допринесе за утвърждаване на новата държава, като се покажат нейните исторически традиции и корени. С това се давало отпор на византийските обвинения срещу българите, че били „варвари” и нямали държавни традиции.
Именникът е имал и по – тясна вътрешна задача. Той е трябвало да издигне името и властта на хана в очите на неговите поданици – прабългари и славяни и по – специално на славянската аристокрация, като им покаже, че новата държава и нейният хан са наследници и продължители на могъществени и славни държави и владетели. От друга страна, голямото познавателно съдържание на паметника е съдействувало за развитието на българската култура. Всичко това определя прогресивния историографски характер на творбара.
Именникът е типично средновековно историческо произведение. За разлика от други съвременни нему прйзведения той имал светски характер. Така българската историография започва не с типичнито за средновековието църковно религиозно произведение, а със светско. Тази особеност става една от характерноте черти на българската историография.
Именникът свидетелства за сравнително високата за времето си прабългарска култура.
Подобно на него, историографско значение имат редица надписи от IX-Xв., оставени от българските ханове. В тях те, продължавайки създалата се традиция, възхвалявали своите и на предшествениците си исторически дела. Издълбаване на камък, надписите били писани на гръцки език и поставяни на видни места.
Първият запазен надпис с историческо съдържание и значение е Хамбарлийският. Той е бил създаден по повеля на хан Крум през 813-814г. В него се дават сведения за похода на византийския император Никифор срещу България през 811г. В него се изброяват както победата на хан Крум, така и завладените от него градове. Този надпис трябвало да вдъхва респект у византийците.
Най-много надписи са останали от Омортак. Едини от надписите били създадени в палет и за прослава на неговия баща Крум и бележити военачалници, друг- представя съдържанието на сключени договори, а трети разказват за извършени по негова заповед строежи. Един от тях е Мадарският конник. Повечето от учените поддържат, че той е дело на Омуртаг, който го бил издигнал в памет на Крум. В. Бешевлиев смята обаче, че паметникът е от времето на Тервел, който е изобразен на кон. Бешевлиев дори предполага, че един от надписите е бил издълбан по инициатива на византийския император Юстиниан II.
Бешевлиев установява, че Силистренския и други надписи на Омортаг са били поставени на походите на Крум.
Надписите около Мадарският конник са доста повредени и до сега не са напълно разчетени. Все пак в първия ясно се виждат имената на Тервел и Юстинян II, във втория - на Крум и Никифор, а в третия на Омуртаг.
Надписите имат официален летописен характер и обхващат главните събития в българо-византийските отношения за повече от век. Историографският смисъл и значение на Мадарския релеф и надписите около него се състой във възвеличаване на славните дела на Крум, Тервел и Омуртаг.
В останалите надписи на Омуртаг се третират българо-византийските отношения по негово време. Такова съдържание имат Чаталарският и Сюлеиманкьоиският надпис. В тях се говори за вземане на отбранителни мерки срещу Византия, за сключване на 30 годишния мир с нея и прочее. В летописния надпис на Маламир се свързват българо-византийските отношения в миналото с тези от неговото време. На българо-византийските отношения е посветен и един от надписите на Присиан.
Част от надписите и по-специално тези на Омортаг се овековечавали в стройтелното дело на владетелите. Най-типичен и най-съществен в това отношение е Търновският надпис на Омортаг. В него се говори за стройтелството на дворец, а в Чаталарския-за основаването на Преслав.
Както видяхме надписите на българските владетели поначало са били посветени на знаменити събития в миналата и съвременната история на българите. В това итношение надписът на Борис от Балши е посветен на покръстването.
Почти всички прабългарски днес се намират в Археологическия музей в София. Надписите е трябвало да въздействат познавателно и идейно политически върху всички български поданици. Всъщност с тях се слага началото на българската историография. Основната идея, прокарвана в тях, е била защитата на младата българска държава в борбата с византийската империя.
Политическата тенденция, прокарана във всички надписи, е насочена към всестранно укрепване на младата българска държава. Именно в това и в познавателното им съдържание се заключва тяхното прогресивни историографско значение. Надписите са служели и като идеологическо средство на прабългарската аристокрация за да затвърди своята власт държавата. Но тази тяхна функция е имала подчинено значение.
От изложеното до тук се вижда началния път на българската историография. Периодът в нейното развитие, обхващащ VII-IХв., може да се нарече пред книжовен.
Покръстването в 865г. и създаването на славянската писменост са един от най-великите преломно актове в нашата история. Изгражда се нова култура, която макар и да е продължител на тази от езическия период, се отличава от нея качествено и обхватно.
Преди всичко покръстването дава решителен тласък на процесите на образуване на славяно-българската народност. Въвеждането на една религия, един официален език и една писменост споява в едно цяло славянските и прабългарските поданици на държавата. Заличава се племенната разлика между тях. Заражда се съзнание за българска народна общност. Този факт намира отражение и в паметниците с исторически характе, което бележи нов етап в българската историография.
Докато пред книжовния период в паметниците са възхвалявани прабългарите, сега съчиненията с исторически характер изпъкват като апотеоз на славянството и на славянобългарската народност.
Друга разлика между двата периода е и формата на религиозен мироглед. Сега християнството дава облик на историческите съчинения. Новата религия предава на българските съчинения с исторически характер до по-голяма степен идентична форма с тези от другите християнски държави-житеен чисто летописен и пр. Това се отразява върху съдържанието им. Хронологията им става типични християнска. В една или друга степен историческите съчинения включват и библейски исторически разкази, черпени главно от византийските хроники и летописи, а може би и непосредствено от библията. Общо характерно за средновековието е използването на библията като източник на исторически знания. През втория период прабългарското летоброене окончателно се изхвърля от употреба. Историческите знания се излагат вече не в формата на надписи а главно в книжовни трудове, повече по брой и по-големи по обем.
Особеност на втория период е и това, че сега в българската историография намират място и играят определена роля преводите на исторически творби.
Обща черта на пред книжовния и книжовния период в българската средновековна историография е най-тясното свързване на миналото с настоящето, при което отношението на авторите към настоящето служи за основа на описанието и обяснението на миналото. Това се обуславя като социално- класовия произход и положение на авторите, така и от степента на развитието на историческите знания.
Книжовният период на българската историография започва с управлението на княз Борис и особено на Симеон. Това време е наречено от историците „Златен век на българската книжнина”.
Центрове на българската историческа мисъл стават по това време Преслав и Охрид, където се развивала единна българска просвета и култура.
Пръв от българските писатели по това време, който написва исторически труд е Константин Преславски. Той бил един от учениците на Методи. Отначало е бил свещеник в Преслав, а по времето на Симеон става епископ. Константин Преславски развива голяма книжовна дейност, което го прави виден представител на Преславската школа. В края на IХ век той написва труда „Историкии за Бога въкратце”. Той съдържа хронологична таблица на библейските царе, патриарси и съдници, след това на египетски, персийски, вавилонски и македонски царе до новата ера, на края на римски и византийски императори до 894г. Данните е почерпил от византийски източници.
Подобно на „Историкиите” съдържание и значение има и трудът „Летописецъ въкратцъ” писан от неизвестен автор между 914-919г. Това съчинение продължава традицията на Константин Преславки. Обаче авторът е следвал по от близо изложението на фактите в съчинението на патриарх Никифор. В сравнение с Историкийте хронологията в „Летописецъ” е доведена до по-късно време и данните са по-богати.
Едно от най-забележителните историографски произведения е това на Черноризец Храбър „ За буквите”. Едни смятат, че Храбър е собствено име на книжовник от Преславската школа, работил в края на IХ век и началото на Х век, а други, че е псевдоним. Но между последните няма единодушие. Някои допускат, че Храбър е бил псевдоним на брата на княз Борис – Черноризец Докс, а В. Златарски и редица други учени предполагат, че под това име е писал Симеон, преди да стане цар.
Въвеждането на славянската писменост в България осуетило плановете на Византия за духовно и политическо подчинение на българския народ. Поради това византийските свещеници, които все още се намирали в България, се мъчели да я дискредитират.
Черноризец Храбър написва своята творба, която станала оръжие за защита правото на българския народ да чете, пише и се моли на своя роден език, да създава своя самобитна култура. В това се заключават политическите задачи и идеи на произведението, като показва как са възникнали гръцката и славянската азбука. За да покажем историческата правота на въвеждането на славянската азбука в България, той прокарва мисълта за развитието на писмеността и културата съобразно с изискванията на живота. Тази мисъл е означавала крачка на пред в средновековното мислене, в която е господствало още в началото схващането, че ценностите са създадени от Бога, съвършенни или несъвършенни . Авторът вярно посочва, че византийците нямат право да отричат славянската азбука и да възвеличават своята. Както българите преди са пишели с чужда азбука, така и гърците отначало „пишели своята реч с финикийски букви”. Черноризец Храбър дава верни исторически данни за възникването на гръцката и славянската азбука.
Като се абстрахираме от религиозната обвивка на произведението трябва да подчертаем, че Черноризец Храбър вярно предава историята на създаването на славянската писменост, както и на гръцката. Данните за историята на Византия и други източни народи той черпи от византийските автори, като Теодорит и др. А относно възникването на славянската писменост използва предания, спомени на съвременници и собствени наблюдения.
Разгледаните до тук български историографски творби са светски по форма и съдържание. Същия характер имат и преведените от гръцки на български византийски хроники и специално тези на Йоан Малалт. Българската историография е възприела известни черти от византийската, което се е обуславяло от нейния християнски характер.
Наред с историографските съчинения със светски характер след покръстването се пишат преди всичко жития и летописи. Първият историографски труд от този вид е житието на Кирил, също и житието на Методии. Българските учени приемат, че житията са писани от Климент Охридски в края на IХ началото на Х век.
Житието на Кирил съдържа богати биографични данни. Описана е мисията на двамата солунски братя в Моравия и преследванията на които са били подложени там от немското духовенство. Историческите факти и събития са достоверни. Обаче съгласно християнската традиция образът на светеца е идеализиран и му са преписани агеографски качества и дела. Политическите идеи, прокарани в съчинението, са производни на делото и мисията на Кирил. Създаването на славянската писменост е представено като божие вдъхновение. Най – съществената част от житието е поставена на защитите на Кирил на правото на славяните да се учат, пишат и молят на своя роден език. Кирол смятал, че те имали естествено право на своя писменост и език.
Авторът на житието, както и неговите учители Кирил и Методий има положително отношение към царския институт като от бога създаден. Като градиво за написване на житието авторът е използвал разказа на Методий и свой мисли, спомени и впечатления.
Подобни на житието на Кирил по съдържание и значение е това на Методий. Но докато първото вероятно е писано в Моравия, то второто е създадено в България. Поради това житието на Методий биографичните данни за двамата солунски братя са по – подробни и обхващат живота на Методий след смъртта на Кирил. Жизнения път на Методий е представен като божие призвание да служи на славянството за изграждане на своя самобитна култура. В житието на Методий е по – силно прокарана тенденцията за възвеличаване на църковната власт.
Освен разказите на Кирил и Методий и личните си спомени и наблюдения Климент е използвал вероятно и някои писмени източници. Той превежда цял един документ – писмо на папа Адриан III до моравските князе Ростислав, Светополк и Коцел.
Последна разглеждана историографска творба от този период това е житието на Наум, един от създателите на Преславската и Охридската школа. Негов автор е неизвестен ученик на Климент Охридски и Наум Охридски. Житието е писано в 20 – те години на Х век. За градиво са били използвани разказите на двамата бележити български просветители. Поради това историческите данни в него са достоверни. Житието е възхвала и увековечаване на делата на Климент и Наум.
Своеобразна историографска творба от Х век е разказът „Чудото на Св. Георги и българинът”. Авторът е неизвестен. Летописа съдържа важни сведения за управлението на Борис и Симеон. Основната идея е провидение и прослава на новата християнска религия. Наред с прославата на християнската религия разказвачът описва воините на българите с унгарците по времето на Симеон. Главното на разказа е неговата християнско – религиозна насоченост. Той е пропит от мистичен дух. Изтъква се, че авторът е останал жив по време на сраженията с унгарците благодарение на чудесата на Св. Георги .
От този род литература е и известната „ Беседа на презвитер Козма против богомилите”. В продължение на почти цял век в научната литература се поддържа схващането, че Беседата е била създадена през Х век. Обаче от 20 – те години на ХХ век насам някои учени правят опити да оспорят тази концепция. Беседата отразява вътрешно социалната история на България след първата четвърт на Х век. В нея се дават верни данни за появата на богомилството в българските земи, а също и на неговите социално – политически и религиозни идеи. Идейното съдържание на Беседата се свежда до изобличаване на словата и делата на богомилите. Презвитер Козма се явява страстен защитник на своята класа – феодалната. Той призовава селяните да се подчиняват безпрекословенно на царя, за да почетат официалната църква и да работят „ на земните господари”, тъй като Бог бил така отредил и от него щели да получат награда за своя труд.
Презвитер Козма подлага на остра критика, макар и с дълбока горест, проявите сред духовенството, включително и висшето, на нехаеене по отношение на просветата и възпитанието на масите, на разгулен живот, леност, спекулация с недвижими имоти и прочее. Вярно е, че неговият патриотизъм е класово обоснован, но не е класово – егоистичен.
Беседата на презвитер Козма е последната творба с историографски характер от времето на Първата българска държава. Идейно – политическото съдържание на историческите творби се е свеждало главно до защита и идеологическо обоснование на формиращия се феодален ред. А тяхната философска основа е била религиозния мироглед. Разкривайки миналото на нашия народ в тясна връзка с настоящето и защитавайки българската държава и правото на славяните на самостоятелна култура, тези съчинения са съдействали за формирането и развитието на българската народност.