Лекции по История

17. Класицизъм. Просвещение. Модернизъм

КЛАСИЦИЗЪМ
Направление в литературата и изкуството през 17 - нач на 19 в. Възниква във Франция под влияние на философския рационализъм. Използва и абсолютизира нормите и образците на античното класическо изкуство, стреми се да утвърди абсолютизма, да подчини личността на дълга. Създава своя нормативна естетика, разделя жанровете на висши (трагедия, епопея, ода) и низши (комедия, сатира, басня). Теоретик - Н. Боало (Поетическо изкуство). Представители в литературата: П. Корней, Ж. Расин, Молиер, Й. В. Гьоте (ваймарският му период), Ф. Шилер, М. В. Ломоносов и др. В изобразителното изкуство основоположник и най-виден представител на класицизма е Н. Пусен. Широко развитие получава идеалният пейзаж - К. Лорен; основоположник на революционния класицизъм - Ж. Л. Давид, на историческата живопис - А. А. Иванов; в скулптурата - Е. Фалконе, Ж.-А. Худон, И. П. Мартос; в научния подход в археологията и историята на античното изкуство - Й. Винкелман. За архитектурата са характерни симетрията, използване на класически архитектурни ордери, прости геометрични форми и сдържан декор, мебели с египетски и антични мотиви (К. Перо, Л. льо Во, А. льо Нотър, Ж. Ардуен Мансар, К. Рен, К. Роси и др.). В театъра: симетрия и статичност на сценичната композиция, актьорската игра е подчинена на декламацията; представители: М. Шанмеле, Клерон, Е. Рашел, К. Нойбер и др. През 19 в. идеите на класицизма се възраждат в неокласицизма.

ПРОСВЕЩЕНИЕ
Интелектуално движение в европейската философска и политическа мисъл и в изкуството, популяризирано и в североамериканските колонии. Свързва се с 18 в., който е наречен век на разума. Терминът е въведен от И. Кант. Просвещението е предшествано от идеите на Ренесанса (14-17 в.), хуманизма (15-16 в.) и Реформацията (16 в.). Неговите цели са свобода, познание и щастие. Обусловено е от научните постижения, от развитието на философията и на правото - Ф. Бейкън, Х. Гроциус, Р. Декарт, Д. Лок, И. Нютон, Б. Спиноза. Представителите на Просвещението създават нови радикални теории, като възприемат от предшествениците си схващанията за естественото право, за рационалния произход на държавата и на други обществени институции на обществения договор, на идеята за прогреса на историческото развитие на човечеството. Те се опитват да приложат научните методи, за да обяснят обществените явления, смятат, че разпространяването на позитивното знание е главно средство за премахване на конфликтите и пороците в общественото устройство. Представители на Просвещението във Франция са Волтер, Ж. Аламбер, Д. Дидро, А.-Н. дьо Кондорсе Ш, Ж. дьо Лафонтен, Ш. дьо Монтескьо, Ж.-Ж. Русо, в Англия - А. Смит, Д. Суифт, Д. Х. Хюм, в Германия - И. Кант, Г. Е. Лесинг, в Италия - Д. Вико, Ч. Бекариа (1738-84), в Русия - С. Е. Десницки (около 1740-84), Н. И. Новиков (1774-1818), А. Н. Радишчев, в Америка - Т. Джеферсън, Т. Пейн, Б. Франклин (виж и Гръцко просвещение). Австрийските императори Йосиф II и Леополд II, пруският крал Фридрих II Велики, руската императрица Екатерина II Велика и други владетели, представители на просветения абсолютизъм, извършват административни, съдебни и образователни реформи, но не засягат политическата организация на обществото.

МОДЕРНИЗЪМ
Съвкупност от новаторски направления в литературата и изкуството от края на 19 и началото на 20 в. Характеризира се със стремеж към нови идейно-естетически схващания и търсене на нови изразни средства, отхвърля традиционното и класическо изкуство. С модернизма се свързват дадаизъм, абстракционизъм, екзистенциализъм, експресионизъм, сюрреализъм, нов роман, театър на абсурда, кубизъм, футуризъм, попарт, фовиПозитивистката философия започва своето съществуване с възгледите на Огюст Конт, Хърбърт Спенсър, Джон Стюърд Мил. Продължение на емпиристките традиции, тя запазва стремежа научното познание да бъде избавено от тежестта на метафизическите спекулации. Идеологията на ранния позитивизъм може да бъде сведена до следното: всяка наука е методология на самата себе си. Разрастването на научното познание ще съедини границите на отделните науки. Излишна е ролята на философията като интегратор и методология на всички науки.
Вторият етап от историята на позитивизма е свързан най-вече с Рихард Авенариус и Ернст Мах. За тях светът на познанието е свят на опита, състоящ се от данни на сетивата и противопоставен им централен член - Аз-а, съединени в една принципиална координация. Даденото в опита погрешно възприемаме като външен, независим свят, поради интроекцията, влагането в съзнанието на другите на личното ни виждане за реалността. От идеята, че всички виждат същото като нас, извеждаме идеята за външен на съзнанието ни свят. Отстраняването на интроекцията ни поставя лице в лице с чистия опит и неговите елементи -усещанията: физически, когато ги отнасяме към външния свят, психически, когато ги отнасяме към себе си, психофизически, които свързват едните и другите. Мисловните алгоритми, съответствуващи на тази онтология, са подчинени на принципа на икономия на мисленето. Въвеждането на нова терминология, опитът за заобикаляне на традиционните метафизически концепции цели да предпази развиващата се наука от презумпциите на онаследени, вече неадекватни философски представи, от вместването на новата информация в остарели мисловни схеми.
Третият период в развитието на позитивисткото мислене - неопозитивизма, обхваща аналитичната философия, логическия атомизъм на Ръсел и Витгенщайн; логическия позитивизъм на учените от Виенския кръг; логическия емпиризъм след разпадането на Виенския кръг... Усилията са насочени към възможността за замяна на неточния всекидневен език с логически език на науката; към възможността разсъждението да се превърне в изчисление. В методологията на науката се налага програмата на логицизма - цялостно извеждане на математиката от логиката. След нейното въвеждане в действие от Готлоб Фреге, след Принципи на математиката на Уайтхед и Ръсел и Логико-философски трактат на Витгенщайн, усилията на учените са насочени към разкриване на структурата на наличното знание. Те се абстрахират от генезиса и изменението му във времето като от въпроси с психологически и исторически, а не логически характер. Търсят съвършения логически език, способен да отрази структурата на съществуващото научно знание. Неопозитивизмът заема мисловно пространство, в което ключова роля имат, от една страна, проблемите за смисъла и значението, истинността на теоретическите конструкции, а от друга - за фактите и тяхната природа.
Исторически материализъм — Наука за законите на развитието на обществото. Историческият материализъм е разпространение на положенията на диалектическия материализъм върху изучаването на обществения живот на историята и обществото.