Лекции по История

16. Църковно-национална борба на българския народ през Възраждането.

1. Начало и развитие на църковно-националната борба до средата на 19 век.
Църрковно-националната борба на българския народ няма религиозна основа и е свързана с борбата на българите за национална еманципация, за пресичане на опитите на цариградската патриаршия за денационализация на българския народ. Първите стъпки за борбата за независима българска църква имат спорадичен характер и са свързани с желанието на българите за замяна на някой гръцки владики с български, като пръв такъв опит се приема организираната през 1824г. от Димитраки Хаджитошков акция във Враца за смяна на тамушния владика. Подобни действия следват в Скопие и Самоков, но най-драматично протичат събитичта в Търново когато в 1838г. започва борбата на българите от региона за изгонването на местния владика Паноред. Тази борба продължила около 2 години поставя началото на активния и организиран етап на църковното движение.
През 40те години на 19 век църковно-националната борба е свързана с дейноста на двама видни водачи Неофит Бозвели и Иларион Макриополски. Издадения през 1839г. османски реформен акт известен като гюлхански хатишериф легитимира борбата на българите за независина църква. Това позволява центъра на движението да се установи в Цариград, където пребивава значителна и компактна маса българи проявяващи в този момент забележителна социална активност. Като най-значима приява от този период може да посочим изготвения от Бозвели и Макреополси мемурандум до султана, в който освен исканията за самостоятелност на българската църква са включени и такива с чисто граждански характер. Тези искания се свеждат до: назначаване на български владици; богусложение на български език; владиците да получават заплати с цел предотвратяване на злоупотреби; българите да имат в Цариград свой представител в османската администрация; своя църква и църковен вестник.
Заради дейноста си Бозвели и Макреополски са подложени на репресии от страна на патриаршията и заточени в света гора където Бозвели умира. Усилията на българите обаче се увенчават с успех те получават разрешение от султана(ферман) да имат свой храм в османската столица. Изграждането на българска църква в Цариград става възможно благодарение на дарението на Стефан Богориди – цариградски българин на султанска служба, който подарява една от къщите си. През октомври 1849г. църквата е осветена и започва да функционира.
2. Църковно-националната борба след кримската война.
Непосредствено след края на войната под натиска на Англия и Франция султана издава нов реформен акт известен като хатихамаюх. Това дава нов стимул на църковно-националната борба опитите през следващите години българския въпрос да бъде разрешен чрез преговори с патриаршията не дават резултат. В резултат на това българите прибягват до по драстични действия. По време на великденската слижба на 03.04.1860г. Иларион Макриополски не споменава името на цариградския патриарх, а вместо това на първо място поставя султана. С този акт българите отхвърлят зависимоста си от патриаршията и провъзгласяват независимоста на българската църква. Патриаршията реагира остро и предприема действия срещу домогванията на българите. Това обаче не може да се спре църковно-националната борба, която придобива все по-масов характер на много места гръцките духовници са изгонени и заместени с български.
Междувременно в църковното движение се оформят няколко идейни течения, които имат общи цели, но се различават по пътищата и начините на действие. Младите начело със Стоян Чуамков и Иларион Макриополски са за безкомпромисна борба и категорично скъсване с патриаршиите. На противоположната страна са старите консервативни дейци представлявани от Гавраил Кръстевич, Н. Михайловски, братя Тъпчелещови и др., които търсят решение на българския църковен въпрос чрез преговори и съгласуване с патриаршията с посредничеството на високата порта. Между тях е групата на умерените към нея принадлежат Тодор Бурмов, Ал. Екзарх, Найден Геров, а в известна степен и П. Славейков. Те търсят компромиси и отстъпки, но с посредничеството на Русия. Другото идейно крило е на така наречените западняци, които виждат решение на българския църковен въпрос чрез подкрепата на Западна Европа. Имало и една малка част българи, така наречените патриаршисти, които не желаели промяна и се чуствали удобно под лоното на цариградската патриаршия.
3. Великите сили и българския църковен въпрос. Учредяване на българска екзархия.
Българския църковен въпрос излязъл извън рамките на българското общество и станал обект на внимание от страна на великите сили. Особено важна била позицияра на Русия считана за стожер на православието. Първоначално тя не подкрепя българската идея стараейки се да запази единството на православния свят. Но след идването на новия руски посланик в Цариград – граф Игнатиев през 1864г. Русия преосмисля позицията си и започва да подкрепя българската кауза. Що се отнася до позицииите на останалите велики сили в Европа и на Америка те се стремят да се стремят да се противопоставят на засилването на руското влияние на балканите в тази връзка те изпращат свои мисионери в българските земи: Франция-католически, Англия и Америка-протестантски, в резултат на това се появява течението на западняците, чийто главен представител бил Драган Цанков. През декември 1860 г. те подписват уния с Рим и така се стига до създаване на българска унитска църква, а на следващата 1861г. за неин архиепископ е избран архимадрид Йосиф Соколски. Унятите обаче нямат широка подкрепа от българското общество и дейноста им не продължава дулго. Църковно-националната борба постига своя най-голем успех с издадения на 28.02.1879г. ферман за учредяване на българска екзархия. Съгласно фермана в рамките на екзархията били по-голямата част от земите населени предимно с българско население. С този акт фактически османската бласт официално признава българския етнос.Изборът на български екзарх се забавил около две години главно поради съпротивата от патриаршиите. Междувременно в 1871г. бил приет първият устав на екзархията. През 1872г. за първи български екзарх бил одобрен от султана видинския метрополит Антим І. В 1874г. били проведени допитвания в скопсак и охридска епархия, които желаели да се присъединят към екзархията. Учредяването на българска екзархия е крупно завоевание на българския народ. Бъгарите са официално признати като самостоятелна етничерска общност в империята. Българската екзархия е първата международно призната институция на българите изиграла огромна роля за формиране на българската нация.