Лекции по История

16. Ежедневието на византийците

Дълго време тази тема напълно отсъстваше в заниманията на византинистите, и едва когато гръцкият изследовател Колес издаде книгата си за бита и нравите на византийците – фундаментален труд, световната византинистика започва да обръща внимание на този немаловажен факт.
При изключително аморфната структура на обществото, минимум 16 етноса, говорещи на повече от толкова езици – семейството е “основна клетка” на обществото, без която то не може да оцелее. Византийското семейство е попринцип голямо – бащата, децата, и приходящите от браковете, всички живеят на едно място. Бащата, или дядото, управлява тази микросистема, и я представлява пред църквата и всички власти; отговорен е за поведението на всеки един от членовете, но се носи и индивидуална отговорност; определя бъдещето на децата си и браковете им; не може да се сключи брак без одобрението на родителите; бракът се разрешавал за момчетата след навършване на 15 години, но реално това ставало на 17. При момичетата – разрешен е от 13-14 годишна възраст. Въпреки това, макар и да е сключен брак от момче в дадено семейство, той е зависим от родителите си до 24-25 години, когато вече започва сам да се издържа. До към VІІІ-ІХ век, бракът между бедни, се извършвал чрез устно заявление пред свещеник и църква; после се налага практиката бракът да се извършва чрез предварително обществено известяване – т.е., ако има възражения срещу брак, да бъдат казани предварително, защото разводите са рядко явление. Бракът бил забранен за роднини до 6 коляно, а през ХІ век и до 7 включително; това е така, защото на бракът се гледа като на тайнство. Вече благословени като семейство, те стават впрегнати двамата заедно, впрегнати в един ярем – създаване на семейство, отглеждане на деца. Бракът е осветен от Исус Христос, когато той и майка му Мария присъстват на сватбата в Кана Галилейска – Христос със присъствието си благославя и одобрява брака. От тук идва почитта на църквата към брака. Бракове между различни религии били непозволени, тъй като за да бъде осветен бракът, той трябва да бъде почетен с една формула, която свещеникът извършва по определен начин.
Пречка за един брак може да бъде наличието на тежък физически недъг; не може един човек, който не е в състояние да консумира брака, да бъде оженен по формални съображения; годежът ставал при публично обявяване, и изясняване на договорните и имуществените взаимоотношения, и ако някой от двамата наруши годежния договор, дължи глоби и неустойки. Съдът е изключително строг при бракоразводните дела. Единствените причини, които допускат развод, са наличие на лудост и изпадане в ерес, проказа, доказана със свидетели изневяра, и доказана в продължение на 3 последователни години импотентност. Взаимоотношенията в брака били почти едни и същи и сред аристократи, и сред обикновените люди. Известно е, че Василий І пребивал сина си заради тайните му връзки със Зоя Карбонопсина. Императорът насила определя 3 съпруги на сина си, но най-накрай се стига до 4 брак(?). Византия, и православната църква, не толерират третия брак; първият е свещен, вторият се допуска много по изключение, например при овдовяване; самият Лъв VІ пише дори против 3 брак, а след време той иска да сключи 4-ти. Патриарх Николай Мистик казва категорично, че законите са еднакви и за василевсите. Започва борба между николаитите; императорът се изхитря да иска разрешение от папата, който е готов веднага да му го даде, за да покаже среден пръст на константинополския патриарх.
След извършения брак Николай Мистик казва: “Ще призная роденото от този брак дете, но никога няма да призная Зоя като августа”.
Когато 913 Симеон иска царска корона и Николай му отказва, Николай коленичи, славее го, величае го, благославя го. Истина е, че той не получава короната, а само почести. Николай не му дава корона, но се обвързва с обещание за династичен брак между родения Константин VІІ и една от дъщерите на Симеон. Това използва Зоя Карбонопсина през февруари 914 да обяви, че патриархът е извършил предателство на интересите, сваля го от регентския пост, и тя става регент на 7-годишния си син.
Законът не допускал жените до обществена дейност, не поради съображения за малоценност, а защото не смятали, че е прилично жената да е нон-стоп в очите на всички; забранявало се да бъдат свидетелки в съда. Имало само две титли; едната – била компаньонка, с голяма власт и обществено признание; севастата – след ХІІ век, била съпруга на севаста, или севастократорът; тези нови, въведени от Комнините титли, заместили старите традиционни титли. В семейството отношенията между съпрузите се определяли повече от традицията и обичаите, имало строг семеен морал, при който властта на свекъра била на изключително високо ниво; дори когато някой член на семейството е заподозрян в престъпление, имало право да го защити в съда, и съдът често му се доверявал; има едно негативно отношение към жената поради разбирането, че в грехопадението, първородния грях, изкусителката била Ева. Това принуждавало жените във Византия да живеят в обособени малки общества, наричани гиникеи. Гиникеята се разглежда като помещение, в което живеят само жени. Интересна е една бележка на Йоан Камениад, който публикува труд за управлението на Солун от 904 – тогава арабите превземат града и отвеждат 20 000 учители в робство; непосредствено след това по улиците на Солун се среща необичайна картина – сами жени да ходят, с разпуснати, непокрити глави; византийките се гримирали много, имало цели школи за това, но винаги на лицето носели нещо като воалове; без обаче да се крят от очите на мъжете, бродели из града без всякакво приличие. През VІІІ-ІХ век впечатление прави в семейства с 2 или 3 сина, един от тях да бъде скопяван – по този начин му се осигурява кариера; скопци се търсят и в императорския двор, и на други места. Най-често били наблюдатели или пазители гиникеите; били придружители по улиците. Най-ценени са били скопените на 7-годишна възраст. Ако са скопени по-късно, има зачатък на сексуален интерес, който обаче не може да бъде реализиран. Изключително било да се говори за аборт, освен ако не е спонтанен; смятан бил за убийство. Католическата църква и днес гледа на зародиша като на бъдещ човек. Въпросът е обаче има ли душа или не този зародиш, кога я получава; това е един безкраен спор; православната църква по много причини занемарява тази политика. За разлика от Западна Европа, където господствали законите на сеньорята, във Византия всички синове и дъщери имат равни права. Сеньоратът изисква най-голямото дете, без значение момче или момиче, да наследи имотите. Майоратът дава тази част на първото родено момче. За сираците се грижел специален императорски чиновник, наричан анатроф – комнин на свещената благотворителност – получавал и от бюджета пари, и дарения, с които се формирали домове за сираци – сиропиталища, старопиталища – за изпаднали в немощ възрастни; всички, които били клошари, също били под грижата на анатрофа. От ХІ век голяма част от тези сираци били вземани във войската, и обучавани като професионални войници. Суворовците в СССР са аналог на такава практика.
Свещено правило за византиеца е почитането на бащата и майката. Не било допустимо каквито и да било сексуални актове и закачки между господар и робини, макар от ІV век насетне робовладението да не е доминиращо, роби е имало в целия период, макар често да се е случвало да бъдат състоятелни хора, и да не се гледа на тях като на неодушевен предмет.
Винаги балансът мъже-жени във Византия бил в полза на жените. Това по естествен път предоставя повече права на жените. Външните хора във семейството във Византия били подбирани изключително внимателно – те ставали част от тайните и интимния живот. Бракът се осъществявал само със съгласието на родителите, независимо от договорката между младите. Въпреки изключително строгият морал във Византия, имало и хетери – нещо като гейши; задължение им е да забавляват мъжете, но често влизали в сексуални контакти, но били образовани и чисти, за разлика от труженичките на Околовръстното. Публичните домове били регистрирани официално, макар и не под тази форма. По крайбрежието и кварталите на докерите имало и неофициални, които били преследвани. Другите хетери плащали данъци и нямали проблеми.
Византийското семейство се отличава със стабилност, и стои в основата на обществото. Държавата и църквата се отнасят с огромно внимание към него.
Децата във Византия не са били смятани за нещо особено важно. На тях не им се обръщало това внимание, което в наши дни е прекомерно; води до създаване на една менталност, която рефлектира в онова, което наблюдаваме. Не че били неглижирани напълно, но било проява на лош вкус да им се обръща прекалено внимание; те трябвало да се приспособяват към средата на възрастните. Византийките раждали по домовете си, това правела и самата императрица. Това е сред причините роденият бъдещ император да се казва Порфирогенет – роден в Порфирата.
Обикновено момичетата били вкарвани в семейната работа на 6-7 години; не е имало случай момиче да стои без работа, защото е на 8 или 9; за момчетата този период идва след 14 години, но те били задължително отглеждани в гиникея; те много рядко, или почти никога, не виждали бащите си. Как се отразявало това? Според византийците това е период на възпитание. От средата на ХІ век започва да се обръща внимание и на физическата подготовка на момчетата. От тогава започва играта на топка – съшити от кожа топки, с по-голям обем от днешните футболни, близки до баскетболните, изпълнени от вътре с лека материя; ритали я, подавали си я, и т.н. Упражнения по стрелба с лък, хвърляне на копия, дискове. Алексий Комнин въвежда обучение на офицерски школи, където това е основен проблем. Византия излиза от епохата, в която на тялото се гледа като на тъмница на душата. Момичетата, когато имали предварителна уговорка за брак с някое момче, били пращани в дома на момчето, където участвали в работата, били възпитавани от родителите на бъдещия съпруг; децата свиквали с мисълта, че ще бъдат съпрузи – начин за устойчивост на семейството.