Лекции по История

15. Историография и философия на историята

Историческото съзнание е основната предпоставка за развитието на историята като наука. Чувството за историчност е това, което първо събужда научния интерес към миналото. Когато историзмът - това, че човекът има история, това, че развитието на човешкия род, на цивилизацията и културата протича линейно във времето и е един процес, който включва не само настоящето и бъдещето, но и миналото - прерасне в рефлексия, се появява нуждата от историческо познание, която нужда не може да бъде задоволена другояче, освен чрез наука, която разполага със средствата за изследване и синтез на фактите от миналото. Такава наука е историята. Какво е мястото на философията в този процес?
Философията е преди всичко рефлексия, проверка, критика. "В университета ... трябва да има философски факултет. С оглед на трите висши факултета той служи като техен контрольор и тъкмо чрез това им е от полза, тъй като за всяко нещо се отнася до истината ... Тъкмо поради това той се разпростира върху всички части на човешкото знание ... без обаче да ги обсебва като свое собствено съдържание ... а само ги прави предмет на своята проверка и критика, като цели изясняването на предимствата на науките. Следователно философският факултет може да ангажира всички учения за да подложи на проверка тяхната истинност." (СФ, стр. 33-34) С това Кант полага изискването за философска критика и върху историята, т.е. нуждата от такава критика оправдава съществуването на такъв дял от философското познание, какъвто е философия на историята.
Методологическата рефлексия върху историческото познание може да бъде само философска, доколкото единствено философията е способна да експлицира неговите принципи и да положи, съобразно с тях (а и съобразно познавателната и фактологична коректност), съответните методологически изисквания. Според това, едно основно изискване трябва да бъде мисленето на миналото като линейна поредица от свързани събития. Ако това схващане не се предпостави още от самото начало, историята губи своя смисъл и в най-добрия случай бихме разполагали с историография, т.е. с описание на произволно избрани, несвързани факти, което далеч не би задоволило н а у ч н и я интерес към миналото, а по-скоро би било достатъчно само за любопитството на лаика. Тук стигаме до един сериозен методологически проблем, свързан с избора на фактите. Безспорно те са нужни на историческото познание - като емпирия, като негова "материя". Без тях то би останало на нивото на хипотезите или на историческата science fiction. По какъв начин обаче се осъществява техният подбор? Как едни факти от миналото се оказват по-значими и предизвикват по-голям исторически интерес от други?
"Кое тогава е това, което прави едно събитие историческо? То трябва в своята особеност някак да бъде от значение за човека избщо, за рода." (цит. по: ОФИ, стр. 84) Така, според Винделбанд, общовалидните ценности се оказват онзи фон, върху който изпъкват значимите исторически факти. Това обаче съвсем не означава, че историята се "поглъща" от етиката - целта на историческото познание далеч не е да постулира морални ценности или дори да формулира морални оценки за минали събития. Историческото познание иска д а р а з б е р е свързността на миналото, а не просто да го определи като добро или лошо. Ценностите в някакъв смисъл даже могат да не се разглеждат като морални - при значими събития, например, които имат морални п о с л е д с т в и я върху обществото, но които сами по себе си не могат да бъдат предмет на морално отнасяне. По-важното тук е да се схване, че при всички случаи историкът има нужда от някаква перспектива, от която да осъществява избора на фактите - перспектива, без която той би бил поставен пред хаос от еднакво значими, нерзличими според своята важност, факти. Установяването на тази перспектива е важно от гледна точка на разбирането на самата наука, доколкото представлява принципа, на който се основава подборът на научната "материя".
Другата важна характеристика, освен подбора на фактологическия материал, която отличава историята от историографията, е синтеза на фактите, откриването на "общото" в тях и издирването на причинно-следствената връзка между тях. "Наблюдението" на фактите, тяхното типологизиране, според Буркхарт (вж.: ОФИ, стр. 94), е "умерената" задача на историка. Това обаче е "умерена" задача само за историографа. Историкът далеч не би могъл да се задоволи просто с откриването на типичното и повтарящото се в историческите факти. Той би продължил по-нататък в търсене на причините на тези факти, в търсене на причините на повтаряемостта им. Научният интерес към причинно-следствената обусловеност на историческите факти се поражда именно от линейното схващане за времето, според което в редицата от събития, която се разпростира необозримо далеч в миналото и в бъдещето, всеки член по някакъв начин е свързан с останалите. Тази свързаност се гарантира от свързаността на отделните "сега" във времето - понеже времето е "едно", представлява една линия за всички събития, които някога са били или някога ще бъдат "сега". Линейната свързаност обаче е и причинно-следствена обусловеност - дори само заради това, че зад всяко настоящо "сега" стоят безброй много минали "сега" като негови причини.
Подобно схващане съвсем не означава приемането на прогреса или движението към някаква цел, каквото полага метафизиката на историята на XVIII и XIX в. Съществува линейно движение по вектора на времето, но би било абсурдно да се говори за крайна цел (дори и да същестува такава ние не сме в състояние д а з н а е м нещо за нея); съществува причинно-следствена връзка между отделните събития в човешката история, но тя не извежда до п о с л е д н о т о следствие. В това схващане няма нищо сериозно, за което историята като н а у к а да се залови. Или, по думите на Буркхарт: "... ние не сме посветени в целите на вечната премъдрост и не ги познаваме" (цит. по: ОФИ, стр. 94).
Според казаното до тук, целта на историята би могла да се формулира по следния начин: събиране, синтез и типологизиране на историческите факти, откриване на каузалните връзки между тях и, в крайна сметка, установяване на връзката между миналото и настоящето. Няма смисъл да се търсят "последните следствия" на човешката история - науката, която се занимава с нея, затова е ориентирана към миналото, а не към бъдещето. Има смисъл обаче спекулативно, ф и л о с о ф с к и, настоящето да се положи като такова "последно следствие" и да се направи опит да се разбере неговата историческа обусловеност. Възможността за това, както и методологическата адекватност на науката са предмет на философията на историята. Правилното провеждане на историческия метод, коректното и добросъвестно отнасяне към историческите факти - това винаги е било в ръцете на историците.