Лекции по История

14. Атрибути на византийската монархия

По други поводи бе казано, че Византия се изживява като непосредствен наследник на Римската империя. Тя се зове с различни имена в този дух. Самите жители на тази империя се наричат ромеи, т.е. римляни, и от това Византия няма да отстъпи, дори след разделението на църквата, когато ясно се обособява римокатолическия запад от гръко-славяноезичния ортодоксален изток. Има периоди, в които елинското във Византия се отричат заради връзката с езическата епоха. Идва после период, в който се възстановява уважението към елинското минало. Това е свързано и с патриотичните настроения във Византия, особено след Великата схизма. Във Византия традицията да се чувства като римска империя си остава до последните и години в май 1453. В този смисъл винаги трябва да търсим титуларната традиция в латинския и корен, и по-късно в прехода и в гръцката епоха. Късноримските владетели се зоват принцепс, цезар, август и император. Принцепс – название, което се среща най-напред от времето на Октавиан Август, когато под Принцепс се разбира първият между равните от сенаторите. Онзи, който има право пръво да се изкаже на сенатските заседания, а това значи да оформи и становището. Обръщението към него е принцепс. Цезар – от начало това е името на Гай Юлий Цезар, но заради традицията на осиновяването му, тази титла се приема и от приемниците му, и с течение на времето започва да звучи като нарицателно за власт. При клавдиите това е титла на управляващият. Появява се и титлата Август – първият носител е пак Октавиан. Той е бил обожествен заради огромните му заслуги към държавата и римския народ. Колкото и да се е смятала персонална тази титла, с течение на времето приемниците му я усвояват без да им се дава тя от сената; тя става един от атрибутите на императорската титуларна формула. Всички са били и Понтифекс Максимус – върховни ръководители на жреческата колегия; тази титла се оказва много консервативна, тя се запазва и при християнските владетели. Чак Грациан ще я свали поради неадекватността и анахронизма и, но това чак в 374. Титлата е усвоена пряко във Византия в гръцкото и произношение – кесар. Кесарят заема второ място след императора. Най-често това е синът му, или онзи, подготвен предварително за властта след смъртта на императора. Император – в римската епоха това е лицето, на което се възлага върховното командване над легионите. Получава империум – къс жезъл, който той издига пред войските, за да покаже, че е определен за такъв, това е символа на властта му, но той е такъв докато приключат военните действията, и връща империума на сената. Вече в ІІІ век, когато поради силно усложнената външна обстановка римските цезари, или принцепси е трябвало да бъдат предимно военни, защото 2/3 от функциите им са военни, Император излиза на първа позиция. От тогава официалното обръщение към държавния глава е Император. Това придобива монархически титуларен привкус; не просто признак за военните качества, а титла на държавен глава. Септимий Север подменя изцяло състава на сената, позволява да се включат представители на конническото съсловие – създава се голяма група хора, лично назначени от императора. Така сенатът се превръща в акламативен, послушен орган на самия император. Това може да се нарече Военна монархия. Принципат, Военна монархия, Доминат. В края на голямата криза от ІІІ век, периодът на войнишките императори, идва идеята на Диоклециан приемането на властта да бъде гарантирано чрез законови норми. Той взема властта с титлата Август, и избира за свой приемник един Цезар. 1 май 305 – тази дата избира Диоклециан за предаване на пълномощията си върху цезаря. Това реално обаче не става, защото никой по-късно не желае да определя срок на управлението си и да предаде властта по този начин. Тази тетрархия остава само едно пожелание. Още при Константин велики, приемника на Диоклециан, той става едноличен император на цялата империя. Въпреки това, никога няма регламентирано правило, според което синът на императора поема неговата власт – явление, твърде характерно за България. Гръцката редакция на тази титла – до управлението на Юстиниан няма съмнение, че по-скоро трябва да говорим за Източна Римска Империя, а не за Византия. Това е държава, в която официалният език е латинският – език на юриспруденцията, на армията, на държавната канцеларията, но не на църквата, литературата и улицата – самият Юстиниан е принуден да издаде част от законодателството на гръцки, за да бъде разпознато от поданиците му. При наследниците му грецизацията се засилва, и окончателно избистря при Ираклеоните. За пръв път Ираклий се подписва на гръцки. Тази формула Василевс тон ромео е първият пробив във латинската традиция.
Вече към Х-ХІ век формулата окончателно придобива вида......
В българската практика е доказано, че не царят сам се подписва, ами че се изпълнява по византийски образец титлата му, тя се пише обаче от съответният писар. ВБЦ изцяло приема византийският комнинов модел. Титлата на българските царе е била Име – в христа бога христа бла бла българом и гръком бла бла. Всеки един отделен елемент от тази титла – няма свобода или избор един да се подписва по един начин, а друг – по друг.
Ен христо тотео – в Христа бога – този император управлява в името на Христа бога, на него му е връчена властта, той е носител на тази изключителна харизма.
Пистос – верен – т.е. държащ на православието. Титлата показва ясно, че византийският император е християнин, призован да защитава чистата на изповеданието.
Базилеос(Василевс) – така били наричани главно персийските шахове от гръцките демократи в подигравателен контекст (наличие на цар – разрив с гръцката демократична традиция). Когато Ираклий се спира на тази титла, разчита на онова, което е познато добре на масата от поданството. Василевса, като неограничен върховен разпоредител в държавата. В републиканския период в Рим тази дума се превежда като Rex, но в средновековния вече, езикът на църквата, Rex придобива смисъл на Крал, а не на император.
Ромео във византийското схващане е не само народът-данъкоплатци, поданици,

Инсиклии(?) – знаци за императорското достойнство; никой от тях не е случайно подбран, може с часове да се говори за семантиката на знаците.
Произходът на короната може да се търси в момента, когато някой си е поставил шапка на главата. С течение на времето това се превръща в белег за социално положение. В конкретния смисъл, когато говорим за византийската корона, трябва да погледнем римската държавна традиция – лавров венец, държан от триумфаторите, който обаче е свалян, след като мине триумфа. По-късно принцепсите в официалните си изяви носят стилизирания лавров венец. Минава през окото и слепоочията. По-късно се ражда короната – кръг, затварящ се от всички страни. По-късно се появява полуоткритата корона с два полувенеца, и после покритата корона на Палеолозите, която много прилича на короните на настоящите духовни лица. Облеклото също не е случайно подбрано. Византийският императорски тоалет е натруфен, неудобен, тежък. По-слаботелесни императори не са издържали и са припадали по време на церемонията. За теглото се казва, че било 18-20 кг. Коронацията се смята сред най-важните държавни актове. Това ставало чрез тържествен марш от Апостеона (централния площад) към двореца. От Юстиниан насетне коронацията се извършва само в Св. София. Когато Михаил VІІІ Палеолог в 1259 става император на Никея, се коронясва за втори път, когато успява да завладее Бизантион. Ако се извърши някаква узурпация и знаците се поставят на друго място, коронацията се смята нелегитимна. Охридския епископ е бил упрекван за коронацията на Теодор Комнин в Солун, противно на ромейските обичаи. “Варварски български обичай” – в какво обаче се изразява, след като България изцяло е била приела византийските традиции. Варварското явно се изразява в това, че коронацията не е извършена в Св. София. Теодор Комнин обаче се кичи със званието Василевс тон ромео. Преди самата коронация императорът минава през редица помещения. Накрая се качва на Амвона(?), където патриарха му подава короната, и той сам си я слага на главата. На самата коронация императорът получава и пурпурна хламида, винаги дълга много повече от ръста на самия император. После той стъпва върху Акакията – възглавничка, напомняща, че той е обикновен човек, роден смъртен, в лявата ръка държи държавата (кълбото с кръста), а в дясната скиптъра, който прилича много на маршалския римски жезъл. Празничното богослужение на българския патриарх доста прилича на тази церемония. Във Византия даването на някакво звание винаги е придружено с прочитане на молитва. От тук идва подозрението, че когато Тервел е бил поканен от Юстиниан ІІ в Константинопол и му е дадена титлата Кесар, според някои не е била истинска, тъй като не е била извършена молитвата на кесаря. Това обаче не прави титлата нелегитимна. Тя може да е нелегитимна в очите на византийците, които са я дали, но не и в тези на останалия свят. Императорът приема коронацията като важен момент, защото от него насетне той е пречистен, нов човек – може да промени името си (рядко, но става и това), също както при монашеското пострижение – монахът задължително приема ново има.
Миропомазание – помазването на императора в християнската традиция се извършва един път, но при императорът се прави и втори път, защото става нов човек. Библейският аналог на тази традиция е коронацията на Давид. Той е бил помазан с елей, и с това е белязан от Йехова.
Червени ботуши, боти, сандали, задължително пурпурночервени – друг отличителен знак на императора. Никой друг в империята не може да бъде обут с подобен вид обуща. Този знак в момента е отличителен белег на Вселенската патриаршя в Константинопол. Дворцовият церемониал е подробно описан в една от книгите на Константин Багренородни. Публикувана е и многократно изследвана от специалисти. Същия текст с известни промени можем да намерим в една книга от ХІV век, където церемонията е описана с настъпили през времето изменения. Когато императорът се движи из града, задължително зад него ходи един лампидарий, който държи лампата. Там, където императорът се спре за момент, винаги се поставя една малка пурпурна платформа, той не може да е на нивото на останалите. Когато след завършване на церемонията е сядал на трона, той е изглеждал като божество, и тогава е приемал поздравленията на сенат, духовенство, чужди посланици, на народа като цяло. Той не отговаря с никакви ответни слова и речи; той не говори, вместо него говори Логотета. В комниновата епоха Великият логотет е канцлерът на държавата. Той трябва много ясно да разгадава знаците, които получава от императора, и да предава това на присъстващите посланици. До 1453, докато Византия формално съществува, вселенските патриарски и епископите, не носят корона. Онова, което отличавало патриарха, е... нещо си там. За да се съхрани спомена за Византия, която привидно вече не съществува, тъй като османските турци унищожават империята, императорската традиция се съхранява в института на вселенския патриарх. Може да се каже, че почти същото се отнася и за кесаря, магистъра, севастократора, деспота и куп други титли – носят корона, но с по-малка височина, и изработени по много по-различен начин от императорската.