Лекции по История

13. Особенности на византийското стопанство

Не е възможно да имаме поглед върху историята на една цивилизация, ако нямаме поглед над стопанските механизми, които функционират в нея. В недалечното светло минало тези проблеми се смятаха за изключително важни и приоритетни, и те заемаха ¾ от програмата на ИФ във всичките му дисциплини. Това е ненужно преексплоатиране на тази тема. Тук ще говорим само за особености – това, което е различно от в Европа. Има типично византийски особености, и те именно дават впечатлението, че Византия е нещо различно от останалите държави. Иначе характерното за феодалните държави, можем да го видим във Византия. Колкото и България и Византия да са били близки, стопанските отношения не се копират изцяло. В България царят е патримониален собственик на цялата територия.
Характерното за ранновизантийския период е колонатната с-ма – изпаднала в криза робовладелска, но все още не феодална система. Работниците по земите нямат право да ги напускат. Те се издържат с част от дохода на земята, която обработват. Онова, за което става дума, е от тук насетне – когато започва формирането на друг вид отношения. В Западна Европа има рязък скок – Римската империя е построена изцяло на робовладелски принципи, след варварските завоевания започват раннофеодалните отношения. Във Византия този процес се отлага много – там можем да говорим за робовладение в процес на разпад, после колонатната система, и после типично византийските феодални отношения. VІІ-VІІІ век има малко данни за богати земодържатели. Основната част са дребни и средни свободни земепритежатели. Тук-таме се споменава в изворите за големи земепритежатели, които имали не просто “земи”, а “поастии(?)”. През VІІІ-ІХ век вече се споменава един популярен термин – “Парик” – чужденец. Парикът има някаква собственост на село, но го е напуснал и е отишъл да търси препитание другаде. По-късно той ще бъде закрепостен и обездвижен там, където е, но това ще стане в по-късните векове. Теофан(ІХ век) използва много предпазливо термина “ергенес”, т.е. благороден – там аристокрацията няма традиции, докато в Европа се създава мощно съсловие на аристократи. В морален аспект Теофан не се възхищава от героизма, мъжеството, войнствеността, а от благочестието, добронамереността и христолюбието – това са литературните персонажи, които той представя. Във византия се търси образа на “добрия християнин”, а на запад – този, който е силен и могъщ.
VІІ-ІХ век във Византия няма високи агротехнологии, ползват се безколесни плугове. Стратезите първоначално нямали право да купуват земи в своите владения, но след ІХ век това става масова практика. Появяват се Динати – могъщи, силни хора(западноевропейски феодали). Наблюдава се застой, освен това Византия изживява шок от арабските завладявания. На изток от Кипър Византия вече няма нито свое пристанище, нито възможност за контакт с вътрешността на Близкият изток. При това положение се засилва интереса към придобиване на земи върху ядрото на Византия – Мала Азия, Тракия, и т.н. Въпреки всичко, Византия излиза сравнително без големи поражения от епохата на “Тъмните векове”. Този термин има популярност във византинистиката, отнася се и за Западна Европа, която от V до ІХ век също се намира в стагнация. Администрацията на Византия се милитаризира, императорът съсредоточава в ръцете си по-голяма власт. Това в този момент е в полза на Византия, и тя се оказва по-приспособима и в по-добра кондиция от Западна Европа. Македонската династия идва 867 с Василий І Македонец, роден в югоизточна Тракия, околностите на Андрианопол. Попада в столицата, в гарнизона на императорската армия. При Михаил ІІІ стига до Василевс. Противно на очакванията, въпреки че е узурпатор, той е великолепен държавник. Макар и слабо образован, той е създател на голяма част от средновизантийското законодателство. Оказва се и талантлив военачалник. Византия спира инвазията на павликяните в Мала Азия по негово време. По времето на Македонската династия, която реално управлява до 1056-1057, но фактически последният истински неин представител е Василий ІІ, който умира в 1025. По време на този период Византия почти си връща владенията на Балканите от юстинианово време – Далматинското крайбрежие, части от Босна и Херцеговина, Македония. А след ликвидацията на България и Сърбия Византия стига Дунавският лимес. През ІХ-Х век Византия притежава най-много градове в Европа. Броят им според специалистите е около 400 – от които няколко десетки много големи, които поглъщат 5% от цялото население на империята, най-вече Константинопол с 400-500 жители, в сравнение с Париж, който тогава е 36 000 жители. 25-30 такива града са опората на цялата византийска икономика, която все още не е до такава степен аграризирана. Освен това, в голяма степен малките градчета и тъй нар полихвии от 1000 до 2000 души представляват модела, характерен 95 на 100 за Западна Европа – те са полуаграрни – населението се занимава и със занаятчийство, и със стопанство. Златото по това време е между 25 и 30 пъти по-ценно от днес. Данъчните сборове, които събира Византия, и позволяват да поддържа разгърната администрация, дипломация и армия.
Развива се и темната организация. Това, че някои стратези, виждали се начело на големи войскови съединения и контролирайки големи територии стават заплаха за централната власт – това довежда до изкуственото разпадане на техните теми. Центрълизмът се оказва необходим не само заради династиите, които управляват, но и заради необходимостта дребни и средни съществувания в империята да намират опора и поддръжка в централната власт, тя ги защитава. В много от разпоредбите си императорите предотвратяват изпадането на дребни и средни селяни. Василий ІІ в една своя наредба казва “нашата сила и нашите успехи се дължат на средните селяни, които плащат данъци, служат във войската, изпълняват държавните повинности. Разоряването на това селячество орязва доходите на държавния бюджет”. Такова нещо по това време в Западна Европа е немислимо. В периода ІХ-Х век Визанитя е по-перспективна и в много по-голяма степен продуктивна от Западна Европа в стопанските си дейности. Властта всъщност е в ръцете на столичната аристокрация, и това ще създаде силен слой, който ще се изпречи на провинциалната аристокрация. Този конфликт един ден ще завърши с победата на провинциалната – с идването на Алексий І Комнин в 1081 г. При Лъв VІ и Константин VІІ, приемниците на Василий І, завършва изцяло класическата схема на Византийската средновековна администрация. В ХІІ-ХІІІ век започва сериозното разминаване Византия-Запад именно поради централизираната структура на управление. Тогава Византия започва да се нуждае от това, което Европа има от началото – децентрализация – микроцентрове, които да могат да създадат условия местната икономика да се съживява и да работи. В Германия се е стигало до 300 държавици, но всяка от тях е миникралство със столица, монарх, и това води до просперитет на цялата немска територия. Нумизматичните находки през ІХ-Х век се увеличават – това говори за повишено стопанско и битово благосъстояние. Към 800 се забелязва и съживление на духовния и културния живот на империята. Пишат се трактати, създават се нови училища. Културата е в голяма степен съсредоточена в манастирите – това е балкански феномен. На Балканите всеки един манастир освен стопански, е и културен център – монасите преписват книги, пишат по поръчка, и т.н.
Най-изтъкнатите книжовници на тази епоха са духовници. Особено голяма роля ще има Саудитският(?) манастир в Константинопол – това е “университетски център” – там влизат само образовани монаси. Църквата, както и в миналото, си остава подчинена на императорската власт. Византийският цезаропапизъм е неизменно правило в отношенията на тези две институции. Има нещо, което приключва в тази епоха – това е писането на военни трактати. Военните трактати (Стратификони) се пишат по два начина – кабинетно, от хора, които не са хващали меч в ръката си, и никога не са били на бойното поле – теоретици, съчинители, обновители на стари стратификони, както и трактати от практици – военачалници, офицери в армията, познаващи законите на войната, описващи точно и подробно противника на империята. Този тип трактати вече не съществува, защото в империята интереса към него вече е твърде много спаднал. Нещо за аграрните отношения – говори се в едно житие освен за богати, и за много бедни. Този термин по-рано липсва във византийската историография. Все по-големи части от селското население губят земите си. Напускат земите си, търсят препитание в градовете. Охлос-тълпа. Данъчните тежести след ІХ век се увеличават поради нарасналите военни ангажименти на империята – войните с арабския халифат и с България. Данъчната система на Визанитя обаче е много по-различна от на запад. На запад сеньора по свое усмотрение взима колкото реши. Във Византия се взима предвид количеството и качеството на земята – например има ли пасища, какъв е броя и теглото на домашните животни, също – има ли домашни птици, има ли в съответния регион реки, езера, за да има ловища на диви животни и риба. За разлика от Западна Европа, тези доходи не се контролират от държавата пряко. Има ли също така мелници наблизо – това също се отразява на данъците. Една друга тенденция, даваща отговор за повишените находки от монети – натуралните данъци се заменят с парични – тази тенденция в бъдеще ще се засилва. В България 90-95% от данъците били натурални.

1041 въстанието на Петър Делян – основна причина за него е, че селяните нямат пари и трябва да си ипотекират земята, за да си платят данъците. Църквата от Х век – от Х век се въвежда данък Каноникон – църковен десятък, регулярен данък за целия по-нататъшен византийски период. До този момент се издържа от дарения и имущество. Въпреки това, византийските данъци никога не стигат по размер и номиналност тези в Запада – причина за стагнацията на запад. Във Византия, поради мъдростта на управленията, които се занимават с фиска, и поради много натрупания опит, никога не се стига до такива ексцесии – докато в Западна Европа, Османската империя, Руската империя, това, което най-много тежи на хората, е откупничеството на данъците. Може би поради строгата политика на македонските императори спрямо финансите и данъците Византия просперира Х и първата половина на ХІ век – тя заличава съществена сила, каквато е българската държава, и сръбските княжества. Чиновническият апарат е прекомерно раздут, и тежи основно на данъкоплатците. Държавата не предвижда командировъчни за чиновниците и емисарите си – те се издържат за сметка на съответното населено място. Всичко това несъмнено, при слабата реколта и изключителната зависимост от климатичните условия довежда до обедняването на голяма част от селячеството, особено средните селяни. Получава се така, че държавата смята, че има толкова и толкова декара земи, от които да получи толкова номизми данък, а всъщност те пустеят, защото са напуснати. Василий въвежда Закона, че данъкът се плаща от най-близкия платежеспособен съсед на напусналия. Това обаче не е безвъзмездно – той има право да засее земята му, ако пожелае. Така хората се прикрепят към земята си. Процесът с крепостничеството обаче не е имал такива размери като тези в Германия и Русия след ХVІ век. В Русия крепостничеството придобива уродливи размери. На хората се раздава ракия и водка, за да се приспи бдителността им. Германия излиза от тази крепостна зависимост след 30-годишната война. На Балканите не е имало такава силна зависимост на селяните от сеньори – винаги е имало свободни. Тези, притежаващи от 4 да 12 литри земя, държавата нарича катафракти – от тях се набират конниците за армията. В някои преводи от западни автори, макар и много рядко да се появяват такива, за средновековните балкани, на това място се слага думата “рицари” – това определено не е вярно. Катафракти – следва да се преведе като тежковъоръжени конници. Рицарството има и морални аспекти, които не са характерни за византийското.

До 671 г. в Атон имало около 600 монаси, през ХІ век са 3000 души. Клазма – изоставени земи
Димозикепарики – тези, които ползвали клазмата. Средновековният град малко приличал на античния. Строителството е хаотично. Градът се развива повече вертикално. Появява се съсловието на търговците – характеризиращо се с изостаналост. Повечето градове били полуаграрни селища – твърде неугледни. Постъпленията в държавната хазна от търговия намаляват 4 пъти. Липсва гражданско съзнание. В същото време в Западна Европа започва именно този процес. Средновековното градско общество не е заинтересовано от проблемите на града, и затова на Балканите и в Източна Европа няма да забележим тези процеси, които се развиват на запад – форми на самоуправление, глас над феодала, и т.н. Константинопол прави изключение, защото винаги е бил нещо различно от всички останали части на империята. Още Алексий І Комнин дава големи права на венецианците; стига се до там, че те имат свои фрактории – представители във всички по-големи представителства. Забелязва се намаляване на дребната и едра собственост в полза на едрата поземлена аристокрация. 1000 г. във Византия се начисляват 7000 манастира. Днес в България има 152 манастира, от които функционират 80, а тези, в които има повече от двама монаси, са 50-55. Това е опасна тенденция, която застрашавала сигурността на империята, тъй като в манастирите постъпвали често млади хора, годни за стопанска дейност и военна служба – империята е лишена от хора. Манастирите пък губят ролята си на място за духовен контакт с Бога. Въвежда се Даритмос – ограничава броя на постъпващите монаси в един манастир. Въвежда се и тъй нар Солемния – невещни права, които се предоставят от държавата на частни лица, вместо получаването на определена заплата, т.е. не държавното съкровище изплаща в пари заплатата на висшия държавен служител, а му се предоставят доходи от пристанища, мини, солници и т.н. Нов тласък получава, и все повече ще навлизат в стопанския живот две характерни за Византия институции, определящи феодалния и облик – Прония и Харистикия. Прония – отдаване на вид собственост срещу определени задължения спрямо държавата. Константин Лихут, по-късно патриарх – един от първите прониари. Пронията не е чисто поземлено владение, но е с тенденцията да стане именно такива. Землищата на едно село се предоставяли като прония на държавен служител, който ползвал доходите – близко до Солемнията. ХІІ век при Комнините пронията е типично византийска институция – прониарът получава земя, и срещу това трябва да служи заедно с дружината си с войската. Асеневци, когато искат в Кипсала от Исак ІІ Ангел право да бъдат зачислени в списъците на стратиотите, заявяват, че искат “малодоходоносно място”. Харистикията може да се сравни със западният Бенефиций – тя е вид отблагодаряване, или това са земи на манастири, доходи на манастири, давани в притежание на държавен служител. Той имал право на жилище в самия манастир, както и да се разпорежда с доходите на манастира срещу задължението да го покровителства пред държавните финансови служби – задължение, което много е тежало на манастирите. Когато манастирите са искали полза за себе си, молбата им винаги е била една и съща – да бъдат освободени от Харистикия. През ХІ век вече във Византия се наброяват 14 000 манастира – двойно се увеличава броят им от началото на ХІ век, и тъй като феодализма все повече навлиза в стопанската структура на Византия, с твърде солидно закъснение от Западна Европа, това води до по-голям интерес към земята, отколкото към занаяти и т.н. В последните години на Византия населението на Константинопол броят е 30 000 души. През ХІІ век италианските търговци и представители решително изпреварват византийските си колеги – произвеждат по-евтини и качествени стоки, които внасят – разоряват се занаятчиите, обезлюдяват се градовете. Концентрира се опасна маса население, неангажирано с трудова дейност. В тези процеси важно място има църквата. Тя се превръща в голям фактор, който притежава далеч повече земи, отколкото самата държава. Има и една друга тенденция в синхрон с тези процеси – формирането на една генетична потомствена аристокрация. От ХІ век аристократите започват да бъдат пожизнени носители на привилегии, и ги предават на наследниците си. Сериозен недостиг във византийския социум е липсата на търговско съсловие – междинно между средното и бедно селячество и аристокрацията. По чисто религиозни съображения във Византия не се толерира лихвата. Лихвата и лихварите били смятани за измамници – хора, които добиват доходи по нетрудов начин. Това се смятало за грешна от етично гледище дейност. От друга страна при зараждащите се проткапиталистически отношения в Западна Европа, това води до изоставането на Византия. При Лъв VІ Хиросфакт, един от завършителите в процеса на централизация на Византия, лихвата е строго фиксирана на 5,5%.

Стопанство по време на Комнините (1081-1185)
Това е последният период, в който Византия се стабилизира, отново става фактор в Източна Европа. Комнините отстраняват опасността от печенеги, селджуки и т.н. Те създават един нов слой в обществото от съсловна аристокрация, която е в помощ на тяхното управление. Старите титли се заменят с нови, кесар, например, се заменят с нови – например севастократор, която се дава само на близки роднни.
1071 г. Византия губи битка със селджуките.
Силно занижен контрол спрямо процесите, които се извършват стихийно в аграропроизводството. Колкото повече земи придобива аристокрацията, толкова по-независима става от централната власт. Според една сполучливо направена анкета сред византийската аристокрация ХІ-ХІІ век във Византия по това време има около 25 фамилии, които притежават по-голямата част от земята, и които контролират повече от половината от производството. Това води до намаляване ролята на държавните институции, и на първо място на сената. Въпросите се решават от малък кръг хора в двореца. Сенатът се превръща в една декорация, по-скоро фон на императора и обкръжението му, защото вече се цени аристократизма, родовитостта. Това води до създаването на нов тип войска – феодалният тип. Прониари и др. Трябвало да предоставят на императора определен брой войници. С течение на времето поземлените аристократи изпращат най-негодните си служители в определените квоти. При Ангелите, когато този процес е видим, Византия намалява отбранителните си способности. В началният стадий на новите феодални отношения, поради засиления интерес към земята, има скок в производството на зърнени храни – добивът се увеличава 5 пъти. Византия дори започва да изнася за Италия. Развитието на селското стопанство принизява ролята на Константинопол, започват да се издигат и други градове – Атина, Коринт, Никея, Смирна, Ефес, които се включват активно в стопанското производство. Нещо, което остава непроменено – това е монопола на Византия върху ювелирното производство. Стоките, произвеждани от византийските ювелири, ще имат все така място на европейския, а и на арабския пазар. Пазарите се заливат все повече с италиански стоки във време, когато покупателната способност пада, разоряват се работилници. Занаятчийското производство остава извън контрола на държавата. На запад пък се развиват цехове, гилдии и т.н. Държавата реагира на всичко това с увеличаване на данъците, което пък разорява допълнително голяма част от средното селячество. Не случайно сепаратизма започва да доминира. Исак Комнин се обявава за независим владетел на Кипър, отцепници и на други места – Егейска Тракия, Трапезунд, Гърция. Никита Хониат казва, че когато Константинопол попада в ръцете на латините, провинцията е ликувала. Има известно съживяване във византийското стопанство в Никея(1204-1261). За да върнат позициите си в империята и Константинопол, ласкаридите провеждат строга централизирана политика на Автракия – самозадоволяване; налагат се високи вносни мита на италиански производители. В Никея е премахната длъжността на василеопатора, както и на сим Василевса. Рицарите въпреки всичко, са били удивени от изобилието на храни във Византия.

Епоха на Палеолозите (1261-1453)
Най-дълго управлявалата династия във византийската история. Началото на тази династия се поставя от Михаил VІІІ, определен от Теодор ІІ Ласкарис за опекун на малолетния му син Йоан ІV Ласкарис, роден от Елена, дъщерята на Иван Асен ІІ. Вместо да изпълнява функциите си на опекун, Михаил VІІІ премахва Йоан ІV, и заема престола още в 1259. Добива силен авторитет, а най-вече след като прогонва венецианци и генузци от Константинопол, който възвръща в 1261. Михаил Палеолог води изключително активна външна политика. За да бъде активен и продуктивен в тази политика, се нуждаел от огромни суми, каквито бюджета не можел да му осигури, и той прави грешката да конфискува земите на акритите, спира изплащането на рога, и това отприщва границите в Мала Азия за турците – тези, които довчера пазели границите, защото домовете им са на пънгара, са демотивирани вече. Акритите започват да превеждат през тайните проходи самите турци, както и да ги учат по какъв начин трябва да атакуват византийските крепости. Това Михаил VІІІ ще отчете като специална грешка в напътствията към сина му Андроник ІІ Палеолог. Когато Михаил стои начело на държавата, Византия има 15 до 20 000 войници, около 50 до 75 кораба, и всичко това ще намалее трикратно при неговия приемник. Тя няма да има повече от 3000 войници, и затова ще иска помощ от каталунските наемници. Никифор Григора: “Михаил Палеолог направи прониите вечни”. Така се обособява феодална аристокрация от типично западноевропейски тип. Един от хората, което се възползвали от тези нови отношения, е Йоан Кантакузин, един от най-видните аристократи във Византия. Турците, воювайки за него във вътрешните конфликти, се научават как се превземат византийски крепости.
В края на византийския период се появяват Апанажите – типична западноевропейска институция. Става дума за земевладения, които се предоставят на членове на императорската фамилия за тяхно пожизнено владение. Във Византия не се създават манифактури, и това е един от признаците за изоставане на европейския югоизток; градът си остава феодална резиденция, докато на запад градовете създават свое самоуправление и са почти независими от местните феодални сеньори; местната аристокрация на изток задушава всякакви граждански инициативи. За няколко години 40-те на ХІV век функционира комуната на зилотите в Солун. Феодалните отношения във Византия се развиват едва от ХІ-ХІІ век; така социалната революция не се случва в европейския югоизток. За известно време тази централизация и липсата на истински пазар съдейства за благоденствието на изтока, но след ХІІ век се явява задръжка, защото западът с производството си изпреварва изтока. Императорът не е патрон, земята не е негов патримониум, който да раздава както пожелае. Дълго време се запазва средната и дребна собственост, и докато това е така, Византия просперира, тъй като има добра събираемост на данъци и има добре обслужваща я войска. С формирането на феодалните типове войска обаче тя намалява по численост и професионални качества. Феодализмът във Византия остава недоразвит – една от основните причини за икономичеката слабост на империята. В 70-те и 80-те в марксистката историография съществува обратното твърдение – че развитието на феодалните отношения води до упадък на държавите. Към края на 80-те и в ново време обаче, даже в руската византинистика се формира становището, че липсата на достатъчно развит феодализъм, т.е. неизживеният феодализъм в югоизтока е причина за изоставането му.