Лекции по История

12. Византия и кръстоносните рицари

В 1054 единната до тогава, или поне смятана за единна, християнска църква, се разделя на източна и западна, което с времето задълбочава противоречията между двете християнски църкви. Най-голям принос, за да се стигне до състоянието, в което двете църкви се намират и днес, са Кръстоносните походи. Според Никита Хониат “издълба се пропаст между ортодоксалната и католическата църква, която никога няма да се запълни”. Какво е Византия през ХІ век? Това е времето, когато Византия постепенно започва да скъсва с онова, която я характеризира като цивилизация до края на Х век. Въпри борба между столичната аристокрация и вече формиралата се средна едропоземлена аристокрация в провинцията. Втората половина на ХІ век става ясно, че повечето богатства са в провинцията, а властта е само в ръцете на столичната аристокрация. Данъчните недобори водят и до обедняването на столичната аристокрация. Увеличаването на едропоземлената аристокрация непременно рефлектира върху властта на императора, защото с времето той неизбежно трябва да се съобразява с волята и желанията на едропоземлената аристокрация. Опитите тя да се ограничи с нормативни акотве не дават резултат. Намаляват надеждите на данъкоплатците, защото голяма част от средното и дребното селячество губи земите си. Силно намалява броя на стратиотите – войниците, които получават земи от държавата, с които се издържат, и с които влизат във войската със свое въоръжение и муниции. Опитите на императорите да задължат новите аристократи да поемат издръжката на аристократите, води до това, че пращат най-некадърните си слуги като войници, или откупват свободата си. Връща се практиката на наемната войска, която е най-ненадеждна, най-немотивирана, и т.н. Опитът на Роман ІV Диоген, който по майчина линия има и българска кръв да спре селжукските турци в Мала Азия, води до жалки резултати, защото не успява да събере голяма войска. Голяма част от войниците му го предават в решителния моменти при Манцикерт в 1071. Голямата тюркска инвазия – узи, печенези, кумани, най-вече в българските земи, обезлюдава огромни райони и ги заселва с нови преселници от Азия. В 1071 Византия губи и последното си владение в южна Италия, град Бари, с което Византия завинаги напуска Италия, и никога не възстановява свои територии там. Силна е опасността и от селджукските турци, които завладяват почти цяла източна Мала Азия. Там те създават първата си държава, която нарекли “Рум”, а византийците го наричат “Иконийски султанат”. Показателно за кризата, в която се намира империята, е самото поражение на Роман ІV Диоген. След като е разбит, той е насила докаран пред султана, и трябвало да целува нозете на обувките му, докато султана газел главата му. В борбите за престола през ХІ век често претендентите ще се обръщат към селджукските турци – огромна грешка. Това се повтаря и в по-късно време, през втората половина на ХІV век, когато Византия отново е в криза. Помощта, която оказвали турците, по-късно се обръща срещу самата империя. В 1085 Византия загубва най-важната си крепост на изток, град Антиохия, перлата на Сирия, опорен пункт на византийската търговия и военно присъствие в близкия изток. Падането на Антиохия, превръща Византия основно в балканска държава. Южноиталианските нормани, след като опитали късмета си в Англия, прехвърлили се в южна Испания, където също не им провървяло, и в крайна сметка завладяват южна Италия – Бари, Капуа, Беневент, по-късно Сицилия. Създава се силно кралство, което дълго ще има амбициите да покори Византия. Това един ден ще накара Византия да сключи неизгодни договори с издигащата се венецианска република, която притежава мощен флот, и тази помощ ще бъде платена с огромна цена. Империята предоставя на Венеция свободна безмитна търговия в нейните пазари. От края на ХІ век Византия загубва хегемонията в източното средиземноморие, тя вече не е морска сила, което предопределя и нейната гибел.

Според норманите Византия живеела в последните си години, затова те решили, че с няколко похода, като я атакуват откъм Епир и южна Албания, ще могат да превземат Солун, а след това и Константинопол. С тази дейност се заема херцога на Апулия Лобер дьо Искар. Във Византия настъпват важни промени. Некадърният Никифор ІІІ е свален от един провинциален магнат, зад когото стояла провинциалната аристокрация. Алексий І Комнин – родоначалник на прословутата Комнинова династия заставана начело, Константинопол е превзет като чужд град, опожарен. По-късно императорът хвърля усилия да го възстанови. В началото на управлението Алексий намира тежко наследство. Това е описано в книгата на дъщеря му, Анна Комнина – “Алексиада”, по модела на “Илиада”. Тази книга била много добре позната във Византия. Когато царственият ми баща, пише Анна, взе властта, под негова власт беше самият град, Силимврия, Солун, малка част от Пелопонес – всичко останало било в ръцете на сепаратисти и варвари. Алексий сключва мир със селджуките, които вече били стигнали до Никея, с което признава завоеванията им. Имало реална опасност от съюз между седлжуките и печенезите, и едновременният им удар би бил фатален за Византия. Тогава Алексий се обръща с възвание чрез папата към запада, с което иска намесата на западните християни за погиващата източна християнска империя. Това било в основата на подготвения по-късно І кръстоносен поход. Докато това се случи, минали толкова години, че Византия сама се справила с външната опасност. Тогава бил сключен и знаменития договор с Венеция, който предоставял пазарите на Константинопол, Солун, Мистра. Там те внасяли по-добрите и по-евтини западни стоки, изнасяли местните суровини, и подкопали византийската икономика. С германския император Хайнрих ІV е сключен договор, който трябвало да притисне норманите от север. Хайнрих не искал да допусне тяхното засилване. Синът на Робер Дьо Искар превзема Драч, и достига Солун. Пред опасността Алексий се решава на крайна мярка – реквизирал всички църковни имущества, претопил ги, за да изсече златни монети и да организира наемна войска. Чрез ловка дипломация Алексий успява да внесе раздори сред норманите, които противопоставяли едни претенденти на други и ги отклонил от по-нататъшните им намерения. 1085 умира Робер Дьо Искар, и Алексий с венецианска помощ успява да се върне земите до Драч. Благодарение на бързата реакция на Алексий Комнин, който в устието на Марица до Бяло море до крепостта на Левунио, заедно с куманите, нанася тежко поражение на печенезите. Византийците си отмъстили жестоко за всички до тогава поражения. Съвременници описват страхотни картини, огромни казани били поставени на огън, и във врящата вода хвърляли печенежки деца, избивали дори старците, дори суровите кумани напуснали лагера, без да си вземат плячката и се изнесли на север от Дунав. Тази битка е известна като “печенежкият петък”, и дълги години във Византия този ден се отбелязвал като празник. Византийците победили, само защото печенежкият пълководец пристигнал много след началото на сражението. На запад по това време вече се говорело за поход на изток, обаче понеже не било актуално да се подпомага Византия, той бил за земите на светите места в Палестина. Много пилигрини се връщали разочаровани от светите места, не били допускани до светите места от мюсюлманите. Наред с това вървяли слухове за приказните богатства на изток, не само в Палестина, но и във Византия. Тя била смятана за схизматична страна, и западните католици не правели особена разлика между мюсюлмани и православни. Това вече създало обстановката, която подготвила и условията за провеждането на кръстоносните походи. Около 1000 Западна Европа изглеждала много по-различно от източна – всичко било по-изостанало. Единствената реална сила в 1000 била само католическата църква, организацията и имотите и – това я правело най-силната институция на запад. Поради това всички търсели опора в папската власт, дори и поради разорителните нападения на маждари, араби и нормани, които били ежедневие в Западна Европа в ХІ век. По-късно, когато вече се засилват контактите с изтока(войната също е форма на контакт), западните хора ще приключат кръстоносните походи с много нови познания относно стопанството, културата, организацията. Тъкмо тогава на запад се проявява за пръв път интерес към концентрирания алкохол. Това ще раздвижи химията и интереса към нея. На изток западните хора ще видят нещо, което отдавна не помнят – хигиената, банята. Когато рицарите от І поход разглеждали забележителностите на Константинопол, с почуда гледали баните на града. Преди това се подигравали, че гърците изглеждали като хомосексуалисти – решели косите си, бръснели брадите си, парфюмирали се и се къпали. Онова, което започва да мобилизира западните хора, това е освобождението на гроба господен и светите места. Така се стига до събора в Клермон, където папа Урбан призовава присъстващите да пришият на плащовете си кръстове, и да поемат на изток. Обещавало им се опрощение на дотогавашните градове, и пълен контрол над имуществата на завладените. Те обаче тръгнали без оръжие, без представа за маршрута, без план за логистика. Така в 1096 Валтер Голтака с 15 000 души поставя началото на този поход, който ще се превърне в серия от походи в следващите десетилетия. Вторият отряд начело с Петър Пустинника, 14 000 души, поема по сухоземните пътища на Европа. Отрядите достигнали около 30 000 души, от които по-малко от 1/5 имали оръжие. Останалите вървяли с вярата, че кръстът е достатъчен, за да се победи врага. Целият път е придружен с антиеврейски погроми, с разграбване на имущества, домове. Централна Европа гледала на това като на истинска напаст. Към кръстоносците се присъединяват и рицари-бандити. Когато достигат Белград, съобразно подписаните договори с Византия, те очаквали да получат муниции, храни, фураж за конете, но това се случва в Ниш. Всички кръстоносни автори пишат, че пътят до Сердика бил най-трудният. Това е българският лес, който разделя Ниш от Сердика, и кръстоносците минавали през планинска, пресечена, пустинна местност. Влизането им в Сердика било прието едва ли не като избавление, защото макар и полупразен, градът предложил някаква прехрана, а когато стигнали в Пловдив, имало много храна, запаси, и кръстоносците се подкрепили за дългия път към Константинопол. След много премеждия кръстоносците достигат Константинопол, и там тълпите от бедни селяни и граждани искали да изчакат, но императорът искал по-скоро да ги прехвърли в Мала Азия. Още в първото сражение, когато видяли срещу себе си турските войски, кръстоносците били разбити. Само няколко хиляди се върнали живи в Константинопол. Анна Комнина говори за планини от трупове – това силно деморализира идеята за освобождение гроба господен. У тях се формира убеждението, че главна вина за това имат всъщност гърците. Когато вече дошли рицарските опълчения, Алексий бил внимателен според тях, защото това бил друг вид присъствие. Рицарите били приети много радушно(лицемерно, разбира се), някои получили високи звания, подаръци. По този начин ги накарал да му дадат клетва като васали и да го приемат за свой сеньор. Това целяло да отвлече вниманието им от Константинопол. Когато, в крайна сметка, рицарите потеглили на изток, в битките с турците имали пълно превъзходство, но след тях по петите вървели войските на Алексий Комнин, които завладявали зад тях разчистените земи. Когато кръстоносните рицари достигнали Никейския султанат, императорът предложил на турците да вкара вътре войските на Византия, с цел “да предпади турците от рицарите”. Да, спасява ги от рицарите, но всъщност реално присъединява териториите им към Византия. Дори искал да си върне Антиохия, но е изпреварен. Повечето от рицарите минавали през стария римски път Виа Игнация от Драч през Охрид, Солун, Филипи, Силимврия, Константинопол. Цели участъци от този път и днес съществуват. Ако пътуваме от Солун към турската граница, минаваме всъщност по това трасе. 1097 преминали през Византия последните групи от кръстоносците на І поход, и след това с византийска помощ набързо били препратени на изток, за да воюват със селджуките. Византия може да се каже, че за пръв и единствен път извлякла от кръстоносния поход полза, главно затуй, че възстановила властта си в източната част на Мала Азия, от Анкара към Диарбекир. Това било непосилно за империята да го извърши сама. Като последица І кръстоносен поход има положителни последици за Византия. През 1104 кръстоносците претърпяват тежко поражение от селджуките, които завладяват цяла северна Сирия. В 1108 дори Таренски полага клетва за вярност пред Алексий І Комнин, за да получи византийска помощ. ІІ и ІІІ поход имат сравнително малко въздействие върху Византия, особено ІІІ, свързан с Фридрих І Барбароса, опитите и на Стефан Неманя, и на Асеневци, да привлекат германския император на своя страна (Стефан Неманя предложи 40 000 войници, Петър – 100 000). Императорът обаче отказва помощ, защото целта му не е да воюва с Византия, а да премине през нея. Втората половина на ХІІ е последният период, в който Византия се самосъзнава като империя, която може и оказва влияние върху Европа, или поне в източното средиземноморие. Градовете се възмогват – времето, когато Византия трябва да реши проблема как да се развива в бъдеще – дали да приеме венецианския модел, или да се развива като типична от древността запазила се централизирана монархия, която не дава свобода на градовете, и продължава политиката на силна централизация. Тя избира второто, и това ще и коства много в бъдеще. Поне през ХІІ век обаче Византия има добре уредена градска структура, пълноценна номизма. Дори при Мануил І Комнин(1141-1180), Византия е на прага да възстанови “блясъка на римската империя”. Мануил бил готов пред папата да се откаже от гръцката патриаршия, ако папата го направи император в Италия. Византия обаче била колос на глинени крака, защото икономиката и била проядена, и монополът бил в ръцете на североиталианските републики. Ако се вгледаме в Книгата на епарха, ще открием много рестрикции, които в Х и ХІ век създават ред в производството, но в ХІІ век, те вече го спъват. Упадъкът на столичното производство довежда до чести бунтове в Константинопол, за които пише Никита Хониат. През 1141 бащата на Мануил І Комнин, Йоан ІІ Комнин, пише на папата за двата меча – светският в ръцете на императора, другият – в папата. “Ако ние обединим тези два меча, то християните ще живеят благоденстващо”. Опитът за обединение естествено не успява, и това задълбочава противоречията със западната църква. В 1175 смятаният за магъщ Мануил І претърпява тежко поражение при Киликия в Мала Азия, едва не попада в плен на селджукския султан. Спасява се чрез бягство. Това поражение ознаменува края на Византия като велика сила. Години по-късно ще избухнат въстанията на българи, сърби. Сепаратизмът, който бил напълно непознат на византийците в миналото, сега се превърнал в зараза. Всеки, който имал малки възможности да събере войска, се обявявал за независим спрямо императора. Тази зараза идва от запада, където по това време политическата карта е изключително раздробена. Ако Мала Азия все още била византийски ръце, то причината била, че между селджуките имало страшни противоречия и династични борби. На изток по това време се появява неустрашимият Салахатин(не знам как се пише). 1187 Йерусалим е в ръцете отново на турците, това предизвиква ІІІ кръстоносен поход. Неуспехът му довежда до организацията на най-големият – ІV-ят. Подготовката му започва още в 1199, когато Шампански застава начело на организацията. Французи и фламандци основно бутат огъня. Зад похода застава Инокентий ІІІ(1198-1216). Инокентий ІІІ застанал зад похода с идеята да се удари Палестина от Александрия, и от там през пътя на Мойсей, да мине през Синай.

Кръстоносците почти унищожили Константинополските църкви. Изнасяли посудата от църквите с мулета, много скъпи завеси.
Венецианците предложили на кръстоносците да им дадат 400 000 марки сребро, за да им предадат без остатък взетото от Св. София, но кръстоносците отказват и си го поделят. Един от свидетелите на този вандалски грабеж е бил Никита Хониат, който виждал с огорчение как се разграбва великолепния град. По този повод казва “Тогава и там кръстоносците издълбаха непреодолима пропаст между католици и православни, която никога не ще бъде запълнена”. Провинцията приема със задоволство падането на града – скоро това се оказва горчива радост за тях. След превземането на Задар Инокентий ІІІ популистки осъжда разграбването на града и църквите му. Кръстоносците отново получили опрощение за това, че унищожили един чисто християнски град. За император на Латинската империя е посочен Балдуин дьо Фландър. Венецианците заемат само ключови пунктове в някогашната византийска империя. След 13 април 1204 Венеция вече има контрол над почти целия Левант. Последиците от похода са твърде печални. Това води до дестабилизация на Балканите изобщо. Византия, с всичките си отрицателни страни, поддържала ниво на равновесие между останалите балкански държави. На нейно място се настанява Венеция. Администрацията на кръстоносците била твърде зле настроена към местното население, смятали ги са схизматици. Проявили видима верска нетърпимост, отнасяли се с недоверие към византийската аристокрация. Последица от похода е и създаването на трите византийски държавици – Никея, Трапезунд(Мала Азия, южното черноморско крайбрежие – територия не по-голяма от на Бургаски окръг – съществува до 1464-1465) и Епир(южна Албания и Северозападна Гърция – там управлява друг клон на Комнините оглавен е от Теодор Комнин, 1224 завладява Солун и се обявява за император, церемонията се извършва от охридския български архиепископ), които запазват част от някогашната територия на империята. Епир е унищожен след битката при Клокотница, много по-голям е шанса на Никея, особено след идването на династията Ласкариди. Никейските императори не допускат внос на италиански стоки в Никея, въпреки, че били по-евтини и качествени, и благодарение на това Никея се възмогва. Никея един ден ще влезе и в Константинопол при Михаил ІІІ(1261) – Никейците се възползват от отсъствието на венецианския флот и превземат града. Така започва късновизантийският период.
В областта на културата щетите не могат да бъдат компенсирани. Това създава непреодолима омраза между католици и православни. Кръстоносците научават много неща от Византия, които ще бъдат стимул за западната култура и икономика, а пък византийци научават от запада неща, които смятат за немислими. Например регламентацията на отношенията Сеньори-Владетел. След изтеглянето на кръстоносците и след като Византия отчасти възстановява статуквото си, тези отношения започват да се промъкват. Създава се съсловна организация – аристокрацията става съсловие, което предава привилегиите си в наследство.