Лекции по История

1. Визатия и византистика

Според повечето историци Византия е феноменално явление, но всъщност не е. Тя има специфични черти. Империята съществува 1123 години и 18 дни (11 май 330 – 29 май 1453). Според Николай Й., Византия продължава да съществува и след покоряването и... културата и не умира.
Самите византийци наричат себе си ромеи, „Византия” и „византиец” е термин наложен от италиански историци през 16-17 век. Ромей по късно приема смисъла на поданик и по-късно християни.
В основата на византийската цивилизация е Константинопол. По това време в Западна Европа градове като Париж и Лондон са 30 000-60 000, а Константинопол брои около милион жители. Армения е тясно свързана с Византия. В староарменският език на понятията „империя”, „император”, и монетата сечена от Византия те казват „бюзант”- с едно и също име. В Тибет, Цаилон, Китай, Хонолулски острови...навсякъде достига монетата бюзант.
Когато на 11 май 330 Константин основава града той го нарича Nea Roma, Secunda Roma  Konstantinopolis. Българите го наричат Цариград. Istanbul = истан полис = отивам към града. Той е наричан още „Царица на градовете”, „Пъпът на света”, „Богоспасеният град”.

ВИЗАНТИЯ В КОНТЕКСТА НА СВЕТОВНАТА ИСТОРИЯ

Моделиращо влияние върху Византийската цивилизация имат: Китай, Персия, Гърция и др. На лице са 12 основни пункта, с които Византия допринася за световната история:
1. Късната римска империя – от войнишките императори до Константин Велики. След Константин Велики и Диоклециан, преди него, римската империя се ориентира на Изток.
2. Великото преселение на народите е изключителен феномен. Те се движат от Изток на Запад. Хуните са увлечени в този поток, като повличат със себе си и българите (хунну-народ от север). Източната част на империята остава по рядко населена.
3. Славяните търсят място за живеене, а не като германците – унищожение. Всички новосъздали се кралства търсят признанието на византийския император. Те сечът монети като от едната страна е винаги образа на императора, с което те засвидетелстват признателността си.
4. Християнството - 95/100 от византийците са християни.
5. Подчиняване на славяните.
6. Континюитет на културата. Западът попада в гробовната си яма заради Великото преселение на народите според една френска авторка. През цялото това време Византия продължава да процъфтява. Може би ако тя беше изчезнала на човечеството щяха да са му нужни може би още 1-2 века да достигне развитието си.
7. Арабският свят. Според Конрод Западът обхваща Иран, Арабия, Италия, а Изтокът – Япония, Индия, Китай. Византия има огромна заслуга за запазването на Запада. Тя води 300 години война с арабския свят.
8. Папството. Първоначално архиепископите на папството са били просто местни архиереи. По-късно те намират подкрепата на франкските крале.

9. Ересите – приемат се в средновековието като деструктивен фактор; според марксиситката парадигма са социални движения. Често пъти ересите са съдействали за формирането на християнското религиозно учение, тъй като борбата срещу тях изисква работа в/у християнската идеология. В много по-голям брой ересите се появяват в източната половина на Римската империя. Още в ранната империя се получават агностици, манихеи и т.н. Някои от тях са ереси на дуалистична основа, някои по-късно прерастват в мощни движения като движението на павликяните в Мала Азия; в резултат на това правителството размества големи маси от хора. Вследствие на арменското разместване се появява и българското богомилско учение.
Държавата обявява еретиците за държавни престъпници, а църквата – обявява ДП за еретици. Извод – държава и църква са комбина ;)
В самия край на византийския период 13-14 век ересите заглъхват; появяват се реформаторски движения на християнска основа, които не могат да се нарекат ереси; не отричат по същество догмите на християнството, но имат особено отношениe към някои елементи от вероучението – примери исихазмът, варлаамитството. Течения в източноправославието.
16 век на запад се появява реформацията; появяват се англиканска и протестантска църква; после се множат на много други. И двете църкви се обявяват взаимно в еретизъм; в действителност протестантството е друг вид вероизповедание, но не и ерес.
Триезичниците в ранното средновековие са определени от тогавашните извори като еретици (от представителите на римокатолическата църква, и не толкова от на източната) – становище, с/у което през 867 се изказва Константин-Кирил Философ.

10. Кръстоносните походи – могъщо движение, организирано от западна Европа с огромната помощ на римокатолическата църква с цел освобождаването на Божи гроб от селджукските турци. Византия е принудена да участва в това движение, въпреки че самата тя не го иска. Била е принудена да прави компромиси, за да пропусне войските на кръстоносците през територията си. С изключение на първия, всички останали са в рязко противоречие с интересите на империята, особено 4-тия и създаването през 1204 на Латинската империя на Босфора.

11. Дипломацията. Оформяне на писмени договори на съответния език с отсрещната страна, взимане на специални охранителни мерки за спазването им. Византийците нарушавали договорите, но с уговорката, че Византия нарушава договорите в моменти, когато те влизат в противоречие с държавните и интереси. Византия има специално ведомство (нещо като МВнР) в което се подготвят съответни кадри с изучаването на чужд език, на обичаите на местните. Те били изпращани като емисари да заемат най-различни длъжности в чужди страни.
Византия е и балканска държава, основната част от териториите и, наричани Тис, се намират на Балканите. Въпреки това ядрото на империята е в Мала Азия; когато тя я губи, тя се превръща във второстепенна държава – но това е в периода след ХІІІ век. До тогава нищо не е могло да стане на Балканите без пряката или косвена намеса на Византия.
Царството на Стефан Душан през 14 век е несъмненият хегемон на Балканите – тогава се набелязват онези територии, които в по-различен момент ще бъдат наречени Югославия. Независимо, че тогава Византия не е доминант на Балканите, тя продължава да води събитията на Балканите до падането си в 1453 година.
Въпрос: след като Византия има такова участие в световните събития, откъде идва това отрицателно отношение към Византия и византийците? Бакалов: това няма никакви исторически основания. Начало на такова становище се дава от Западна Европа, която винаги е била съперник на Византия. В цялото средновековие католическата църква е в перманентна борбу с/у Византия и нейното православие. По време на кръстоносните походи западните рицари третират местното православно население като схизматици; разлика в отношението към мюсюлманите почти няма. Православните от своя страна наричат католиците полинари.
Има няколко драматични момента във взаимоотношенията Изток-Запад:
Разделението на църквата през 1054 година. По-късно идва и моментът, в който църквите не зачитат обредите помежду си.
Кръстоносните походи – пресечна точка на обвиненията между изток и запад. Византийските автори с нескрита неприязън пишат за грубостта на западните рицари; от своя страна западните също ги хранят. Дори в тежките моменти, когато се налага съюз с/у трета сила, той е само на военна основа.
1182 година – извършва се Майската кървава баня в Константинопол; 10-ки хиляди латини в Галата са избити, магазините им – ограбени, домовете им – изгорени, колцината оцелели разказват за коварството на гърците. Това послужва като идеологическа основа за 4-тия кръстоносен поход – 1199-1202 година. Никита Хониат, свидетел на превземането на Константинопол: “Никому не се е налагало да опише такъв безочлив грабеж”. Реакцията с/у майската кървава баня е отмъщението на норманските рицари върху солунското население в 1185 година, когато отрядите на Вилхелм превземат града, изгарят икони, книги, поругават храма “Св. Димитър Солунски” и мощите на светеца, десетки хиляди жители са изведени навън и избити – нещо, което ще отекне много тревожно в Константинопол, тъй като норманите заявили, че Константинопол е следващият. Това остава една от дълбоките и незараснали рани във взаимоотношенията на двете страни. Вече в 13 и 14 век, когато Византия е неспособна да отбранява собствената си територия, е склонна да приеме ръката на Западна Европа, която предлага помощта си с/у подписване на уния, състояща се в пълно признание на авторитета на папата. Често те завършвали с пълно фиаско, тъй като не били приемани от самите гърци. Униите, с изключение на Лионската(1274) и Ферарофлорентинската(1436-1439) остават без последици; но дори и тези двете не са приети изцяло от гръцкото население. Най-засилена критика с/у Византия срещаме в съчиненията на Просветителите, които подготвиха Френската Революция – те говорят за средновековието като епоха на стагнация, на застой.
Едуард Гибън – издава 8-томна история за величието и упадъка на Римската империя. Той разглежда римската история в два аспекта – Величието на републиката, регресията по времето на цезарите, и самия “упадък” по времето на Византия, източният наследник. Почти до средата на ХХ век всеки византинист се е чувствал задължен най-напред да започне с критика на Гибън, за да изложи позитивната си теза. Последните 20-30 години това не се прави, тъй като Гибън се смята за конюнктурен автор в определена епоха, която има свой начин на мислене, научната стойност на трудовете му не се взима под внимание. Отрицание на всичко византийско се среща и в българския начин на мислене – виждаме го в отношението към фанариотите (представителите на византийската патриаршия). Целта на фанариотите е била да се възстанови Византия; оттук и идеята да не се създава никакъв национален вкус на балканското възраждане; да не се допуска създаване на национални църкви. Оттук и отрицанието към всичко, що е византийско. Това в някаква степен се пренася и към гърците. От гледище на самата православна църква няма значение каква националност има предстоятелят на църквата, на какъв език се извършва служението. Целта и е да проправя пътя към спасението, и на много 2-ро и трето място стоят проблемите на етноса, държавата. Оттук и тяхната съпротива към българската екзархия. Един вид секуларизация на църквата – превръща се в инструмент за политическа конюнктура.
Васил Златарски, Петър Ников, Петър Мутафчиев – старо поколение антивизантийски настроени историци.
Много допринесе за отрицанието на Византия и Византинизма Съветска Болшевишка Русия. “Византийски временик” продължава да се издава чак след ІІ-рата световна война. След десетилетна забрана отново започва да се изучава византийска история на руската територия, но с рязко изразен уклон – само социалноикономическите процеси в империята. В този период съветската историография изостава от световната византиниска. След 1984-1985 година, Перестройката, се оказва, че СССР притежава потенциал за изследвания в тази насока. В момента тази работа продължава, тъй като отдавна е скъсано с ленинското клише за богщина, византинщина, и т.н.
Романовци и палеолози за Ленин са хора от една и съща клика.
Становището “византинщина” е ненаучно и лаическо.