Лекции по История

5. България при управлението на княз Борис I. Покръстване на българския народ.

1. Външната политика на княз Борис I през 852-863г.
Първият етап от управлението на княз Борис I се характеризира с опитите му да води активна външна политика. Българският владетел се намесва в конфликта между Немското кралство и Великоморавия, отношенията на България с Византия, която подкрепя Великоморавия така се свежда до две неуспешни за България войни 853г. срещу немците и 853-856г. срещу Византия. В началото на 60-те години на 9 в. България продължава външнополитическата си активност, осъществява съюз с немското кралство срещу Великоморавия, която пък е подкрепена от Византия. Това предизвиква нова неуспешна война на българите срещу империята завършила със сключването на така наречения дълбок мир през 863г. Според едно от условията на мира българския владетел се задължава да приеме християнството от Византия.

2. Покръстване на българите
До средата на IX в. България е езическа страна, в нея господства не само религиозен, но и административен и правен дуализъм т.е. разделението между славяни и прабългари въпреки някои положителни стъпки към централизация на управлението през първата половина на IX в. се запазва. Всяка една от тези общности има свои религиозни вярвания, традиции и обичаи необходима е по значима стъпка не само към социално и политическо обединение на двата етнически субстрата, но и тяхното духовно спояване. От друга страна България се намирала в обкръжението на по-цивилизованите християнски държави, като Византия и Немското кралство, бидейки езическа страна България се лишавала от възможностите да се възползва от достиженията на тези християнски цивилизации. Ето защо в българското общество около средата на IX в. били вече назрели условия за приемане на християнството. Не трябва да се пренебрегва и обстоятелството, че към средата на IX в. християнството получило значително макар и неофициално разпространение, за което свидетелстват предприетите от хановете Крум и Омуртаг гонения срещу християните. Християнството проникнало дори във владетелския двор известно е, че най-големия син на Омуртаг е лишен от престолонаследничество именно по тази причина. Сестрата на княз Борис I също била християнка.
Актът на покръстването първоначално се осъществил в тесен кръг, най-напред били кръстени българските пратеници в Константинопол, а след това ханът и най-близкото му обкръжение. Годината на покръстането е спорна поради твърде малкото извори за това, но като най-приемливи са се наложили годините 864-865г.
Покръстването не минало безпроблемно, част от прабългарската аристокрация ръководена от представители на 52 видни прабългарски рода повдигнала бунт срещу покръстването. Причина за това едва ли е само привързаността им към старата религия, по-скоро те смятали, че чрез този акт се създавали условия за засилване на византийското влияние в България. Княз Борис I успял да потуши бунта и не се поколебал да избие водачите му заедно с техните родове, които се считали за ядрото на бунтовниците.

3. Българският църковен въпрос и изграждането на самостоятелна българска църква.
Приемането на християнството поставило въпроса за статута на българската църква в рамките на тогавашната християнска общност. Българския княз умело използвал противоречията между Рим и Константинопол за да постигне положително разрешение на българския църковен въпрос. След като получил удовлетворителен отговор от Византия княз Борис I се обърнал към римския папа, изпращайки му 115 въпроса свързани с християнизацията на българското общество и положението на българската църква. Папата отговорил на 106 от тях, които са запазени до наше време, но българският владетел не получил отговор на най-вълнуващия го въпрос, а именно положението на българската църква.
Българският църковен въпрос бил решен на осмия вселенски събор 869-70 година проведен във византийската столица. На заседанието му на 4 март 870 година неочаквано се явили български пратеници, които поставили въпроса за международното положение на българската църква. Въпреки, че той не фигурирал в дневния ред на заседанието участниците били принудени да вземат решение по него, решението било българската църква да получи статут на самоуправляваща се под върховенството на константинополската патриаршия. Това решение било подкрепено и от деветия вселенски събор заседавал също във византийската столица през 879-880 година.
Върховен орган на управлението на българската църква бил синод, членовете на синода избирали български църковен глава, който имал ранг на архиепископ. Българските земи били били разделени на отделни административни църковни единици наречени епископии начело с епископи (владици), а те от своя страна на по-малки единици наречени енории. Богослужението в българските църкви през този ранен етап се водело на гръцки език.