Лекции по История

4. Арабската държава - характеристика

От Династията на Омаядите води началото си мюсюлманската архитектура (монументалните джамии в Дамаск, Медина. Йерусалим и пр.). Като арабска династия, тя интегрира сирийците към ядрото на завоевателите в качеството им на „клиенти” (мауали) и им дава възможност да вземат дейно участие в организацията на държавността. За кратко време сирийците научават арабски, превърнал се междувременно в официален език (първите мюсюлмански монети са изсечени по времето на Абд ал-Малик), после приемат Исля¬ма, който намират близък до християнството, във формите, представяни им от съперничещите си секти на Източната църква и който освен всичко друго им дава и социални привилегии. Създава се благоприятна среда за раз¬цвета на интелектуалния живот и тази епоха е свързана с възникването на правната наука и с бурни теологически спорове. Така се оформя „Класическата ислямска цивилизация, която династията на Абасидите само ще изведе до нейния апогей” (Ж. Соваже)

По времето на Омаядите Мюсюлманската империя достига най-големите си териториални размери. На За¬пад осъществява експанзия в провинция Триполи, методично прониква в Магреба, създава през 670 година град Кайруан, разгромява въстанието на берберите през 683 г. и окончателно налага властта си над Северна Африка (697-707). През 712 година управителят на Берберия Мусаб. Носаир, подпомогнат от своя „клиент” Тарик б. Зияд (Гибралтар = Джабал Тарик) нахлува в Испания и я завладява, след което арабските войски се насочват към Франция и биват спрени в битката при Поатие през 732 година. На Изток империята покорява Персия, завладява Афганистан (651 г.) и Трансоксиан (днешен Узбекистан) (674 г.), после нахлува в китайски Туркестан, Синд, Пенджаб и Уд (711 г.). Така Ислямът се разпро¬стира от китайската граница до Атлантическия океан и макар в следващите векове да завладява и други територии, Мюсюлманската империя никога повече не достига до тези огромни размери.
Халифатът на Омаядите обаче е посрещнат с враж¬дебност от жителите на Медина, които го обвиняват, че е изоставил традициите, завещани от Пророка и се е отдал изключително на дела с преходно значение. Налага му се да се бори най-вече с нарастващата съпротива на шиитите, които не се отказват да бранят правата на наследниците на Мохамед и приемат Омаядите като узурпатори. Пър¬вите халифи Язид, Абд ал-Малик и Ал-Уалид са достатъч¬но силни, за да се противопоставят на това бунтовническо движение. Язид потушава въстанието, вдигнато от сина на Али, Ал-Хюсеин, който намира смъртта си в битката при Кербела (10 октомври 680 г.) и е признат за мъченик от шиитите. Това убийство създава занапред пропаст между шиити и сунити. Язид, а след него и Абд ал-Мелик си имат големи главоболия с противника на халифата Абдалах б. аз-Зобаир, който вдига срещу тях жителите на Хеджас, а в един момент успява да привлече на своя страна и Ирак.
След Ал-Уалид положението в империята се влошава. Възниква съперничество между арабите в Сирия, на дигат се бунтове на шиитите. Династията пада от власт след въстанието, предизвикано в Хорасан от наследни-ците на Ал-Абас, чичо на Пророка, които, основавайки се на шиитското движение на Ибн ал-Ханафия, провеж¬дат масирана пропаганда сред жителите на областта, унизени от арогантността на завоевателите. Бившият ирански роб Абу-Мослим застава начело на въстанието, кое то се разпростира и в земите на Ирак, където претендентът за властта Абу-л-Абас е обявен за халиф в голя мата джамия Ал-Куфа. През 750 година той разгромява последния представител на Омаялите, чийто род е прес¬ледван и избит до крак. Оцелява един-единствен негов представител, който избягва и става родоначалник на ис¬панската династия на Омаядите.
Установила се в Ирак със столица Багдад, династията на Абасидите се опира на иранците, които подобно на Бармекидите, прочути везири на халифите, играят първостепенна роля в административното устройства но халифата. Абасидите обявяват, че възвръщат старата традиция, нарушена от узурпиралите властта Омаяди и същевременно още повече от своите предшественици се опитват да концентрират в ръцете си цялата духовна и светска власт. Всъщност, те далеч не се връщат към първоначалните обичаи, а само още повече развиват дворцовия церемониал, чиито основи вече са по-ложени от халифите в Дамаск и все по-рядко се появяват пред очите на народа.
Административният апарат е засилен, а унаследяването на халифата се осигурява като халифът приживе опре¬деля един от синовете си за наследник. Разбира се, от време на време възникват интриги и заговори, които поста вят в опасност стабилността на властта. Все пак халифатът на Абасидите създава златния век на Исляма. При управлението на Харун Ар-Рашид (786-809) и на Ал-Мамун (813-833) Багдад става център на бурен интелектуален разцвет, в който участват както араби, така и ислямизирани иранци. Това е епоха на небивало развитие на градската цивилизация, подготвена още от време¬то на Омаядите. Религиозните науки бележат разцвет, теологическите дискусии придобиват задълбоченост, създава се арабската проза, обновяват се поетическите те ми, развиват се светските науки, заети от Индия и Гърция. Този културен разцвет е съпроводен от силна икономическа активност. Произвеждат се и се изнасят копринени изделия, килими, бродирани платове (тираж, които се изработват само в държавните работилници), в Багдад и Самарканд се произвежда хартия (китайско изобретение), осъществява се оживен търговски обмен с Далечния Запад и Далечния Изток.
От средата на IX век обаче започва упадък, дължащ се както на вътрешни, така и на външни причини. Сред първите са: засилващата се тежест на турските наемници в гвардията на халифа и на техния командир, „емир на емирите” и същински управител на палата; недоволство сред хариджите, бунтове на шиитите от Хеджас през 762, 786 (клането във Факх), 814 година (преминаване на дви¬жението в Ирак); социално разслоение, дължащо се на бурния икономически подем, осъждащо на мизерия бедните слоеве на обществото, които попадат под влиянието на социалните програми на екстремистките шиитски секти и предизвикват непрестанни размирици; между 877 и 883 година се разбунтуват негрите роби от Долен Ирак, които под ръководството на един самозванец, обявил се за наследник на Али, завземат Басра; от 901 до 906 годи¬на Сирия и Ирак са опустошени от бандити наричащи себе си „кармати”, но всъщност ислямисти.
Думата Ислям, която в пряк смисъл означава подчинение на Бога, характеризира монотеистическото учение, заповядано от Мохамед в Арабия през VІІ век и разпространило се с течение на времето сред една част от обитаемите земи на света. Той се отнася както до общността от последователите на тази вяра, така и до цивилизацията, която те създават.
Под ръководството на шейх или сайид, уседнали и номади се организират в независими племена, сред които се различават две традиционно съперничещи си групи, произхождащи от потомството на Авраам: Южните араби (Йеменити), потомци на Кахтан и Северни араби (Низарити), потомци на Исмаил. Те се разклоняват на многобройни колена, някои от които играят важна историческа роля като каисити и корейшити от низаритските араби и колената Лахм, Кинда и Хасан от йеменитските араби. Съперничеството им е трайно и продължава дълго след първите сблъсъци от времето на Мохамед между жителите на Мека (Низарити) и на Медина (Йеменити).
Южна Арабия, която твърде рано създава напреднала цивилизация, многократно бива завладявана през IX век пр. н.е. от Минейското царство, през VIII век пр. н. е. от Савското царство, което добива богатствата си чрез износ на местните ароматни екстракти и от търговията с Индия на скъпоценни суровини (легендата за несметните арабски богатства), после от Химяритското царство, въз¬никнало около II век пр. н.е., но след упадъка му завладя¬но в края на IV век от етиопското Аксумско царство. Се¬верна Арабия навлиза по-късно на историческата сцена, тъй като бедуините - камилари или овчари, взели под своя защита малцината уседнали, благодарение на които пре¬живяват - не успяват да се организират. Едва след упадъ¬ка на Химяритското царство, благодарение могъщото племе на корейшите, Мека успява да се организира в „търговска република”, наследява трафика между Индийския океан и Средиземноморието и става отправен пункт за пътуванията на керваните. В ъгъла на полуострова, там където степните райони граничат със Сирия, арабските племена емигрират на север и създават няколко държави: Набатейското царство (със столица Петра), населено от уседнали арамеизирани керванджии, чиято писменост по¬ставя основата на арабската (IV век пр. н.е. -І век от н.е.); царството на Лахмидите (със столица Ал-Хира) (328-622), а по-късно и това на Хасанидите, натоварени от византийския император да бранят сиро-палестинската грани¬ца (IV век). От междуособиците между суверени и васали се възползва нововъзникналото царство на Кинда, което въпреки краткото си съществуване, прави опит за поли-тическа централизация, каквато ще се установи едва през следващия век.
Ако Лахмиди и Хасаниди приемат християнството (в неговата несторианска и монофизитска форма), то останалите араби от полуострова запазват религиозните си схващания, форма на примитивен политеизъм. Въпре-ки различията в слабо проучените култове на Северна и Южна Арабия, между тях могат да се установят и редица общи черти. Съществуват слабо индивидуализирани мест¬ни или племенни божества (най-често обожествени небес¬ни обекти), за които се вярва, че пребивават в свещени камъни, наречени бетили..Някои от тях изглежда са по¬читани в цяла Арабия, подобно на Ал-Оза (зорница, Венера). Освен това жителите на Мека почитат две други богини. Манат, богиня на щастието и Алат. богиня на не¬бето. Над тях стои Аллах (Бог), признат през VII век за „Владетел на Храма” (Кааба) в Мека. През IV век обаче при полуномадите от сирийските степи Аллах стои доста назад в сравнение с другите божества, но постепенно за¬почва да ги измества вероятно под влияние на чуждите религии. Ритуалите са съпроводени с движение около свещени камъни или предмети (подобни на „Черния камък” и гроба на Ибрахим, запазени до храма Кааба, който още преди установяването на Исляма е известно място за поклонения), докато ритуалите на номадите са свързани с церемониално пренасяне на свещените камъни (бетили). Всички тези идоли са обвити в култови забрани и представляват свещена територия, на която не може нито да се убива животно, нито да се сече дърво, а при всяко жер¬твоприношение задължително се изисква предварително да се извърши ритуално пречистване. Арабите се допитват за всяко важно дело от живота си до мнението на божествата, които, приемайки въпросите им посредством дух (джин), отговарят чрез магически формули в ритмич¬на и римувана проза (саж).
Що се отнася до морала, на практика той е непознат. Водейки тежък живот, в който единствено силните оцеляват, старите араби оценяват като най-висши добродетели силата и хитростта, допълнени понякога с едно театрал¬но великодушие. Този период, в който човек без всякакви задръжки се е отдавал на своите прищевки, е наречен от мюсюлманите Джахилия (невежество). Единственото задължение е вендетата, която впрочем, по времето на Мо¬хамед вече не се и прилага особено стриктно.
Все пак още преди VII век в Арабския полуостров навлизат някои външни влияния. Тук вече са се настанили еврейски и християнски общности: първите в Хаибар и Ятреб, вторите по на юг в Нажран. В района на Мека единствено евреите съставляват организирана общност, докато християните са малко, не са организирани и са съ¬средоточени в самия град - предимно роби от Абисиния и занаятчии - общо взето незначителни хора. Понякога обаче минават търговци християни от Ал-Хира, вероятно по-добре информирани за собствената си вяра. Дали тези евреи и християни, които макар и приемани за чужденци все пак живеят размесени с многоликото население на Мека, са подготвили духовната почва, за да бъде приет монотеизмът на Мохамед? Изглежда точно това има предвид Коранът, споменавайки за така наречените ханифи, лица, които без да принадлежат към чужда об¬щност, са успели да отхвърлят традиционната религия и да повярват в един-единствен бог.
С тържеството на ислямската религия в полуострова и разпространението на нейния сакрален текст – Корана, написан от североарабският аднански диалект от Мека, южноарабските диалекти замират и мигриралите племена постепенно възприемат говоримите форми на езика на северните араби – аднаниум. Пустинните степи на Арабия винаги са били извън пределите на прякото господство на заобикалящите я империи, но този район не е оставал изолиран от политически процеси на епохата. Два основни фактора предопределят неговото въвличане в международната политика в десетилетията преди появата на исляма през VI и началото на VII век.
Първият от тях е противоборството между двете велики сили – Византия и Сасанидската империя, ескалирало във войните от началото на VII век. Политическите аспирации на двете империи се проектират сред големите арабо-номадски общности в района на плодородния полумесец – Сирия и Ирак. Византия успява да разпростре своето влияние сред голямото племе Басан в Южна Сирия, което изповядва монофизитизма, но въпреки това получава статус на васално княжество: неговият главен старейшина е титулован в Константинопол като филарх. Сасанидската династия в Персия подкрепя и финансира формирането на свой сателит – предимно некторианското племе Лахм, обитаващо районите в Южен Ирак. Столицата на княжеството – Хира, разположена в близост до река Ефрат, заема важно стратегическо място в края на търговския път към Арабия. Основната функция на двете сателитни княжества е да прокарват политиката на враждуващите империи и възприемат нашествията на номадите от юг.
Вторият фактор, предопределен от техническият напредък в овладяването на камилите като транспортно средства за пътуване на дълги разстояния, се изразява в активизирането на международната търговия през арабските маршрути и все по дейното участие на номадските племена в нея. Много вероятно е тази активизация на търговските рейдове през Арабия да е била последица от напрежението между двете империи, формално разделящи Изтока и Запада. По този начин инициативни предприемачи са успявали да разтоварят в Йемен, в неговото главно пристанище Аден, товарите с китайска коприна и порцелан, индийски подправки и други скъпоценни стоки от изток и йеменските търговци са ги транспортирали до областта Наджран, а по някога до селищата Таиф и Мека, в сърцето на Западна Арабия. От там арабските номадски племена са продължавали пътя на керваните до средиземноморският град Газа (ивицата Газа, намираща се под контрола на палестинските автономни власти днес) или до град Бостра, днес Басра, разположен в Южна Сирия и известен със своя великолепен римски амфитеатър. Така Мека се превръща в кръстопът на кервановите пътища, кръстосващи Арабия в западната й част и от протеженията на крайбрежната ивица на Червено море. Логично възниква въпросът, защо корабите не са продължавали по Червено море до сегашното йорданско пристанище Акаба, откъдето Газа се е намирала в непосредствена близост.Единственото обяснение е несигурността на морските пътища и наличието на пирати в тях. Освен трасето Аден – Наджран – Газа или Бостра през Мека, е минавал и друг търговски път свързващ абисинското царство, т.е. Африка с Лахмидското княжество и Сасанидската империя на североизток.
Коранът като автентично свидетелство от тази епоха потвърждава упоменатите маршрути като „зимното и лятно пътуване” на племето Курейш 106; Разбира се на този факт не трябва да се гледа като аксиоматична даденост. Факт е че той заляга като крайъгълен камък в една от-най сериозните и аргументирани теории за възникването на исляма – на Уилям Монтгомъри Уот. В нея развитието и просперитетът на Меканската търговия се явява първопричината, водеща по-късно до обществено разслояване в Мека, което на свой ред предизвиква разпад на старите порядки, наследени от номадският бит и появата на своеобразен индивидуализъм – malaise. Именно тук Уот вижда една от най-важните причини за зараждане на ранното послание на Мохамед. Срещу тази теория се противопоставя Патриша Крон, според която меркантилизацията и развитието на търговско капиталистически манталитет сред елита на Курейш, водещи на свой ред до разслояване и възникване на социални проблеми в Мексиканското общество подлежат на съмнение.
Така или иначе Арабия и номадските и племена започват да играят определена роля както в международната политика – конфликтът между Византия и Сасанитската империя в който пред 525 г. се включва и Абисинското християнско царство с предприетата от него окупация на Йемен, така и в международните икономически процеси от епохата посредством обслужването на търговският път Изток-Запад.
Тази проява на арабите на международната сцена и просперитетът на някои от имената пораждат общоарабски икономически, обществено-политически и културни процеси, разместват пластовете на съществуващото демографско равновесие и вероятно превръщат внимание политеистични вярвания и култове в белег на изостаналост и нецивилизованост на фона на съседните процъфтяващи цивилизации. По този начин се създават обективни предпоставки за зараждането и развитието на ислямската религия и нейните институции, налагащи нов модел на обществена организация.
Според ислямската доктрина монотеистичната религия на Авраам, предадена на сина му Измаил, постепенно изгубила своята сила и притегателност и била заличена от политическите езически култове, разпространени сред племето Джурхун и съседните номадски племена. Както израилтяните използвали отсъствието на Мойсей отправил се да срещне живия бог в Синайската планина, побързали да се върнат към своите езически култове, отливайки Златният телец, така и арабите изоставили монотеистичното учение на Авраам и започнали до боготворят различни сакрални предмети, звездите и редица специфични за отделните племена богини и божества. Една религиозна секта, намерила почва в Арабия – Сабейците, считани за последователи на Ной, боготворяла звездите, вероятно като символи на божествената сила и могъщество. Този култ обаче, разпростирайки се сред някои номадски племена бил деформиран и номадите започнали да боготворят самите звезди, считайки ги за божествени създания. Някои камъни с причудливи форми и цветове от метеоритен или вулканичен произход били възприети като част от божествените небесни светила и на свой ред боготворени. Подобен черен камък бил положен и в храма построен от Авраам и Измаил и арабите се молели пред него за благословия и успех в техните начинания. Вероятно номадите са развивали разнообразни анимистичне култове, боготворейки камъни и дървета и считайки ги за домове на богове и богини. За праотците на израилтяните, семитски номади, както и арабите също се предполага, че са преминали през анимистични вярвания, боготворене на предците и политаизъм, за което свидетелство е Старият завет. Древните евреи вярвали в свещени дървета, камъни и реки, тотеми и табута, териоморфически и антропоморфически демони. Както и при евреите, така и при арабите по късно, тези сакрални предмети били асоциирани с проявите на определеното божества на земяна или на неговата еманация. Периодът предшествуващ раждането на Мохамед – 570 г., племената от Централна и Западна Арабия вече били развили култове към редица богини, най-известните от които били Ал-Лат, Манат и Ал-Узза, както и божеството пазител на племето Курейш в Мека – Хубал, чийто идол, според преданието бил взет от моабитите в Сирия и пренесен н храма Каба. Трите богини, наричани още и „дъщерите на Върховният бог” били боготворени в различни части на Централна и Западна Арабия. Манат била почитана най-вече в оазиса Ясриб, по-късно назован Медина. Светилището на Ал-Узза се издигало на един път с керван в долината Нахла на изток от Мека. Ал-Лат била на особено почитание в близкия до Мека град Таиф сред племето Сакиф. Повечето араби обаче признавали съществуването на върховното божество Аллах – бог, на което били подчинени богините и божествата на отделните племена, които до голяма степен били разглеждани като посредници или застъпници на хората пред него. Това предположение се потвърдило и от факта, че когато Мохамед обявява началото на своето послание до племето Курейш в Мека, както и до приходящите в града араби той не дефинира естеството на Аллах като иновация, а пояснява само неговите характеристики: всесилие, единосъщие, премъдрост, всемилост, справедливост, но и отсъствие на площада при наказанието на виновните. Интерпретацията на ислямската доктрина за първоначалното развитие на „истинската религия” – исляма и последвалата политическа деградация потвърждава концепцията за прехода от първичен монотеизъм към анимизъм и политеизъм: за превръщането на единния бог – създател Deus Utiosus - оттеглилият се на почивка бог след Акта на сътворението. Тази концепция обаче не е потвърдена с антропологически или архитектурни доказателства от района и ние можем да я приемем само като интерпретация на ислямската доктрина за развитието на религията в общ план. Повторното активиране на бога посредством мисията на Мохамед и възраждането на праведната и истинна вяра сред арабите в постулатите на ислямската догма – повтаря до известна степен модела на юдаизма, при който живият бог – Йехова избира в определен исторически момент един народ, който му дава обет – брит, да го почита свято и изпълнява неговите заповеди вписани в скрижалите. Така Живият бог се намесва в историята и определя нейното развитие съобразно поведението на избрания от него народ.
В исляма единният бог – Създател изпраща на хората своето последно послание чрез избраният пратеник – Мохамед, за да прекрати религиозната и морална деградация на Земята и изгради идеалното и съвършено общество на вярващите.
Какво всъщност знаем за Мека – родният град на Мохамед, освен преданието за Авраам и Исмаил от Корана. Тук понятието град е използвано условно, тъй като първоначално Мека е бил поселище на номади с облик, различен от този на градовете в древността и средновековието от другите райони на света. Съвременният иракски изследовател на доислямската епоха Джауад Али търси следите на града още в хрониките на египетско-гръцкия географ Птоломей от ІІ век, където е споменато поселище в Арабия с името Макораба. Поради обстоятелството, че Мека е била религиозното седалище почитано от повечето номадски племена в района, Джауад Али счита, че смисълът на Макораба кореспондира със староарабският сакрален термин Мукарраба: място на приближение към боговете. Максим Родинсон изхождайки от същият исторически материал, трасира значението на думата в етиопският сакрален термин Мекуераб – светилище. По – важната функция на града вероятно е била в неговото географско разположение като пресечна точка на потока от стоки от и към четири посоки: Йемен, Сирия, Ирак и Абисиния. Трябва да се отбележи, че освен изворите, които са привличали керваните, Мека не имала плодородни земи и здравословен полупланински климат, като близкият град Тайф, нито пък е била оазис, като отстоящият на 350 км. От нея Ясриб – Медина. В Корана тя се явява назована и като Ум - Алкура – майка, или по-точно център на поселищата. „Също тъй откровение ти пратихме – Коран арабски, За да предупредиш Майката на поселищата (Мека) и тези около нея, предупредена за деня на сбора (страшният съд) що съмнение в него няма: една група в Рая ( ще да иде), а друга в Огъня.”
В глава 47-13 Мека е назована като поселището ал-кария. В глава 43-31 езичниците от Мека опонират на Мохамед, че Коранът е трябвало да бъде пратен не на него, а на друг велик мъж от „двете поселища” – Мека и Тайф. В глава 3.96 Бог, съгласно ислямската доктрина, се обръща към Мохамед и вярващите, потвърждавайки достоверността на издигнатия от Авраам и Измаил храм в Мека, но назовава града променяйки първата му буква. „Първият дом, що въздигнат бе за людете, е този в Бакха, благословен и пътеводен за родовете” /хора, ангели и джинове/”
Тази разлика в наименованието Мека.Бакка, се обяснява с различните диалектни особености на говоримия арабски език в Централна и Западна Арабия. Концепцията за Мека като духовен и икономически център в доислямска Арабия обаче е подложена от редица изследователи на критика, базираща се главно на ислямски историографски източници. Патриша Крон и Майкъл Кук отхвърлят свидетелството на Птолемей, тъй като в него не е описано конкретното разположение на Макораба. Според тяхната концепция Мека е била незначително о отдалечено от кервановите пътища поселище, което не се споменава в нито един значим документ или хроника от епохата, с изключение на Птолемей. Кров и Кук твърдят, че за първи път градът е отбелязан в източника Continuatio Byzantia Arabica от времето на халифа Хишам /724-743/.
Други изследователи считат, че главната търговска артерия, по която са се движили керваните е минавала в близост до Червено море и заобикаляла Мека. Крон мотивира своето гледище за маргиналната роля на Мека в древността с обстоятелството, че поселището е било разположено в гола и пустинна долина без дървета и растителност. Според нея близкият град Таиф е имал много по-благоприятни природни характеристики да бъде важен център по пътя на керваните. Нон оспорва и ролята на керваните и търговията за възхода на Мека и твърди, че от Анри Ламенс концепцията за значимостта на търговията е преминала в изследванията на плеяда от видни ориенталисти, като Хийти, Лот, Родисон и Б. Люис, които са хиперболизирали нейното значение, влизащо в разрез с хрониките на гръцките историци, писали в неголяма времева дистанция от епохата на зараждането на исляма. Крайната цел на тези становища, както и на теорията на израелския учен Йеуда Нево, изследвал ранни арабски фрески от сирийско-йорданската пустиня е пустинята Негеф, е да докаже че първоначалната същност на ислямската религия е била коренно различна от общоприетите и институционализирана ислямска религиозна доктрина днес. В контекста на тази книга концепциите да двуетапното формиране на ислямската доктрина, в това число и за маргиналната роля на Мека, са без значение, защото затвърдената в ислямските източници визия за миналото представлява константна величина в съзнанието на мюсюлманите, неподлежаща на съмнение.(Нон-византийски дипломат и историк от ср.на VІ век;Б.Люис-Домът на исляма и Западът,С.П., 1995;Йеуда Нево-Иудаизъми евреи)
Позовавайки са на старите арабски хроники за нас е трудно да разграничим очертанията на митологизираният от фактологическият релеф на историята. Вероятно е факт, че племето Джурхун дълги години е било пазител на свещеният храм в Мека. Независимо от обстоятелството, че политическите вярвания на арабите не са формирали монолитна кондиционална доктрина, а всяко племе, както и всеки полис в древна Елада е имало свое божество – пазител, Мека и нейното светилище според ислямските историци са били безспорен център на племената от Централна Западна Арабия. В храма с черния камък са били разположени идоли на всички божества, боготворени в района и племената често са се отправяли към този своеобразен пантеон, за да обслужват своите религиозни ритуали, да гадаят бъдещето с помощта на идолите и тегленето на свещени стрели, оказващи как трябва да постъпват когато са изправени пред съдбоносни решения. Същевременно племето пазител на храма е било облагодетелствувано и от търговски кервани и тържищата, които са били устройвани в града.
Уседналият начин на живот и привилегиите, които джурхум използвало в качествата си на пазител на храма най-вероятно са довели до упадък и деградация. Номадите са хора, които трябва постоянно да се борят за своето оцеляване със суровото природа на пустинята и промяната в стереотипите на племето явно е оказало негативен ефект. По време на управлението на старейшината Мудар този упадък и бездействие довели до една срамна последица : евентуалният извор Замзам, който невръстният Измаил открил, ритайки с крак в земята, пресъхнал, затрупан с отпадъци и пясък от пустинните бури. Мудар закопал в пресъхналият кладенец две златни газели, както и инкрустирани със скъпоценни камъни саби, а след това се оттеглил със своето племе от града, отстъпвайки го на силното номадско племе Хузаа.
Според друга версия членовете на Джурхуд затрупали свещеният кладенец, когато били принудени да напуснат Мека и да предадат светинята на Хузаа.
Периодът на управление на Хузаа, който според някои ислямски историографи е продължил около три века, бил свързан с трайното установяване и институционализирането на политеизма и идолопоклонничеството. Според тези историци, Джурум се придържали към монотеистичната рамка на религията на Авраам и Измаил, но Хузаа начело с техния старейшина Амр бен Лухай , постепенно заличили старата вяра и въвели боготворението на идоли на различни божества.Паралелно с това Амр бех Лухай е считан за основател на първоначалните форми на обществена организация в меканското общество .Около 400 г. след Христа един млад и енергичен мъж на име Кусай се оженил за дъщерята на първостарейшината на Хузаа – Хулейл , който бил благосклонен към своя зет , съзирайки в него качествата на лидер и мъдростта на държавник .Историографът Ибн Хишам , който е автор на една от най – ранните и пълноценни биографии за живота на Мохамед , базираща се на богат текстов материал от друг по-ранен биограф – Ибн Исхак , проследява детството на Кусей , смъртта на баща му и брака на майка му с мъж на име Рабия , който отвежда семейството далеч в Сирия.Счита се , че след смъртта на Хулейл възникнал спор за това кой да поеме управлението на града и светините – синовете на първостарейшината или неговия способен зет.Кусей действал енергично и обединил клановете на своето племе Курейш със съюзното му племе Кинана.След кървави сражения те прогонили племето Хузаа от мека , поемайки на своите плещи отговорността да бъдат пазители на свещения храм. Междуособиците и борбата за Мека в сърцето на Арабия явно дали резонанс и сред съседните страни. Джауад Али , търсейки следите на този политически катаклизъм , цитира хрониката на един набатейски монах на име Нарсаи , който описва страховито нашествие на “синовете на Агар” – измаилтяните срещу “Дома на арабите”. Нарсаи пише в своята хроника , че най-безпощадни и сурови в битката били от племето Курейш. Така Курейш поема в свои ръце установените в Мека в средата на V в. обществено-религиозни институции, чиято роля била да регулират обредите и поклоненията в храма и да организират останалите обществено-икономически и отбранителни аспекти в живота на меканците. Срещу храма Кусей построил дома Надуа, архаично подобие на съвременен парламент, където под неговия надзор заседавали старейшините на Курейш, приемали всички важни решения и извършвали бракосъчетания. Ал-Азраки, един от ранните историци на Мека, ни информира , че кръгът от старейшините включвал само синовете на Кусей над 40 г.(Ал Азраки-Ахбар Макката- „История на Мека”, 858г.)
Около храма , оставяйки достатъчно място за ритуалите, на поклонниците от арабските племена, Курейш построили своите домове.Административният апарат, чрез който по-късно оформилите се влиятелни кланове на Курейш упражнявали своята власт, се наричал Малаа.Той носел някои от белезите , характерни за егалитарното номадско минало на племето: в по–късен етап след смъртта на Кусай включват главните старейшини на клановете и провеждат заседанията си в дома Надуа – народното събрание на племето.Всеки клан бил независим и поради това решенията засягащи цялото племе, трябвало да се приемат с консенсус. Въпреки разногласията и борбата за влияние, старейшините на клановете са осъзнали ясно, че мощта на Мека се крепи на крехкия консенсус, който бил постиган със здрав разум, балансирани решения и компромиси. Всеки клан притежавал автономни правомощия да решава своите проблеми така, както намери за добре, без това да пречи на общото благо на племето. Наследените от племето Хуаза институции, създадени да улесняват обредите, извършвани в храма, както и външната и вътрешната политика на племето пазител , били доразвити и усъвършенствани. Сикая била службата , която осигурявала вода на поклонниците, Рифада било правото да се доставя и продава храна. Военното дело било организирано от своеобразно министерство на отбраната – Киаза и Лиуа, като първата от двете функции давала право на командване по време на война, а втората била честта да се съхранява знамето на племето. Поддръжката и охраната на свещения храм били поверени на специален апарат, наречен Хиджаба или Сигана, Надуа била законодателната дейност, която старейшините извършвали в дома Надуа.
Наси бил старейшината, който отговарял за добавянето на определени дни към лунния календар, използван от Курейш, за да бъде в унисон със слънчевото летоброене.Коранът по-късно квалифицира добавката на дни или междинни месеци към лунния календар с оглед хармонизирането му със слънчевата година като “добавка към неверието” и тази практика е изоставена от мюсюлманите.
Освен, че били източник на власт и облаги, постовете на упоменатите институции се възприемали и като символи на общественото положение на титулярите. Влиянието на знатните курейшци зависело както от позицията на техния клан, така и от личните им качества. Наследените богатства и деловите контакти давали възможност за издигане в кариерата.
Търговският нюх и дипломатическият такт в сложните отношения с другите племена и търговските контрагенти от Йемен, Сирия и Ирак обаче определяли как и до къде човек успявал да се издигне в обществената йерархия на Мека.
Силата на Курейш и неговият престиж сред племената в Централна и Западна Арабия се дължали преди всичко на способността на старейшините да формират военни съюзи от племена и кланове срещу противниците им. Дипломатичните умения на племето били подпомагани и от една солидна икономическа база: Курейш организирали търговски кервани по упоменатите маршрути.Търговците от Курейш плащали налози на старейшините на племената , населяващи районите , през които минавал пътят на керваните за охрана , подслон и доставка на вода от оазисите и по този начин номадите получавали своя дял от международната търговска мрежа.Просперитетът на Мека бил техен просперитет : загубите й – техен провал.Парите и облагите обаче не са били достатъчни да поддържат лоялността на своенравните номади.Необходима била друга черта , която знатните курейшци формирали и развивали в своето поведение – държавническо мислене и действие , съчетано с необходимия дипломатически такт.Тези характеристики предполагали преодоляването на личните симпатии и неприязън , които моделирали до голяма степен поведението на номадите , и отдаване на приоритет на интересите на племето и клана , а по-късно и на собствените интереси на индивидите.
Сакралната значимост на храма с черния камък и разположените в него идоли също представлявали мощен консолидиращ фактор сред номадите , които вярвали , че магическите сили , таящи се в каменните фигури на идолите , ги изпълват със сила и им помагат при вземането на съдбовни решения.Пазителите на тези идоли естествено били на почит и уважение сред племената.
По-влиятелните кланове на племето Курейш се заселили около храма и били наречени – Битах – вътрешните , а клановете с по-слаб влияние се заселили в покрайнините на Мека и ги нарекли Зауахир – външните. Вътрешните формирали основните кланове на племето Курейш – това били братът на Кусей – Зухра, чичо му Тайм, братовчед му Махзум и други близки негови роднини. Поляризирането на обществото в мека и появата на центробежни фактори започнало непосредствено след смъртта на Кусей, но реалната предпоставка за този процес според Уот (Цит.съчин., стр.149) е била по-късното натрупване на значителни приходи от кервановата търговия и последвалото обществено разслоение в племето.Първородният и вторият от синовете на Кусей – Абд Дар и Абд Манаф по право трябвало да наследят контрола върху институциите в Мека.Повечето то тях били оставени в наследство на първородния син , но според ислямските историци вторият Абд Манаф бил на по-голяма почит сред Курейш и превъзхождал брат си във всички необходими за един старейшина качества.(Михайлов,Д., Ранният ислям, С.,1999,стр.142)
Това предпочитание вероятно било свързано с факта, че Абд Манаф се явявал баща на прадядото на Мохамед – Хашим, основател на клана Хашим , към който принадлежал пророкът.Четиримата синове на Абд Манаф – Хашим, Абд Шама, Ал-Мутталиб и Науфал повели борба със своите братовчеди, синовете на Абд Дар за по-справедлива подялба на институциите в Мека. Те сформирали съюз, наречен Помазаните с благовония от обета, при който учредителите потопили ръцете си в благоуханни масла. Към клана се присъединили и клановете Зухра и Тайм, също колена от Кусей. По-късно съюзът бил преименуван в Съюз на достойните – Хилф ал Фудул. Противниците им, синовете на Абд ад-Дар, към които се присъединили някои от по-далечните колена от Кусей, нарекли своето формирование Съюз на съюзниците – Хиф ал-ахлиф. Противоборството завършило със споразумение за повторна подялба на институциите, по силата на което предците на Мохамед получили службите за осигуряване на храна и вода за поклонниците, а техните съперници – останалите институции.По време на конфликта двете враждуващи кланови групировки обявили храма Каба и прилежащите му терени в диаметър от няколко километра за неприкосновена и свята земя – храм, върху която било забранено да се пролива кръв. Противоборствата и битките трябвало да се извършват извън нейните рамки. Този статус, който според исляма води началото си още от времето на Авраам, се запазил и в епохата на Мохамед и бил инкорпориран в новата религиозна доктрина , оставайки валиден и в наши дни.
Според биографа Ибн Хишам, който ръководел службите за осигуряване на храна и вода на поклонниците – сикая и рифада , се проявил като вещ и мъдър старейшина. Той не само укрепил двете институции и вътрешните механизми на живота в мека, но изпъкнал и като предприемчив търговец. Той организирал двата сезонни рейда на керваните: зимният – до Йемен и летния – до Сирия. В някои хроники неговата роля в международните отношения между Мека и съседните страни – Византия и васалните й Гасаниди – вероятно е преувеличена, предвид факта, че той е основоположник на клана на пророка. Дали Хашим е получил официален лиценз от византийската администрация в Сирия, неговото племе да пътува и търгува във всички точки на провинцията, остава под въпрос. Факт е обаче, че в средата на V в.Крейш навлизат в своя златен век. Тяхното могъщество се е крепяло на два предполагаеми фактора. Първият е финансовото замогване от кервановата търговия, довело до превръщането на Мека в търговски център с многобройни тържища в своите околности, което стимулирало развитието на административни, финансови и астрономически умения сред елита на племето. Вторият е духовното въздигане на града като религиозен център със свой пантеон и свещенослужители, което на свой ред консолидирало племената и укрепвало реда и сигурността в Арабия. Бил установен свещен период от четири лунни месеца, по време на който актовете на насилие и убийствата били забранени. Според сакралните понятия и символиката на епохата, върху които откриваме и ислямски отпечатък, елитните кланове на Курейш се считали за “съседи на Бога” – джиран Аллах, хората на Неговия дом – Каба. Поклонниците били разглеждани като “Гости на Дома”. Тази система допълнително смазвала механизма, по който функционирала кервановата търговия, обхващаща трасета , обитавани от различни номадски племена.
По време на едно от своите търговски пътувания до Сирия Хашим спрял да почине в оазиса Ясриб, преименуван по-късно в Медина или Мединат Ах-Наби – Градът на Пророка, където срещнал една красива и знатна жена от клана Хазрадж-Салма бинт Амир. Той се заинтересовал от нейното положение и разбрал . че тя е разведена , но напълно самостоятелна и делова жена със собствена търговска дейност.Хашим поискал ръката й и след като тя дала съгласието си, двамата отпътували за Мека.Съпружеският им живот обаче не продължил дълго.Салма се завърнала в Ясриб и родила момче от Хашим , което нарекла Шейбан.След няколко години Хашим починал по време на едно от своите пътувания и бил погребан в Каза.Неговото лидерско място в Съюза на достойните заел не по-големият му брат Абд Шамс , а по-малкият Ал-Мутталиб, вероятно поради своите качества на ръководител. Един ден Ал-Мутталиб решил да навести своя племенник в Ясриб, сина на Хашим от Салма или просто е преминавал през оазиса с някой от керваните. Шейбан , който е всъщност дядото на Мохамед,бил вече отраснал и Ал-Мутталиб преценил, че неговото място е сред племето на баща му в Мека, където способностите на предприемчивите мъже били оценявани по достойнство. Салма се съгласила да даде юношата на неговия чичо и вероятно като всяка майка е била мотивирана от перспективите за издигане и забогатяване, които били открити пред сина й сред неговите роднини в Мека.
Нека обаче за момент оставим развоя на вътрешнополитическите събития в Мека и се върнем отново на международните отношения край Арабия в края на VI и началото на VII в. Както вече бе изтъкнато, двете суперсили Византия и Сасанидската империя поддържат през втората половина на VI в. двуполюсен модел на противоборство в района. Напрежението между тях се пренася в различни части от Арабския полуостров, главно между сателитите им Гасанудското и Лахимидското княжество. Един от залозите на противоборството бил кой да контролира и бенефицира част от търговския приток от Далечния изток. В началото повечето търговски пътища са минавали през Персия и византийците били принудени да заплащат високи налози и мита. Арабският път на керваните от Йемен през задната част на полуострова до Сирия бил извън прекия обсег на Сасандската империя. Въпреки нейното влияние в района, чрез сателита й Лахмидското княжество и половинвековното й политическо присъствие в Йемен от 575г. Сасандите не съумяват да се превърнат във фактор,оказващ въздействие върху арабските племена от вътрешността на полуострова.Всички военно експедиции към сърцето на Арабия завършват с провал: суровата пустинна природа е бранела суверенитета на племената, а по-късно е спомагала и за икономическия им възход чрез керванната търговия.
През 525г. император Юстиниан насърчава своя съюзник Абисинското царство да окупира Йемен.Макар и да не е било световна суперсила от епохата като Византия и Сасанидската империя, царството е имало значителна политическа и военна тежест в района и въпреки догматичните решения между двете монархии – Византия следвала канона на Източната вселенска и апостолическа църква, абисинците изповядвали учението за единната природа на Христос, Юстиниан бил по-склонен да се довери на тях като съюзник. С помощта на Абисиния той желаел да постигне доминация в района, която се свеждала и до налагане на пълен контрол върху търговските пътища през Арабия.Към края на своето присъствие в Йемен наместникът на Абисинското царство там Абраха предприел голяма военна експедиция към вътрешността на полуострова, чиято цел била да разруши храма в Мека и да разпространи християнството сред арабските племена от Централна и западна Арабия, като по този начин разшири обсега на влияние на своето царство и наложи контрол над кервановите пътища. Абисинското влияние било силно сред арабските племена в Йемен, част от които вече били покръстени. В Наджран абисинците били построили голям и красиво орнаментиран християнски храм и се надявали, че близките номадски племена постепенно ще бъдат привлечени към християнството и ще оставят своите езически култове, чийто събирателен център бил пантеонът в Мека. В 570г.-годината на рождението на Мохамед , останала в староарабските хроники и като “Годината на слона”, Абраха потеглил с многобройна войска към вътрешността на полуострова.Начело на похода се движел болен слон – средство, използвано във военното дело на царството, но непознато сред арабските племена.Щом експедицията наближила Мека, Абраха изпратил отряд конници да плячкосат наличния в околностите на града добитък на Курейш за нуждите на неговата армия. Сред дребния рогат добитък, събран от абисинците, попаднали и сто камили, собственост на дядото на Мохамед – Абд Ал-Мутталиб. Според ислямските историци Абраха изпратил свой подчинен до Абд-Ал-Мутталиб, в качеството му на главен старейшина на Курейш, за да го информира за намеренията на експедицията – пълното разрушаване на храма и идолите в него. Абд Ал-Мутталиб декларирал пред пратеника на Абраха, че Курейш нямат намерение да се сражават с неговата армия. От гледна точка на изгледите им за успех такова сражение щяло да бъде causa perduta за Курейш. Пратеникът останал удовлетворен от отговора и поканил Абд Ал-Мутталиб с делегация от старейшини да се яви пред Абраха за уточняване на условията, които абисинците желаели да наложат на Курейш. Абраха, според ислямските историци, приел радушно Абд Ал-Мутталиб и в знам на уважение му върнал стоте камили, но останал непреклонен пред увещанията му да пощади храма. Накрая курейшкият старейшина изрекъл своята знаменита сентенция, останала в съзнанието на бъдещите поколения, че той е стопанинът на камилите и негова грижа е да ги опази, докато храмът има друг господар – Бог , който ще го защити. Делегацията се върнала със сломен дух в мека и всички се приготвили да освободят града пред войните на Абраха.
Монтгомъри Уот подлага на съмнение достоверността на преговорите и договореностите между Абраха и Абд Ал-Мутталиб. Уот дори излага версията, че Абд Ал Мутталиб далеч не е бил в толкова силна позиция сред елита на Курейш и по време на срещата си с Абраха направил опит да спечели подкрепата на абисинците за своето противоборството с други влиятелни кланове на Курейш, като Абд Шаме , Науфал и Махзум, които прибирали лъвския пай от търговията межди Йемен и Сирия. (Цит.съчин.,стр.93)
Противоборството и враждата между клановете за повече власт и влияние били важен фактор във вътрешнополитическата архитектура на племето, но едва ли, предвид кръвната връзка между клановете, Абд Ал – Мутталиб бил готов да отиде толкова далеч, извършвайки своеобразно национално правителство и колаборирайки с външна сила от неарабски произход в ущърб на роднинските си кланове.
Съдбата на Мека изглеждала предрешена. Племето Курейш се приготвило да се оттегли от града и за последен път неговите старейшини се помолили на върховното божество да спаси пантеона от нашествениците. Според някои от източниците в този момент Бог се вслушал в молитвите на племето и изпратил срещу лагера на Абраха ято птици, които пуснали върху тях глинени топки – носители с вирус на чума. Предполага се, че наистина в абисинската войска по това време се е разразила чумна епидемия. Абраха изоставил своя план да разруши пантеона в Мека и се завърнал в столицата си Сана, където умрял, заразен от епидемията, върлувала сред войската му. Коранът също отразява това знаменателно събитие, тълкувайки изпратения на абисинците бич божи като решение на Всевишния да опази храма на Авраам и Измаил, а не намиращите се в него идеали 105.1-5:
Не осмисли ли що стори Господът твой
/ о Мохамед/ със сайбийте /собствениците/ на слона ?
Измамността им не подведе ли в заблуда?
И изпрати им ята от птици
Глинени камъни
Заразени с вируса на чума
Връз тях да хвърлят
Превръщайки ги в проядени стебла
Като стърчащи царевични стръкове
мамулите и листата, на които са проядени от животните.
Според друга версия камъните, които птиците хвърляли, развивали огромна скорост. При попадането им на земята те пронизвали и умъртвявали на място войните на Абраха. Пет години по-късно през 575 г. персите успели да изтласкат абисинците от Йемен и установили там марионетен режим. Една от целите им била да пресекат западноарабския търговски път и да пренасочат трафика през Персия и васалното им Лахмидско княжество, като по този начин Византия била принудена да заплаща високите налози, определено от сасанидския монарх. Последвалите години били период на последния възход на Сасанидската империя. Краткотрайната й окупация на Сирия и Египет сякаш внушавала, че настъпва краят на византийската доминация в целия район. Впоследствие Сасанидската империя не само претърпяла поражение от Византия, но била заличена от лицето на земята от триумфиращата мюсюлманска армия и персите, в своето мнозинство, приели исляма. Възниква въпросът дали присъствието на Сасанидите в южната част на полуострова от 575 г. е повлияло на керванната търговия и просперитета на Курейш. Източниците не дават никакво основание за наличие на такава тенденция.Тъкмо обратното – непрестанният търговски просперитет на Мека свидетелствува, че Сасанидската империя не е успяла да наложи тотален контрол над Йемен, респективно и над районите, граничещи с Централна и Западна Арабия. Йеменските търговци на свой ред също били заинтересовани от процъфтяването на западноарабския търговски път, по който стоките достигали до Сирия.
Уот счита, че племенните междуособици, избухнали през юношеските години на пророка между племената Хинана и Хауазин и наречени войната Фиджар, в която по-късно е въвлечено и племето Курейш, били непряка последица от опитите на сасанидите и тяхното сателитно Лахмидско княжество да влияят на търговските взаимоотношения между номадските племена и преразпределянето на приходите от керванната търговия. Тези усилия вероятно са останали безуспешни. Опитите на Сасанидите и Абисиния да се намесват във вътрешните работи на Курейш и отсъствието на подобна политика от страна на Константинопол, който бил ангажиран изцяло с войната с Персия и нашествията по северните граници на империята, обясняват до известна степен традиционните връзки и благоразположението на Курейш към Византия и нейното васално Гасанидско княжество. Не трябва да се игнорира и фактът, че големите търговски постъпления са идвали от север – Бостра и Газа, при продажбата на стоките от керваните. Това традиционно благоразположение към Византия обаче не било свързано със стремеж за присъединяване към водената от нея политика в района. Единственият опит на Византия да инспирира вътрешни преобразувания в мека според източниците бил подкрепата й за един старейшина от Курейш – Осман бен Хуейрис, в усилията му да узурпира цялата власт в града и създаде васално княжество по подобие на Гасинидското. Ако тази информация е достоверна, то вероятно Константинопол бил обещал на Осман бен Хуейрис пълна подкрепа и титлата филарх, давана на гасанидските князе, при условие, че приеме ортодоксалното християнство. Влиятелните кланове в Мека обаче разкрили и парирали опита му да се превърне в протеже на външна сила , променяйки вярванията и традициите с разпространението на християнството сред Курейш. Стратегическият неутралитет оставал доминанта във външната политика на племето и гарантирал приходите от търговските кервани. Съществува вероятност през този период влиятелните кланове на Курейш да са насочили своите усилия към изолирането на йеменските търговци от южното трасе към Наджран и Сана, за да увеличат печалбите си. Монтгомъри Уот излага версията, че по-слабите кланове, като клана на Мохамед – Хашим, се противопоставяли на тази политика и продължавали да поддържат делови отношения с йеменските търговци, опасявайки се от пълния монопол на мощните кланове върху търговските кервани.
В заключение богатият, но понякога противоречив исторически материал, би могъл да се обобщи с извода, че въпреки политическите трусове в северната и южната част на полуострова между Византия, Сасанидската империя и Абисинското царство, Мека оставал спокоен и проспериращ район. Промените и процесите, които протичали сред Курейш, били не толкова последица от външнополитически фактори, колкото плод на вътрешни процеси и промяна в начина на живот. Историкът Ибн Хишам дори твърди , че Бахира открил пророчески белег – отпечатък от малка сакрална чаша между неговите плещи. Накрая Бахира се обърнал към чичото на Мохамед с думите: “ Върни се в твоята страна с племенника ти, но го пази от евреите, защото ако го видят и узнаят това, което аз прозрях в него, те ще му сторят злина.”
Ролята на монахът Бахира при срещата му с Мохамед е разглеждана от два коренно различни ракурса в повечето от историографските изследвания за живота на ислямските пророк. Ислямската доктрина, както е видно и от приведения епизод за тяхната среща, винаги е акцентирала, че Бахира ясно и недвусмислено е различил чертите на пророка и божия пратеник в юношата. Тук са изтъкнати някои белези във физиката на младежа, както и психическите състояния, които – според ислямските теолози – били описано в свещените книги на християните. Ако Бахира обаче бил монах, следващ канона на православието – Вселенската и Апостолическата църква на Византия би следвало да се предположи, че очакваните свръхестествени феномени за него е трябвало да бъдат появата на антихриста и повторното появяване на Христос на земята, а не пратеник на Бога от дълбините на Арабия.Ако той е бил монофизитист, вероятно този постулат също е оставал в сила.
В този контекст заслужава да се припомнят редица пасажи от Новия завет, съдържащи предупреждения на Христос, че след него на земята ще се явят лъжепророци.те са оприличени на вълци, навлекли агнешки кожи. В “Матей “ 24.24 Христос предупреждава, че ще се появят “лъжехристи и лъжепророци ще покажат големи поличби и чудеса, за да прелъстят,ако е възможно, и избраните”. Сроден пасаж откриваме и в “Марк”13.22. Тези слова на Христос се превръщат в една от основните опорни точки на средновековната християнска полемика с исляма.Следователно, достоверността на ислямската теза, че Бахира е съзрял в Мохамед белезите на пророка би била валидна само ако първият е бил представител на някоя християнска секта, с различна от православието и монофизитизма доктрина, възприемаща концепцията за явяването на дългоочакван спасител, който в юдаизма е призван да възвърне Обетованата земя – Ерец Израел на богоизбрания народ и да въздигне от руините Соломоновия храм. В своя популярен труд “Животът на Мохамед” известният египетски журналист Мохамед Хусейн Хайкал лансира версията, че част от монашеството в града е следвало несторианството, но дори и да е било така, едва ли в тяхната доктрина е съществувал постулат за очакван пророк от езическо-номадска среда, който трябва да пристигне при хората в качеството си на последен и окончателен от божите пратеници, тъй като несторианството, както и монофизитизма е схизма от ортодоксалната доктрина на Византия, в която основният теологически диспут е съсредоточен в естеството на Спасителя, а не в пришествието на Месията, което и за трите разновидности се е свеждало до повторното явяване на Христос на земята.
Биографът Ибн Исхак ни дава подобен пример на християнско потвърждение за мисията на Мохамед, в която християнски монах на име Йоханнас цитира слова на Христос от евангелие, най-вероятно апокрифно, ако допуснем, че цялата версия не е изфабрикувана.В свидетелството на Йоханнас четем: „но неизбежно Неговото слово от Намуса ще възтържествува и ще бъде изпратен от Бог-Мутхаминна”. Ибн Исхак твърди, че тази дума недвусмислено сочи името Мохамед.(Михайлов,Д.,Ранният ислям, С., 1999, стр.166)
Вторият ракурс е твърдението, че Бахира е “изучил” Мохамед на редица религиозни постулати от християнството, използвани по-късно от него при формирането на ислямската доктрина посредством Корана. Тази гледна точка вероятно е произлязла в първоначалната си форма от християни,дискутиращи епизода със срещата на Мохамед и Бахира. Това предположение би било вероятно , ако имаше свидетелства, че Мохамед е престоял в Бостра по-продължителен период от обичайните седмица или две, необходими за продажбата на стоките в подготовката за обратния път. Но това би означавало също Мохамед да постъпи при Бахира като послушник или монах с най-нисък ранг. Подобно действие е било невъзможно и от гледна точка на своите политически импликации, покръстването или най-малкото постъпките към този акт са означавали за теократическия и олигархическия елит на Мека преминаване на въпросното лице в услуга на външна сила – Византия. С езика на нашето съвремие това би било “заплаха за националната сигурност” на Курейш и немислимо един старейшина от виден клан, като Хашим, да предаде своя племенник на християнски монах, за да го просвещава в каноните на християнството.
Най-вероятно е, че срещата на Мохамед с монаха от Бостра е била използвана от ранните биографи като доказателство за неговата мисия на божи пратеник.Тъй като Уарака бен Науфал, първият християнин или монотеист, потвърдил мисията на Мохамед, все пак е бил меканец – член на Курейш от клана Асад, свидетелството на Бахита било представено като ярко доказателство от духовно лице, изповядващо канонична монотеистична религия, за достоверността на божествения избор на Мохамед. Същевременно зад свидетелството на Бахира прозира концепцията за дългоочаквания спасител на юдеите в тежките за тях периоди – Машиах, във формата, в която пришествието му на земята е визирано от текстове в Стария завет. Пришествието предполага предварително сакрално-текстово потвърждение като доказателство за истинността на разкритието на пророка и мисията на божия пратеник до хората.
Друго важно събитие , както бе споменато , от юношеските години на Мхамед, е конфликтът, разразил се между съюзното на Курейш племе Кинана и племето Амир, част от голямата племенна общност Хауазин от областта Нажд. В основата на конфликта е стояло конкуренцията кои да извлича максимална изгода от търговските кервани към Ирак. Курейш, в качеството си на съюзници на Кинана, били въвлечени в конфликта, известен още и като войната фиджар – Кощунствената война, поради обстоятелството, че тя започнала в един от четирите свещени месеца, в които кръвопролитието е забранено. Кланът Хашим участвал в краткотрайните сражения. Въпреки че напрежението между двете враждуващи групировки продължило три или четири години, битките протекли в продължение само на няколко дни.Споменава се, че кланът Хашим бил предвождан по това време от чичото на Мохамед – Зубейр Мохамед, който вече имал славата на изкусен стрелец с лък, не бил допуснат да участва в самото сражение поради своята юношеска възраст, но придружавал чичовците си на бойното поле и събирал вражеските стрели, за да бъдат използвани отново.Друг епизод, оставил детайлен отпечатък в съзнанието на Мохамед и моделирал в известна степен неговото бъдещо поведение на религиозен и политически водач, бил възобновяването на ролята на Съюза на достойните. Повод за това повторно явяване на Съюза като активен фактор на политическата сцена в Мека бил финансов спор между йеменски търговец и негов контрагент от клана Сахим на Курейш, който не заплатил стойността на получените от йеменеца стоки и с това нарушил моралния кодекс на племето за достойно и честно поведение във взаимоотношенията с хората. Кланът Сахм бил част от Съюзниците, противостоящата групировка от клановете в Курейш и затова било напълно разбираемо, че жалбите на йеменеца намерили отклик и желание за помощ в средите на Достойните. Старейшината на клана Тайм – Абдулах бех Джудаан свикал в своя дом съвет на клановете на Достойните, но на неговия призив не откликнали два от клановете на групировката – Абд Шамс и Науфал. За сметка на това кланът Ади – член на Съюзниците преминал в техния лагер.Достойните изтъкнали необходимостта от установяване на траен и справедлив законов ред, при който слабите не трябвало да бъдат онеправдани и потискани, а да консумират равноправно своите права.Странниците и чужденците, които като йеменския търговец нямали кланове, на които да разчитат в споровете и конфликтите, трябвало да бъдат защитавани и уважавани по достойнство.В ритуал пред черния камък в храма Каба старейшините на клановете дали обет, че като един ще се борят срещу всяка несправедливост и злина в рамките на града. Този своеобразен урок по достойно поведение останал в съзнанието на Мохамед и той нерядко си припомнял в по-късни етапи от своя живот за срещата в дома на Абдулах бен Джудаам и принципите, които залегнали в моралния кодекс на Достойните, а по-късно и в исляма.Разбира се, съществуват и други предположения за молитвите, довели до известното прегрупиране на клановете на Курейш и опитите за налагане на обществен ред с изявен егалитарен оттенък в града. Преди всички възможен мотив за това преструктуриране на двете групировки било финансовото разслояване между клановете: повечето от клановете на Съюзниците били активно ангажирани в керванната търговия и организирали самостоятелни керванови рейдове. По-слабите в търговско отношение кланове разчитали предимно на външните си партньори, част от които били йеменски търговци.Абд Шамс и Нуфал се развили като заможни търговски кланове , докато Ади , който преминал на страната на Достойните, не бил толкова активен в керванната търговия и респективно толкова състоятелен. Важна специфика в зараждането и първоначалното развитие на обществените аспекти на исляма е плавната и понякога не строго механична трансформация на клановете на Достойните като основен източник на своеобразен човешки ресурс за приемащи ислямската религия поддръжници на Мохамед.Основното ядро сред тази групировка били кланът на Мохамед Хашим и средния клас Ал-Мутталиб, както и клановете Зухра на майката на Мохамед, Асар, Тайм и Ади. Това обстоятелство обаче не означава,че в обществено-политически аспект учението на Мохамед е било пряк продължител на линията на Достойните.Доказателство за това е фактът, че много младежи от другата групировка също са приемали безрезервно исляма и са се присъединявали кум Мохамед,Големият поврат в живота на ислямския пророк настъпил, когато той навършил 25 години и една знатна и имотна вдовица Хадиджа бинт Хуейлид го наела да управлява нейните търговски дела и организира керваните й до Сирия.Хадиджа произхожда от клана Асад, но вече имала два брака с мъже от влиятелния търговски клан Махзум и статусът й бил на просперираща в меканското общество делова жена. Мохамед се ползвал с авторитет на честен и трудолюбив млад мъж, с морални устои, с уравновесен , но самовглъбен характер. В светлината на предложението, че след смъртта на Абд-Ал-Мутталиб кланът Хашин , който и без това не бил сред клановете, контролиращи лъвския пай от керванната търговия, западал още повече, Мохамед едва ли е бил в състояние да започне своя самостоятелна търговска дейност. Организирането на един керванов рейд изисквало не само значителен финансов ресурс, но и широки делови контакти с контрагенните от Йемен и Сирия.Хадиджа , за която за която историците са единодушни , че по това време била на около 40 години, с 15 години по-възрастна от Мохамед , твърде бързо останала впечатлена от привлекателния , честен и предприемчив млад мъж. След кратък размисъл Мохамед приел деликатно отправеното му от по-възрастната вдовица чрез посредник предложение за брак и с това осигурил за себе си и за своето потомство едно завидно материално състояние м позволяващо му да отдели време за размисъл и самовглъбяване. Източниците са единоду6ко, че семейният живот с Хадиджа донесъл на Мохамед не само материално благополучие, но и душевен комфорт.След години ислямският пророк сключил бракове с други жени , някои от които били красиви и значително по-млади от него, но винаги го съпътствал споменът за първата му жена Хадиджа.Вероятно сиракът Мохамед, изгубил майчина ласка в своето детство, откривал в по-възрастната от него Хадиджа и майката, която да го напътства с искрени съвети и да бди над него като роден син. Според източниците Хадиджа родила на Мохамед шест деца.Обстоятелството , че съумяла да ражда след 40 години, като се има предвид, че момичетата в Арабия достигат зрелост в по-ранна възраст поради горещия климат, се счита от ислямските теолози за свръхестествен знам, потвърждаващ божията промисъл при избора на Мохамед за пратеник до човешкия род. За зла участ две от момчетата – Ал Тахир и Ал Тайб починали още като деца, но момичетата Ракия, Зейнаб, Ум Капсум и Фатима израснали здрави, а по-късно Фатима била омъжена за братовчеда на Мохамед – Ами и тяхното потомство играло важна роля в политическите борби между отделните ислямски фракции.
В противоположност на тезата за искреността на Мохамед е била лансирана представата за него като лъжепророк.От времето на първите сблъсъци между християнския и мюсюлманския свят в средновековна Европа е добило публичност твърдението, описващо Мохамед като мошеник, епилептик и лъжепророк.Основоположникът на ислямската религия бил представян като “рицаря на мрака – Махот”. От времето на първия осезаем културен досег на Средновековна Европа с ислямския свят – превода на Корана на латински от Роберт от Кетън през 1143г. чак до XXв. В стария континент е господствала представата, че ислямската цивилизация се базира на два основни стълба – насилието и сексуалната разюзданост.В тази връзка заслужава да се отбележи, че в поредица от изследвания великобританският ориенталист Норман Даниел защитава тезата, че предразсъдъците и изкривената представа за исляма, битували в Европа, са били по-силни в сравнение с погрешната представа на средновековните мюсюлмани за християнството. Християно-католическата догма за исляма се е базирала преди всичко на концепцията за лъжепророците – “вълците, навлекли агнешки кожи” , пришествието , на които Христос предсказва в евангелията.Мохамед бил атакуван с твърдението, че не е извършвал чудеса. Лутер заклеймявал римокатолическата църква като “мохамеданска ерес и пъклено дело на дявола в християнския свят”.По-късно дори такъв авторитет като Едуард Губън, авторът на “Упадъкът и сривът на Римската империя” квалифицира ислямския пророк като “ентусиаст и шарлатанин”.(www.google.com./арабите през средновековието)
Цялостният и внимателно изследван профил на характера на Мохамед обаче прави малко вероятно твърдението, че той обмислял предварително посланието, за да манипулира съзнателно хората около него и така да осъществява своите цели. Въпреки това е възможно да е подреждал и прецизирал дадени строфи, след като се е убеждавал, че е получил нова част от посланието.Възможно е – от гледна точка на немюсюлманите определени фрагменти от Корана, третиращи злободневни проблеми или кризисни ситуации , които Мохамед е трябвало да решава своевременно, да са били плод на подсъзнателни процеси , така както често човек сънува елементи от своето напрегнато ежедневие. Доктринален проблем, макар и в по-късния етап по време на съжителството на Мохамед с евреите от оазиса Ясриб-Медина, възниква и от необходимостта от отмяна (аброгиране) на някои строфи, за които той получава доуточняващо откровение, внасящо корекции в първоначално низпосланото-насих уа мансух. Изхождайки от вродения прагматизъм и балансираност на неговия характер, остава под съмнение за неизповядващите исляма дали в дадено, напрегнати ситуации той не е различавал крехката граница между това , което е считал за откровение и това, което е копнеел да получи като такова.За ислямската ортодоксална доктрина обаче, която счита Корана за “вечното и несътворено божие слово”, съществувало винаги, така както и Бог, вписано в “свещените скрижали на небето” , разискването и многовариантността на тази тема остава табу.
Началото на откровенията според повечето източници и изследователи е започнало през 610 г. Освен споменатата глава 96, считана от ортодоксалната доктрина за началото на посланието, е възможно Мохамед да е получил още няколко части, докато настъпил периодът на промеждутъка – фитра.
Според един от източниците пророкът бил изпаднал в душевна криза през този период, тъй като посланието неочаквано прекъснало. Източникът твърди, че отчаянието му достигнало предел, в който той не бил далеч от мисълта да сложи край на живота си.В напрегнат за него момент, когато се изкачил на планината до Мека и се колебаел дали да се хвърли от висините, архангел Гаврил се явил в небесната шир и гръмкият му глас изпълнил пространството: “Ти си божият пратеник!” – отсъдил архангелът и Мохамед поел успокоен по пътеката надолу към Мека.