Лекции по История

Зараждането на една нова религия

В първоначалния период от Мека Коранът третира няколко теми, които се считат за сърцевината на ранното послание: Всемогъществото на Бога и сътворяването на човека; Неговата грижа за човешкия род, но и смъртта, която настъпва също по Негова воля; месианската визия за Апокалипсиса - края на света, придружен с пълен разпад на материалността и природата, божията присъда над хората в деня на Страшния съд; отговорността на човека и задължението му да бъде благодарен и да почита единствено Бога-създател; както и някои нови морални, етически и религиозни норми, Възникнали в този контекст по отношение на членовете на зараждащото се мюсюлманско общество.
Според един от основоположниците на съвременното изследване на Корана от XIX век Теодор Ньолдеке, който разделя ме
канското послание на три периода, в по-напредналия етап откровенията акцентират Върху чудодейните знаци на Бога за неговото Всемогъщество в природата и в моделирането на историческия процес В светлината на низпосланото до пророците и пратениците от миналото. Третият мекански период, който Ньолдеке класифицира, е изпълнен предимно с притчи за старозаветни пророци.(„История на религиите” ,ред. ........т.V,Париж,1996)
В средата на меканския период през 616 г. опозицията срещу учението на Мохамед в Мека ескалира и Коранът започва да критикува идолопоклонничеството и политеизма.
Други концепции за посланието от Мека като теорията на Ричард Бел за строфовата хронологическа подредба - подреждането на по-малки пасажи, а не на глави и строфи-изключения от други етапи в тях, както е възприето от орто-доксалната ислямска доктрина и повечето европейски изследователи. Бел предлага десет хронологически подредени периода за текстовете на Корана - по пет от Мека и Медина.
Ислямската религиозна доктрина обобщава първоначалното послание в три основни направления: Вяра в единосъщието на Бога, отказ от преклонението пред идоли и боготворене на други божества и отслужването на молитвата. Още с първите си строфи Коранът в цитираната вече глава 96 утвърждава, че Бог създава човешкия род от съсирек кръв. Глава 90.4-10 описва генезиса на човека така:
Човека Ние в мъки сътворихме.
Счита ли, че никой не ще го надмогне.
И казва той: „Загубих купища пари.,,
Но мисли ли, че никой не видял го е?
Не му ли подарихме две очи,
език и две устни?
И не разкрихме ли му двата пътя /праведния - стръмния и
греховния - лесния/
В творението на Бога обаче е заложено еволюционното развитие на създадената материя - един довод, който в съвремието се изтъква от мюсюлманските теолози като убедително доказателство за достоверността на посланието, изпратено на Мохамед. Бог създава творението си на етапи - глава 71.14 и тези етапи - атуар: ембрионално развитие, раждане, израстване, деградация и смърт се проявяват в жизнения цикъл на всяко живо създание като доказателство за неговата промисъл. Началото на цикъла започва от капка сперма, след това развитието преминава във фазата на „алак” - съсирек, който се закача във вътрешността на матката и така ембрионът е създаден и оформен в перфектни пропорции от Създателя 75.37-38. В глава 56 Коранът задава в по-голяма степен риторичен въпрос за семето, което човекът излива - дали хората го сътворяват или Бог. След това откровението от глава 56.63-64 поставя Въпроса:
Не виждате ли това, що посявате?
Вие ли го карате да расте, или Ние го караме да расте ?
В този аспект глава 80.18-22 разширява измеренията на човешкото битие, включвайки смъртта, която също настъпва по Волята на Бога:
От какво Той го е създаде?
От капка, Той създаде го и в хармония оформи.
А сетне пътя му /житейски/ -улесни го.
А сетне усмърти го и погреба.
Но после, ако повели -ще го възправи./от гроба/
Сътворението на Бога е изпълнено с математическа прецизност и хармония. Коранът акцентира Върху концепцията за равновесието на създадения мате-риален свят, балансирано от Премъдрия Създател и именно в тайнството на това равновесие се таи ключът към осъзнаване на креативния акт, а и на самото вездесъщие на Бога - 55.5-8:
Слънцето и луната с пресметнатост /се движат/,
/Пред Неговото съзидание/ и звездите, и дърветата се прекланят.
И небето — Въздигна го, и положки везните.
Както и 36.40:
Нито на слънцето отредено е да достигне луната, нито ноща
да изпревари деня - всякой /от тях/ по своята орбита плава.
Коранът търси отговор на фундаменталния въпрос за създаването на мъртвата и живата природа, за смисъла на този акт на Бога и осъзнаването и преосмислянето му от страна на човека. Без съмнение меркантилизмът на търговския елит от Мека, просперитета на богатите на фона на по-слабите кланове, е отблъсквал Мохамед и го е карал да търси философска алтернатива с други ценностни измерения. Както вече бе посочено разновидностите на юдео-християнската традиция не са били непознати на обществото в Мека в края на VI и началото на VII век, но техните канони не успяват да пуснат корен в тази среда. Възможно е сред мнозинството от божества и идоли в политеистичните вярвания на арабите от района едно от божествата по подобие на Зевс, Юпитер или асирийския бог Ашур да е играело особена, супериорна роля. Политическата форма на управление и организацията на арабските племена обаче не е била белязана с йерархичността на династиите и владетелските съсловия управлявали различните държави в Дребния свят. Племената са били подчинени в много по-голяма степен на нормите и традициите, символизирани от арабо-номадския идеал муруа, отколкото на авторитарната власт на своя старейшина. Поради тази причина - проекцията на обществените отношения от земята в имагинерните измерения на небето - концепцията за Върховния бог, който контролира и направлява всички останали богове, би следвало да се схваща с известни различия от така приведените примери. Арабските политеистични вярвания и ролята на върховното божество в тях не биха могли да се категоризират като монархианистични - отличителен белег на повечето политеистични доктрини в Древния свят. Вероятно същността на върховното божество не е била схващана така ясно и контурно като на останалите божества - Ал-Лат, Манат, Ал-Узза, Хубал и други. Поради предполагаемата му трансцендентност неговите функции също остават неизяснени - за разлика от упоменатите богини, които са били патрони на различни племена и кланове и към тях арабите са се обръщали по различни въпроси във всекидневния живот. Терминът Аллах - /Бог/ в арабския език е образуван от членуваното съществително Илях /божество/, но е безспорно, че тази дума има общосемитски корен, тъй като староеврейският й аналог е Елоах ед.ч. или Елохим, при който наставката „им” за множествено число символизира преклонението пред Бога.
Мохамед и неговата първоначална аудитория от сподвижници са били наясно с основната концепция за Бога, като единствен сътворител и крепител на всички физически и биологически процеси в космоса и на земята. На този етап обаче никоя от строфите не опровергава наличието на други божества. Полемика с езичницшпе-политеисти: ширк - съдружие, съучастие. Мушрик, мн.ч. мушрикун са всъщност езичниците, главно от Мека, които макар и да признават Бога като Върховно божество, допускат съществуването на редица богини и божества - съдружници, съучастници на Бога - които се явяват посредници между Него и хората и които имат регионален обхват на действие: Всяко племе има свре божество - патрон и пазител и се прекланя пред неговия идол.
Паралелно с оформянето на доктриналните измерения на младата религия Мохамед въвежда ритуалите на молитвата сред тесния кръг от свои последователи в Мека. Мюсюлманите вярват, че архангел Гавраил е показал в едно от своите явления пред пророка четирите основни положения на молитвата - изправено, наведено, проснат по очи - суджуд и седнало, както и ритуала на пречистване и измиване, предшестващ самата молитва. По-късно ритуалът е въведен под формата на една константна връзка с Бога, повтаряща се пет пъти в денонощието. С оглед на ангажиментите си през деня Мохамед е изразявал предпочитание към нощните молитви и бдения в стремежа си да се посвети на Бога.
Коранът засяга и идеята за праведното и моралното поведение на индивида в обществото. Човек не трябва да бъде скъперник и алчно да трупа богатства, а да помага на социално слабите. Богатството не би могло да спаси грешниците в деня на Страшния съд. Ако доктриналната рамка на ранния Коран се състои във вярата в Бога и истинността на неговото послание, предавано на хората от Мохамед, неговият етически аспект е изложен в два диаметрално противоположни модела на поведение: Жадния за пари и облаги скъперник и човеколюбеца, който храни бедните и помага на сираците. По-късно този аспект бива доразвит с оглед на новите обществени ситуации, в които попада Мохамед. В началото обаче неговият диспут с езичниците от Курейш има изявена социална насоченост: на критика е подложено тяхното грубо, материалистическо отношение, меркантилизъмът им и разграничаването им от добродетелите на номадския бит – помощ за бедните и съпричастност към проблемите на обществото.
Глава 90.11 формулира праведното поведение като „Пътя по стръмнината”, по който се движат праведниците, хората на десницата, на които книгата с делата им ще бъде подадена в дясната ръка. Този морален код включва освобождаване на роб и отделяне на храна по Време на глад за роднина - сирак или несретник.
Тенденцията към морализиране на божествения субект в светлината на обществените промени в меканското общество в края на VI и началото на VII век.
Тенденцията за изчистване на монотеистичната представа за Бога, Коранът полага първоначалната представа, а по-късно развива в един относително кратък срок концепцията етическото естество на Бога, която в юдаизма се развива в продължение на векове.
Ранното послание е преди всичко наставление за адекватно поведение по отношение на божието присъствие, последиците от неговия сътворителен акт, и неизбежната присъда за всеки човек в деня на Страшния съд.
Една от вероятните причини за зараждането на ислямската религия е била противоречието между политеистичните вярвания и моралния кодекс, битуващи в Мека в началото на VII век, от една страна, и промяната на обществено-икономическите параметри на живота и настъпилите преобразувания, от друга страна. Старите вярвания и традиции били наследени от номадския бит на Курейш в недалечното минало. Преди да се установят в Мека като пазители на светините и преуспяващи по-късно търговци, Курейш вероятно не са се отличавали много от останалите номадски племена в района. Техните традиции и морал били предопределяни до голяма степен от начина им на живот и намирали израз В идеала на арабо-номадите, наречен муруа - човечност: смели в битките, търпеливи в бедите, упорити в мъстта, защитници на слабите, даващи отпор на силните и гостоприемни към странниците. Успехът в търговските начинания обаче предполагал друг тип поведение - гъвкавост, хитрост и конформизъм.
Социалната структура на номадското общество се градяла върху кръвната връзка между неговите членове, които генеалогически били свързани с общия предшественик-основател на племето.
Около 610 г. се предполага, че вече е съществувало известно поляризиране сред клановете на Курейш и контратезата: че въпреки съществуващите социални проблеми, обществото на Мека е оставало относително сплотено и хомогенно, а съществуващата система от морални и етически ценности е намирала широко приложение.
Свидетелство за тези тенденции е противоборството между двата съюза – съюз на достойните и Съюзниците, възникнало предимно в стремежа за преразпределение на брутния вътрешен продукт - постъпленията от керваните и поклонниците, посещаващи светите места в Мека по време на четирите свещени месеца.
Не би следвало да се забравя и фактът, че разширяването на географските хоризонти на Курейш и взаимодействието с водещи култури от епохата са пораждали непрекъснато база за сравнение със собствените им политеистични култове и вярвания.
Коранът не е просто историческа хроника или литературно произведение като традиционната касида или панегерика за владетел или старейшина на племе, а иновационен и креативен акт, независимо от гледната точка: за мюсюлманите - божествено откровение, а за тези които не приемат ислямската религия - творчество на Мохамед.
Тези фактори са част от основата, върху която се развива конфликтът между Мохамед и езичниците от неговото племе Курейш. Съществува обаче и още един фактор, който не трябва да бъде подминат, когато търсим причините за зараждане на негативните реакции в средите на Курейш срещу религиозното учение на Мохамед: традиционализмът на арабите и трудното възприемане на всяка иновация, влизаща в разрез с него. За езичниците от Мека „отъпканите пътеки на предците” -техните политеистични вярвания са били системата от норми и правила, регулиращи обществения живот на Курейш и в полемиката си с Мохамед те често са изтъквали довода, че техните вярвания са наследени от бащите им и че тяхната емпирична стойност, многократно доказана в живота, е много по-важна, отколкото абстрактните визии на Мохамед за отвъдното.
Сред изследователите на исляма се водят дебати, кога и при какви точно обстоятелства се е зародила първата негативната реакция на езическата олигархия В Мека срещу Мохамед, довела впоследствие до неговата емиграция - хиджра в оазиса Ясриб, където се полагат институционалните основи на ислямската общност и държава. Според някои ислямски историци, описващи събитията в по-късен етап, Мохамед започнал да критикува идолопоклонничеството и по този начин настроил срещу себе си влиятелните курейшки кланове, които съзрели в това опасност за устоите на своето общество , счита се, че през 613 година Мохамед започва публично да проповядва своето религиозно учение в Мека - началото на така наречения апостолически период. Въпреки че критиката срещу божествата, техните идоли и идолопоклонничеството не е главна тема в Корана от началото на откритото провъзгласяване на посланието, съществуват отделни пасажи, които недвусмислено показват позицията на Мохамед и най-вече неговото все по-решително откъсване от старите политеистични вярвания и традиции към една изчистена монотеистична доктрина. Първоначална цел на Корана е да доказва, че боготворенето на идоли е безсмислено. Идолите не са в състояние да вредят на хората, нито пък да се застъпват пред Върховното божество за тях- глава 10.18: Боготворят други освен Аллах, което нито вреди им, нито облагодетелствува ги, и казват: „Това са нашите застъпници /идолите на божествата/ пред Аллах.,, Речи: „Нима ще известите Аллах за нещо, що Той не знае в небесата и на земята.,, Слава Нему, превъзвишен е над /опитите на езичниците с други божества/ да го съдружават.
Същевременно се изтъква, че в деня на Страшния съд идолите ще бъдат безполезни предмети, а Бог е този, който ще Възнаграждава или наказва изправените от гробовете хора за техните дела и деяния на земята.
Решителният отказ да направи компромис с принципите на проповядваната от него религиозна доктрина е свидетелство, че Мохамед вече гледал на мисията си далекостратегически: на практика той бил в състояние да извлече редица материални изгоди, приемайки компромиса, но предпочел да върби по трудния път на противоборството с Курейш, набелязвайки крайната цел: заличаването на политеистичните вярвания в Мека и тържеството на проповядваната от него монотеистична религия.
Вероятно приемането на Мохамед в качеството му на божи пратеник и духовен предводител от страна на стриктно придържащите се към традициите и езическите вярвания курейшци било невъзможно не само от гледна точка на идеологическите или културологическите мотиви - да се изоставят „утъпканите пътеки на предците” и да се възприеме една странна и нелогична според техния светоглед религия. Старейшините на елитните кланове също осъзнавали, че ефектът на новото религиозно учение върху обществените порядки в Мека би довел до отслабване на властта и влиянието на клановете им и респективно до намаляване на приходите им от търговията. Така след 613 година Курейш започват борба с Мохамед в рамките на съществуващата система за сигурност, чиято крайна цел постепенно кристализира в стремежа към елиминирането му и маргинализирането на неговото учение.
В източниците се натъкваме на редица свидетелствала за радикализиране на отношенията между Мохамед и езичниците. Мохамед вече бил възприеман не само като заплаха за традициите и вярванията на Курейш, но на него се гледало като на деструктивен фактор, разяждащ устоите на цялото меканско общество.
Разривът между Мохамед и политеистическия елит на Курейш настъпва през 614 година. При съществуващата система за сигурност в Мека, базираща се на принципа „око за око - зъб за зъб”, наследен от номадския бит на племето в миналото, не е било Възможно произволно упражняване на насилие и физическа саморазправа с членове на клановете, формиращи племенната
структура на Курейш. Всяко убийство, преднамерено или непреднамерено, е било третирано по упоменатия принцип. Към всеки клан в Мека са съществували и други категории индивиди – главно равно поставени съюзници на клана, подчинени съюзници - васали и трета категория от роби. Само последните, предимно чернокожи са били подлагани на гонения и физическа саморазправа, когато е възниквала необходимост от репресивни мерки, тъй като упражненото над тях насилие не е пораждало юридическа необходимост от предприемане на ответни мерки, а само обезщетяване на собственика им. Поради тази причина всички последователи на Мохамед, които същевременно били и членове на своите кланове,получавали ефикасна защита за своя живот и собственост. Съюза на достойните, една от предполагаемите цели на която е била да се бори срещу стремежа на богатите кланове да монополизират керванната търговия. Икономическият натиск съдържал забрана за участие в кервановите рейдове на елитните кланове и изключване на всякакви търговски и финансови операции в Мека.
През 615 година се случило друго важно събитие в живота на новообразуваната ислямска общност - емиграцията в Абисиния, известна още като Абисинската хиджра. Биографът Ибн Хишам описва това важно събитие така:
„Когато божият пратеник - Бог да го благослови и със здраве го дари - видя страданията, сполетели неговите сподвижници, докато той, поради положението, отредено му от Бога и благодарение на своя чичо Абу Талиб, оставаше недосегаем, и щом Видя, че е неспособен да ги защити от действията срещу тях, причинили тези страдания, той им рече:
„Защо не отпътувате надалеч в абисинските земи, че там царува владетел, при когото никой не страда, а и неговото царство е земя на праведността. Останете там, докато Бог не ви освободи от сегашното положение.”(Ибн Хишам, Житието на пророка)
Ибн Хишам споменава, че мюсюлманите тръгнали от Мека на две вълни: първата, предвождана от Осман бен Мазум, доислямски монотеист и аскет, който се присъединил към Мохамед, навярно приемайки с известни резерви неговото учение, а втората начело с Джафер бен Абу Талиб, син на Абу Талиб и първи братовчед на Мохамед. Съществува и предположение, че емигрантите са отпътували един след друг в продължение на няколко ме-сеца.(Михайлов,Д.,Ранният ислям,С.,1995,стр73)
Основната причина за емиграцията в Абисиния според ислямската доктрина е избягването на репресивните мерки и икономическия натиск, на които е била подложена част от последователите на Мохамед, непринадлежащи към елитните кланове на Курейш.
Уат обаче лансира друга версия за емиграцията в Абисиния: В младата ислямска общност са възникнали противоречия главно между аскетичната линия на Осман бен Мазум и прагматичните становища на най-приближения от последователите на Мохамед - Абу Бакр, който след смъртта на пророка поема управлението на ислямската общност и остава в историята като първия от четиримата праведни халифи - наследници на пророка.(Х.Монтгомъри Уат,Влиянието на исляма върху средновековна Европа,Париж,1974,стр55)
Възможно е Абу Бакр да е пледирал за разширяването на политическите правомощия на Мохамед, т.е. той да бъде признат не само като духовен водач - божи пратеник - но и като старейшина, чиито политически решения трябва да се изпълняват безпрекословно. Това навярно се е свързвало и с формиране на нова обществена структура - клан, базиращ се на обща религиозна принадлежност на членовете му, а не на обща кръвна връзка и генеалогия. На практика по-късно в оазиса Медина протича точно такъв процес, който представлява уникален и революционен за времето експеримент в среда, в която кръвната връзка хилядолетия наред била основополагащ и консолидиращ фактор при формиране на обществените структури: род, клан и племе. На този етап в Мека, съзирайки опасност от схизма, - според тази версия - Мохамед приема най-правилното решение: да раздели своята общност и изпрати част от нея - тези, които били настроени срещу Абу Бакр, в Абисиния.
Съществуват и други предположения, че Мохамед преследвал чисто икономически или политически интереси: да установи търговска линия с Абисинското царство и да избегне по този начин икономическия натиск, наложен му от олигархията на Курейш, или да търси политически съюзник за предстоящата си борба с езичниците на Мека в лицето на християнския абисински владетел.
Независимо от различните трактовки емиграцията в Абисиния не довежда до реално разцепление на младата ислямска общност, а по скоро отразява един етап на неукрепналост и предизвикателства, с които Мохамед съумява да се справи.
Към този период се отнася и един пасаж от Корана, който по-късно, а и в наши дни, се превръща в обект на спекулации, пораждащи напрежение, както в рамките на отделни ислямски държави, така и в отношенията между християнския и ислямския свят. Кулминацията на тези противоречия е издадената от вече покойния ирански аятолах Хомейни „фатуа” - смъртна присъда срещу индийския писател Салман Рушди за неговия роман „Сатанински строфи” Табари синтезира в своите анали проблема така, приведен с известни съкращения:
„Щом Мохамед видя, че меканците не приемат посланието му, в него се породи голямо желание да го стори годно, щото те да го възприемат. В този момент главата Ан-Наджам /Звездата/ бе низпослана, но щом Мохамед стигна до строфите:
Не проумяхте ли, че Ал-Лат и Ал-Узза
И Манат третата, другата /популярните сред Мека и околните райони богини, чиито идоли са били почитани/,
Сатаната в този миг му нашепна строфите:
„Те са въздигнатите лебеди /богини/, чието застъпничество удовлетворява.”
Чувайки тези слова - продължава Табари - на меканците им ставаше драго и щом Мохамед опираше чело в земята /за молитва/, те правеха същото. Вестта за това обаче стигна до мюсюлманите в Абисиния и рекоха: „Курейш приеха исляма.”(Михайлов,Д.,Ранният ислям,С.,1995, стр 75)
Мохамед вероятно е отчитал и политическия ефект на това обезличаване - неговата позиция на лидер, проповядващ не само една нова религия, но и оглавяващ едно обществено движение, поставило си, макар и несъзнателно, за цел да преобрази съществуващите порядки в Мека, е щяла да бъде подкопана.
Той осъзнавал, че е обект на една оферта от страна на елита на Курейш: да включи техните вярвания в своето учение, като по този начин съществуващото статукво - религиозно, обществено и икономическо бъде запазено. Според редица предания Курейш предлагат на Мохамед в този момент пари и облаги. В тези твърдения, макар и вероятно подсилени, за да възвеличат личността на пророка по-късно, има немалко истина. Търговският елит на Курейш започнал да осъзнава, че Мохамед не е просто „поет или магьосник, обладан от духове”, а личност, която умее да убеждава и ръководи, която успява да вплете по уникален начин съществуващите злободневни въпроси в един религиозен, на моменти месиански изказ, който мотивира и направлява хората.
След 615 г. противоречията и Взаимната неприязън между Мохамед и езическите кланове на Курейш ескалират че по-голямата част от езичниците в Мека не са одобрявали влиянието на Мохамед над някои техни родственици, те предпочитали да пазят доброто име на клановете и се надявали, че увлечението по това религиозно учение било само Временно явление. Мохамед и сподвижниците му били подложени на словесни унижения и символични враждебни действия, като изхвърлянето на отпадъци пред къщата на пророка от страна на неговите противници.
Ислямската доктрина поддържа тезата, че гоненията и натискът над мюсюлманите в Мека са били извънредно силни. Тези мерки от страна на езичниците, лансирани и като главна причина за Абисинската емиграция, изострили отношенията между мюсюлманската общност и езичниците, в резултат на което през 622 г. Мохамед напуснал окончателно Мека и емигрирал в Медина. В този аспект ислямът и християнството намират допирни точки главно в готовността на своите последователи - в ранните етапи и на двете религии - да жертват състоянието си и дори своя живот за каузата на възприетата вяра. Заслужава да се отбележи обаче, че през този период не са регистрирани случаи на мъченическа смърт сред последователите на Мохамед, което прави по-правдоподобна тезата, че натискът на езичниците над мюсюлманите не е излизал извън рамките на установените в Мека законови норми.
Както в пустинята, така и в оазисите на Абисиния, са били силно зависими едни то други в суровите условия на живота. Проявата на другомислие, влизащо в противоречие с официалните вярвания , не е било потъпквано и изкоренявано, така както една схизма била преследвана от господстващата църква във Византия или от Сасанидските монарси в защита на зороастризма в Персия. От разгледаните съчинения разбираме, че старейшините на елитните кланове на Курейш начело с Абу Джахл нееднократно настоявали пред ръководителя на клана Хашим - Абу Талиб да отмени протекцията от Мохамед, т.е. той да не бъде третиран повече като член на този клан, с произтичащите от това права и задължения, а като свободен индивид. В такава ситуация Мохамед не би могъл свободно да проповядва своето учение, а упражненото насилие над него, дори приключващо със смърт, щяло да остане без сериозни последици, тъй като кланът му, Хашим, не би могъл да предяви иск за обезщетение или да отмъсти за пролятата кръв.
Абу Талиб, без да е удостоверено, че е приел исляма, защитава до края на живота си своя племенник и отказва да се съобрази с упражнявания върху него и клана натиск да премахне протекцията. Свидетелство за това е и касидата, която старейшината пише в защита на Мохамед, неговата кауза и достойнствата на клановете Хашим и Ал-Мутталиб, оказали му подкрепа в този тежък за него момент. Реализмът в мотивите на двата подклана, формиращи общия клан Абд Манаф, както и лансираните, в касидата доислямски ценности и достойнства, водят до мисълта, че поетическият изказ на Абу Талиб вероятно е автентичен, или е препис от автентичен източник.
Сред стиховете на Абу Талиб четем:
Не узнахте ли, че открихме в Мохамед пророка,
като Мойсея, вписан в Първописанието
Не следвайте деянието на злословите, и не късайте
нашите връзки след обичта и родството.
Не ще - в Господа на Дома - предадем Ахмеда /Мохамед/
неволи, що времето носи, нито на мъки.
Възможно е редом с религиозните мотиви движението на
Мохамед да е било разглеждано в някаква степен и като продължение на линията на борба на съюзниците на достойните със Съюзниците, която остава един от най-характерните белези на обществено - политическата конфигурация в Мека през Втората
половина на VI век. Към тази вероятност ни навежда присъствието на социален контекст в ранните послания, пледиращи за справедливост, отзивчивост и благосклонно отношение към слабите категории в обществото на Мека.
Все по-концентриращата се финансова и икономическа мощ в ръцете на търговски кланове - като Абд Шмс и Махзум, създават реална предпоставка социалният аспект на религиозното учение , проповядвано то Мохамед, да бъде схващано като наследник на част от ценностите, застъпвани три десетилетия по-рано от Съюза на достойните.
Биографът Ибн Исхак ни информира, че старейшините на Курейш, мотивирани от три предпоставки, решили да дадат писмен обет, „да не се женят и мъжат за тях и да не продават или купуват от тях.” Първите две предпоставки: емиграцията на част от мюсюлманите в Абисиния и приемането на исляма от отделни влиятелни личности като Омар бен Ал-Хаттаб са важни, но особено внимание заслужава третата предпоставка, изтъкната от Ибн Исхак: „и стори тъй, щото ислямът плъзна сред племената, /големите кланове на Курейш/”.(Цит.съч.,стр.80)
Това ни води до предположението, че до момента на налагането на икономическия бойкот над двата клана Хашим и Ал-Мутталиб, учението на Мохамед наистина е привличало по-будните курейшци.
Една от най-критичните години в живота на Мохамед и в развитието на ислямската религия е 619. От една страна, е прекратен икономическият бойкот, наложен на клановете Хашим и Ал-Мутталиб, и това дава глътка Въздух на последователите на Мохамедовото учение. През тази година обаче Мохамед губи двама от своите най-близки роднини и поддръжници - в кратък срок умират старейшината на клана Хашим - Абу Талиб и съпругата на Мохамед – Хадиджа.
След смъртта на Абу Талиб начело на клана застава неговия брат Абу Лахаб, известен със своя краен негативизъм към Махамед и проповядванета от него религия. Абу Лахаб снема официално протекцията на клана от своя племенник. Ибн Исхак съобщава, след смъртта на Абу Талиб противниците на Мохамед станали още по-дръзки и безкомпромисни в своите действия.
Изчистената вече монотеистична линия на ислямската доктрина. Мохамед Вероятно е бил склонен към всякакъв друг компромис, но не и такъв, който би нарушил принципите и хармонията на неговата монотеистична концепция. От своя страна племето Курейш навярно е съзряло в една такава революционна, от гледна точка на неговия свят идея, края на духовната и икономическата си хегемония сред арабите.
Негативната промяна в положението на Мохамед в Мека довежда до разширяване на неговия кръгозор: той осъзнава, че при
новите обстоятелства проповедническата му дейност сред Курейш ще бъде неимоверно по-трудна и започва да обмисля начини за разпространяване на исляма сред други племена и кланове от района на Централна и Западна Арабия. Библейската максима, че никой не е пророк сред своите, и в случая доказва своята правдивост. Това обстоятелство помага за универсализирането на проповядваната от Мохамед религия: както бе посочено, първоначално, той вярвал, че е изпратен да предаде послание на своето племе Курейш, но след промяната на ситуацията в него се затвърждава убеждението, че е божи пратеник за всички араби и по-късно - за Всички хора на земята.

глава 17: И видението, що ти разкрихме, и прокълнатото дърво в Корана, сторихме ги само изкушение за людете. /дали да повярват, или да се отвърнат/
След откровенията в глава 17 среднощният полет на Мохамед до Ерусалим формира част от фундамента на ислямската религиозна доктрина. Въпреки че нейните канони признават Корана за единственото свръхестествено доказателство, дадено от Бога на Мохамед в потвърждение на неговата мисия, ислямският пророк е считан за обикновен човек както е дефинирано в глава 18, строфа 110. Нощното пътешествие до Ерусалим се възприема от мюсюлманите именно като такъв свръхестествен феномен, неподлежащ на съмнение.
Друга характеристика на пътешествието е доктриналното потвърждение, проявяващо се в неговата символика, че ислямът е естествен продължител на предшестващите го религии - израз на най-достоверното послание от Бога до хората след настъпилите девиации от изконната монотеистична религия на Авраам в юдаизма и християнството. Нощното пътешествие разширява и географските хоризонти на Арабия, присъединявайки я към светите за юдаизма и християнството земи в единна цялост. Според ислямската доктрина тезата, че Мохамед бил приет от всички предишни божи пратеници и пророци в Ерусалим, отслужвайки молитвата пред тях като имам и че под една или друга форма той се изправил пред Всевишния, на практика означава окончателно легитимиране на ислямската доктрина и формиране на нейните самостоятелни идеологически рамки. В редица от преданията - хадиси, както при версията на Ал-Хасан Ал-Басри, когато Мохамед извършва молитвения ритуал в Ерусалим с останалите пророци, той се явява имам - ръководи молитвата, което се възприема и като символ на твърдението, че той е окончателният, дългоочакван и последен пророк - хатим ал-анбия.
Древното име на град Медина е било Ясриб. В близост до поселището, разположено на 350 километра северно от Мека, минавал единият от двата пътя на керваните към Сирия. Ясриб представлявал голям оазис от около 30 кв.км., върху който били разпръснати земеделски стопанства и укрепени жилищни постройки.
Доминиращото население на Медина произхождало от племето Кайла, което се деляло на: два основни клана - Аус и Хазрадж. Преди пристигането на племето Кайла оазисът бил заселен от три юдейски племена: Курейза, Надир и Кайнука.
Съдейки по преобладаващите арабо-номадски имена и бита им, трите юдейски племена са били фомирани от преселници-евреи и местни арабо-номади в продължение на четири века.
Ако допуснем, че Аус и Хазрадж преди заселването си в оазиса
са водели номадски начин на живот, бихме могли да предположим
първоизточника на възникналите проблеми между тях, след установяването им в Ясриб. Както навсякъде в Арабия, когато номадските племена се установявали на едно място и променяли своя начин на живот, между клановете им възниквали спорове и конфликти. Механизмите на взаимоотношенията между номадите, пригодени за безкрайните пространства на пустинята, функционирали лошо, когато те започвали да водят уседнал живот, концентрирани в едно и също място. Най-негативен резонанс давала нормата „око за око - зъб за зъб” - 1ех talionis, тъй като непосредствената близост на два враждуващи клана превръщала възникнал конфликт в безкраен низ от убийства с цел мъст, също както при ефекта на доминото. Вероятен източник на напрежение между Аус и Хазрадж в неголемия оазис Ясриб е бил и поограничения потенциал на ресурси.
Ескалацията в конфликтите между Аус и Хазрадж вероятно била подхранвана и от трите юдейски племена, които вероятно са прилагали принципа „разделяй и владей4, за да подържат статуквото в оазиса и да налагат своята прикрита хегемония. Така например Кайнука били традиционно свързани с Хаздрадж, а Курейза с Аус.
Аус и Хазрадж несъмнено били под влиянието на юдаизма поради съвместния им живот с трите юдейски племена и други малобройни кланове, изповядващи тази религия.
Влиянието на юдаизма върху техните вярвания обаче е лансирало в общо племенното съзнание монотеистичната доктрина и концепцията за дългоочаквания месия спасител, който в етапите на униние и падение в историята на евреите бил очакван да издигне отново Соломоновия храм и възцари богоизбрания народ.
Впрочем концепцията на Машиах – буквално Помазаника божи - от ритуала на възцаряване на първия еврейски монарх Саул, когато пророкът Самуил излива върху него елей (Първа книга Царства 16:13) - потомък на Давид, визиран в предсказанията на дребните пророци, вероятно е била в обръщение и в диаспорите в Арабия. За евреите от епохата на Мохамед Машиах е трябвало да върне Ерец Исраел на богоизбрания народ, да освободи Ерусалим от византийското владичество и да установи златния век, в който не само юдеите, но и цялото човечество ще се избавят от страданията. Месианската доктрина в юдаизма преминава през три степени на развитие в така наречения Старозаветен период и добива своя завършен вид при пророка Исая, живял в Ерусалим през втората половина на VIII век пр.Хр. На фона на военната заплаха на Асирия той предсказва разрушенията на Ерусалим, но и пришествието на Спасителя - „Чуден, Съветник, Бог крепък, Отец на Вечността, Княз на мира” - „Исая” 9:6
Месианската доктрина в юдаизма процъфтява и по-късно по време на така наречения период на Втория храм. Нейното въздействие върху християнството и исляма е от ключово значение за правилното разбиране на съществени доктринални и политически въпроси, които имат силен резонанс дори и в наши дни, като развитието на отношенията между Мохамед и юдеите от Медина.
Затова когато Мохамед се представя пред юдеите от Медина като божи избраник и пратеник, те не са в състояние да го приемат, защото той произхожда от арабския гоим, което не предполага, че ще изпълни развитата в текстовете на различните части от тяхната библия мисия на Машиах.
Особено важна е да се разбере големия прогрес, който Аус и Хазрадж постигнали в Медина, приемайки Мохамед за божи пратеник и арбитър в техните спорове.
Ръководната му роля в оазиса се осъществявала в религиозна, а не на кръвна връзка – една крайно революционна концепция за консервативните порядки на Арабия от VІІ век.
Източниците споменават, че първите мединци, приели исляма, били шест мъже от Хазрадж, които по време на поклонението в Мека през 620 г. се срещнали с Мохамед и декларирали, че няма друг бог освен Аллах и че негов пратеник е Мохамед.
Ибн Исхак пише, че обетът, известен още като „Обет на жените гласял:„Обет дадохме на пророка, преди войната да ни бъде вменена, да не приравняваме с Бога никого, да не крадем, да не прелюбодействаме, да не убиваме децата си (прекратяване на езическия обичай да се погребват новородени момиченца) да не клеветничим и да не се буним срещу него (пророка) за общоприетите добродетели.”(Цит.съч.,стр.112)
Така формулираният обет чертае част от доктриналната рамка на исляма през късния мекански период.
По време на следващото поклонение през 622г. Всички кланове и подкланове на Аус и Хазрадж с изключение само на един, изпратили свои представители при Мохамед. Според ислямските източници седемдесет и трима мъже и две жени се срещнали през нощта с Мохамед в местността Ал-Акаба и дали втори тържествен обет от името на двата медински клана, останал в аналите като „Обет на войната”.
Счита се обаче, че „Обетът на Войната” е визирал предимно отбранителни функции, чиято главна цел била да се осигури безопасността на Мохамед в оазиса Ясриб. Мохамед помолил да бъдат определени дванадесет представители на двата клана - нукаба, за да координират предстоящото дело. Вероятно Курейш не са разбрали какво точно се е случило във въпросната нощ в Ал-Акаба: те направили опит да разпитат няколко мединци, но в общи линии секретният характер на замисъла бил запазен. Мохамед вече бил издал директива до своите сподвижници да се придвижват към Медина, която предстояло да се превърне в база за развитието на ислямската общност и държава.
Настъпил най-почитаният ден в ислямския календар: ден първи - 16 юли 622 г. Това бил денят, в който Мохамед, съвместно със своя най-близък другар Абу Бакр Ас-Сиддик, напуснал Мека и се отправил към Медина. Това значимо за исляма събитие е известно като Хиджра – Емиграцията.
В Медина меканците били наречени емигранти - махаджирун. Без съмнение техният статус на емигранти е бил определен при втория обет - Обета на войната, даден от седемдесет и тримата мединци на пророка. Ключов въпрос било и положението на Мохамед в Медина: неговото духовно лидерство, в качеството му на божи пратеник било неоспоримо, но едва ли първоначално върховната му власт на арбитър между враждуващите кланове е била общоприета. Това е един продължителен процес на формиране на качествено ново общество, взаимстващо от принципите и структурата на племенните формации, но внасящо нови, съществени елементи, един от които е постепенното израстване на Мохамед от божи пратеник и духовен обединител на мединските кланове и емигрантите до политически суверенитет.
Емиграцията се възприема
от не изповядващите исляма като смяна на местоживеене или като географска промяна с политически импликации. В Арабия през тази епоха емиграцията означавала отказ от принадлежност към племето или клана, т.е отказ от структурата, която гарантирала живота, неприкосвеността и благосъстоянието на даден индивид.
Според установените норми в Арабия не е било възможно да се изгради обществена структура единствено на базата на обща религиозна принадлежност. Вероятно Курейш първоначално са счели, че емигриращите меканци ще бъдат приети именно по общоприетия подвластен статус, под протекцията на Аус и Хазрадж, което не предполагало нарушаването на съществуващата конфигурация с трите юдейски племена в Медина.
Благополучното пристигане на Мохамед и неговия сподвижник Абу Бакр в Медина открива нова страница в мисията на ислямския пророк: последователното изграждане на една нова обществена формация - ислямската общност, умма. Нейните институции по-късно се превръщат във фундамент на ислямската държавност. Емиграцията и избавлението от репресиите в Мека не водят до автоматично и безапелационно заемане на лидерска позиция от страна на Мохамед в Медина. Там обществената структура е била хетерогенна и заредена с напрежението на междукланови и междуобщностни конфликти, възникващи както между двата основни клана на племето Кайла - Аус и Хазрадж, така и поради присъствието на племената и клановете, изповядващи юдаизма. Именно през този период Мохамед проявява своята най-силна черта - уменията на ръководителя и държавника, който с компромиси и преговори, но и със строгост и неотстъпчивост, съумява да постигне наглед невъзможното: да консолидира враждуващите кланове в оазиса в качеството си не само на пророк и божи пратеник, но и на арбитър между тях. Така по-късно той обединява своенравните и непокорни племена от Арабия под своята суверенна власт посредством откровенията и наставленията, които обявява, че е получил от Бога. По този начин той полага основите на ислямската теократична държавност.
Първоначално Мохамед престоява няколко дни в местността Куба, където се изгражда първият молитвен храм - джамия в исляма. След това се премества в самия оазис, където неговите последователи построяват джамия и къща. Стените на джамията били изградени от глинени тухли, а северната стена, в чиято посока бил свещеният за юдаизма, християнството и исляма град Ерусалим, била издигната от камъни. За колони на сградата били използвани масивни стволове на палмови дървета. В своя окончателен вид домът на пророка се оформил като комплекс от самостоятелни жилища. С течение на времето дворът пред него бил превърнат в своеобразен форум, където мюсюлманите се събирали, за да приемат важни решения, засягащи устройството и функционирането на живота в Медина, в обществените, политическите и икономически аспекти.
Очертана е сърцевината на посланието от ранния медински период: абсолютен монотеизъм и налагане на писанието – Корана като пътеводител за живота и жителите на оазиса – поддръжниците от Аус и Хазрадж и емигрантите.
Една от първите мерки, които Мохамед предприема в новата обществена среда, е да изгради крепки, кохерентни връзки между разноликите в генеалогическо отношение членове на ислямската общност. Той извършва един значим за епохата и установените в района традиции социален експеримент, който не само се оказва успешен в конкретната ситуация, но и полага основите на подхода, с който мюсюлманите изграждат своите отношения оттогава до наши дни. Изхождайки от значимостта на кръвните връзки в обществения живот на Арабия, Мохамед призовава емигрантите и поддръжниците: „Пред Бога побратимявайте се по двоица!” Като обществен феномен и фундамент, върху който се формира младата ислямска общност, побратимяването се явява иновация, тъй като всички социални структури в Арабия до момента се основават на кръвната връзка между отделните индивиди.
Най-същественият документ, който илюстрира процеса на формиране на ислямското общество в Медина, както и първоначалната позиция на Мохамед в него, е така наречената „Конституция на Медина” - документ, достигнал до нас от биографическите бележки на Ибн Исхак. (Цит.съчин.,стр.123)
Конституцията представлява писмен договор, определящ правата и задълженията на поддръжниците от Аус и Хазрадж, емигрантите от Мека, както и статуса на редица кланове, свързани преди емиграцията на Мохамед с клановете на Аус и Хазрадж.
Конституцията - нейното наименование впрочем в хрониката на Ибн Хишам е просто документ китаб или сахифа, - постановява, че мюсюлманите от Курейш и Ясриб (Медина) и тези, които ги следват, прикрепени са към тях (като асоциирани категории) или водят свещена война - джихад. Редом с тях и за тяхната кауза тогава те са единно общество - умма, различаващо се от останалите. Терминът умма според Enciclopedia Islamica е от шумерски произход, най-вероятно проникнал в Арабия от иврит или арамейски и в този аспект би следвало да се тълкува като религиозна общност, предвождана от пророк или бозки пратеник. В своята същност формирането на ислямската умма е иновация, тъй като до този момент в района определяща била племенната структура - каум, т.е. генеалогически свързаните членове на едно племе са формирали най-голямата обществена единица в Арабия, която е имала свои кланове -бутун, които пък на свой ред били съставени от родове - ашаир. В процеса на формиране на ислямската общност - умма все по-релефно се открояват разликите й с традиционната обществено-политическа структура в Арабия - племето (каум). Уммата започва да се схваща най-вече като общност на индивиди с една и съща религиозна принадлежност, а не като съвкупност от кланове, подкланове и родове, свързани с действително или фиктивно кръвно родство. Поради тази причина Конституцията в член 1 описва мюсюлманите като самостоятелна умма, а в член 25 и следващите го членове, касаещи юдейските кланове, те са упоменати като отделна умма, с тяхна религия - дин. В по-късните откровения общността е категоризирана и като хизб Аллах - букв. групата или партията (в съвременния политически смисъл) на Бога - Коран 5.56.
Член 15 постановява, че покровителството и сигурността - зимма, която се предоставя на всички е една - на Бога: това впрочем е и основополагащият елемент на системата за сигурност Pax Islamica, която ислямът налага паралелно с формирането на общността в Медина, а по-късно разпростира и в други райони на Арабия.
Същевременно мюсюлманите са длъжни да си предоставят в случай на нужда протекция - джиуар, едни на други. Също както сигурността, така и сключването на мир е прерогатив на всички вярващи като цялостна общност, а не на отделните съставни единици. Никой от тях не е упълномощен да сключва сепаративен мир, когато съществува конфликт, в който общността е страна.
Член 16 постановява, че който от евреите следва /като съюзник/ мюсюлманите, трябва да получава адекватна на своите действия помощ и подкрепа от тях. Евреите също са определени като умма и в текста са визирани седем групи евреи, но упоменати не с имената на техните племена и кланове, а просто като евреите на клана Ауф, евреите на клана Наджар и т.н., тоест еврейски кланове или подкланове, намиращи се в заварено състояние на съюз с подкланове на Аус и Хазрадж. Ако някой от евреите извърши „злодеяние или предателство”, отговорността се носи само от него и от неговото семейство. Член 37 потвърждава, че евреите и мюсюлманите трябва да се подпомагат вза-имно и че между тях следва да се възцари искрена дружба - насх уа насиха, а не предателство.
Вероятно най-важният аспект в отношенията между Мохамед и последователите му от Медина бил военният: кога и при какви обстоятелства мюсюлманите трябва да се сражават за каузата на исляма и дали тези действия следва да се ограничат само в отбранителни мерки или трябва и да обхванат атаки на противници извън рамките на оазиса и прилежащите му землища. Прави впечатление, че текстовете на Конституцията акцентират предимно върху уреждането на вътрешни за оазиса и жителите му проблеми. Член 17 упоменава акт на сключване на мир, когато вярващите се намират в състояние на война, но не дава допълнителни пояснения за обявяването й и начините на воденето й. Членове 20 и 43 визират забраната на протекция - джиуар за Курейш от страна на съюзни на общността езичници и респективно - мюсюлманите, но не предвиждат механизъм за водене на военни действия срещу тях. Член 44 постановява, че хората на общността трябва да си помагат, ако някой нападне оазиса, но в случая е визирана една чисто отбранителна функция. Единственият конкретен текст, засягащ военен казус между Мохамед и неговите последователи, остава Обетът на войната, даден му от представителите на Аус и Хазрадж преди Емиграцията, но и в него не се упоменава, че общността би следвало да атакува противник извън рамките на оазиса. В този контекст Уот лансира тезата за едно постепенно, градивно получаване на пълномощия и власт от страна на Мохамед, включително и по отношение на процеса на ръководене на общността по време на война, което завършва с обета на мюсюлманите към пророка в местността Худайбия през 628 г. - да изпълняват безпрекословно заповедите му, без значение дали те са подплътени с откровения или внушения от Бога, или са указания, давани само от него.
Свидетелство за параметрите на обществения и духовния живот на жителите на оазиса в началния период след пристигането на Мохамед ни дава и глава втора от Корана - „Кравата”. Тази глава, най-дългата в свещената книга на мюсюлманите, ни представя релефно описание на обществените категории в началния период от Медина, които заемат различни позиции спрямо Мохамед и неговото послание, както и на оформящите се доктринални параметри на ислямската религия. Категорията на вярващите - емигрантите и поддръжниците от Аус и Хазрадж са описани като вярващи в отвъдното и неведомото - гайб, отслужващи молитвата и даващи /за каузата на младата религия и общност/ от това, с което Бог ги е наспорил. Същевременно те вярват в откровенията, низпослани на Мохамед и преди него, както и в отвъдния свят - задгробния живот: 2.3-4. Втората категория, която включва всички отдадени на старите езически обичаи и вярвания, каквито са предимно представителите на Курейш в Мека, са тези, които не вярват. Бог е запечатал техните сърца и слуха им, а пред взора им е спуснал непрогледна пелена - 2.6-7. Третата категория са лицемерите - мунафикун. Някои от тях твърдят, че са повярвали в Бога и в Последния ден, но в действителност те не вярват, а се опитват „да измамят Аллах”. Сърцата им са обзети от болест, която Бог усилва - 2.8-10. Тази категория формални мюсюлмани е представена от някои членове на Аус и Хазрадж, като двамата братовчеди по майчина линия, но по бащина представители на Аус и Хазрадж - Абу Амир с прозвището Монаха и Абдулах бен Убей, които привидно приемат исляма и признават Мохамед за божи пратеник от конюнктурни съображения.
Терминът магази, чийто аналог в арабския език е и газу /ед.ч./ -газауат /мн.ч. / произхожда от бита на номадите и означава набег с цел грабеж. Тези набези са били компонент в живота на номадите в Арабския полуостров в предислямската епоха, когато било допустимо едно силно племе да атакува по-слаби от него племена или райони с уседнало население. Терминът магази от периода в Медина би следвало обаче да се схваща по-скоро като военни екс-педиции или походи, целящи укрепването на икономическия фундамент на ислямската общност и разпространяването на исляма сред номадските племена от района.
Чрез турския език този термин е известен у нас като газаойни - завоевателната конкиста, която ислямската Отоманска империя провежда на Европейския континент. Военните походи на ислямската общност от Медина са описани подробно от Ал-Уакиди - един от най-ранните ислямски хронисти в неговия труд „Китаб ал-магази” - „Книга за експедициите”, преработена от ръкописа и издадена още през 1856 година. Ал-Уакиди разказва за седемдесет и четири експедиции от периода 622-632 г. в Медина. През първата година и последвалите я няколко месеца са описани седем експедиции, които в по-голяма степен илюстрират позицията на Мохамед към неговите бивши съграждани от Мека, отколкото целят осъществяването на конкретни политически резултати или икономически интереси. Разбира се, източници като труда на Ал-Уакиди следва да бъдат третирани с особено внимание, ако стремежът ни се свежда до очертаване на един емпирически релеф на реално случилото се. Майкъл Кук например отделя специално внимание на Ал-Уакиди, за да докаже, че голяма част от използвания от него исторически материал е „еволюирал в продължение на половин век от несигурност в прецизни детайли”.(Китаб-ал-Магази/”Книга за експедициите”, VІІ век, 1856г., изследвана от Майкъл Кук)
След няколкото безкръвни експедиции, с които Мохамед демонстрира пред преминаващите кервани на Курейш единствено своята растяща мощ, идва моментът на първия сблъсък и първата насилствена смърт за каузата на исляма. Ибн Исхак ни въвежда в детайлите на това важно за младата религия събитие. Според неговата версия Мохамед изпраща емигранта Абдулах бен Джахш начело на малък отряд, съставен изцяло от емигранти, на запад от Медина, но му предава запечатан свитък с инструкции, които той няма право да отвори преди втория ден от пътуването. Ал-Уакиди ни информира, че експедицията се провела седемнадесет лунни месеца след Емиграцията на пророка в Медина, т. е. в средата на октомври 623 година. След като изпълнява указанието и отваря свитъка в уречения час, Абдулах разбира, че му се нарежда да поеме в южна посока към местността Нахла, разположена на пътя между Мека и Таиф, където отрядът трябва да устрои засада на керван от Мека. В този ход на Мохамед имало елемент на изненада, тъй като меканската олигархия била нащрек от евентуални атаки на мюсюлманите срещу керваните по двата пътя към Сирия, но не очаквала, че те ще имат куража да атакуват кервани, пътуващи по трасето на юг от Мека към Йемен, където търговията била особено активна през есента и зимата. При Нахла мюсюлманите пресрещат кервана и един от тях обръсва главата си - знак, че е поклонник, тръгнал към светите места в Мека на традиционното поклонение - умра. Било в края на лунния месец раджаб, последния от четирите свещени месеца за езичниците от Арабия, когато кръвопролитието забранено, за да се осигури безпрепятствено поклонение в Мека.
Питат те /пророко/ за свещения месец и за бранта в него. Кажи: „Бранша в него тежко /дело/ е, но преградата пред пътя господен и неверието в Него и в Светия храм /в Мека/ и прокудата на жителите му от там, по-голям /грях/ пред Аллах са. Разколът е по-тежък от убийството. Не ще спрат /езичниците/ да воюват с вас, докато не отвърнат ви от религията ви, ако съумеят. А които от вас от религията си се отвърнат и умрат неверници, делата им в този свят и в отвъдния ще пропаднат, те другари на огъня ще са и вечно в него ще пребъдат.
С тези строфи Коранът потвърждава традицията да не се воюва в четирите свещени за езичниците-араби месеци: зу алкада, зу ал-хиджжа и ал-мухаррам, които са последователни като последният от тях всъщност е първият месец в лунния календар, както и в раджаб, който е в средата на лунната година. В случая Абдулах бен Дзкахш и другарите му са оневинени за случилото се, като акцентът е поставен върху новата норма - по-голям грях срещу Бога е да се воюва с исляма и неговите последователи. В редица версии се изтъква, че нападението е станало в първия ден от следващия месец шабан, който не е свещен за езичниците.
В началото на 625 г. дипломатическите усилия на Абу Суфиан да формира коалиция срещу мюсюлманите в Медина се увенчават с успех. В начинанието е привлечено номадското племе Абд Манат, дружина абисински бойци - ахабиш, за които съществува предположение, че имали инфериорен статус в меканското общество, но били известни с Войнските си качества, както и стотина войни от племето Сакиф от близкия град Таиф.
През месец март 625 г. Абу Суфиан разполагал с армия от три хиляди снаряжени войни с три хиляди камили и двеста коня. Седемстотин от бойците - една солидна ударна сила - били снаряжени с брони. Напълно естествено е, че организирането на такава военна кампания предполагало значително финансово участие от страна на всички кланове. Основният капитал бил формиран от приходите на успешно завърналия се в Мека преди битката при Бадр керван, финансовата кампания по организиране на предстоящия поход продължила известен период и била забелязана от мюсюлманите в Медина. Тя е визирана и в Корана - 8:36, където подготовката на езичниците за война е разкрита, като те са обвинени, че изразходват парите си, за да „препречат пътя господен.”
Предполага се, че своевременно Мохамед бил уведомен от неговия чичо Аббас, или от друг източник за подготовката за военни действия срещу него и за войската на Курейш, която се отправила към Медина. Абу Суфиан на свой ред също разбрал, че Мохамед вече знае за похода. Един диалог между него и Сафуан бен Умея, предаден от Ал-Уакиди, разкрива първоначалния замисъл на похода: „Те сега ще стоят в укрепленията си, затова не вждам как ще ги поразим”- казва Абу Суфиан, след като му донасят, че Мохамед е вече информиран за похода. Сафуан предлага промяна на тактиката: „Ако не забегнат към пустинята, ще отсечем палмите на Аус и Хазрадж.”(Цит. съчин., стр.132)
Според Уот, на 21 март, четвъртък, армията, предвождана от Абу Суфиан, достигнала покрайнините на оазиса Медина, придвижвайки се по долината Уади Ал-Акик, и отседнала на стан в северната част до хълма Ухуд на двадесетина километра от оазиса. Войската била разделена на три батальона, като единият - според Ал-Уакиди - бил на абисинците.(Х.Монтгомъри Уат, Влиянието на исляма върху средновековна Европа, Париж,1974,стр.84)
ж Повечето меканци били взели жените си, които с викове и дайрета трябвало да ги насърчават преди битката, да им припомнят за жертвите и позора при Бадр и да ги подсещат, че ако мюсюлманите надделеят, те ще попаднат в ръцете на противника като пленнички. Съобщава се, че меканците действително опустошили земеделски участъци с ечемик в близост до оазиса, като прокудили собствениците им и пуснали камилите и конете си да вършеят на воля в тях.
Рано сутринта в петък Мохамед свикал в двора на своите къщи военен съвет, на който се обсъдила стратегията на водене на предстоящите военни действия. Пророкът, Абдулах бен Убей и редица по-възрастни емигранти и поддръжници застъпили мнението, че врагът трябва да бъде подмамен в градската зона на оазиса, където от домовете и укрепленията – асаам било възможна с успех да се води уличен бой.
По-младите мединци изложили съображението, че оставянето на врага да вършее и граби на воля в техните ниви и градини би нанесло непоправим удар върху престижа и достойнството на мюсюлманите. Такова развитие на събитията, както се подразбира, би отвърнало от Медина околните номадски племена, част от които били потенциални съюзници на ислямската общност.
Влизането в директна битка с Куреиш било подкрепено и от един философски аргумент, който разкрива психологията на себеотрицанието и готовността за саможертва на мюсюлманите в битките. Пред Мохамед по-младите и настроени за битка мединци изтъкнали, че впускането в сражението води до алтернатива пред „една от двете добрини или благини”,- ихда хуснаейн - или победа над врага, или героична смърт - шахада и преселване в райската обител.
Мохамед отново проявил своя усет да прецизира и да не избързва в решенията си и приел предложението на младите. Решението да се върви на бой с войската на Курейш извън укрепленията на оазиса не било прието еднозначно от Всички.
Настъпил апогеят в сражението и повратният момент за мюсюлманите. Когато повечето от меканците отстъпвали безредно и мюсюлманите наблизали в стана им, започнало безредно грабене на трофеи и пленяване на меканци, сякаш битката вече била завършила. Стрелците от височината Айнейн видели, че тех-ните съратници вече грабят и плячкосват и хищническият инстинкт у тях надделял над изричната заповед на Мохамед да стоят по местата си и бранят тила на основния корпус от изненадващи атаки. Конницата на езичниците, водена от забележителния пълководец Халид бен Уалид, който по-късно приел исляма, използвала отсъствието на повечето от стрелците, атакувала внезапно и пробила основния мюсюлмански корпус в гръб. Объркването в мюсюлманските редици се засилило, след като се чул вик, че Мохамед е убит - според някои версии Сатаната, превъплътен в образа на един мюсюлманин, надал този вик. В действителност около Мохамед се разгорял яростен ръкопашен бой, при който той получил рани в лицето и в крака, но съумял да прободе с копието си един от атакуващите го меканци. Според Ал-Уакиди пророкът понесъл рани на двете си скули, прорез на челото, хвърлен по него камък му счупил долния десен резец и пропадайки в един трап, ранил краката си. Той обаче успял да се добере до хълма Ухуд, обграден от ядро верни емигранти и поддръжници, където внесъл известен ред и повдигнал бойния дух на своите войни, които се прегрупирали около него. В този тежък момент Мохамед произнесъл знаменателната фраза по адрес на своите родственици от Курейш, в която откриваме повече съжаление, отколкото ненавист и жажда за мъст: „Как ще преуспее народ, който окървавява Пророка си!”
В края на март и началото на април 627 г. езичниците от Мека направили своя последен и решителен опит да изкоренят ислямската общност от оазиса на Медина. Те формирали военен съюз, който събрал десетхилядна армия - една твърде внушителна цифра за района и епохата. Ал-Уакиди пише, че в дъното на кампанията стояли експулсираните в Хайбар евреи от Надир, които посетили Мека и се договорили чрез тържествен обет с Абу Суфиан да действат солидарно и координирано, за да нанесат съкрушителен удар срещу Мохамед и мюсюлманите в Медина.(Цит.съчин.,стр.136)
След сключването на договора Абу Суфиан пожелал да чуе от евреите, като хора на „Първото писание”, дали все пак вярванията на Курейш са по-възвишени от исляма. Старейшините на Надир потвърдили, че езическите вярвания на Курейш били по-добри от религията на Мохамед.
Не видя ли тези, на които им бе дадено част от Писанието -/евреите/, вярват в магията и в сатаната и казват на неверниците: „Тези по-праведен път от които повярваха /мюсюлманите/ следват.”
Курейш и неговите традиционни съюзници, сред които били и абисинските бойци - ахабишите, формирали ударна сила от четири хиляди войни, снаряжени с триста коня и над хиляда камили. Могъщото племе Гатафан, обитаващо районите на север от Медина и около Хайбар било привлечено от старейшините на Надир обещания за реколтата от фурми в оазиса Хайбар. То се включило към коалицията с около две хиляди бойци. Неговите подразделения - племената фазара, Мурра и Ашджаа се присъединили с по четиристотин войни. Племето Сулейм, което Вече било зацапало ръцете си с кръвта на избитите четиридесет или седемдесет мюсюлмани-мисионери и на практика се намирало в състояние на война с общността на Мохамед, влязло в коалицията със седемстотин бойци. Племето Асад също веднага откликнало на призива на Курейш и евреите от Хайбар за присъединяване към коалицията и изпратило голям контингент бойци.
Съюзът, свикан под бойните знамена на Курейш бил внушителен, но не бил обединен от обща идеология или кауза. Старейшините на Курейш копнеели да заличат от лицето на земята своя главен противник и да открият двата търговски пътя към Бостра и Газа, за да възвърнат своя икономически просперитет. Надир очаквало момента, в който ще се завърнат в Медина и ще възстановят собствеността си. Номадските племена като подмамени от струяща кръв акули се стичали към оазиса в очакване на богата плячка.
Срещу тази Внушителна армия, която Коранът назовава с обобщителното понятие племената - ал-ахзаб мюсюлманите разполагали с три хиляди войни - почти цялото боеспособно население на оазиса с изключение на единственото останало юдейско племе Курейза, което запазило привиден неутралитет.
Мохамед свикал военен съвет, за да, се обсъди стратегията в предстоящата битка. Персиецът Салман, една почитана и уважавана сред мюсюлманите личност, предложил около оазиса да бъде изкопан окоп, който да парира евентуална атака на конницата на езичниците. Мохамед възприел тази идея, прилагана във военното дело на Персия, но непозната до момента в Арабия и разпределил северния участък на оазиса на две отсечки, където групите на емигрантите и поддръжниците започнали изкопните работи. От южната страна сградите били фортифицирани и не било необходимо да се копае. В работата включили всички мюсюлмани, редом с които и Мохамед. Според версията на Джабир бен Абдулах в разгара на работата Мохамед извършил чудо като съумял да нахрани всички мюсюлмани с един печен овен и неголямо количество ечемичен хляб така, както Христос заситил множеството от хора с пет самуна и две риби - (Йоан 6:9-10). Този епизод е описан и в други версии на мюсюлмани, което изключва твърдението за взаимстване от Новия завет. Двата случая по скоро следва да се възприемат символично, както от християните, така и от мюсюлманите: с материална оскъдица е задоволена една голяма физическа и духовна необходимост.
След като Курейш настъпило към оазиса от пътя към Мека-по долината Уади Ал-Акик, а от изток придошли ордите на Гатафан и останалите жадни за плячка номади, Абу Суфиан сондирал почвата сред евреите от Кайнука. Огромната за понятията на Арабия армия и решимостта на Курейш да даде последна битка на Мохамед и да заличат общността му от лицето на земята били силен коз, с който меканското ръководство потърсило подкрепата на Курейза. Абу Суфиан изпратил старейшина от юдейското племе - Хуей бен Ахтаб с настояване Курейза да разтрогне договора си с Мохамед и да се подготви за участие в предстоящата схватка. За този договор може да се предположи, че или е бил сключен директно между ислямската общност и юдеите като „договор за ненападение и оказване на помощ”, или просто Мохамед е продължил силата на валидните de jure договори между Курейза и клановете на Аус. И в двата случая източниците, въпреки предполагаемия стремеж към вменяване на предварителна вина у Курейза, информират за разгорещени дебати сред еврейските старейшини. Налице е класическата конфигурация на фарисеи - гълъби и канаим - ястреби, характерна за еврейските въстания срещу Рим в началото на хилядолетието. В края на дебатите ястребите надделели и убедили останалите старейшини, че е настъпил най-благоприятният момент за включване в действия срещу Мохамед. Повратният момент настъпил когато старейшината Кааб бен Асад разтрогнал договора с Мохамед и въпреки усилията на мюсюлманите пратеници да убедят Курейша, най-малкото за запазване на неутралитет, племето декларирало своята окончателна позиция и пресякло своя Рубикон. По-късно Мохамед изпратил своя близък съратник емигранта Аз-Зу-Бейр бен Аууам в разузнавателна мисия до квартала на евреите. Той установил, че в Курейза укрепват домовете и събират добитъка - сигурна индикация за обявена бойна готовност.
Най-уязвим за мюсюлманите оставал северният фронт, поради което Мохамед поставил най-много бойци там, за да охраняват плътно окопа. Той командвал войската си от близкия до жилищните постройки хълм Салаа в северната част с презумпцията, че ако окопът бъде преодолян от противника, от хълма да бъде формиран втори защитен вал, както при Ухуд, когато изтеглил войните си на хълма и с този ход ги спасил от гибел. Преди обръчът на блокадата да се затегне около оазиса, Мохамед бил помолен от бойците на клана Хариса за разрешение да се завърнат в своя квартал, който се намирал извън рамките на Медина и оставал незащитен. Мохамед първоначално дал съгласието си, отчитайки обстоятелството, че ордите на Гатафан са в непосредствена близост до квартала на Хариса, но след възраженията на поддръжниците, че Хариса винаги „кръшкат” от изпитанията и предвид дисциплината в мюсюлманската армия, ги върнал по местата им.
Курейш и съюзните им номадски племена направили няколко опита да пресекат окопа и да нахлуят със своята конница зад защитния вал на мюсюлманите. Само веднъж или два пъти обаче малки групи конници успели да пресекат окопа, но били отблъснати своевременно от защитниците. Неконвенционалният ход с окопа, непознат във Военното дело на Арабия и ефективният обстрел срещу атакуващите отряди на езичниците със стрели и камъни превърнали оазиса в непревземаема крепост. Източниците съобщават за спорадични схватки и единични дуели. Така например Али сразил в пряк двубой значително по възрастния от него езичник Амр бен Абд, а Аз-Зубейр бен Аууам - езичника Науфал бен Ал-Мугира от клана Махзум.
След първите няколко дни от началото на обсадата се появили признаци на умора, както и наченки на дезинтеграция сред коалицията на Курейш и племената. Отбранителният план на мюсюлманите бил съчетан с блестяща тактика, която напълно парализирала първоначалния замисъл на коалицията оазисът да бъде нападнат от две главни посоки: от запад - Курейш и от изток - Гатафан, като към атаката бъдат включени и юдеите от Курейза. Първоначално замисленият блицкриг, който при нормални обстоятелства би дал сигурен резултат поради масираната военна сила и мотивираност на съюзниците, се провалил напълно и нападателите били принудени да стануват около оазиса, без да могат да намерят подход за превземането му.
Редица други фактори оказват негативно въздействие върху меканската коалиция: земеделската реколта от полетата около оазиса вече била прибрана и десетхилядната армия срещнала големи затруднения в осигуряване на продоволствия за своите камили и коне. Поява на силни ветрове и рязко застудяване на времето също охладили ентусиазма на номадските племена за лесна плячка, а на Курейш - за така жадуваната мъст. По време на блокадата, която продължила две седмици, Мохамед не стоял със скръстени ръце, а подел дипломатическа игра, в която отново проявил своите водачески умения. Изхождайки от факта, че главната ударна сила от номади в коалицията - племето Гатафан било приело да участва в кампанията с обещания за материални компенсации, той успял да влезе във връзка с неговия предводител Уейна бен Хисн и му предложил една трета от годишната реколта от фурми на оазиса. Старейшините на Гатафан вдигнали своята миза на половината от реколтата, но когато Уейна се явил при Мохамед да преговаря, склонил на първоначалното предложение, Това формирало първата пукнатина в коалицията - самият Уейна бил наясно, че вече е престъпил сключения с Курейш съюз и е започнал сепаративни преговори с цел облагодетелстване на своето племе. Впрочем, тази черта на номадите, да търсят единствено моментната полза, била добре известна сред уседналото население в Арабия. Преговорите на Мохамед с Уейна обаче били прекъснати от възражения, повдигнати от поддръжниците - главно от Аус, че не е редно номадите да получат част от реколтата, след като „между нас и тях е сабята”, т.е. когато са в състояние на война. верен на своя принцип, Мохамед се посъветвал с най-приближените до него поддръжници и получил ясно декларирана позиция: ако решението му за сключване на сепаративен мир с Гатафан с цената на част от реколтата е от Небето, всички ще го приемат безпрекословно. Ако обаче се касае за въпрос на избор, под достойнството на знатните мединци е да даряват своите фурми на неуките номади, които в години на глад ядат илхиз - печена смес от кръв и екскременти на камила - най-презрителната категоризация за бедуините от уседналите. Мохамед приел възраженията на поддръжниците и отпратил Уейна. След като излезли на бял свят, неуспешните преговори между Мохамед и Гатафан произвели благоприятен ефект за мюсюлманите, компрометирайки цялото племе. Сред Курейш и останалите участници в коалицията плъзнало съмнението, че неуспехът на фронталната атака срещу оазиса щял да доведе до единични и некоординирани действия на отделните нейни елементи.
Дипломатическата интрига на Мохамед продължила успешно и в друга насока. Според Ал-Уакиди, един наскоро приел исляма член на Гатафан - Нуейм бен Масауд, който бил в традиционно добри отношения с юдеите от Курейза, се явил пред Мохамед и изявил готовност да извърши всяка задача, която пророкът му постави в името на своята новоприета вяра. Мохамед го упълномощил да действа както намери за добре, без да се опасява от каквото и да е табу на исляма. Нуейм се явил пред Курейза и очертал мрачната перспектива на един провал в кампанията срещу мюсюлманите. Курейш и племената щели да се разотидат, а юдеите - да бъдат оставени на произвола на разярените мюсюлмани. Той ги посъветвал да поискат от Курейш и Гатафан техни старейшини за заложници, за да бъде гарантирана целостта на съюза и осъществени целите срещу Мохамед и общността му. След това Нуейм посетил Курейш и своето племе Гатафан и лансирал тезата, че Курейза ще поискат заложници, за да ги предадат на Мохамед и с това да изкупят вината си от разтрогнатия договор с него. В края на краищата замислената интрига успяла да засили съмнението на участниците В антиислямския съюз едни към други и Курейза запазило формален неутралитет до края на кампанията.
Съвкупността на няколко фактора - като резкия обрат на времето, появата на силни северни ветрове, провала в опитите окопът да бъде преодолян от конницата, липсата на провизии и единство сред антиислямската коалиция, - довели до пълния провал на експедицията. Въпреки че жертвите в жива сила и от двата лагера били незначителни, в средата на април коалицията се разпаднала и всички нейни участници разочаровани поели пътя си обратно.
Племето Курейш се оказало главният губещ, както в тактически, така и в групово-психологически план. Двата търговски пътя към Бостра и Газа били непреодолимо прекъснати за живителния поток на керванната търговия, а престижът им сред номадите от Централна и Западна Арабия непоправимо уронен. Курейш вече не било онзи консолидиращ център, около който номадите гравитирали, за да извличат облаги, да се придържат към общи с тях правни норми и да изповядват своите вярвания в идолите на божествата, събрани в пантеона на Мека.
Племената Гатафан, Сулейм и други враждебно настроени срещу ислямската общност в Медина, макар и с примитивно политическо съзнание, също разбрали, че всичко, както и живота в пустинята, се заплаща и че техните враждебни действия срещу Мохамед не ще отминат ненаказани.
Курейза останало в оазиса със свити сърца: тяхната голяма надежда, че ислямската общност ще бъде екстерминирана и нещата ще се възвърнат към предишното статукво, отминала безвъзвратно.
Ислямските хроники описват подробно събитията от „Кампанията на окопа”, но дори и най-ранните от тях, като книгата на Ал-Уакиди, са писани век и половина след протичането на съдбоносните събития, разчитайки на преданията - иснад. Поради тази особеност най-достоверното свидетелство за хода на кампанията и психологическата нагласа на участниците в нея остава глава 33 от Корана - „Племената”, т.е. съюзените участници в антиислямската коалиция.