Лекции по История

2. Историография

По времето на династията на Омейядите (660—750 г.) арабската експанзия спрямо Византия и Западна Европа достигнала своя връх. Големите завоевания на арабите през втората половина на VII в. им дали възможност да влязат в непосредствен контакт с малоазийските владения на Византийската империя и да се превърнат в непрекъсната заплаха за нейното съществуване. През 668 г. арабите достигнали до азиатския бряг на Босфора и пристъпили към първата си обсада на Цариград. Ала през лятото на следващата година били принудени да се оттеглят. През 674 г. арабите предприели втори опит за превземането на византийската столица, обсаждайки я по суша и по море. Цели пет години те се намирали пред нейните стени и се оттеглили едва през 678 г., след като флотата им била унищожена от византийците.
Тези арабски обсади на Цариград са ангажирали всецяло вниманието на Византийската империя. Те дали възможност на Аспаруховите прабългари, установили се през 660 г. на север от дунавските устия, да укрепят своите позиции тук и да започнат системни нападения във византийската провинция Малка Скития (дн. Добруджа).
Арабско-византийският мирен договор, сключен през 678—679 г., и прекратяването на войната между халифата и империята в Мала Азия позволили на император Константин IV Погонат (668—685 г.) да прехвърли всички налични византийски темни войски в Европа, където има сблъсъци с българите и новосъздадената им държава. Много от сведенията си черпим от византийският хронист Теофан Изповедник (758-817).
Сключеният договор de facto признал поражението на Византия, която след успеха си в борбата срещу арабите през 678—679 г., била принудена да заживее на Балканския полуостров с един нов съсед и политически съперник — българската държава.
Арабите и българите от края на VII в. насетне се превърнали в една постоянна заплаха за Византия. Едните напирали в Мала Азия, а другите на Балканския полуостров. Независимо от това, че имали общ враг, през 717—718 г. те встъпили в първия си и последен непосредствен военен конфликт пред стените на византийската столица.
В началото на VIII в. Арабският халифат се прострял от Атлантика до Индия и от Каспийско море до делтата на Нил. Това били граници, които в цялата си по-сетнешна история арабите не могли да достигнат. Реализирала се в Азия и в Северна Африка, арабската експанзия надвиснала над Европа. Стълкновението на живот и смърт между „великата мюсюлманска империя” и европейските държави било неминуемо.
При преоценката на личностите и факторите, изиграли решаваща роля за възпирането на арабската експанзия във вътрешността на европейския континент в началото на VIII в., модерните историци са единодушни. Техният едностранчив субективизъм най-добре е илюстриран у А. Мюлер: „Никога дотогава ислямът не е бил тъй близо до покоряването на целия свят. Ако в края на краищата той е бил принуден да отстъпи и едновременно с християнството са били спасени наченките на западната цивилизация, това е пряка заслуга на двама велики герои на тогавашна Европа: на Лъв Исаврийски, който възпря с всичката си енергия превземането на Цариград от арабите (717 г.), и на Карл Мартел, който сложи край с меча си на по-нататъшните успехи на арабите във Франция (732 г.). Битката при Тур и Поатие се е запечатала навеки в съзнанието на западните народи. При това обаче ние, неблагодарните, забравяме за византийците... С храбрата защита на своята столица византийците избавиха Цариград и Рим, двата центъра на християнството, от ислямския потоп. За да бъде дадена една по-безпристрастна оценка, трябва да се каже, че двете събития са еднакво важни. За защитата на цялата общност от родствени европейски народности от нашествията на исконно враждебните завоеватели, за запазването на свободното развитие на народите от Запада почти едновременно са били поставени две прегради. . .”( Мюлер,А.,История на исляма,1981,ТІІ,С.,стр 74)
Други историци са склонни да видят преди всичко заслугите на Византия. За Дж. Б. Бъри 718 г. е „икуменическа дата в историята”, на която е била спряна арабската офанзива. Р. Гийан смята, че „718 г. е велика дата не само в историята на Византия, но и в историята на Европа’”. Според него, по време на арабската обсада на Цариград през 717—718 г. в „епическа битка са се възправили два свята — Европа и Азия”. И тази битка е белязала за едната и другата за дълги години както границите, така и характера им.
Обсадата на Цариград през 717—718 г. била не само най-значителният, но и последният опит на арабите да превземат византийската столица, да проникнат на Балканския полуостров и трайно да се установят в него. Нейният развой и последици са имали трайно значение за историята на Византия.
Стабилизирането на Арабския халифат в началото на VIII в. и неговите успехи създали условия за проява на неговата експанзия. Още арабският халиф Валид (705—715 г.) започнал ускорена военна подготовка за обсада и превземане на византийската столица. Тя била довършена от неговия наследник Сюлейман бен Аб ал-Малик (715—717 г.)- Главнокомандуващият Маслама, брат на халифа, с основното ядро от арабската войска първоначално изчакал развоя на събитията, а на следващата година се отправил по пътя Сарди — Пергам — Никея и достигнал Абидос, откъдето преминал Дарданелите, следвайки отреда от арабската войска под предводителството на пълководеца Убайда, който имал за задача да създаде плацдарм в Тракия и предмостие към Цариград. По време на своя поход арабите опустошили цяла Източна Тракия, завзели тамошните градове и обкръжили откъм сушата Цариград. Междувременно флотата, състояща се от 1800 кораба, преминала Дарданелите и атакувала византийската столица откъм морето. Друга арабска армия се разполо-жила откъм Босфора и опустошавала тамошната област.
Междувременно арабските успехи предизвикали нова остра криза във Византийската империя. Избухналият в Мала Азия бунт на византийската войска довел до смъкването на кратко царувалия Теодосий Ш (715—717 г.) и до възкачването на престола на Лъв III Сириец (717—741 г.). Той бил коронясай за император на 25 март 717 г.в Цариград и поел защитата му. Известен като талантлив пълководец във войните срещу арабите, новият византийски василевс бил изправен пред задачата да избави изпадналата в крайно критично положение империя и да преодолее опасността от арабско завладяване.
Успехът на Византия дошъл оттам, откъдето обикновено тя е била най-слаба и уязвима от гледище на арабските пълководци и писатели от онова време.