Лекции по История

Наука

Конкретно арабите получават в наследство достиженията на голямата школа в южноиранския град Гунде-Шахпур, която още през V век се превръща в пресечна точка на гръцката и ориенталската науки, а през VIII век от нея халифйте получават първите си лекари.Научните занимания са улеснени от големия брои официално функциониращи библиотеки (в Багдад Басра, Кайро), а юристите гледат с лошо око на учените единствено когато последните достигнат до опасни идеи (подобно на Ар-Рязи).
Научното развитие в ислямските страни е обусловено от предшестващите ги елинска и ориенталска традиции и се характеризира с няколко основни тенденции: адаптиране на религиозния Закон спрямо практическите нужди; дидактическо представяне на знанията под формата на учебници или енциклопедии; допълнително обогатяване на наследените от древните знания чрез конкретни наблюдения (астрономия, медицина); ориентиране на точните науки според възприетата от Исляма атомистична концепция за света и в съответствие с нагласите на семитския дух.(превес на алгебрата пред геометрията). Ще добавим накрая, че в научните си занимания арабите не са единствени, тъй като си съперничат с евреи, християни и сабейци (населяващи земите в днешен Йемен), и че ако арабският език се оказва твърде подходящ за научно изразяване, то повечето учени са от ирански произход.
Аритметиката бива усъвършенствана чрез замяната на буквите, изразяващи числова стойност, с „индуските” цифри (тези, които ние наричаме „арабски”) и на нулата, като на тази основа се развиват клоновете на „науката за числата”. Продължавайки дългата ориенталска традиция в областта на астрологията (хороскопите запазват своето място и в Исляма), от самото начало на Аба-сидския халифат астрономията стига до разцвет: в обсерваторията на Багдад Табит б. Кора определя продължителността на слънчевата година, а около 900 година Ал-Батани (Албатегниус) открива наклона на еклиптичната равнина.
Отново стъпвайки на пътя, проправен от гърците, арабите дават тласък в развитието на химията (включваща и алхимията), в която се смесват практически изследвания с магически заклинания. От трудовете, приписвани на прочутия Джабар (Джебар, умрял в края на VIII век) и от енциклопедията на Ар-Рязи се оказва, че те са открили голям брой вещества, чиито имена преминават и в българския език (например алкохола) и използват един от основните процеси в химията - дестилацията. Все пак най-оригиналният им принос е в областта на физиката, особено на оптиката, където Ибн ал-Хайтам (Алхазен, умрял 965 г.) отрича принципите на Птолемей и на Евклид, създавайки нова теория, която обаче не винаги се приема от последователите му. Арабските учени са особено блестящи в областта на медицината, най-вече с клиническите наблюдения и работата си по систематизирането на фактите. Един от най-големите сред тях е Ар-Рязи, работил първо в Рейи (до Техеран), после в Багдад. Този изключително внимателен и наблюдателен лекар оставя два вида трудове: практически трактати, най-известният от които е посветен на вариолата, и една голяма енциклопедия на медицинските познания, Ал-Хауи, която по-късно е изместена от Канун на Ибн Сина. С особена известност се ползват в Европа хи-рургът Ар-Захрауи (X век), Ибн Зохр (Авензоар), Ибн Рошд и евреинът Маймонид (XII век), чиито достижения биват събрани и използвани от християнския свят. В областта на медицината ислямските страни са далеч по-напред от средновековна Европа и именно от тях след кръстоносните походи тя заема идеята за болничните заведения, които първо се появяват в Иран, наричат се маристан и са широко разпространени из целия Изток.
И така, под егидата на Исляма се развиват множество научни дисциплини, в които араби и иранци не само предават на Европа достиженията на гръцката и индуската мисъл, но и дават своя неоценим принос, обогатявайки ги с голям брой практически наблюдения, а в много случаи и с изключително важни открития.