Лекции по История

Изкуство

Отражение на самите институции в пряк отговор на практическите им нужди и израз на ислямския манталитет чрез оригиналната си естетика, произлязла от едно абстрактно схващане за природата, мюсюлманското изкуство все още ни изглежда твърде династично изкуство. В по-голяма степен от литературата, то дължи разцвета си на богатите меценати, но за сметка на това всички владетели твърде много държат да прославят имената си чрез произведенията на изкуството, които украсяват столиците им и свидетелстват за луксозния им начин на живот. Така постепенно в мюсюлманския свят се развиват разнообразни форми, наследили местните традиции, но запазващи обединяващото ги единство благодарение на общите за всички тях основни принципи.
Измежду многобройните свидетелства за тези артистични форми, които срещаме в мюсюлманските градове - джамии, палати, медресета, манастири и мавзолеи - джамията е най-показателният пример за срещата между изискванията на религиозния и обществен живот с местните артистични традиции. Като продължава да спазва плана на къщата на Пророка в Медина (с двор и покрита зала за молитви), джамията, към която се добавя и минаре, приема структурата на римската базилика, първо в Сирия по времето на Омаядите, а после и из целия мюсюлмански свят. Този първоначален компромис, символизирай от така наречения михраб (ниша в стената, обозначаваща посоката на Мека), представляваш намалена по размери екзедра (зала с формата на полукръг, използвана за разговори в древния Рим), „чрез един процес на еволюция, чиито етапи напълно сме в състояние да проследим, дава начало на многобройните типове джамии, които са създадени от ислямската архитектура” (Ж. Соваже). Достатъчно е да споменем Т-образната джамия в страните от Магреба, селджукската джамия с четири айвана (с формата на кръст, очевидно заета от плана на иранското медресе) и турската куполна джамия от Анадола, модифицирана през XVI век по плана на византийската църква Света София в Константинопол.
Все пак най-поразителната страна на мюсюлманското изкуство се демонстрира едва с появата на архитектурните ансамбли. Тя се състои в особената декорация на архитектурните паметници (имитиращата мрамор мазилка, мозайки, стенописи), както и на предметите за всекидневна употреба (мебели, вази, килими, платове, ръкописи). Декоративното богатство в изкуството на малките форми е подпомогнато от изяществото и многообразието на използваните техники: резбарство върху дърво и слонова кост, инкрустация, обработка на кожа и метали, златарство, тъкане и бродерия, керамика, живопис и миниатюра. Стойността обаче на този тип орнаментация произтича изключително от духа, който го оживява и който намира пълния си израз в развитието на арабеската: крайно стилизиране на животински и растителни форми; употреба на безкрайно повтарящи се отворени геометрични фигури, които взаимно се обуславят, но никога не достигат до завършена комбинация; континуитет на орнамента, проведен в линеарен план или постигнат от взаимното преплитане на флоралните мотиви. В арабеската човек усеща отражението на онази концепция, която съзира в света низ от отминаващи форми, дължащи моментното си съществуване единствено на божествената воля.