Лекции по История

Западни извори

При проследяването на информацията на западноевропейските (главно латински) извори прави впечатление, че отгласът за арабската обсада на Цариград е твърде широк (в Англия, Франция, Германия, Италия), като се започне от VIII и се достигне чак до XIV в. Това е лесно обяснимо, като се има пред вид, че през VIII - X в. опасността от арабско нашествие и завладяване на някои страни на Западна Европа е била твърде голяма и реална. С отбелязването и подчертаването на постигнатия от българите успех, изглежда, се е целяло да се покаже, че арабите не са непобедими.
1.От западноевропейските историци пръв за участието на българите в разгрома на арабите известява английският монах Беда Преподобни (673—765 г.). Ширеща е в Западна Европа мълва за погрома на арабите под стените на Цариград. В него на византийците е отдадена сравнително малка заслуга за това, докато силно е подчертано значението на победата, която българите удържали над нападналите ги араби.
2.От него той е бил заимствуван от редица други западноевропейски хронисти, които в повечето случаи са го възпроизвеждали почти дословно или с малки съкращения. От IX в. това са „Универсална хроника 741”, Ведастинска хроника (Франция) и „Делата на неаполските епископи” (Италия); от X в. Ландолф Сагакс (Италия), който продължил „Римска история” на Павел Дякон, приба-вяйки осем книги, в които изложението на събитията достига до 813 г.; от XI — XII в. — Хуго (Франция).
3.Компилативната хронография на Анастасий Библиотекар (800—880 г.), съставена през втората половина на IX в. въз основа на византийските хроники на Георги Синкел, патриарх Никифор и Теофан Изповедник. Интересуващото ни в случая сведение е дословен превод на онова, което се съдържа в Теофановата „Хронография”. В „Хронография” на Зигеберт (1030—1112 г.), завършена в дн. Белгия през 1106 г., е отбелязано следното: „Година 718. Емирът Сюлейман със своите емири и с флота от почти 3000 кораба обсаждал три години Цариград. Българите избили тридесет хиляди сарацини”. Това сведение е повторено дословно у немския хронист Екехард (XI — XII в.).
4. В „Хроника” на монаха от манастира „Три извора” (Франция)
Алберик, която е написана през Първата половина на XIII в.
5. Интересно е, че това събитие намира сравнително широко отражение в твърде богатата през средновековието венецианска историко-летописна традиция. За пръв път тук то се среща във „Венецианска хроника” на дякон Йоан, съставена между 980—1008 г. Нейният автор в дадения случай следва дословно текста на Беда Преподобни и Павел Дякон, но очевидно е заимствувал своето сведение от втория. Венецианският дож и хронист Андреа Дандоло (1343—1354 г.) заимствувал своята информация от „Хроника” на монаха Алберик, а. не от Павел Дякон или Зигеберт, както се стремят да ни уверят неправилно някои съвременни изследвани.
На Запад интересът към Византия и арабите е бил подхранван и по-късно, както това личи от историко-летописната традиция. За отбелязване е, че тези по-късни сведения са странно съчетание от разказа на Беда Преподобни или Павел Дякон (съчинението на последния е било широко известно и много често ползвано от средновековните хронисти) с този от хронографията на Анастасий Библиотекар (при различни вариации). Като отбелязват отблъскването на арабите от Цариград като едно от най-важните събития в историята на Европа през VIII в., западните хронисти не пропускат да подчертаят ролята на българите.
Те по-скоро свидетелствуват за широкия отглас, който е намерило едно събитие от византийската история и конфликтите и с арабите с общоевропейска значимост в западноевропейската историко-летописна традиция.